Джон Ъпдайк
Долуподписаните Мейпълови

Те винаги са били семейство с късмет и ето, дори а сега, когато най-накрая решиха да се разделят, пуританският щат, в който живееха, допусна сякаш за тяхно улеснение една поправка в скърцащия и многократно преработван граждански кодекс, според която се даваше развод и без вина. Съгласно новите постановки трябваше да се попълни съвместна клетвена декларация. Тя гласеше, че „Долуподписаните Мейпълови — Ричард Ф. и Джоун Р., под страх от наказание за лъжесвидетелство уверяват, че е налице непоправимо разстройство на техния брак“. Сега, в бостънския си апартамент, Ричард четеше копие от този документ и формулировката събуди у него представата за това, как те с Джоун нахълтват ръка за ръка на някакъв прием покрай облечения в ливрея портиер, който извиква имената им, а в залата се лее дъжд от конфети и реки от шампанско. През дългите години на техния брак бяха ходили заедно на много приеми и всеки път с тръпка на възбуда от малката надежда, от дребното очакване, че ще се случи нещо щастливо.

Към клетвената декларация бяха приложени различни застрашителни финансови формуляри и искане за дубликат от брачното им свидетелство. Въпреки че след това бяха живели в Ню Йорк и Лондон, на острови и във ферми, та дори през едно лято и в дървена хижа, те се бяха оженили всъщност на няколко спирки с метрото от мястото, където сега Ричард четеше пощата си. Той не беше стъпвал в Кеймбридж^[1] Сити Хол от онзи предиобед, в който му бяха връчили свидетелството, предиобедът на тяхната сватба. Родителите му го доведоха с кола от мотела в Кънектикът, където бяха преспали на път от Западна Вирджиния; бяха станали в шест, за да не закъснеят, и по-голямата част от пътя той прекара, мушнал глава под сакото си, с надеждата да подремне. В спомена си приличаше на морско създание, безкостно под медузестия купол на собственото си сако и безпомощно тласкано нагоре покрай брега към все по-горещия въздух. Беше през юни, в задушаваща влага. Когато някъде към обед стигнаха Кеймбридж и дотътриха телата си, заедно с кутиите сватбени дрехи, през четирите етажа до апартамента на Джоун на Ейвън Стрийт, булката се къпеше. Ричард бе забравил кой друг още беше в апартамента; възпоминанията му за този ден идваха на талази, като ярки петна върху влажна сива попивателна. В тях нямаше небе, нито облаци, само послевкусие за непокътната слънчева светлина, обгърнала кафявите тухли на Братъл Стрийт, белите кули на Харвардския университет и разплутите автомобили, пържещи се върху размекнатия асфалт. Той беше на двайсет и една, президент беше Айзенхауер, а булката зад вратата пищеше, че той не бивало да влиза, щяло да донесе нещастие, ако я види. Имаше и още някой вътре с нея, плискаше вода и се кикотеше. Кой ли беше? Сестра й? Или майка й? Ричард стоеше, облегнат на вратата на банята, родителите му пъхтяха нагоре по стълбите, но не спираха да бърборят, той си представяше Джоун, както е във ваната, розови пръстчета, къдрички, залепнали на тила, гърдите й плуват във водата — сапунени и хлъзгави. Тук споменът се изпари, а върху следващия къс попивателна се появиха тя и той редом, в колата, която си пробиваше път през трептящата мараня на обедното задръстване по Сентръл Скуеър. Тя беше в избеляла лятна памучна рокля; той не откъсваше поглед от движението, за да сведе до минимум нещастието, ако я види преди церемонията. Документите на другите новобрачни, си бе помислил тогава, сигурно са отдавна готови, а не едва два часа преди сватбата. Но другите мъже сигурно не отиваха на церемонията с глави под саката си, като деца, които се крият от гръмотевиците. По-малки от Хензел и Гретел във вътрешния му взор, те изтичаха, хванати за ръка, по дългата стълба и горе, под курабиено кафявия свод, изчезнаха.

