Гюстав Флобер
Мадам Бовари (26)

II

Като стигна в странноприемницата, госпожа. Бовари се учуди, че не вижда дилижанса. Ивер, който я бе чакал петдесет и три минути, най-сетне тръгна.

Всъщност нищо не я принуждаваше да замине, но беше дала дума, че ще се върне тая вечер. От друга страна, Шарл я чакаше; и тя вече усещаше в сърцето си оная страхлива покорност, която за много жени е сякаш в едно и също време наказание и изкупление за измяната.

Тя бързо стегна куфара си, плати сметката, нае от двора на странноприемницата един кабриолет и като караше коларя да бърза и го насърчаваше, осведомявайки се всеки миг за часа и за изминатите километри, успя да настигне „Лястовицата“ близо до първите къщи на Кенкампоа.

Щом седна в ъгъла, тя затвори очи и ги отвори чак при подножието на склона, дето отдалеч позна Фелисите, изправена като часовой пред къщата на ковача. Ивер спря конете и прислужницата се надигна до прозорчето и каза тайнствено:

— Госпожо, трябва веднага да отидете у господин Оме. За някаква много бърза работа.

Градчето както обикновено беше тихо. По ъглите на улиците имаше малки розови купчини, които димяха във въздуха, защото сега беше времето за варене на сладка, а в Йонвил всички приготовляваха запасите си в един и същи ден. Но пред дюкяна на аптекаря човек можеше да се възхищава от един много голям куп, който надминаваше другите с превъзходството на лабораторията над обикновените печки на жителите, както общата нужда — над личните прищевки.

Тя влезе. Голямото кресло беше преобърнато и дори „Руански фенер“ лежеше на земята, разстлан между два хавана. Тя отвори вратата към коридора и посред кухнята, между тъмните делви, пълни с изронени зърна френско грозде, между счуканата захар и захарта на бучки, между везните на масата и тавите на огъня съзря всички от семейството Оме, големи и малки, с престилки до брадите и с вилици в ръка. Жюстен беше прав, с наведена глава, и аптекарят викаше:

— Кой ти каза да ходиш да търсиш в килера?

— Но какво се е случило? Какво има?

— Какво има ли? — отговори аптекарят. — Варят се сладка; те са на огъня; но щяха да кипнат от силното възвиране и аз искам друга тава. И ето, той от отпуснатост, от мързел взел провесения на гвоздея в моята лаборатория ключ от килера!

Аптекарят наричаше така една стая на тавана, пълна с прибори и аптекарски стоки. Той често седеше там по часове да лепи етикети, да прелива от един съд в друг, да овързва; и го смяташе не за обикновен склад, но като истинско светилище, отдето излизаха после изработени от неговите ръце всевъзможни хапчета, хапове, билки, ароматични води и лекарства за пиене, които разнасяха неговата слава в околността. Никой не стъпваше в килера; и той така го уважаваше, че го метеше сам. Най-после, ако отворената за всекиго аптека беше място, дето той показваше гордостта си, килерът бе убежището, в което, съсредоточавайки се егоистично, Оме се наслаждаваше от упражняването на своите предпочитани занятия; затова лекомислието на Жюстен му се виждаше чудовищно неуважение; и по-червен от френското грозде, той повтаряше:

— Да, в килера! Ключът, който пази киселините и разядливите алкали! Да вземе тава от оставените за запас! Тава с капак! И с която може би аз никога не ще мога да си послужа! В деликатната работа на нашето изкуство всичко е от значение! Какво, дявол го взел! Трябва да се установят разликите и да не се употребява за почти домашни нужди онова, което е предназначено за аптекарството! Все едно да се реже кокошка с хирургически нож или ако някой съдия…

— Но успокой се! — каза госпожа Оме.

А Атали, дърпайки го за редингота, викаше:

— Татко! Татко!

— Не, оставете ме! — продължаваше аптекарят. — Оставете ме! По дяволите! Все едно да станеш бакалин, честна дума! Хайде, карай! Не щади нищо! Чупи? Троши! Пускай пиявиците! Гори слеза! Мариновай краставици в аптекарски буркани, дери превръзките!

— Но вие… — каза Ема.

— Ей сега! Знаеш ли на какво си се излагал ти!… Не си ли видял в ъгъла, отляво, на третата поличка? Казвай, отговори, изречи нещо!

— Аз… не знам — промълви момчето.

— А, не знаеш! А пък аз зная! Ти си видял една бутилка от синьо стъкло, запечатана с жълт восък, в която има бял прах, на която дори съм написал: „Опасно!“ И знаеш ли какво има вътре? Арсеник! А ти отиваш да пипаш това! Да вземаш тава, която е до него!

