Гюстав Флобер
Мадам Бовари (19)

X

Постепенно страховете на Родолф обзеха и нея. Отначало любовта я опиваше и тя не мислеше за нищо извън нея. Но сега, когато бе станала необходима за живота й, тя се страхуваше да не изгуби нещо от нея или дори да не бъде смутена. Когато се връщаше от него, тя хвърляше наоколо тревожни погледи, следейки всяка фигура, която се очертаваше на хоризонта, и всяко таванско прозорче в градчето, отдето биха могли да я съгледат. Вслушваше се в стъпките, във виковете, в шума на ралата; и се спираше, по-бледа и по-трепетна от листата на тополите, които се люлееха над главата й.

Една сутрин, когато се връщаше така, стори й се изведнъж, че вижда дълго дуло на карабина, която сякаш се целеше в нея. То се подаваше полегато над ръба на бъчва в края на един ров. Едва незагубила съзнание от ужас, Ема все пак продължи да върви напред, а от бъчвата излезе мъж като ония дяволи с пружина, които изскачат от кутиите. Той беше със закопчани до коленете гетри, с фуражка, нахлупена на очите, устните му бяха посинели от студ, а носът червен. Беше капитан Бине, който дебнеше диви патици.

— Трябваше да се обадите отдалеч! — извика той. — Когато виждате пушка, винаги трябва да предупреждавате.

С това бирникът се мъчеше да скрие страха, който го беше обзел, защото с постановление на префекта ловът на патици освен в лодка беше забранен, и г. Бине, макар да уважаваше законите, сега ги беше нарушил. Затова всяка минута му се счуваше, че иде полският пазач. Но тая тревога възбуждаше удоволствието му и когато стоеше в бъчвата, той се възхищаваше от щастието и от хитростта си.

Когато съгледа Ема, стори му се, че се облекчава от голямо бреме и веднага почна разговор:

— Не е горещо. Щипе!

Ема не отговори. Той продължи:

— Вие много рано сте излезли?

— Да — каза тя, като се запъна, — ида от дойката, дето е детето ми.

— А, много добре! Много добре! А аз, както ме виждате, от зори съм тук; но времето е толкова мръсно, че ако патицата не се набоде на пушката…

— Довиждане, господин Бине — прекъсна го тя, като му обърна гръб.

— Ваш покорен слуга, госпожо — отвърна той сухо.

И отново влезе в бъчвата си.

Ема се разкайваше, че тъй внезапно остави бирника. Несъмнено той ще почне да прави неблагоприятни предположения. Историята за дойката беше най-лошото извинение, защото всички в Йонвил знаеха, че малката Бовари от една година е при родителите си. Освен това насам не живееше никой; тоя път водеше само за Юшет; така че Бине трябва да е отгатнал отде идеше тя и нямаше да мълчи, ще дрънка, това е сигурно! Чак до вечерта тя измъчваше ума си с всички планове за лъжите, които можеха да се измислят, и пред очите й беше непрекъснато тоя глупак с чанта за дивеч.

След вечеря Шарл, като я видя угрижена, поиска за развлечение да я заведе у аптекаря и първият човек, когото тя видя в аптеката, беше пак той, бирникът! Той се бе изправил пред тезгяха, озарен от светлината на червеното стъклено кълбо, и говореше:

— Дайте ми, моля ви се, половин унция витриол.

— Жюстен — извика аптекарят, — я донеси ацидум сулфурикум.

Сетне се обърна към Ема, която искаше да се качи горе в стаята на госпожа Оме:

— Не, стойте, не си правете тоя труд, тя ще слезе. Стоплете се в това време до печката… Извинете…

Добър ден, докторе (защото аптекарят много обичаше да произнася думата доктор, сякаш когато я казваше другиму, и върху него самия се отразяваше част от блясъка, който той виждаше в нея)… Но внимавай да не събориш хаваните! Върви по-добре донеси столове от малката стая; нали знаеш, че креслата в салона не бива да се разместват.

И за да сложи на мястото му своето кресло, Оме бързо излезе иззад тезгяха, когато Бине му поиска половин унция захарна киселина.

— Захарна киселина ли? — отвърна аптекарят презрително. — Не познавам такова нещо, не ми е известно. Да не би да искате оксалова киселина? Оксалова, нали?