Кеймбридж Сити Хол не беше се променил в този променлив свят. Кръглият замък от червен пясъчник и розов гранит от миналия век, характерен за архитектурата на Ричардсън, се възправяше като благороден великан всред просташкото си обкръжение. Интериорът беше от лакиран дъб, осветлението беше меко. Доколкото си спомняше, бяха получили свидетелството си от един зарешетен прозорец с месингов надпис на първия етаж, обаче една стрелка върху картон го отпрати нагоре. Колената му трепереха и стомахът го присвиваше при мисълта за чудовищната стъпка, която беше предприел. Той зави по коридора. Всред просторна, безлюдна територия, заета от покрити със зелено бюра и огромни регистри на стоманени стойки, властвуваше възрастна дама.

— Мога ли да получа д-д-дубликат от брачно свидетелство? — обърна се той към нея.

— Коя година?

— Моля?

— От коя година е брачното свидетелство, сър?

— Хиляда деветстотин петдесет и четвърта.

Така произнесена, годината му се стори далечна като звезда, макар че той отново беше тук и се потеше в същата лятна жега, без да се усеща нито с минута по-стар. При това се оказа, че дамата, след като си отбеляза имената и датата, трябваше да отиде в другата стая и да го остави сам, като че ли наистина събитието, което искаше да заличи, се намираше толкова далеч.

Тя се върна и той едва сега забеляза, че е куца. Регистърът, който донесе, беше поне три стъпки широк, като го отвори — същинска книга на магьосник. Тя отгърна огромните страници внимателно, сякаш бездната на прежалените съдби и напуснатото време, която те криеха в себе си, можеше неволно да се разтвори и да погълне и двамата. Някога жената сигурно е имала огненочервена коса, сега угаснала до цвят на кайсия и укротена в застинали къдрици, безжизнени като суха хартия. Усмихна му се с къса служебна усмивка.

— Да — каза. — Ето ви къде сте.

От обратната страна Ричард успя да прочете моминското име на Джоун и своето собствено, написани с червено на един дълъг ред. В графата „професия“ за нея беше записано „учителка“ (тя беше стажант-учител по рисуване; спомни си изпоцапаната й синя престилка, глинената миризма на пръстите й, велосипеда, с който отиваше на работа и в най-студените дни), а за него по-невзрачното „студент“. Изненада се, че адресите им бяха дадени различно… вестибюлът на Ейвън Стрийт и стълбището на Лоуъл Хаус — отдавна забравени врати към дългия коридор на техните общи адреси, опънати като нишки оттогава до днес. Подписите им… Той не си позволи да се взира в тях, дори от обратната страна. Съвсем бегло, подписът на Джоун изглеждаше по-уверен и по-син.

— Един дубликат ли желаете или няколко?

— Един е достатъчен.

Бившата огненочервена глава преписа необходимото на стандартна бланка, като оглаждаше хартията и често-често потапяше старомодната писалка в мастилото с такава прилежност, сякаш не беше правила същото хиляди пъти преди това.

Какво друго беше оживяло от онзи сватбен ден? Спомни си — няколко диапозитива. Един братовчед на Джоун беше подредил главните участници в събитието на тротоара пред църквата, около пазача на паркинга. Пазачът, елегантен посребрен представител на общинската власт, заема централното място в групата с тясната си глава и червения си език. Младоженецът е слаб колкото пазача. Той е мигнал едновременно с фотоапарата и около лицето му витае представата за посмъртна маска. Булката е с трапчинка на бузите, едновременно напрегната и грациозна, малко като танцьорка е разтворила стъпала върху нагорещените плочи; сякаш ей сега ще подхване полите на муселинената си булчинска рокля и ще полети в някакъв балетен tour. Четиримата родители, все още непревърнати в дядовци и баби, бледнеят на диапозитива наполовина преосветени, добронамерени и разтопени като камъните на сградата, в която Ричард сега се изръсваше три долара за своя дубликат, за своето антисвидетелство.

Друг миг беше уловил един съквартирант на Ричард от колежа, който ги беше закарал до мястото на медения им месец — една вила в крайбрежно градче на около час от Кеймбридж. На верандата имаше комплект за крокет и Ричард започна да жонглира с три топки, прилагайки един от онези трикове, с които обикновено прикриваше смущението си. Приятелят, навярно също смутен, беше щракнал този момент; червената топка завинаги е увиснала във въздуха, потопена в кехлибарения откос на умиращия ден, а жълтата и зелената блестят в ръката на Ричард — на лицето му, съсредоточено нагоре с отпусната челюст, е изписан екстаз.