— До него! — възкликна госпожа Оме, като сплете ръце. — Арсеник! Можеше да изтровиш всички ни!

А децата почнаха да викат, като че бяха усетили вече страшни болки в корема си.

— Или да се отрови някой болен! — продължи аптекарят. — Ти, значи, искаш да отида на скамейката на подсъдимите, в углавен съд? Да видиш как ме влачат на ешафода? Не знаеш ли с каква предпазливост приготвям аз лекарствата, макар да имам невероятна опитност в тая работа? Често сам съм се уплашвал, като помисля за отговорността си! Защото правителството ни преследва и безсмисленото законодателство, което ни управлява, е като дамоклев меч, повиснал над главите ни!

Ема вече не мислеше да пита за какво им е трябвала и аптекарят продължи задъханите си речи:

— Ето колко си признателен за добрините към тебе! Ето как се отплащаш за съвсем бащинските грижи, с които те обсипвам! Защото без мене де щеше да си ти сега? Какво би правил? Кой ти дава храна, възпитание, облекло и всичко, с което един ден ще можеш с чест да влезеш в редовете на обществото! Но за това човек трябва здравата да се поти, като върти веслата, и да му излязат, както се казва, мазоли на ръцете. Fabricando fit faber, age quod agis.^[1]

Той цитираше латински — толкова беше възбуден. Би цитирал китайски или гренландски, ако знаеше тия езици, защото беше в криза, при която цялата душа разкрива безразборно всичко, каквото таи в себе си, както се разтваря океанът през бури от крайбрежните водорасли до пясъците в бездните си.

И продължи:

— Почвам ужасно да се кая, че се заех с тебе! Навярно щях да сторя много по-добре, ако бях те оставил да тънеш в мизерията и в калта, дето си роден! Ти никога няма да бъдеш годен за друго, освен да пасеш рогат добитък! Нямаш никаква способност за науките!

Едва можеш да залепиш един етикет! И живееш тук, у дома ми, като владика, като цар, за да лапаш!

Но Ема се обърна към госпожа Оме и каза:

— Поръчаха ми да дойда…

— Ах, боже мой — прекъсна я с тъжен вид добрата жена, — как да ви кажа?… Такова нещастие!

Но не довърши. Аптекарят гърмеше:

— Изпразни я! Очисти я! Занеси я! Хайде, бързо де!

И като раздруса Жюстен за яката на късата му рубашка, от джоба на момчето падна някаква книга.

То се наведе. Оме го изпревари, взе томчето и го загледа ококорен и зяпнал.

— „Съпружеска… любов“! — каза той, като отделяше бавно двете думи. — Да! Чудесно! Чудесно! Прекрасно! И с изображения!… А! Това е вече много!

Госпожа Оме приближи.

— Не, не я пипай!

Децата искаха да видят картинките.

— Излезте! — каза той повелително.

И те излязоха.

Изпърво той се разхожда с големи крачки надлъж и нашир, като държеше в ръце отворена книга, въртейки очи, задъхан, синкавочервен, апоплектичен. Сетне отиде право до ученика си и като се закова пред него със скръстени ръце, каза:

— Но ти, значи, си имал всички пороци, малък клетнико! Пази се, ти си върху наклонена плоскост! Та не помисли ли, че тя можеше да попадне — тая гнусна книга — в ръцете на децата ми, да хвърли искрата в техния мозък, да опетни чистотата на Атали, да разврати Наполеон! Той вече е оформен като мъж. Уверен ли си поне, че те не са я чели? Можеш ли да ми удостовериш?

— Но най-сетне, господине — каза Ема, — имали сте да ми казвате нещо…

— Вярно, госпожо… Свекърът ви е умрял.

Наистина господин Бовари — бащата, бе починал ненадейно по-предния ден от апоплектичен удар, когато ставал от трапезата; и от прекалено внимание към чувствителността на Ема Шарл бе помолил г. Оме да й съобщи предпазливо тая ужасна вест.

Той бе обмислил изразите си, беше ги закръглил, изградил, отмерил ритмично; то беше образец на предпазливост и постепенен преход, на изискани обръщения и на деликатност; но гневът бе разсипал реториката.

Ема, след като отказа да чуе каквато и да било подробност, излезе от аптеката; защото г. Оме бе почнал отново своите хокания. Но той почна да се успокоява и сега мъмреше с бащински тон, веейки си с гръцката шапчица:

— Не че не одобрявам изцяло това съчинение! Авторът е бил лекар. Там има някои научни положения, които не е зле да ги знае всеки мъж. Но по-късно, по-късно! Почакай поне ти сам да станеш мъж и твоят темперамент да се оформи.

