Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Madame Bovary, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 51 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
stomart (2009)
Корекция и форматиране
NomaD (2010)

Издание:

Гюстав Флобер. Избрани творби в четири тома. Том 1. Мадам Бовари

Пето издание

Съставител: Богдан Богданов

Редактори: Пенка Пройкова, Силвия Вагенщайн

Художник: Петър Добрев

Художник-редактор: Светлана Йосифова

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректор: Евелина Тодорова

Издателство „Народна култура“, София, 1984

История

  1. — Добавяне

IV

Гостите пристигнаха рано — в коли, в кабриолети с по един кон, в двуколки със скамейки, в стари кабриолети без покрив, в пътнически коли с кожени завеси, а младежите от близките села — с каруци, препускайки тръс и силно раздрусвани, понеже стояха прави, на редици, с опрени на ритлите ръце, за да не паднат.

Дойдоха от десетина левги наоколо, от Годервил, от Норманвил и от Кани. Бяха поканили всички роднини на двете семейства, бяха се сдобрили с всички приятели, с които бяха скарани, бяха пратили писмени покани на отдавнашни, полузабравени познати.

От време на време зад оградата се чуваше плющене на камшик; вратникът бързо се отваряше; влизаше някоя каруца. Препускайки чак до първото стъпало на площадката, тя изведнъж спираше, изтърсваше хората, които слизаха от всички страни, като търкаха колене и разкършваха ръце. Дамите, с малки шапчици, носеха градски рокли, златни верижки за часовник, пелерини с кръстосани на колана краища или пъстри шалчета, които бяха забодени на гърба с карфици и откриваха отзад шията. Хлапетата, облечени като бащите си, изглежда, се чувстваха неудобно в новите си дрехи (много от тях за пръв път в живота си обуваха ботуши), а до тях, не смеейки да продума, облечено в бялата рокля от първото си причастие, удължена по тоя случай, се виждаше някое четиринадесет-петнадесетгодишно девойче, навярно братовчедка или по-възрастна сестра — червенобузесто, смутено, с омазани от розова помада коси, което много се страхуваше да не изцапа ръкавиците си…

Тъй като нямаше достатъчно коняри, за да разпрягат колите, господата запретваха ръкави и сами вършеха това. Според различното си обществено положение, те носеха фракове, рединготи, жакети — хубави дрехи, гледани с почит от цялото семейство и изваждани от скриновете само в тържествени случаи: рединготи с дълги поли, развявани от вятъра, с цилиндрична яка и джобове, широки като торби, долни палта от дебело сукно, които се носеха обикновено с някаква фуражка с меден обръч около козирката: много къси жакети с по две копчета на гърба, едно до друго, като чифт очи, твърдите пешове на които сякаш бяха отсечени с дърводелска тесла от един къс. Други (те обаче сигурно щяха да бъдат в долния край на трапезата) носеха празнични блузи, т.е. блуза с обърната на раменете яка, със ситно надиплен гръб и с шит колан, ниско под кръста.

Ризите бяха изпъкнали върху гърдите като брони! Всички току-що се бяха остригали, бяха гладко избръснати; ушите им стърчаха, някои, станали още преди съмване, поради липса на светлина за бръснене бяха се порязали на диагонал под носа или по челюстите, или с олющена колкото трифранкова монета кожа, възпалена от вятъра при пътуването, така че тия пълни, весели, бели лица бяха нашарени подобно мрамор с розови петна.