Бине му обясни, че му трябвало нещо разяждащо, за да си направи сам меден разтвор, с който да очисти от ръжда разни ловни принадлежности. Ема потръпна. Аптекарят каза:

— Наистина времето не е благоприятно поради влагата.

— И все пак — отвърна бирникът с хитър израз на лицето — има хора, на които то не пречи.

Ема се задушаваше.

— Дайте ми още…

„Та той никога няма да си отиде!“ — помисли тя.

— Половин унция колофон и терпентин, четири унции жълт восък и унция и половина животински сажди, моля ви се, за да изчистя лакираната кожа на ловджийските ми прибори.

Аптекарят беше почнал да реже восъка, когато влезе госпожа Оме с Ирма на ръце, Наполеон до нея и Атали подире й. Тя седна на плюшената пейка до прозореца, момчето се настани на една табуретка, а по-голямата му сестра почна да се върти около кутия с джинджифил до татко си. Той пълнеше фунийки и запушваше стъкла, лепеше етикети и правеше пакети. Около него всички мълчаха и само от време на време се чуваше издрънкване на грамовете във везните и тихият глас на аптекаря, който с няколко думи даваше съвети на ученика си.

— Как е малката? — попита неочаквано госпожа Оме.

— Тихо! — извика мъжът й, който пишеше цифри в дневника.

— Защо не я доведохте? — продължи тя полугласно.

— Шт! Шт! — каза Ема, като посочи с пръст аптекаря.

Но Бине, погълнат от четенето на сметката, навярно нищо не бе чул. Най-после той си отиде. Тогава, облекчена, Ема въздъхна дълбоко.

— Как тежко дишате! — каза госпожа Оме.

— Ах, защото е горещо — отговори тя.

На другия ден те решиха да организират срещите си; Ема искаше да подкупи слугинята си с някакъв подарък; но по-добре щеше да бъде да намерят в Йонвил някоя къща за срещи. Родолф обеща да потърси.

През цялата зима три-четири пъти в седмицата той идваше по тъмно в градината. Ема беше измъкнала нарочно ключа от вратичката, за който Шарл мислеше, че е загубен.

За да й съобщи, че е дошъл, Родолф хвърляше шепа пясък върху щорите. Тя изведнъж скачаше; но понякога трябваше да чака, защото Шарл имаше манията да бъбри до камината и не свършваше. Нетърпението я разкъсваше; ако можеха, очите й биха го хвърлили от прозореца. Най-после тя започваше нощния си тоалет; после вземаше книга и продължаваше много спокойно да чете, сякаш четенето я забавляваше. Но Шарл, който беше легнал вече, я викаше.

— Ела най-после, Ема — думаше той, — време е.

— Да, ще дойда! — отговаряше тя.

Но тъй като свещите светеха право в очите му, той се обръщаше към стената и заспиваше. Със затаен дъх тя се измъкваше, усмихната, трепетна, необлечена.

Родолф имаше голяма наметка. Той я завиваше цяла в нея, хващаше я през кръста и без да продума, я водеше в дъното на градината.

Седяха в беседката на същата пейка от гнили вършини, на която някога през летните вечери Леон я гледаше тъй влюбено. Сега тя почти не мислеше за него.

Звездите блестяха през безлистните клони на жасмина. Те чуваха реката, която течеше зад тях, и от време на време как изпращяваха по брега сухите тръстики. В тъмнината тук-там изпъкваха едри сенки и навремени, трепвайки в едно и също движение, те се възправяха и навеждаха като безкрайни черни вълни, които прииждаха, за да ги залеят. Нощният студ ги караше да се притискат един до друг; въздишките на устните им се струваха по-силни; очите, които едвам съзираха, им изглеждаха по-големи и сред тишината имаше думи, казвани съвсем тихо, които падаха в душите им с кристална звучност и се отразяваха там с многократни трептения.

Когато нощта се случеше дъждовна, те се подслоняваха в кабинета за преглеждане на болни, между хамбара и конюшнята. Тя запалваше един от кухненските светилници, които беше скрила зад книгите. Родолф се разполагаше тук като у дома си. Гледката на библиотеката и на писалищната маса, както и на цялата стая, го правеше по-весел; той не можеше да се сдържи и пускаше всевъзможни шеги за Шарл, които смущаваха Ема. Тя би искала той да бъде по-сериозен и дори при случай по-драматичен — както оня път, когато й се стори, че чува в алеята шум на приближаващи се стъпки.