— Искам да попитам още нещо — каза той на възрастната чиновничка, когато тя затвори огромния регистър, готова да го нарами.

— Кажете, сър?

— Трябва да ми се завери нотариално една клетвена декларация.

— Не е при мене, сър. На първия етаж вляво от асансьора, а тръгнете ли по стълбите — вдясно. Ако питате мен, по стълбите е по-близо.

Следвайки напътствията й, той попадна при млада чернокожа жена зад метално бюро, отрупано с оградени в златни рамки въплъщения на верността, единството и стабилността — снимки на деца с техните родители, на едно печално кафяво момче в кафява военна униформа, на усмихнато семейство край някакво езеро; имаше дори фотография на къща — къща в обикновено малко ранчо, със зелена морава. Тя прочете декларацията на Ричард, без да каже дума. Той потисна желанието да й се извини. Тя поиска да види шофьорската му книжка и свери лицето му с фотографията в нея. Подаде му писалка и след това удари печата на обречеността върху неговия подпис. Червената топка не преставаше да виси във въздуха, някъде в някаква кутия с диапозитиви, която той никога вече нямаше да види, а лъчезарната смълчаност на вилата, когато ги оставиха сами, не преставаше да се носи — капсула тишина — нагоре към звездите; носталгията обаче сграбчи Ричард истински, когато излезе изпод кафявия свод в слънчевия блясък и примижавайки, си спомни за една забравена подробност от сватбената церемония. Зашеметен, замаян, удивен от треперещото бяло същество до себе си, почти на ръба на припадъка — както дъгата се губи в облаците, — той беше забравил да скрепи сватбените клетви пред олтара с целувка. Джоун го беше погледнала усмихната, цялата очакване; и той се беше усмихнал, без да се сети. Мигът отмина и те забързаха по пътеката между пейките, както и сега той бързаше засрамен надолу по стъпалата на кметството към улицата и към подлеза на метрото.

 

 

Докато метрото трещеше в тъмното, той започна да чете за природните взаимодействия. Получил бе извадка от научна публикация по пощата, със същата поща, с която пристигна и клетвената декларация. Ако не живееше сам, щеше да я изхвърли, без да я погледне, както правеше доскоро, но сега, постепенно усвоявайки предпазливите навици на бостънски особняк, той изчиташе всяко листче, което му изпращаха, и дори по улиците се навеждаше да вдигне всяко паднало кално парче вестник, което можеше да съдържа някаква вест.

Следователно, прочете той, още в 1935 стана известно, че светът се направлява от четири типа взаимодействия: според степента на своето въздействие те се подреждат така — гравитационни, слаби, електромагнитни и силни.

Усети, че е на страната на слабите взаимодействия; идентифицира се с тях.

Гравитацията, която е незначителна на равнището на микрокосмоса, започва да преобладава при тела от порядъка на хиляди километри в диаметър, каквито са големите астероиди; тя притегля едно към друго луната, земята, планетите от слънчевата система, звездите, съзвездията в рамките на галактиките, както и самите галактики.

Ричард си представи един малодушен отбор, надигран в началото, който се напъва да победи в последното, макрокосмично полувреме от играта, в себе си той го окуражаваше. Метрото се люшна и спря на Кендъл, а той си спомни как няколко дена след сватбата бяха взели с Джоун влака през щата Ню Хампшир на север, където имаха договор за работа през лятото, вече като семейни. Влакът, който отдавна вече не пътува по тази линия, криволичеше на север покрай бързоструйни реки, замърсени от дъскорезниците, за да стигне вечнозелените планини, по които ръждясваха ски-лифтове. Седалките бяха от пурпурен плюш, влакът неспирно и плавно се поклащаше. И а фона на плюша бледите й ръце издаваха розов загар. Понеже не знаеха как се прави меден месец, но знаеха, че трябва да си осигурят спомени от него, докато смъртта не ги раздели, те бяха играли голи крокет в дворчето, което между дърветата приличаше на тревно око, втренчено в небето. Тя печелеше всяка игра.

