Джон Ъпдайк
Жената на лекаря

— Акули? — повтори жената на лекаря и върхът на луничавия й нос се изостри сред искристия въздух. Очите й, потъмнели в един миг на вглъбение, пак отразиха зеления цвят на Карибско море; водната повърхност пресичаше шията й. — Да, намират се. Едни такива големи и тъмни.

Застанал наблизо, Ралф бе приклекнал, но при думите й изопна тяло сред плисък и пръски и се помъчи да надникне в аквамаринената дълбочина. От внезапните му движения и водата наоколо стана непрозирна. Екна изненадващо младежкият й смях.

— Вие, американците, сте толкова плашливи — рече тя и самодоволно се отдръпна навътре, отпусната във водата, която клокотеше лекичко край устата й. Имаше дребно лице, позачервено и осеяно с лунички от този климат. Златисточервеникавата й коса бе станала на клечки, загубила блясъка си от ежедневните морски бани. — Рядко идват толкова близо до брега — рече тя, отметнала глава назад, сякаш разговаряше с небето. — Само в сезона, когато се ловят костенурки; кръвта ги привлича. Не можем да се оплачем. Бреговете на тоя остров са плитки. Ето например Сен Мартен отсреща — там крайбрежните води са дълбоки и трябва да се внимава. — Тя се обърна и с нехайно-ленивите движения на пълничките жени, които лесно се държат на повърхността, заплува усмихнато към него. — Колко жалко, че отец Джонсън си замина! — рече тя и гласът й прозвуча неестествено, както бе източила шия, за да не гълта вода. — Голям симпатяга беше тоя стар английски викарий. — Тя произнесе „викарий“ някак дрезгаво; може би шеговито. Когато стигна до Ралф, опря нозе на дъното и посочи към хоризонта. — Той — каза тя — обичаше да влиза навътре в морето заедно с огромния си черен пес Хукър. Отец Джонсън плуваше напред, докато капнеше от умора и тогава се отпускаше, улавяше се за опашката на Хукър и кучето го изтегляше на брега. Наистина голяма картинка бяха двамата: плува песът, а тоя дебел стар джентълмен се вкопчил в опашката и косите му се стелят по водата. И през ум не му минаваше за акулите. При това влизаше много навътре, докато накрая се превръщаше в едва забележима точица.

Водата стигаше до кръста им и при едно подканящо движение на Ралф те тръгнаха заедно към брега. Спокойната топла вода приплискваше от крачките им. Тя изглеждаше дребничка, както вървеше до него и редеше с писклив глас:

— Съжалявам, че си замина. Беше очарователен старец. Живял е тук четиридесет години. Обичаше си той острова.

— Виждам, че е имало защо — каза Ралф и проследи с очи полумесеца на крайбрежния пейзаж, сякаш чрез неотегчения му поглед жената на лекаря можеше да обнови усещането си за красотата на острова, а Ралф смътно долавяше, че то има нужда от обновление.

Белият плаж пустееше. Туземците го използуваха само като пътека. Жилищата им бяха накацали зад дрипавия плет от крайморски храсти, който ограждаше пясъчната ивица. Тол, розов цимент, вълниста ламарина, почервеняла от ръжда, дъсчени стени — сребристо-сиви от дъждовете, — закърпени със сплескани тенекии от газ, наколни бараки и недовършени сгради от шлакобетон надничаха иззад прашасалите ниски шубраци. Цветя почти нямаше. Беше януари. Ала от една страна, гроздовете кокосови орехи, сгнездени под шумолящите палмови клони, а от друга — високите пухкави къдели, напомнящи лекокрилите пролетни облачета в неговия край, подсказваха, че тук сезонът на цъфтежа и сезонът на плодовете съвпадат и продължават безконечно; покълнване и зреене съжителствуваха непрестанно. Планини не се виждаха. Островът бе равнинен. Когато пристигаха, от самолета той им заприлича на двуизмерен близнак или на топографска карта на Сен Мартен, който се възправяше сред морето като група планински върхове във Вермонт. Бреговете на Сен Мартен бяха стръмни и страшни; тези бяха безопасни. Там холандците и французите бяха построили шумни хотели и ресторанти, за да примамват американските долари; тук рядко идваха чужденци. На този остров дори местностите бяха наименувани без предприемчивост и старание; Източният край. Западният край. Пътят, Гората — това бе географското му разделение. В единия край на залива пустееше възвишение, покрито с храсталаци и коралови отломки, което бе наречено Високия хълм. Селото се казваше просто Залива. Оранжевите канари от другия край се наричаха Скалите. През тези кратки зимни дни слънцето се спускаше към тях диагонално и между шест и седем часа надвисваше над морето точно при рога на заливния полумесец. Ала и след като слънцето се удавеше, светлината, поначало ленива, продължаваше да се мае сред колибите и лиандровите храсти.