— Някой иде! — каза тя.

Той духна свещта.

— Носиш ли пистолетите си?

— Защо?

— Но… за да се отбраняваш — отвърна Ема.

— От мъжа ти ли? Ах, горкият!

И Родолф завърши фразата си с жест, който означаваше: „Ще го смажа с едно чукване на пръста си.“

Тя бе смаяна от мъжеството му, макар че усети в него известна неделикатност и наивна простащина, която я порази неприятно.

Родолф дълго мисли за тая история с пистолетите. Ако го е казала сериозно, то е много смешно, мислеше той, и дори неприятно, защото нямаше никаква причина да мрази тоя добър Шарл, тъй като не се терзаеше, както се казва, от ревност; и по тоя повод Ема му се бе заклела тържествено, което също така му се струваше, че не беше много добър вкус.

От друга страна, тя ставаше все по-сантиментална. Трябваше да разменят миниатюрите си, отрязаха си кичури коса, а сега тя искаше пръстен, истинска венчална халка в знак на вечен съюз. Тя често му говореше за вечерни камбани или за гласове на природата, сетне го занимаваше със своята и с неговата майка. Родолф бе изгубил майка си преди двадесет години. При все това Ема глезено го утешаваше, сякаш той беше изоставено хлапе, и дори понякога, гледайки месеца, му казваше:

— Уверена съм, че там горе, събрани заедно, двете одобряват нашата любов.

Но тя беше толкова хубава! Толкова рядко той бе имал такава чистота! Тая любов без разврат беше за него нещо ново, което го отдалечаваше от неговите лесни навици и ласкаеше както гордостта му, така и неговата чувственост. Възторжеността на Ема, която неговият буржоазен здрав смисъл презираше, му се струваше в дълбочините на сърцето му възхитителна, защото се отнасяше до него. И сигурен, че е обичан, той престана да се стеснява и държанието му неусетно се промени.

Той не търсеше вече както по-рано ония толкова нежни думи за нея, които я караха да плаче, нито бурните милувки, от които тя обезумяваше; така че тяхната любов, в която тя се потапяше цяла, сега сякаш почна да става по-плитка, като вода на река, която се попива от коритото, и тя видя тинята. Тя не искаше да вярва; удвои нежността си; а Родолф все по-малко скриваше равнодушието си.

Тя не знаеше дали съжалява, че му се е отдала, или наопаки, иска да го обича повече. Унижението от съзнанието за слабостта й се превръщаше в злопаметство, сдържано от сладострастието. То не беше привързаност, а нещо като непрекъснато съблазняване. Той я поробваше. Тя почти се страхуваше от него.

Ала външно всичко беше по-спокойно от когато и да било, тъй като Родолф беше успял да направлява тяхната незаконна връзка според своите хрумвания; и след половин година, когато настъпи пролетта, те се отнасяха един към друг като двама съпрузи, които спокойно поддържат домашния пламък.

Тъкмо по това време дядо Руо пращаше по една пуйка като спомен за излекуването на крака си. Подаръкът пристигаше винаги заедно с писмо. Ема преряза връвта, която го крепеше към кошницата, и прочете следните редове:

„Мили деца,

Надявам се, че настоящето ще ви намери в добро здраве и че тая пуйка ще бъде по-хубава от другите, защото тя ми се струва малко по-крехка, ако мога тъй да кажа, по-плътна. Но следния път за разнообразие ще ви пратя петел стига само да не предпочитате млада пуйка и върнете ми, моля ви се, кошницата заедно с двете предишни. Случи се нещастие с коларския ми сайвант, покривът на който една нощ, когато силно духаше, хвръкна по дървесата. Реколтата също не беше много добра. С една дума, не зная кога ще ви дойда на гости. Толкова мъчно мога да оставя къщата си сега, откак останах сам, мила моя Ема!“

И тук, между редовете, имаше интервал, като че добрякът е оставил перото и се е замислил известно време.