Слабите взаимодействия, прочете Ричард, не влияят съществено върху структурата на ядрото, преди да е настъпил неговият разпад; те са като пукнатина върху лята камбана, която не променя звука на камбаната, но в края на краищата предизвиква нейното разрушение.

Вагонът на метрото изскочи на светло, преди да премине над реката Чарлс. Долу, върху блестящата повърхност, се поклащаха платноходки. Отвъд реката, като замръзнали струи, висяха опушените бостънски небостъргачи. Метрото зави около езерния залив и спря на Уеърс: пясъчна лятна ивица с разтопен по асфалта сладолед и аромат на ябълкови бонбони, довлечен сякаш от самото детство. След неколкочасов престой те се бяха качили на пощенското корабче, за да стигнат до острова, на който щяха да работят. Островът се падаше от другата страна на езерото Уинипесоки и дотам спираха неколкократно да оставят пощата на другите острови по пътя. Всеки път преди да акостира, корабчето надуваше сирената си с ужасна сила. Мейпълови се бяха настанили на носа, за да използуват слънцето и да се наслаждават на гледката; бяха точно под сирената, но предпочетоха да не се местят. Като в адажио около тях се преливаха съчетанията от острови, вода и крайбрежни хълмове, а в същото време — всеки път изненадващо — воят на сирената спираше дъха им и разбиваше пейзажа на безброй малки писъци; тези удари издевателствуваха над техния начеващ брак. Той я упрекваше и в същото време искаше да й поиска прошка за нещо, което нито един от двамата не беше в състояние да промени. След всеки писък машината спираше, корабчето допираше борд до паянтово мостче и по пъстрите меки пътеки на това или онова вечнозелено късче земя се втурваха загорели лагерници със своите ръководители, по бански и мокасини, да си получат пощата; виковете им отекваха странно в проглушените уши на младоженците. Когато слязоха на техния остров, Мейпълови се чувствуваха омаломощени.

Квантовата механика и теорията на относителността, взети заедно, налагат необичайни ограничения и поради това ни осигуряват могъщо логично оръжие.

Ричард прибра брошурата в джоба си и слезе на спирка Чарлс. Пое по надлеза към болницата — отиваше при лекаря, лекуващ артрита му. Нощем го боляха костите. Някои негови приятели бяха на умиране, други — покойници; не изглеждаше вече невероятно да ги последва и той. В тази болница дойде за първи път, когато ухажваше Джоун. Беше се изкачил по същия този наклон до стъклените врати и смутено беше разпитвал къде всред големия хаос от болести се намира момичето с ластик на конската си опашка, седяло на първия ред на 162Б аудитория на лекцията по литература за „Английската епическа традиция от Спенсър до Тенисън“. Възхищавал се беше на тила й три часа седмично цяла зима. По време на изпитите събра смелост и я заговори, когато се случиха на една и съща маса в библиотеката и размишляваха върху потъмнелите репродукции на Блейковите илюстрации към „Изгубеният рай“. Уговориха се да се срещнат след изпита и да пият бира. Тя не се появи. Той заряза Спенсъровата „Царица на феите“ и Тенисъновите „Идилии на краля“ и позвъни в нейното общежитие, откъдето му казаха, че Джоун е откарана в болница. Природното взаимодействие го тласкаше да преодолее дългите и понякога погрешни коридори, а после — тълпата лели и други поклонници до леглото й; видя Джоун в бяло, под бели чаршафи, косата й беше разпиляна върху раменете, а по пластмасова тръбичка нещо прозрачно се вливаше във вената й. При следващите си посещения той доби правото да държи ръката й, макар и обвита в шини и пластири. Диагнозата беше тромбоцитна недостатъчност. Кръвта й не се съсирваше. Изчервена, тя му довери колко неудобно й е било на въпроса на лекарите и стажантите кога за последен път е имала полово сношение да признае, пред учудено-недоверчивите им физиономии, че още не е имала.

Лекарят сне маншона на апарата за кръвно налягане от ръката му и се усмихна:

— Имате ли някакви тревоги напоследък?

— Развеждам се.

