Гюстав Флобер
Мадам Бовари (24)

XV

Тълпата, разделена симетрично от дървените прегради, стоеше до стената. По ъглите на съседните улици огромни обяви повтаряха с букви барок: „Лучия дьо Ламермур“… „Лагарди“… „Опера“… и т.н. Времето беше хубаво; имаше жега; пот течеше по прическите; всички извадени кърпички избърсваха червени чела; и навремени прохладен вятър, който подухваше откъм реката, размърдваше леко краищата на платнените завеси над вратите на кръчмите. Малко по-долу обаче се разхлаждаха от ледено въздушно течение, което миришеше на лой, на кожа и на дървено масло. То беше дъхът на улица Шарет, пълна с големи черни магазини, дето се търкалят бъчви.

От страх да не изглежда смешна, Ема пожела, преди да влязат, да се поразходят из пристанището и Бовари от предпазливост държеше билетите в ръка в джоба на панталоните си, като ги натискаше към корема.

В преддверието тя усети биене на сърцето си. Неволно се усмихна от суетност, като виждаше тълпата, която бързаше вдясно, докато тя се качваше по стълбата за първите места. Съвсем по детски беше й драго да натиска с пръст широките, облечени в плат врати; с пълни гърди вдъхна миризмата на прах по коридорите, а когато седна в ложата, изви снага с непринудеността на херцогиня.

Залата почваше да се пълни, изваждаха лорнетите от калъфите и абонираните посетители, виждайки се отдалеч, се поздравяваха. Те идеха да си отпочинат сред изящните изкуства от безпокойствата на търговията; но без да забравят сделките, приказваха пак за памуци, за спиртове или за индиго. Виждаха се глави на стари хора, безизразни и кротки; с побелелите си коси и лица те приличаха на сребърни медали, потъмнели от оловни пари. Младите красавци се надуваха в първите места, излагайки в изреза на жилетката си розова или ябълковозелена вратовръзка; и госпожа Бовари им се възхищаваше отгоре, гледайки ги как поставят жълтите си ръкавици върху бастунчето със златна топка.

През това време запалиха свещите на оркестъра; полилеят слезе от потона и заедно със сиянието на кристалите си разля внезапна веселост в залата; след това един подир друг влязоха музикантите и отначало се чу дълга шумна смесица от ръмжащи басове, скърцащи цигулки, тръбящи пистони, пиукащи флейти и флажолети. Но от сцената се чуха три удара; цимбалите почнаха продължително, медните инструменти покриха всичко с акорди и завесата се дигна, като откри един пейзаж.

Беше кръстопът в гора с извор вляво, засенчен от дъб. Селяни и благородници с наметки на рамо пееха всички заедно ловна песен; сетне дойде един капитан, който призоваваше ангела на злото, като дигаше към небето двете си ръце; дойде още един; отидоха си и ловците отново запяха.

Ема се бе възвърнала в младежките си четива, в света на Валтер Скот. Струваше й се, че чува през мъглата звука на шотландските гайди, който отеква над изтравничетата. От друга страна, тъй като споменът от романа улесняваше разбирането на либретото, тя следеше развитието фраза по фраза, докато неуловими мисли, които минаваха през ума й, веднага се разсейваха от бурята на музиката. Тя се изоставяше да я люлеят мелодиите и чувстваше, че сама трепти с цялото си същество, като че лъковете на цигулките се плъзгаха по нейните нерви. Очите й не стигаха да съзерцава костюмите, декорите, действащите лица, изрисуваните дървета, които потреперваха от стъпките, и кадифените шапчици, наметките, сабите, всички тия измислени неща, които се движеха в съзвучията като в атмосфера на друг свят. Но излезе една млада жена, която хвърли кесия на зелен оръженосец. Тя остана сама и тогава се чу флейта, която звучеше като ромон на извор или като чуруликане на птиче… Лучия със сериозен вид започна своята каватина в сол мажор; тя се оплакваше от любовта, молеше да й дадат крила. Ема също би искала, бягайки от живота, да отлети в една прегръдка. Изведнъж Едгар Лагарди се яви.