Щом Ема удари чукчето, Шарл, който я чакаше, тръгна насреща й с разтворени обятия и каза със задавен от сълзи глас:

— Ах, скъпа моя!…

И се наведе нежно да я целуне. Но от досягането на устните му споменът за другия я обзе, тя потръпна и прокара ръка по лицето си.

Все пак тя отговори:

— Да, зная… зная…

Той й показа писмото, в което майка му разправяше за случилото се без никакво сантиментално лицемерие. Тя съжаляваше само, че мъжът й не е бил подкрепен от религията, понеже умрял в Дудвил, на улицата, до вратата на едно кафене, след едно патриотично угощение с бивши офицери.

Ема върна писмото; сетне на вечерята от благоприличие тя каза, че не може да яде. Но понеже той я насилваше, тя почна добре да се храни, докато насреща й Шарл седеше неподвижен в съкрушена поза.

От време на време, вдигайки глава, той й изпращаше поглед, изпълнен с отчаяние. Един път въздъхна:

— Бих искал да го видя още веднъж!

Тя мълчеше. Най-сетне, като разбра, че трябва да каже нещо, тя се обади:

— На каква възраст беше баща ти?

— Петдесет и осем години.

— Ах!

И това бе всичко.

След четвърт час той добави:

— Горката ми майка!… Какво ще прави сега?

Тя направи жест, че не знае.

Като я гледаше мълчалива, Шарл смяташе, че е наскърбена и се сдържаше да не говори нищо, за да не разврежда тая мъка, която го трогваше. Накрая надви собствената си мъка и попита:

— Прекара ли весело вчера?

— Да.

Когато дигнаха покривката, Бовари не стана. Ема също; и колкото по-дълго го гледаше, толкова еднообразието на тая гледка разсяваше постепенно всяко страдание в сърцето й. Той й се виждаше хилав, слаб, нищожен, с една дума — човек, жалък във всяко отношение. Как да се отърве от него? Каква безкрайна вечер! Нещо затъпяващо като парите на опиум я вцепеняваше.

В преддверието се чу сухо потропване на бастун по дъските. Беше Иполит, който носеше багажа на госпожата.

За да го сложи, той мъчително описа четвърт кръг с дървения си крак.

„Той дори не се сеща вече за това!“ — каза си тя, като гледаше клетия момък, от чиято буйна червена коса капеше пот.

Бовари търсеше в дъното на кесията си дребна монета; изглеждаше, че той не разбира всичкото унижение, което само присъствието на тоя човек тук беше за него като олицетворен укор за неговата непоправима некадърност, и забелязвайки на камината теменугите на Леон, каза:

— Я гледай! Какъв хубавичък букет!

— Да — рече тя равнодушно, — купих го преди малко… от една просякиня.

Шарл взе теменугите и като освежаваше зачервените си от сълзи очи, деликатно ги миришеше. Тя бързо ги измъкна от ръката му и отиде да ги натопи в чаша вода.

На другия ден пристигна госпожа Бовари — майката. Тя и синът плакаха много. Ема изчезна под предлог, че има да се занимава с домакинството.

Един ден след това трябваше заедно да обмислят работите по траура. Седнаха, с кутии за шиене, в беседката на брега при водата.

Шарл мислеше за баща си и се учудваше, че чувства толкова обич към тоя човек, когото дотогава бе смятал, че обича съвсем слабо. Госпожа Бовари — майката, мислеше за мъжа си. Най-лошите някогашни дни й се струваха сега завидни. Всичко се заличаваше от инстинктивното съжаление на тоя толкова продължителен навик; и от време на време, докато бодеше с иглата, едра сълза слизаше по носа й и увисваше за миг там.

Ема мислеше, че само четиридесет и осем часа бяха минали, откак бяха заедно, далеч от света, в пълно опиянение, и очите им не стигаха, за да се нагледат един на друг. Тя се опитваше да си възсъздаде най-незабележимите подробности на тоя изчезнал ден. Ала присъствието на свекървата и мъжа я стесняваха. Искаше й се да не чува и да не вижда нищо, за да не смущава съсредоточаването на своята любов, която, каквото и да стореше тя, се губеше от външните усещания.

Тя разшиваше подплатата на една рокля, парчетата на която бяха пръснати наоколо й; майката Бовари, без да дигне очи, скърцаше с ножиците, а Шарл с плъстените си пантофи и в стария си кафяв редингот, който му служеше за халат, седеше с ръце в джобовете си и също не приказваше; до тях Берта, с малка бяла престилка, ринеше с лопатка пясъка на алеите.

Изведнъж видяха, че през вратника влиза г. Льорьо, търговецът на платове.