Следобедът преваляше; малкото тропическо слънце, все още ненабъбнало в червено, кротко сипеше бял блясък над притихналия въздух. А той бе галещ и ласкав като водата; в тия две природни стихии нямаше враждебност. На Ралф, който излизаше от едната и се потапяше в другата, те се сториха като нюанси на доброжелателство, което го обгръщаше нежно.

— О, да, но не е само това — каза жената на лекаря. — Той просто обичаше хората. Построи им три Църкви и вършеше всякакви добродеяния. Говорим за отец Джонсън — обясни тя на Ив, която бе останала с децата на брега. — Англиканския свещеник. Той се оттегли миналата година и си замина за Англия. За Съсекс, струва ми се.

— Обичал е хората ли? — попита Ив. Беше дочула края на разговора им. Тук гласовете отекваха надалеч, заглушавани само от ромола на прибоя или понякога от английска реч, звучаща като музика с чудноватия си акцент. Жената на лекаря се отпусна на пясъка.

— Те са чада мои — пропя дрезгаво тя и в следващия миг заглуши грубата пародия с острия си смях. — О, да, той ги обичаше. Посвети им живота си. — Младежкото оживление в гласа и невинният блясък на погледа не подхождаха на прецъфтялото тяло. Пълните й крака бяха възлести и отекли, а дребното й лице бе покрито със ситни бръчици и във всяка бръчица се мъдреше по една бяла чертичка, там, където повехналата кожа не бе допуснала слънцето. — Той самият нямаше деца — реши да добави тя. — Само тоя страшен пес Хукър. Голям особняк. Вероятно щеше да ви допадне. Сигурна съм, че такива образи като него не се срещат в Америка.

— Предполагам, че щеше да ни допадне — каза Ив. — Хана често споменава отец Джонсън.

Хана беше готвачката им, жена, преминала тридесетте, ала плаха и свенлива като момиче. Кожата й винаги лъщеше, сякаш се изпотяваше от притеснение, но останеше ли сама в кухнята, весело си тананикаше песнички. Децата, отначало смутени от цвета на кожата й, вече я обожаваха и я гледаха с възторжено ококорени очички, щом вдигнеше двуцветен показалец, за да ги усмири. Никой досега не бе изисквал от тях послушание с толкова сериозен тон. Ралф и Ив не очакваха, че ще имат домашна прислужница. Избраха най-невзрачния остров, който можаха да открият. Но Хана беше като част от къщата; притежателката, стройна вдовица, чиито деца бяха пръснати из Флорида, Перу и Антигуа, бе предположила, че ще им е необходима прислужница. И така излезе. Никога не биха разкрили сами всички загадки на този необикновен, нов свят. Ив нямаше да се справи с пазаруването, защото тук мълвата въртеше търговията: невидими гласове, безплътни като вятъра, съобщаваха кой е заклал днес прасе в чия рибарска лодка току-що е спряла пълна на кея.

Селцето бе претъпкано с магазинчета — във всяка колиба се продаваха (на смайващо различни цени) поне американски цигари, внесени контрабандно от Сен Мартен. Но дори работното време на най-официалния магазин — циментов коридор с рафтове, долепен до митницата — се оказваше тайна, която американците не успяваха да разгадаят. Винаги намираха голямата зелена врата залостена и на нея открай време се мъдреше разкривен тебеширен надпис: „На вниманието на редовните ни клиенти! Четвъртък следобед магазинът няма да работи.“

— А-а, Хана ли? Тя е добро момиче — рече жената на лекаря и се обърна по корем. Надиплените й бедра бяха побелели от пясъка, все едно оваляни в захар.

— Така е наистина — потвърди Ив. — Много е симпатична. Мисля, че те всички са много симпатични. Толкова са мили с нас.

Подобна настойчивост не бе в стила на съпругата му. Ралф се питаше какви ли чувства са се породили между двете жени, запознали се едва предишния ден.

— Разбирам защо отец Джонсън е обичал хората тук — добави отчетливо Ив, макар и с предпазливо тих глас.