— Както може би ви е известно, артритът спада към заболяванията с психосоматична основа.

— Единствено ми е известно, че се събуждам в четири сутринта с много потискащата мисъл, че никога няма да ми мине, че тази болка в рамото ще трае до края на живота ми.

— Ще ви мине. Няма страшно.

— Кога?

— Когато мозъкът ви престане да изпраща тревожни сигнали.

Ръката й в малкото корито на оздравителния апарат беше високо, почти на равнището на очите му, покорно топла и колеблива. На острова леглата в дървената хижа бяха разделени поради различната си височина и колкото и Джоун да се опитваше да ги съедини като спалня, между двата дюшека оставаше един ръб, който единият от двамата трябваше да търпи под себе си заедно с гънката на набрания чаршаф. Но хижата беше всред гора и силните влажни миризми на бор и папрат нахлуваха през прозореца заедно с чуруликането на птиците сутрин и гласовете на животните вечер. Някой каза, че на острова имало елени, минавали през зимата по леда и напролет топенето ги заварвало там. Никой — нито лагерниците, нито ръководителите им — не беше виждал елените, но въпреки това слухът за тях продължаваше да се носи.

Защо тогава никой никога не е виждал кварките? Ричард вървеше по Чарлс Стрийт към къщи, когато смътно си спомни някакво такова изречение и бръкна в джоба за брошурата върху природните взаимоотношения. Вместо нея обаче извади новата рецепта за болкоуспокоително лекарство, дубликата на брачното свидетелство и подписаната клетвена декларация. Той не откри изречението, но се зачете.

Теорията, според която едно силно взаимодействие става още по-силно, когато кварките се раздалечават, е твърде неубедителна; противоположната идея, че взаимодействието отслабва при доближаването на кварките един към друг, е по-добре обоснована.

Виж ти, помисли той, ето какво се е случило. В живота има четири взаимодействия: любов, навик, време и скука. Любовта и навикът са извънредно силни за кратки периоди, но времето, което няма отрицателен заряд, се натрупва неумолимо и заедно със своя събрат скуката изравнява всичко. Той се приближаваше към смъртта; това го правеше жесток. Сърцето му се сви от ужас при мисълта за онова, което току-що беше извършил. Как щеше да каже на Джоун какво е направил с брачното им свидетелство? Чак кварките в телефонната мрежа щяха да се възмутят.

В гората имаше зелено сечище, като тревно око — поляна, изпъстрена с микрокосмични бели цветя. Точно тук бяха дошли веднъж елените на здрачаване, женската малко по-напред, мъжкарят по-едър и по-тъмен, задницата му все още в сянка, муцуната на неговата самка душеше последните слънчеви лъчи, а силуетите им се къпеха в същата светлина, която позлатяваше тревата. Ято безизразни мотоциклетисти профуча край него, едно момиче в съблазнително деколтирана блузка го изгледа хладно, светофарът светна зелено, а той все не можеше да се сети портокалов сок ли се канеше да купи или хляб, двойно объркан, защото не беше сигурен наистина ли бяха видели елените, или споменът му е плод на въображението, роден от копнежа да е било така.

 

 

— Не си спомням — каза Джоун по телефона. — Като че ли не ги видяхме. Само говорехме за тях.

— Нали имаше нещо като сечище зад хижата, по пътечката?

— Ние не ходехме по нея, имаше много насекоми.

— Бяха елен и сърна, малко преди да се стъмни. Нищо ли не си спомняш?

— Не, честно. Не си спомням, Ричард. Колко виновна трябва да се почувствувам?

— Не трябва, щом наистина не сме ги видели. А що се отнася до носталгията…

— Да?

— Днес следобед ходих до Кеймбридж Сити Хол да взема дубликата.

— О, ужас. И как беше?

— Не чак толкова лошо. Сградата е учудващо непроменена. Къде ни дадоха свидетелството — долу или на горния етаж?

— Долу, като влезеш, отляво на асансьора.

— Там сега ми завериха клетвената декларация. Скоро ще получиш един екземпляр от този отвратителен документ.

— Получих го. Вчера. Какво му е отвратителното? Дори е смешно, както е редактирано. Долуподписаните — гореспоменатите.