Той беше бледен, с оная прекрасна бледност, която придава на пламенните южни раси величавостта на мраморни статуи. Силната му снага бе стегната в кафява дреха; малък кинжал, украсен с изрязан метал, висеше над лявото му бедро и той въртеше копнеещи очи, като показваше белите си зъби. Разправяха, че някаква полска княгиня се влюбила в него, когато го чула да пее една вечер на площада в Биариц, дето поправял лодки. Разорила се за него. Той я зарязал заради други жени и тая сантиментална слава само помагаше на неговата артистична известност. Хитроумният актьор се погрижваше дори да вмъкне винаги в рекламите си някоя поетична фраза за обаянието на личността и за чувствителността на душата си. Хубав глас, непоколебима самоувереност, повече темперамент, отколкото интелигентност, и повече надутост, отколкото лиризъм — това окончателно утвърждаваше тая чудесна натура на шарлатанин, в която се смесваха черти на коафьор и на тореадор.

Още от първата сцена той предизвика възторг. Той притискаше Лучия в прегръдките си, оставяше я, отново се връщаше, изглеждаше отчаян, имаше гневни избухвания, после — елегични низини на гласа, безкрайно нежни, и нотите излитаха от откритата му шия, преливащи от ридания и целувки. Ема се навеждаше да го види, дращеше с нокти кадифето на ложата. Тя изпълваше сърцето си с тия мелодични жалби, които се носеха проточено под съпровода на контрабасите като викове на корабокрушенци в шума на буря. Тя отново виждаше всичките опиянения и мъки, от които насмалко щеше да умре. Гласът на певицата й се струваше само о̀тек на нейното съзнание, а тая измама, която я запленяваше, беше като че нещо от нейния живот. Ала никой на тая земя не беше я обичал с подобна любов. Той не плачеше като Едгар в последната вечер под лунния блясък, когато си казваха: „До утре! До утре!…“ залата, трещеше от „браво“; почнаха отново цялата стрета^[1]; влюбените приказваха за цветята на техния гроб, за клетви, за изгнания, за съдбовност, за надежди и когато изпяха заключителното прощаване, Ема изпусна остър вик, който се смеси със звука на последните акорди.

— Но защо — попита Бовари — тоя благородник я преследва?

— Съвсем не я преследва — отговори тя, — той е любовникът й.

— Но той се заклева да отмъсти на семейството й, когато другият, който бе дошъл преди малко, казваше: „Обичам Лучия и мисля, че тя ме обича.“ От друга страна, той си отиде под ръка с баща й. Защото нали онзи дребен, грозен човек с перо от петел на шапката е баща й?

Макар Ема да му бе обяснила още от речитативния дует, в който Жилбер разправя на господаря Аштон своите чудовищни хитрости, Шарл, виждайки фалшивия годежен пръстен, който трябва да заблуди Лучия, помисли, че това е любовен спомен, изпратен от Едгар. Всъщност той признаваше, че не може да разбере тая история поради музиката, която много пречела на думите.

— Какво от това? — каза Ема. — Мълчи!

— Но нали знаеш — рече той, наклонявайки се към рамото й, — аз обичам да си давам сметка за всичко.

— Мълчи! Мълчи! — каза тя нетърпеливо.

Лучия пристъпваше, полуподкрепяна от прислужниците си, с венец от портокалови цветове в косите и по-бледа от белия сатен на роклята си. Ема мислеше за деня на своята сватба; и се виждаше там, през житните нивя, по пътечката, когато отиваха към църквата. Но защо като Лучия тя не беше се противила, умолявала? Напротив, тя беше радостна, не забелязвайки пропастта, към която бързо вървеше… Ах, ако в свежестта на красотата си, преди измърсяването в брака и разочарованията в прелюбодеянието, би могла да повери живота си на някое голямо, сигурно сърце, тогаз, смесвайки в едно добродетелта, нежността, насладата и дълга, тя никога не би слязла от висината на подобно блаженство. Но това щастие несъмнено е лъжа, измислена, за да отчае всяко желание. Сега тя познаваше нищожността на страстите, които изкуството преувеличава. И като се мъчеше да отклони мисълта си от това, Ема си каза, че това възпроизвеждане на нейните мъки е само пластическа фантазия, приятна за очите, и дори се засмя вътрешно, с някаква презрителна жал, и то тъкмо когато в дъното на сцената под кадифената завеса на вратата се появи мъж в черно наметало.