„Хората“ бяха край тях; колибите им стигаха до пясъчната ивица и окърпените стени със затворени капаци сякаш се заслушваха унесено.

Жената на лекаря пак се обърна по гръб, надигна се и седна. Коя бе причината да е толкова неспокойна?

— Да — рече тя, а в това време една мощна разлепена вълна се метна по наклонения бряг и попи в белия пясък досами нозете им. Пясъкът бе едрозърнест, осеян с безброй шуплички — пролуки, през които да дишат раците. Жената на лекаря впери в хоризонта очи, които, гледани отстрани, заприличаха на безцветни лещи. Профилът на носа й се изостри. — Простосърдечни са — заяви тя.

 

 

Тук жената на лекаря бе кралица. Сред обитателите на острова нямаше друга съвсем бяла жена. В редките случаи, когато някой британски правителствен служител и, още по-нарядко, някой безумно далечен родственик на кралското семейство удостояваха с визити това уединено и покорно кътче на империята, домакинята бе тя. Щом окаляният й форд се понесеше с рев по разораните пътища (заглушителят му отдавна бе изгнил), по-възрастните островитяни подигравателно отдаваха чест, а дечурлигата й махаха с ръце сред прахоляка, който се вдигаше. Когато тя и докторът благоволиха да посетят американското семейство, отседнало в Залива за три седмици, Хана бе толкова поласкана, че от вълнение счупи една чаша в кухнята.

Лекарят беше слаб, бъбрив човечец, възприел духовита поза на неудачник. Върховете на пръстите му жълтееха от контрабандните цигари. Предпочиташе „Кемъл“, но сега на черната борса можеше да се намери само „Честърфийлд“. „Кемъл“ бяха по-остри. Не беше виждал тук цигара с филтър. Той и жена му бяха от десет години в тропиците — Британска Гвиана, Тринидад, Барбадос, сега на този остров. Имаше някакви неясни проекти след време да отиде в Америка, където щял да направи състояние, а на стари години да се установи в някое йоркширско село. Този ден бе отишъл в Сен Мартен.

— Как е сега в Америка? — попита жената на лекаря, като усърдно триеше пясъка от коленете си. — Полагат ли се грижи за негрите?

— В какъв смисъл? — не разбра Ив.

— При добри условия ли живеят?

— Не съвсем — побърза да каже Ралф, защото усети, че ще е по-добре да отговори той, а не Ив. — Някъде по-добре, другаде по-зле. В южните щати естествено има явна дискриминация. На север повечето живеят в бордеи, но поне имат всички законни права.

— О, боже — рече жената на лекаря. — Това е проблем, нали?

По лицето на Ив, която разглеждаше една мида, пробягна слънчево зайче.

— Чий проблем? — попита тя. Беше завършила един от тези девически колежи, където за отговорничка на курса избират само момиче от цветнокожите малцинства или пък някое, което е инвалид. При новините от Южна Африка гласът й се разтреперваше гневно и тя бе в защита на всекиго, който според нея олицетворяваше потиснат народ. Не й бе минавало през ум, че подобно автоматично съчувствие е само по себе си снизходително. С английска кръв, в която навремето се бяха влели аристократични френски и руски примеси, Ив не удостояваше онеправданите дори с честта да се страхува от тях.

Жената на лекаря пак зарея поглед към хоризонта и Ралф се запита дали пък не бяха се отнесли грубо с нея. В изострения й профил имаше надменност. Но тъй като бе домакиня, тя реши да отстъпи и се помъчи да поднови разговора. Извърна глава към тях и като заслони бързо очи с длан, оголи наниз бели зъби в насилена усмивка.

— Ами в училищата? — попита тя. — Могат ли да ходят във вашите училища?

— Естествено — отвърна незабавно Ралф, като същевременно осъзна, че за нея съвсем не е толкова естествено. Тя не знаеше нищо за неговата страна. Почувствува се по-уверен, след като прецени нейната неосведоменост и стъпи на здрава информационна почва. — Никой не ги спира да учат. В южните щати са в отделни училища, но в северните, в западните и тъй нататък не съществува такъв проблем. — Той присви рамене, усетил зад гърба си неодобрението на Ив при споменаването на думата „проблем“.

— Но ще пуснете ли вашите деца в едно училище с тях? — Луничките се сбраха под присвитите й очи, вглъбени в спорния въпрос.