„Що се отнася до мене, аз съм добре с изключение на хремата, която хванах завчера на панаира в Ивето, дето бях отишъл, за да наема овчар, тъй като изгоних своя, който беше много придирчив за яденето. Колко сме за окайване с тия разбойници! Освен това той беше нечестен.

Узнах от един пътуващ продавач, който, минавайки тая зима през вашите места, си вадил зъб, че Бовари продължавал здравата да работи. Това не ме изненадва, а той ми показа зъба си; пихме с него по едно кафе. Питах го дали те е виждал, той ми каза, че не, но че видял в конюшнята два коня, от което заключих, че занаятът върви. Толкова по-добре, мили деца, и дано господ ви прати всичкото щастие, каквото можем да си представим.

Мъчно ми е, че още не познавам любимата си внучка Берта Бовари. Посадих за нея в градината под прозореца на твоята стая едно сливово дърво и съм наредил да не го пипат освен по-късно, за да й варят компот, който ще пазя в долапа за нея, когато дойде.

Сбогом, мили деца. Целувам те, дъще моя, и вас, зетко, и малката по двете бузи.

 

Оставам с много поздрави

Ваш нежен баща Теодор Руо“

Няколко минути тя стоя така с грубия лист между пръстите си. Правописните грешки в него се трупаха една върху друга и Ема усещаше нежната мисъл, която кудкудякаше като кокошка, полускрита в жив плет. Мастилото бе изсушено с пепел от огнището, защото от писмото се изсипа малко прах върху роклята й, и на нея й се стори, че вижда баща си как се навежда към огъня, за да вземе щипците. Колко отдавна тя не беше стояла при него на столчето, до огнището, когато запалваше края на някой прът от големия пламък на морските тръстики, които пращяха!… Тя си спомни топлите летни вечери. Кончетата цвилеха, когато някой минаваше край тях, и препускаха, препускаха… Под нейния прозорец имаше кошер и пчелите, които се въртяха в светлината, понякога се удряха в стъклата като пъргави златни топчета. Какво щастие имаше в ония времена! Каква свобода! Каква надежда! Колко много илюзии! Сега нищо не бе останало от тях! Тя ги бе разпиляла във всички преживявания на душата си, през всички последователни свои съществования, през девствеността си, през брака и през любовта; беше ги губила така непрекъснато през досегашния си живот, като пътник, който оставя по частица от своето богатство във всяка странноприемница по пътя си.

Но кой я бе направил толкова нещастна? Каква необикновена катастрофа я бе потресла? И тя отново вдигна глава и се огледа наоколо, като че търсеше причината на онова, което я караше да страда.

Пролетен лъч галеше порцелана на етажерката; огънят гореше; под пантофите си тя усещаше мекотата на килима; денят беше светъл, въздухът топъл и тя чу детето си, което се смееше високо.

Наистина момиченцето се търкаляше по моравата сред тревата, оставена да се суши. То лежеше по корем върху купа сено. Слугинята го държеше за рокличката. Встрани Лестибудоа работеше с греблото и всеки път, когато той се приближаване, момиченцето се навеждаше и махаше с две ръце.

— Доведете ми я! — каза майката и се хвърли да я прегръща. — Колко те обичам, клето мое дете, колко те обичам!

После, когато забеляза, че краищата на ушите й са малко нечисти, тя бързо позвъни да й донесат гореща вода и я изми, смени долните й дрехи, чорапите, обущата, зададе й хиляди въпроси за здравето, както след връщане от пътуване, и най-сетне, след като я целуна отново и си поплака малко, предаде я в ръцете на слугинята, която стоеше слисана от тоя изблик на нежност.

Вечерта Родолф я намери по-сериозна от друг път.

„Ще й мине — реши той, — то е прищявка.“

И отсъства три срещи поред. Когато най-сетне дойде, тя се показа студена и почти презрителна.

„Ах, напразно си губиш времето, миличка…“

И той се престори, че съвсем не забелязва нейните тежки въздишки, нито носната кърпичка, която тя вадеше.

И ето тогава именно Ема се разкая!

Тя се попита дори защо мрази Шарл и нямаше ли да е по-добре, ако можеше да обича него. Ала той не даваше голяма цена на тия възвръщания на чувствата, така че тя остана доста объркана в своето не особено силно желание за жертвеност, когато аптекарят й даде сгоден случай за това.