Гюстав Флобер
Мадам Бовари (13)

IV

Още е първите студове Ема напусна спалнята и се премести във всекидневната — дълго помещение с нисък таван, дето на камината беше сложено полипово дръвче, разперено към огледалото. Седнала в креслото си до прозореца, тя виждаше жителите на градчето да минават по тротоара.

Два пъти на ден Леон отиваше от кантората до „Златен лъв“. Още отдалече Ема чуваше стъпките му; тя се навеждаше, вслушваше се; и момъкът се плъзваше зад завесата, винаги еднакво облечен и без да извърне глава. Ала в привечерния здрач, когато оставяше почнатата везба върху коленете си, облегнала брадичка на лявата си ръка, тя често цяла потреперваше при появата на тая сянка, която неочаквано се плъзваше. Тя ставаше и поръчваше да сложат вечерята.

Господин Оме идваше през време на вечерята. С гръцката си шапчица в ръка, той се промъкваше тихо, за да не безпокои някого, и всякога повтаряше една и съща фраза: „Добър вечер, компанийо.“ След това, като седнеше на своето място между двамата съпрузи, питаше лекаря за болните му, а лекарят пък се съветваше с него за възможния размер на възнагражденията. Сетне разговаряха за писаното във вестника. По това време Ема го знаеше почти наизуст и го преразказваше изцяло заедно с коментарите на редактора и с всички истории за лични злополуки, станали във Франция или в чужбина. Но като изчерпеха и този въпрос, той не пропускаше да подхвърли някои забележки по повод ястията, които виждаше. Дори понякога се понадигаше от стола и деликатно посочваше на госпожата най-крехкото късче или пък, обръщайки се към прислужницата, даваше съвети за приготвянето на гозбата и за хигиеничността на подправките: той изреждаше ароматични вещества, осмазон^[1], сокове и желатини по смайващ начин. И наистина, понеже главата на Оме беше пълна с такива рецепти повече, отколкото аптеката му — със стъкленици, той беше чудесен майстор на сума сладка, видове оцет и сладки ликьори и знаеше всички нови изобретения на икономични готварски печки, както и изкуството да се запазват сирената и да се поправят развалените вина.

В осем часа Жюстен идваше да го извика, за да затвори аптеката. Г-н Оме го поглеждаше дяволито, особено ако там се случеше Фелисите, тъй като беше забелязал, че неговият ученик обича да идва в дома на лекаря.

— Моят юнак — думаше той — почва да мисли и уверен съм, дявол да го вземе, че е влюбен във вашата прислужница.

Но друг, по-голям недостатък на Жюстен, за който го мъмреше, беше, че той постоянно слушаше разговорите. В неделните дни например, когато имаше гости и госпожа Оме го извикваше да занесе децата, които бяха заспали в креслата и събираха с гърбовете си широките калъфи, не можеха да го накарат да излезе от салона.

На тия вечери у аптекаря не ходеше много свят, тъй като неговото злоезичие и политическите му убеждения бяха отблъснали един след друг различни почтени хора. Но помощникът никога не липсваше. Щом чуеше звънеца, той изтичваше да посрещне госпожа Бовари, вземаше шала й и слагаше отделно от другите, под писалището в аптеката, големите й плъстени пантофи, които, когато имаше сняг, тя надяваше върху обувките.

Отначало изкарваха няколко игри на тридесет и едно; сетне господин Оме играеше с Ема екарте^[2], зад нея Леон й даваше съвети. Изправен, с ръце върху облегалото на нейния стол, той гледаше зъбите на гребена, забит в нейния кок. При всяко движение, за да хвърли карта, дясната страна на роклята й се подигаше. Причесаните нагоре коси хвърляха тъмно петно върху гърба й, което постепенно избледняваше надолу, докато най-сетне се загубваше в сянката. А роклята й падаше от двете страни върху стола, бухнала цялата в гънки, и се разстилаше чак до земята. Щом Леон усетеше, че е сложил подметката си отгоре й, той се дръпваше, като че бе настъпил някого.

