Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Madame Bovary, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 51 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
stomart (2009)
Корекция и форматиране
NomaD (2010)

Издание:

Гюстав Флобер. Избрани творби в четири тома. Том 1. Мадам Бовари

Пето издание

Съставител: Богдан Богданов

Редактори: Пенка Пройкова, Силвия Вагенщайн

Художник: Петър Добрев

Художник-редактор: Светлана Йосифова

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректор: Евелина Тодорова

Издателство „Народна култура“, София, 1984

История

  1. — Добавяне

III

Те бяха три чудесни, великолепни, пълни дни, истински меден месец. Настаниха се в хотел „Булон“, на пристанището, и живяха там при затворени капаци на прозорците, с цветя на пода и ледени сиропи, които им донасяха от заранта.

Привечер наемаха покрита лодка и отиваха да вечерят на някой остров.

То беше в часа; когато край корабостроителниците се чува как коват броните на закълчищените туловища на корабите. Катраненият дим се промъкваше между дървесата, а по реката личаха големи мазни петна, люлеещи се неравномерно под пурпурните багри на слънцето като плуващи листове флорентински бронз.

Слизаха между вързаните лодки, дългите полегати въжета на които закачаха леко покрива на тяхната лодка.

Шумовете на града неусетно се отдалечаваха — гърмолът на колела, мълвежът на гласовете, лаят на кучетата по корабните мостчета. Тя развързваше шапката си и те стъпваха на своя остров.

Сядаха в ниската зала на някоя кръчма, дето на вратата имаше провесени черни мрежи. Ядяха пържена риба, каймак и череши. Лягаха на тревата под тополите и се прегръщаха; и им се искаше да живеят вечно като двама робинзоновци в това местенце, което поради тяхното блаженство им се струваше най-прекрасното в света. Не за първи път виждаха те дървеса, синьо небе, морава и чуваха как водата тече и вятърът вее в листата; но несъмнено никога не бяха се възхищавали от всичко това, сякаш природата не бе съществувала досега или беше почнала да става хубава само след утоляването на техните желания.

През нощта се връщаха. Лодката плуваше край брега на острова. Те стояха в дъното, притулени двамата в мрака, без да говорят. Четвъртитите лопати звънтяха в железните скоби и отмерваха тишината като чукането на метроном, докато влачещото се отзад въже не прекъсваше своето меко плакнене във водата.

Една вечер се показа луната; тогава те не пропуснаха да заговорят за нея, намираха, че тя е печална и пълна с поезия; Ема дори запя:

Бе вечер — ти помниш? — ний плувахме…[1]

Гласът й, хармоничен и слаб, чезнеше над вълните; и вятърът отвиваше извивките, които Леон чуваше да минават край него като пърхане на крила.

Тя седеше насреща, облегната върху преградата на лодката, дето луната влизаше през отвореното прозорче. Черната й рокля, гънките на която се разширяваха като ветрило, я правеше по-тънка и по-висока. Тя бе дигнала глава, сключила ръце, насочила двете си очи към небето. Навремени сянката на върбите я скриваше съвсем, сетне изведнъж се показваше като видение в лунното сияние.

Леон, седнал на дъното на лодката, до нея, напипа с ръка червена копринена панделка.

Лодкарят я разгледа и най-сетне рече:

— А, това ще е от компанията, която разхождах оня ден. Бяха дошли мнозина весели хора — господа и дами, с пасти, с шампанско, с корнет-а-пистони — цяло земетресение! Особено един от тях, висок, хубав мъж, с малки мустачки, беше много забавен! И те казваха: „Хайде, разправи ни нещо… Адолф… Додолф…“ — нещо такова беше.

Тя потръпна.

— Не ти ли е добре? — рече Леон, като се приближи до кея.

— О! Нищо. Навярно от нощния хлад.

— … И на когото навярно не му липсват жени — добави тихо старият моряк, смятайки, че казва нещо любезно на чужденеца.

Сетне, като плю на ръцете си, хвана отново веслата.

И все пак трябваше да се разделят! Сбогуването беше тъжно. Той щеше да изпраща писмата си у стрина Роле, а тя му даде такива точни нареждания за двойните пликове, че той много се възхити от нейната любовна ловкост.

— Значи, ти твърдиш, че всичко е както трябва? — каза тя при последната целувка.

— Да! Разбира се!

„Но защо — запита се той по-късно, връщайки се сам на улиците — тя толкова много държи за това пълномощно?“

Бележки

[1] Из поемата „Езерото“ на Ламартин.