Бърнард Бекет
Генезис (2)

Първа почивка

Анакс усети как вратите се плъзгат зад нея. Поредният неочакван ход. „Един час мина, остават още четири. Спокойно“, рече си. Пред входа на чакалнята стоеше охранител. „Сигурно за да ме спре, ако се опитам да се свържа с някого“, помисли си тя. Беше по-възрастен от нея. Погледна го и се усмихна. Той се извърна.

Анакс се зарече да използва пълноценно почивката. В интерес на истината паузата бе съвсем навременна. Излъга ги. Не го съзнаваше, докато не се почувства принудена да го изрече на глас; усещането бе толкова странно, че няма как да не са забелязали. Да, действията на Адам бяха романтични, нерационални, неоправдани. Ала ги излъга, щом поискаха да коментира реакциите му.

Не знаеше дали би сторила същото на негово място, но бе сигурна, че Адам е постъпил правилно. Опита се да потисне това ново и опасно прозрение и да се съсредоточи върху следващата част от изпита — несъмнено подробностите около ареста на Адам и последвалия съдебен процес. Напомни си колко добре е подготвена, колко много иска да успее, колко щастлива ще бъде да зърне лицето на Перикъл, когато му съобщава резултата.

След половин час чакане Анакс попита:

— Знаете ли колко време ще им отнеме?

Охранителят се обърна към нея. По изражението му прочете, че не е очаквал да го заговори.

— Откъде да зная? — отвърна с изненадващо мек и тих глас. Изобщо не приличаше на охранител.

— Помислих си, че ако често сте тук…

— За пръв път ми е. Никога не съм бил тук.

— Но ме наблюдавате?

— Какво? — по лицето му се изписа объркване.

— Нали сте охранител? Задачата ви е да не ми позволявате да се свързвам с никого.

— Няма как, дори и да решите. Всяко ъгълче на сградата се следи. Електронният трафик също.

— Зная. Просто реших, че сте допълнителна мярка…

Охранителят се разсмя.

— Какво има? Нещо смешно ли казах?

— И аз си мислех същото. За вас.

Чак сега Анакс забеляза втората врата.

— Значи и вие сте…

— Да, излязох оттук.

— И как върви?

— Не зная. Не очаквах да има почивки.

— И аз. Изнервящо е, нали?

— Малко.

— Между другото — казвам се Анакс.

— Приятно ми е. Сок.

— Какво изследвате?

— Мислиш ли, че е разрешено да обсъждаме тази тема?

— Иначе не биха ни оставили в една стая.

— Вероятно ни наблюдават — предположи Сок.

Анакс го одобри. Първите й впечатления обикновено не я подвеждаха. Държеше се топло. Несъмнено беше приятен човек.

— Трудни въпроси ли ти задаваха? — попита го Анакс.

— Доволен съм от повечето. Затрудни ме един, свързан с етиката. Не ми е по специалността. Но да не се задълбочаваме.

— Същото се случи и с мен.

Сок видимо се поободри. Погледна я изучаващо. Наведе се рязко към нея, а Анакс изненадано се отдръпна. С едва доловим приглушен глас Сок промърмори:

— Внимавай. Знаят повече, отколкото си мислиш.

Изправи се и се вгледа в нея, но тя замълча. Не го познаваше. За какъв се смята? Защо поема такъв риск? Точно в този момент, сякаш да подчертае опасността, вратата се плъзна настрани.