Тъй като кметството беше на половин миля от чифлика, отидоха там пешком и след обреда се върнаха пак така в църквата. Шествието, отначало непрекъснато като пъстра лента, извита из полето по тясната лъкатушна пътека между зелените жита, скоро се проточи и се разкъса на отделни групи, които се спираха да приказват. Най-напред вървеше цигуларят с цигулката си, окичена с панделки, навити като охлюви, после идеха младоженците, роднините, подир тях вървяха безредно приятелите, а децата оставаха назад и се забавляваха да скубят класовете на овеса или да играят помежду си, но така, че да не ги виждат другите. Роклята на Ема, прекалено дълга, малко се влачеше; от време на време тя се спираше да я подигне и със своите облечени в ръкавици пръсти отмахваше внимателно острите треви и малките бодили на магарешките тръни, докато Шарл, с отпуснати ръце, я чакаше да свърши. Чичо Руо, с нов цилиндър и фрак с ръкави, дълги до ноктите, водеше под ръка старата госпожа Бовари. Колкото за господин Бовари — бащата, който всъщност презираше всички тия хора, той бе дошъл просто в редингот с военна кройка, с един ред копчета, и обсипваше с изтъркани любезности една млада, руса селянка. Тя му се кланяше, червеше се, не знаеше какво да отговори. Другите сватбари приказваха за своите работи или се закачаха, настройвайки се предварително за веселбата, а ако човек се вслушаше, можеше да долови непрекъснатото скрибуцане на цигуларя, който продължаваше да свири из полето. Щом видеше, че е изпреварил много другите, той се спираше да отдъхне, търкаше продължително с колофон лъка си, за да скрибуцат по-добре струните, и пак потегляше, като ту навеждаше, ту дигаше грифа на цигулката, за да си отмерва такта. А шумът й пропъждаше птичките надалеч.

Трапезата беше наредена под навеса за колите. Бяха сложени четири големи къса печено говеждо месо, шест пилета фрикасе, варено телешко, три задушени овнешки бута и в средата хубаво печено прасе-сукалче, обкръжено от четири наденици с киселец. В ъглите на масата стърчаха шишета с ракия. Сладкият сидър, налян в бутилки, изпускаше гъста пяна около запушалките, а всички чаши бяха предварително напълнени догоре с вино. Върху гладката повърхнина на широки блюда с жълт крем, който потреперваше при най-малкото мръдване на масата, бяха изрисувани със ситни арабески инициалите на младоженците. За тортите и халвите бяха извикали един сладкар от Ивето. Тъй като той за пръв път се проявяваше в тоя край, беше се много постарал; за десерта той сам донесе едно сложно сладкарско изделие, което предизвика възторжени възклицания. Основата му беше квадрат от синя мукава, изобразяващ храм с портици, стълбове и наоколо гипсови статуйки в ниши, обсипани със звезди от варакосана хартия; после, на втория етаж, се издигаше кула от савойски сладкиш, оградена с малки укрепления от ароматна захар, бадеми, сухо грозде и портокалови резенчета; най-сетне горната площадка, която представляваше зелена ливада със скали и езера от сладка и ладии от лешникови черупки, и на върха й се виждаше едно малко амурче; то се люлееше на люлчица от шоколад, двете стълбчета на която завършваха вместо с топки с две истински пъпки от роза.

Ядоха чак до вечерта. Когато се уморяваха да седят, гостите отиваха да се разходят из дворовете или да изиграят в хамбара една игра „на тапа“[1] и после пак се връщаха на трапезата. Към края на увеселението някои още там заспаха и захъркаха. Но когато поднесоха кафето, всичко се оживи, подеха песни, показваха силите си, почнаха разни номера, носеха тежести, опитваха се да издигнат на раменете си каруците, пущаха солени шеги, прегръщаха дамите. Вечерта на заминаване конете, натъпкани чак до гуша с овес, мъчно влизаха между оковите; ритаха, изправяха се на задните си крака; хамутите се късаха, господарите псуваха или се смееха; и цялата нощ, под сиянието на месеца, из всички пътища на околността препускаха каруци с изтървани коне, които тичаха в галоп, колите подскачаха из рововете, прескачаха купчини чакъл, високи няколко метра, закачаха се в крайпътните храсти и през вратичките се навеждаха жени, за да хванат поводите.

Ония, които останаха в Берто, прекараха нощта в готварницата, продължавайки да пият. Децата бяха заспали под пейките.