— Миличка, ти си толкова издръжлива и смела.

— Предполагам, че това се иска от мен. Нали?

— Да.

Не за първи път през последните две години се усещаше приклекнал боязливо зад преграда, по-тънка и от яйчена черупка — стига само да повиши глас, Джоун можеше да я разруши. Но тя отказваше да го стори или защото не знаеше колко е тънка, или защото тайно се подготвяше за раздялата от другата й страна, точно както тогава, от другата страна на вратата в банята, се беше стремила толкова, колкото и той, към брака, обзета от същите себеунищожителни пориви.

— Това, което не разбирам — казваше тя, е дали двамата трябва да подпишем един документ или всеки — различен? И кой? Моят адвокат непрекъснато ми изпраща по три копия от всички документи, някои в син плик. Тези ли трябва да представя, или те не важат и мога да ги задържа за себе си?

Адвокатите, иначе обиграни в техния обичаен свят на враждуваща вина, на дела и обжалвания, действително се бяха объркали от постановката за развод без вина. Сутринта, в самия ден на развода, адвокатът на Ричард го посрещна на стълбите на съдебната палата, за да го предупреди, че той като ищец можело да бъде помолен да уточни какво го кара да смята, че бракът му е непоправимо разстроен.

— Но нали в това е смисълът на развода без вина — намеси се Джоун, — че не си длъжен да обясняваш нищо?

Тя се качваше по стълбите редом с Ричард; всъщност бяха дошли с една кола, защото някое от децата беше взело нейното волво.

Делото беше насрочено за сутринта. Като мина с колата да я вземе в седем и петнайсет, той я завари боса всред тревния кръг, образуван от асфалтовата алея, до глезените в роса. Обувките си с високи токчета държеше в ръка. Видът й го разсмя. Той отвори вратата и каза:

— Значи има елени на острова?

Тя беше твърде умислена, за да осъзнае намека му. Попита го:

— Мислиш ли, че съдията ще има нещо против, ако съм без чорапи?

— Крий си краката под скамейката — каза той. Чувствуваше се объркан, с изпразнена глава. Почти не беше спал, макар че за разнообразие рамото не го бе боляло. Тя се качи в колата и внесе обувките си заедно с влажния мирис на зора. Винаги е била ранобудна, докато той — обратно.

— Благодаря ти, че дойде… — каза тя по повод колата и добави: — да ме вземеш.

— Удоволствието е мое — каза Ричард.

Докато пътуваха до съда и разговаряха за колите и децата си, той с възхищение забеляза колко изящна е станала Джоун; тя стоеше в периферията на зрението му лека като перце, гласът й гъделичкаше ухото му и той възприемаше познатите интонации и ударения — неоспоримо музикални и недочути докрай — като мелодия от познат концерт, подтикваща към мечтания. Вече не я обвиняваше: това беше причината за нейната лекота. През всичките тези години тя му изглеждаше виновна за всичко — за задръстванията по Сентръл Скуеър, за писъците на пощенското корабче, за различната височина на леглата. Но вече не: вече не я смяташе за всесилна. Беше я освободил, оневинил. Тя беше за него онова, което е Гретел за Хензел, сродно същество, с което вървят по една и съща пътека, а зад тях птиците кълват трошичките хляб.

Адвокатът на Ричард изгледа печално Джоун.

— Да, разбира се, мисис Мейпъл — каза той. — Но може би трябва да поговоря насаме с клиента си.

Бяха си избрали своеобразно отличаващи се адвокати. Адвокатът на Ричард беше едър измачкан ирландец, чийто летен бежов костюм висеше като чувал, а коремът му изопваше ризата: имаше вид на меланхоличен и бащински настроен мъж. Адвокатът на Джоун беше дребен, спретнат и нахакан; носеше карирани костюми и говореше с половин уста, като типовете, които за бакшиш издават тайните на конните състезания. Блестящ и свеж дори в този още сънен час, той се появи зад една от колоните на мраморния храм на Темида и отведе Джоун настрани. Малко по-висока от него, тя наклони глава, за да го чува, и се усмихна покорно. Ричард се запита удивен — нима такъв тип мъже са били през цялото време таен обект на нейните желания? Дишайки тежко, неговият адвокат изрече:

— Ако съдията все пак запита за определена вина — не казвам, че непременно ще го направи, но всички плуваме в непознати води в това отношение, — какво ще кажеш?