Когато играта на карти свършваше, аптекарят и лекарят почваха домино, а Ема сменяше мястото и се облакътяваше на масата, за да прегледа „Илюстрасион“. Тя носеше своя журнал за моди; Леон сядаше до нея; разглеждаха заедно рисунките и се дочакваха един друг, за да обърнат страниците. Често тя го помолваше да й рецитира стихове; Леон ги издекламирваше провлечено, като на любовните места старателно правеше гласа си да замира. Но шумът от доминото я дразнеше; господин Оме беше силен в играта и биеше Шарл с двойки от по шест точки. Сетне, като стигаха до определените триста бройки, те се обтягаха пред камината и скоро задрямваха. Огънят гаснеше в пепелта; чайникът се опразваше; Леон все още четеше. Ема го слушаше, обръщайки машинално лампения абажур от прозирен плат, на който бяха изрисувани пиеро в каляски и танцувачки по въже с прътовете им за равновесие. Леон спираше и посочваше задрямалата аудитория; тогава те заговорваха шепнешком и разговорът им се струваше още по-приятен, защото никой не ги чуваше.

Така между тях се установи нещо като съдружие, постоянна размяна на книги и романси; господин Бовари, който не беше много ревнив, не се учудваше от това.

На именния си ден той получи хубава френологическа глава, цялата, чак до гърдите, нашарена с цифри и боядисана в синьо. Тоя подарък беше едно внимание от страна на помощника. Имаше още много други внимания от негова страна, той дори изпълняваше поръчки в Руан, които лекарят му правеше; а когато книгата на един романист извади на мода месестите бодливи растения, Леон купи от тях за госпожата и й ги донесе, държейки ги на коленете си, докато се возеше с „Лястовицата“, като си избоде пръстите от шиповете им.

Тя поръча да направят пред прозореца й полица с преградка за саксиите й. И помощникът си нареди висяща градинка; те се виждаха от прозорците си, когато се занимаваха със своите цветя.

Измежду прозорците в градеца имаше още един, на който по-често се виждаше човек; през неделните дни от сутрин до вечер и всеки следобед, когато денят биваше светъл, на едно таванско прозорче се очертаваше тънкият профил на г. Бине, наведен над струга си, еднообразното бръмчене на който се чуваше чак в „Златен лъв.“

Една вечер, като се върна в къщи, Леон намери в стаята си килимче от кадифе и вълна, извезано с листа на светъл фон, и извика г-жа Оме; Оме, Жюстен, децата, готвачката, каза дори и на шефа си; всички искаха да видят килимчето; защо жената на лекаря проявяваше такава щедрост към помощника? Това им се видя чудно и накрай решиха, че тя му е приятелка.

Той сам караше да мислят това. Така непрестанно разправяше за нейното очарование, за ума й, че веднъж Бине много грубо му отвърна:

— Та какво ми е мене, щом не съм от нейното общество!

Той се измъчваше, че не може да измисли по какъв начин да й се обясни; и постоянно в колебание между страха да й стане неприятен и срама, че е толкова малодушен, плачеше от отчаяние и от страст; после вземаше енергични решения; пишеше писма, които късаше, отлагаше за друг път, когато пак не се осмеляваше. Често тръгваше с намерение да се реши на всичко, но това решение бързо се изпаряваше, щом видеше Ема, а когато дойдеше Шарл и го поканеше да се качи в кабриолетчето му, за да посетят заедно някой болен, той веднага се съгласяваше, покланяше се на госпожата и излизаше. Нали все пак мъжът й беше част от нея?

Що се отнася до Ема, тя съвсем не се питаше, за да разбере дали го обича. Любовта, мислеше тя, трябва да дойде изведнъж със силен гръм и мълнии, тя е небесен ураган, който връхлита живота, преобръща го, изтръгва волите като листа и завлича цялото сърце в пропастта. Тя не знаеше, че когато водосточните улеи са задръстени, дъждът прави езера по терасите на къщите и живееше така в сигурност, когато внезапно съзря една пукнатина в стената.