Невестата бе помолила баща си да я избавят от обичайните шеги. И все пак един от братовчедите, рибар (който дори беше донесъл като сватбен подарък две хубави риби), беше почнал да църка вода с устата си през дупката на бравата, но чичо Руо пристигна навреме, спря го и му обясни, че важното обществено положение на зет му не позволява такива неприлични шеги. Братовчедът обаче мъчно отстъпи пред тия доводи. В душата си той обвини чичо Руо във високомерие и отиде в ъгъла при четири-пет други гости, които случайно бяха получили на трапезата по-лоши късове месо и смятайки също така, че не са били приети добре, злословеха за стопанина и пожелаваха с неясни думи разсипването му.

Старата госпожа Бовари през целия ден не обели зъб. Не бяха я питали нито за премяната на снахата, нито за уредбата на угощението; тя си отиде рано. Съпругът й, вместо да я последва, прати за пури в Сен-Виктор и пуши до зори, като пиеше грог с кирш, смес, неизвестна на околните, което стана извор на още по-голямо уважение към него.

Шарл нямаше шеговит нрав; през време на сватбата той не блесна. Доста неумело отговаряше на остротите, на каламбурите, на двусмислията, на честитките и слободиите, с които гостите се смятаха длъжни да го закачат още от поднасянето на супата.

Затова пък на следния ден той изглеждаше съвсем друг човек. Сякаш до снощи той именно беше девственикът, докато невестата не проявяваше нищо, от което би могло да се отгатне каквото и да е. И най-лукавите не знаеха какво да рекат и когато тя минаваше край тях, те я гледаха с извънредно изострено внимание. Но Шарл съвсем не се прикриваше. Той я наричаше „моята жена“, говореше й на „ти“, разпитваше за нея всеки срещнат, търсеше я навсякъде и често я завеждаше в някой ъгъл на двора, дето го виждаха отдалеч, между дървесата, как я хваща през кръста и продължавайки да върви полунаведен над нея, как главата му мачка нагръдника на корсажа й.

Два дни след сватбата младоженците заминаха: поради пациентите си Шарл не можеше да отсъства повече. Чичо Руо нареди да ги отведат с неговата бричка и сам той ги придружи до Васонвил. Тук той целуна дъщеря си още веднъж, слезе от колата и се върна обратно. След стотина крачки се спря и като погледна отдалечаващата се бричка, колелата на която се търкаляха в праха, издълбоко въздъхна. Спомни си след това своята сватба, своята младост, първата бременност на жена си; и той беше много весел в деня, когато я отведе от бащиния й в своя дом, когато я носеше на коня зад себе си и караше тръс из снега; то беше към Коледа и полето бе съвсем побеляло; тя се държеше за него с една ръка, а на другата висеше кошницата й; вятърът развяваше дългите дантели на нейната кошоазка шапчица и понякога те досягаха устата й, а когато той извърнеше глава, виждаше съвсем близо, на рамото си, нейното румено личице, което се усмихваше мълчаливо изпод златната плочка на нейната шапчица. От време на време, за да стопли пръстите си, тя ги пъхаше в пазвата му. Колко отдавна бе всичко това! Техният син щеше да бъде сега тридесетгодишен. Той пак погледна зад себе си, не видя нищо по пътя. Почувства се тъжен като изпразнена къща; и тъй като в неговия мозък, помрачен от парите на пиршеството, нежните спомени се смесваха с черните мисли, хрумна му за миг да се поразходи към църквата. Ала страхувайки се, че ще му стане още по-тъжно, върна се право в къщи.

Господин и госпожа Шарл Бовари пристигнаха в Тост към шест часа. Съседите се бяха изправили по прозорците, за да видят новата жена на своя лекар.

Старата прислужница се представи, поднесе й поздравленията си, извини се, че са закъснели с вечерята, и предложи на госпожата да разгледа къщата, докато яденето бъде готово.

Бележки

[1] Игра „на тапа“ — игра, при която върху запушалка са поставени монети, по които се цели с топка или тояга.