— Разбира се. Боже мой, защо не? — Почувствува облекчение от това, че е изяснил нещата и е приключил с темата. Надяваше се, че жената на лекаря няма да се откаже скоро от този разговор.

Тя въздъхна.

— Вие в Америка живеете с тоя проблем от толкова време. В Англия чак сега започват да осъзнават сериозността му. Черните непрестанно се изсипват в Лондон.

Една вълна, тласната от следващата, се плъзна толкова навътре по наклонения бряг, че близна нозете им и ги постресна. В един миг глезените им заблестяха под къдравите струйки, които бързо се оттекоха.

— Говорите за тях така, сякаш те сами са поискали да ги превърнат в роби и да ги доведат тук — изрече бавно Ив.

— Мамо, виж! Мамо, виж! — зачу се от разстояние гласът на Кейт, сподирен от бебешките възклици на Лари. Мъничките телца се поклащаха, надвесени над някакъв тъмен предмет в крачката им, а между храстите вече надничаха забрадена старица и млад разгърден моряк, любопитни да видят какво бе развълнувало тия чудати деца. Ив се надигна и тъй че Ралф да я забележи, отправи към жената на лекаря недоумяващ, възмутен поглед, сякаш тялото й бе зловонно водорасло, изхвърлено върху чистите пясъци на собственото й съзнание.

Щом Ив се запъти към децата, жената на лекаря каза:

— Вече започва да добива чудесен тен, нали?

— Да, тя винаги почернява хубаво. Има френска жилка.

След като Ив се отдалечи дотолкова, че да не ги чува, Ралф легна и се зарови в пясъка. Посредничеството между двете жени бе наложило изтощително безпристрастие. Приготви се да слуша търпеливо. Знаеше, че жената на лекаря ще развърже езика си. Присъствието на друга бяла кралица я потискаше, засенчваше я.

— Искате ли да чуете една отвратителна история?

— Разбира се — съгласи се неохотно той.

Къщите зад тях сякаш подслушваха още по-упорито. Чувствуваше, че в селото ги харесват — и него, и семейството му. Жената на лекаря, която бе дошла с колата си от вътрешността на острова, за да се попече на плажа им, демонстрираше уличаваща ги близост, която той не желаеше. Защото привечер тя щеше да се прибере у дома си и да ги остави сами в селото, сред шумовете на нощта. Газовите лампи свистяха. Черни буболечки бръмчаха около нажежените шишета и току чукваха по пода; някъде нагоре по улицата едно момче блъскаше по самотен стийл-барабан, а в съседната къща — неизмазана колиба с вечно затворени капаци — някаква жена роптаеше непрестанно, а от време на време засегнат мъж изръмжаваше нещо в своя защита.

— Когато отец Джонсън си замина — сниши глас жената на лекаря и се отпусна на лакът, за да е лице срещу лице с Ралф, — устроиха тържество в чест на новия свещеник, един много симпатичен цветнокож младеж от Сейнт Китс. Много симпатичен, бих казала, а разправят, че бил и много интелигентен, макар аз още да не съм ходила на негова служба. И тъй, епитропът (не сте се срещали с него и предполагам, че няма да се срещнете), едър, мазен ямаец, който си придава много важности, произнася кратко слово. Разбира се, споменава за отец Джонсън, четиридесет години служба и тъй нататък, но накрая заявява, че според него преподобният Джонсън нямало да ни липсва, тъй като новият викарий бил прекрасен млад човек, идвал при нас с отлични знания и все в тоя дух, и най-вече, най-вече, били сме особено щастливи, защото си бил наш. Представете си! Наш си бил! Разбира се, на младия пастор му идеше да потъне в земята от неудобство, а аз така побеснях, че щях да скоча и да си изляза, ако докторът не ме беше хванал за ръката. Наш си бил! Отец Джонсън посвети живота си на тия хора. — Гласът й бе станал пронизителен.

Ралф проговори с надежда да я възпре.

— Не е било необходимо, но е естествено — рече той.

— Не виждам нищо естествено. Според мен това е неестествено, направо чудовищно. Чудовищна неблагодарност. Не можете да си представите колко ужасни са тия хора. Само да видите една десета от номерата им, а и тоя егоизъм, с който мъжът ми се сблъсква. В два през нощта: „Докторе, докторе, ела да спасиш детето ми“, а след седмица, когато реши да си поиска мизерните един-два долара, те не си спомняли. Изобщо не си спомняли. И ако докторът настоява, започват: „Белите ни ограбват!“ Ох, как ги мразя! Бог ще ми прости, но ги намразих. Какво ти „естествено“? Това не са хора. — Забелязала неодобрителния му жест, тя добави: — Щом сме почнали, знаете ли какво разправят за вас и жена ви?