Широкополата му испанска шапка падна от едно негово движение; и веднага инструментите и певците подеха секстета. Едгар, пламнал от ярост, надвиваше всички други със своя по-звънлив глас; Аштон му хвърляше с ниски тонове човекоубийствени предизвикателства; Лучия пееше своята остра жалба; Артур извиваше встрани срединни звуци, а високият бас на свещеника бучеше като хармониум, докато гласовете на жените, повтаряйки думите му, нежно се подемаха в хор. Бяха се наредили в една линия и жестикулираха; и гневът, отмъщението, ревността, ужасът, милосърдието и смайването излитаха едновременно от техните полуотворени уста. Оскърбеният влюбен размахваше гола сабя; дантелената му якичка подскачаше според движението на гърдите му и той се разхождаше надясно и наляво с големи крачки, като звънтеше по дъските с позлатените си шпори на меките ботуши, разширени в глезените. Той трябва да има, мислеше тя, неизчерпаема любов, за да я излива над тълпата на такива обилни потоци. Всичките й желания да не го зачита изчезнаха от поезията на ролята, която я завладяваше, и привличана към човека от измамата на действащото лице, тя се опита да си представи неговия живот, тоя шумящ, необикновен, бляскав живот, който все пак би могла да има и тя, ако случаят би пожелал. Те биха се опознали, биха се обикнали! Заедно с него тя би пътувала през всички царства на Европа, от столица в столица, споделяйки умората и славата му, събирайки цветята, които му хвърлят, бродирайки сама костюмите му; после, всяка вечер, в дъното на някоя ложа зад позлатената решетка тя би поглъщала с отворена уста излиянията на тая душа, която би пяла единствено за нея; от сцената, играейки, той би я гледал. И някакво безумие я обзе: той наистина я гледаше! Тя поиска да се хвърли в прегръдките му, за да се прислони в неговата сила като във въплъщение на самата любов, и да му каже, да викне: „Отвлечи ме, отведи ме, да заминем! За тебе, за тебе са всичкият мой пламък и всичките ми мечти!“

Завесата се спусна.

Мирисът на светилен газ се смесваше с диханието на множеството. Ветрилата, които се движеха, правеха въздуха още по-душен. Ема поиска да излезе; тълпата задръстваше коридорите и тя отново падна в креслото си със сърцебиене, което я задушаваше. Шарл, уплашен тя да не припадне, отърча до бюфета да й донесе бадемово мляко^[2].

Той едва можа да се върне на мястото си, защото на всяка стъпка блъскаха лактите му поради чашата, която той държеше с две ръце, и дори изля три четвърти от нея върху раменете на една руанска дама с къси ръкави, която, като усети студената течност да тече по гърба й, запищя, като че щяха да я колят. Мъжът й, собственик на предачница, нахока несръчния Бовари, и докато избърсваше с кърпичката си петната по хубавата рокля от вишнева тафта, мърмореше навъсено за обезщетение, за вреди, за заплащане. Най-сетне Шарл стигна до жена си и й каза съвсем задъхан:

— Ей богу, помислих, че ще остана там! Толкова свят!… Толкова свят!… — И добави: — Отгатни кого срещнах горе!… Господин Леон!

— Леон?

— Него самия! Той ще дойде да ти поднесе почитанията си.

И още недоизрекъл думите си, някогашният помощник от Йонвил влезе в ложата.

Той подаде ръка със свободното държане на благородник; а госпожа Бовари, без да мисли, протегна своята, подчинявайки се несъмнено на привличането на някаква по-силна воля. Тя не бе досягала тая ръка от оная пролетна вечер, когато по зелените листа валеше дъжд и те се сбогуваха, изправени до прозореца. Ала припомняйки си приличието при сегашното положение, веднага с усилие прогони това замайване от спомените си и почна бързо да бъбри:

— А!… Добър ден… Как? Вие сте тук?

— Тишина! — викна глас от партера, защото третото действие почваше.

— Значи, вие сте в Руан?

— Да.

— И откога?

— Вън! Вън!

Извръщаха се към тях; те млъкнаха.