— Не знам — каза Ричард. Той разглеждаше шарките на мрамора под върховете на обувките си; приличаха му на малки разбиващи се вълни. — Имахме политически разногласия. Караше ме да ходя на походи за мир.

— Някакво физическо насилие?

— Съвсем малко. Незначително може би. Наистина ли мислиш, че ще питат такива неща? Този развод без вина ли е, или не?

— Разводът без вина е tabula rasa за този щат. Засега, Дик, така го схващаме. Не знам как ще постъпи. Трябва да сме подготвени.

— Е, добре, освен в политиката не си подхождахме кой знае колко и в сексуално отношение.

Въздухът между тях стана лепкав; и за баща му половата тема беше деликатна територия. Дишането на адвоката стана мъчително.

— Значи си в състояние да заявиш, че е била налице характерова и емоционална несъвместимост?

Това беше дълбоко невярно, но Ричард кимна:

— Ако се наложи.

— Това е достатъчно.

Адвокатът сложи голямата си ръка върху мишницата на Ричард и я стисна. Това интимничене, това дишане, това изражение на постоянна напрегнатост и насилена дружелюбност, този старомоден костюм и папката, пъхната под мишницата му като сгънати листи с работни графици — всичко се проясни пред погледа на Ричард: той беше треньорът, а Ричард играч, на път да вкара победния си гол, или плувец преди безумния си скок от високото.

— Хайде.

Влязоха двама по двама. Празната съдебна зала имаше тържествен вид; резбованият перваз беше боядисан в тревистозелено. Прозорците гледаха към прастара река, черна от промишлените отпадъци. Древни съдници гледаха от мозайките. Ричард и Джоун стояха неловко разделени, докато двамата адвокати се съвещаваха. Той й намигна: „Ами сега?“ Тя му отвърна с жест: „Нямам представа.“

— Да, да — пропя безплътен глас и съдията с разлюляна тога влезе усмихнат в залата. Беше дребен човечец с изострени черти и лъскаво, розово лице; това лице заявяваше, че той е непогрешимо добър и че никога няма да умре. Съдията застана прав и им кимна. После се настани на стола си. Адвокатите минаха напред, за да се консултират шепнешком с него. Без да усети, Ричард се доближи до Джоун — единственият одушевен предмет в залата, който не го отвращаваше.

— Като карикатура на Домие! — прошепна тя за картината, която се разиграваше пред тях. Адвокатите се разделиха. Съдията ги повика с пръст. Той беше толкова чистичък, че усмивката му скърцаше. Показа на Ричард лист хартия, беше клетвената декларация.

— Това вашият подпис ли е? — попита го той.

— Да — каза Ричард.

— Поддържате ли, както се твърди в този документ, че бракът ви е непоправимо разстроен?

— Поддържам.

Съдията се обърна към Джоун. Гласът му леко се смекчи.

— Този подпис ваш ли е?

— Да. — С крайчеца на окото си Ричард долови гласа й като живителна струя, изпълнена с малки цветни дъги.

— Вярвате ли, че бракът ви е непоправимо разстроен?

Пауза. Ричард знаеше, че тя не вярва. Джоун каза:

— Да.

Съдията се усмихна и им пожела всичко най-хубаво, адвокатите си отдъхнаха облекчено и веднага забравиха за двамата Мейпъл, увлечени във весел брътвеж по правни въпроси — размишляваха как ли ще бъде по-нататък с разводите без вина, спомняха си за някогашните набързо претупани дела в Алабама. Изоставени сами да завършат церемонията, Джоун и Ричард едновременно отстъпиха на крачка от подсъдимата скамейка и застанаха един до друг, в нерешителност. Най-сетне Ричард се сети какво трябва да стори — той я целуна.

Бележки

[1] Действието се развива в щата Масачузетс, чиято столица е Бостън. Място на сватбата е градчето Кеймбридж, в непосредствена близост до Бостън. — Б.пр. ↑