Сякаш една сянка, която се бе прокрадвала между думите й, сега се метна насреща му.

— Не. Разправят ли нещо?

— Това само да ви покаже колко са злобни. Говорят, че жена ви има нещо от „боята“. — На Ралф му бе необходим един миг, за да осъзнае, че става дума за негърска жилка. Засмя се; какво друго?

И жената на лекаря се засмя; ала сините й очи изпод русите вежди се бяха вперили в него и зениците им бодяха като иглички. Тя очакваше спокойствието на лицето му да се пропука и истината да се изплъзне оттам.

— Сигурно защото е толкова мургава — обясни тя. — Възчерничка.

Ралф проследи как езикът й помръдва, докато тя произнасяше изпитателно последната дума. Детинското любопитство подклаждаше женската й злоба.

Кръвта закипя в жилите му. Не знаеше как да приеме обидата. Гневът му се вкопчи в нападателя. Впи зъби в нелепото обвинение.

— Тя просто почернява бързо — такава й е кожата.

— И знаете ли — продължи тя, като не преставаше да боде лицето му с очи-карфички, — казват, че именно затова сте дошли на тоя остров. Тук туристи не идват, още по-малко пък с деца. Разправят, че понеже жена ви има негърска кръв, не ви искат в хотелите на по-оживените острови.

Бе сигурен, че този сполучливо скроен аргумент е изцяло неин.

— Дойдохме тук, защото е по-евтино — каза той.

— Разбира се — съгласи се тя. — Разбира се. — И се изкикоти, като усети, че сама се е изложила на отбранителните му удари.

— Но те не могат да повярват. Смятат, моля ви се, че всички американци са богати. — Ралф знаеше, че всъщност тя и докторът са убедени именно в това.

Той се надигна и от краката му се посипа мокър пясък. В усилие да обуздае вълнението си на няколко пъти изстреля във въздуха залпове смях, сякаш всеки миг осъзнаваше по новому абсурдното положение. Изгледа я отгоре и рече:

— Е, това обяснява защо тя им допада повече от мен.

Източила шия да го проследи с поглед, сега жената на лекаря отпусна глава на пясъка. Подложи едната си ръка под тила, а с другата засенчи очи. Лишени от очите, устните й изглеждаха безформени и вдървени.

— О, не — рече тя. — Те я мразят, защото това й се разминава.

Този път смехът му увисна нелепо и това го унижи.

— Смятам пак да се потопя — рече той. — Преди да е отслабнало слънцето.

— Няма да отслабне — отвърна едва чуто тя.

 

 

От сигурното убежище на водата той гледаше как неговата мургава жена води двете му светлолики, обгорели деца по плажа. Разстоянието между тях и неподвижното тяло на жената на лекаря намаля; той понечи да изкрещи предупредително, но в следващия миг се усмихна, като си представи с какъв кикот щеше да бъде посрещната тая история по време на някой коктейл, когато се върнеха у дома. Внезапно се почувствува виновен пред жена си. Беше я предал. Сериозността му бе недостойна за нея. Тя би поискала да е казал: да, баба й е брала памук в Алабама, тия неща в Америка са естествени, няма за какво да се притесняваме. Но той съзря, подобно на жива сянка, мярнала се във водата, че смешното в този отговор можеше да съществува и да се долови единствено при едно огромно, несъзнателно самочувствие за расово превъзходство. След като тази среда бе отровена, всичките й обитатели бяха заразени. Осъзна, че той и жената на лекаря са кръстени заедно; ненавиждаше сините й очи, защото бяха забодени и на неговото лице, мразеше дъха й, защото тя (така ли бе?) умираше. Вината му не можеше да бъде ясно разграничена. Бе объркана и гъста като лепкава каша. Той продължи да се потапя заднишком в океана, докосвайки накъдреното дъно с върха на пръстите си, докато водата го погълна до шия. Нещо — водорасло или пулсът на някакво течение — близна прасеца му. Той се метна по корем и надникна надолу, но не можа да види нищо. Боеше се от акулите, но и от жената на лекаря се боеше, тъй че бе увиснал между тях и раната на срама му кървеше, ала водата опрощаваше всичко.