Той идеше да предложи услугите си с оглед на фаталното обстоятелство. Ема отговори, че навярно не ще имат нужда от него. Търговецът не се сметна за победен.

— Хиляди извинения — рече той, — бих искал да поговорим отделно.

И прибави тихо:

— Относно оная работа… нали знаете?

Шарл се изчерви до ушите.

— Ах! Да… наистина.

И в смущението си каза на жена си:

— Не би ли могла… мила?…

Тя, изглежда, го разбра, защото стана, а Шарл каза на майка си:

— Нищо особено! Навярно някоя домакинска дреболия.

Той не искаше тя да узнае за записа, понеже се страхуваше от бележките й.

Щом останаха сами, г. Льорьо почна със съвсем ясни изрази да честити на Ема наследството, сетне заприказва за безразлични неща — за овощни дървета, за реколтата и за собственото си здраве, което вървяло както по-рано криво-ляво, ни тъй, ни инак. Наистина той се мъчел като грешен дявол, макар че можел да изкара въпреки хорските приказки само масло за хляба си.

Ема го остави да приказва. Тъй много се измъчваше тя от два дни.

— Ето че вие вече съвсем се пооправихте! — продължаваше той. — Наистина на вашия мъж съвсем не му беше добре! Той е добър човек, макар че имахте някои неприятности с него.

Тя попита какви, защото Шарл бе скрил от нея отказването на поръчките.

— Но вие знаете! — рече Льорьо. — То беше за вашите малки прищевки, заради куфарите.

Той беше нахлупил шапка над очите си й сключил ръце на гърба си, усмихнат и подсвиркващ, гледаше я направо по непоносим начин. Подозираше ли нещо? Тя стоеше, загубена в най-различни страхове. Но най-сетне той каза:

— Ние се помирихме и аз идех да му предложа спогодба.

Отнасяше се до подновяването на записа, подписан от Бовари. Но господин лекарят можел да постъпи, както ще; той съвсем не искал да го измъчва, особено сега, когато имал сума грижи.

— И дори би сторил по-добре, ако прехвърли това задължение другиму; например на вас; с едно пълномощно ще бъде най-удобно и тогаз ние с вас ще имаме дребни сделчици…

Ема не разбираше. Той замълча. После, минавайки към търговията си, Льорьо заяви, че госпожата не ще може да стъкми траурното си облекло, ако не вземе нещо от него. Той щял да й изпрати дванадесет метра черен пълнен плат за една рокля.

— Тая, която имате, е добра за в къщи. За посещения ви трябва друга. Още от пръв поглед, като влязох, разбрах. Аз имам американско око.

Той не изпрати плата, донесе го сам. После дойде пак за размерването му; дохожда още под други предлози, като всеки път се опитваше да бъде любезен, услужлив, отдавайки се напълно, както би казал Оме, и винаги пускаше на Ема по някой съвет за пълномощното. За записа не споменаваше. Тя и не мислеше за него; в началото на оздравяването й Шарл беше й разправял нещо по това; но толкова вълнения бяха минали през главата й, че тя вече не си спомняше. От друга страна, тя се пазеше да заприказва за пари; госпожа Бовари — майката, беше изненадана от това и си обясни тая промяна с религиозните чувства, които я бяха обзели през боледуването.

Но щом тя замина, Ема скоро учуди Бовари със своя здрав практически смисъл. Трябваше да се съберат сведения, да се проверят ипотеките, да се види дали ще има продажба на публичен търг или ликвидация.

Тя цитираше произволно технически термини, изричаше големи условни думи за бъдеще, за предвидливост и непрестанно преувеличаваше затрудненията по наследството, така че един ден му показа образец на генерално пълномощно „за водене и управляване на неговите работи, за сключване заеми, подписване и джиросване на всякакви записи, плащане на всякакви суми и пр.“. Тя беше използвала уроците на Льорьо.

Шарл я попита наивно отде има тоя документ.

— От господин Гийомен.

И с най-голямо хладнокръвие прибави:

— Аз много не му се доверявам. Нотариусите имат лошо име. Може би трябва да се посъветваме… Но ние познаваме само… О! Никого…

— Освен Леон — отвърна Шарл, който размисляше.

Ала мъчно можеше да се разберат с писма. Тогаз тя предложи да отиде. Той й поблагодари, но не искаше да приеме. Тя настоя. То беше надпреварване с взаимни любезности. Най-сетне с престорено вироглавство тя възкликна:

— Не, моля ти се, ще отида!

— Колко си добра! — каза той, като я целуна по челото.

Още на другия ден тя се качи на „Лястовицата“, за да отиде в Руан да се посъветва с г. Леон, и остана там три дни.