Но от тоя миг нататък тя вече не слушаше; и хорът на гостите, сцената на Аштон със слугата му, големият дует в ре мажор, всичко се отмести за нея в някаква далечина, сякаш инструментите бяха станали по-малко звучни, а действащите лица — отишли по-назад; тя си спомняше игрите на карти у аптекаря и разходката до кърмачката, четенията в беседката, разговорите насаме до камината, цялата оная жалка любов, тъй спокойна и тъй дълга, тъй скромна, тъй нежна, която все пак тя беше забравила. Но защо той отново се явяваше? Какво съчетание на случайности го връщаше отново в нейния живот? Той седеше зад нея, опрял рамо на преградата; и от време на време тя потръпваше от топлия дъх на ноздрите му, който слизаше в косата й.

— Забавлява ли ви това? — каза той, като се наведе толкова близо до нея, че мустакът му досегна бузата й.

Тя нехайно отговори:

— О, боже мой, не! Не много!

Тогава той предложи да излязат от театъра и да отидат някъде да ядат сладолед.

— О, още не! Нека останем! — каза Бовари. — Тя е с разплетена коса, сигурно ще стане трагично.

Но сцената на лудостта съвсем не интересуваше Ема и играта на певицата й се видя пресилена.

— Тя вика много силно — рече тя, като се обърна към Шарл, който слушаше.

— Да… може… малко… — отвърна той, колебаейки се между откровеността на удоволствието си и уважението към мненията на жена си.

Сетне, въздишайки, Леон каза:

— Толкова е горещо…

— Непоносимо наистина.

— Не ти ли е добре? — попита Бовари.

— Да, задушавам се, да излезем.

Господин Леон наметна внимателно върху плещите й нейният дълъг дантелен шал и тримата отидоха да седнат на открито до прозорците на едно кафене на пристанището. Отначало стана дума за нейната болест, макар че от време на време Ема прекъсваше Шарл от страх, както казваше тя, да не отегчи Леон; Леон разправи, че е дошъл в Руан за две години в една голяма кантора да усвои сделките, които тук, в Нормандия, били по-различни от сделките в Париж. После попита за Берта, за семейство Оме, за стрина Льофрансоа; и понеже в присъствие на мъжа те не можеха да си кажат нищо повече, разговорът скоро спря.

Излезли от театъра хора минаваха по тротоара, затананикали или пеейки високо: „О, Лучия, прекрасен ангел!“ Тогава Леон, за да се покаже познавач, заговори за музика. Той бил слушал Тамбурини, Рубини, Персиани, Гризи и сравнен с тях, Лагарди въпреки големия шум, който вдигал, не струвал нищо.

— Все пак — прекъсна го Шарл, който сърбаше на малки глътки своя шербет с ром — твърдят, че в последното действие той бил съвсем възхитителен; съжалявам, че излязох преди края, защото почваше да ми харесва.

— Но — поде помощникът — той ще даде наскоро друго представление.

Ала Шарл каза, че те заминават утре.

— Освен ако — добави той, като се обърна към жена си — искаш да останеш тук сама, котенцето ми?

И като промени тактиката си пред неочакваната възможност, която се откриваше за надеждата му, момъкът почна да възхвалява Лагарди в заключителната част. Той бил нещо чудесно, възвишено! Тогава Шарл настоя:

— Ти ще се върнеш в неделя. Хайде, реши се! Не правиш добре, ако усещаш, че имаш и най-мъничка полза от това.

През това време масите наоколо се изпразваха; един келнер се изправи деликатно наблизо; Шарл, който разбра, извади кесията си; помощникът задържа ръката му и дори не забрави да прибави две сребърни монети, които хвърли да звъннат на мрамора.

— Яд ме е наистина — измърмори Бовари — за парите, които вие…

Другият направи горд, изпълнен със сърдечност жест и като взе шапката си, каза:

— Решено, нали, утре в шест часа?

Шарл пак възкликна, че не може да отсъства повече, но че нищо не пречи на Ема.

— Само че… — промълви тя с особена усмивка — не зная…

— Добре де, ще помислиш, ще видим, нощта носи съвети…

После се обърна към Леон, който ги съпровождаше:

— Сега, като сте пак из нашите краища, надявам се, че ще дохождате от време на време у нас на вечеря.

Помощникът увери, че няма да пропусне да ги посети, тъй като и без това трябвало да отиде в Йонвил по работа на кантората. И се разделиха пред пасажа Сен-Ерблан тъкмо когато единадесет и половина часът иззвъни на катедралата.