Гюстав Флобер
Мадам Бовари (29)

V

Това биваше в четвъртък. Тя ставаше и се обличаше тихо, за да не събуди Шарл, който би й правил бележки, че се приготвя много отрано. След това се разхождаше из стаята, изправяше се до прозорците и гледаше към площада.

Утринната дрезгавина минаваше между стълбовете на халите и върху дома на аптекаря, капаците на който бяха затворени, личаха при бледия зрак на зората едрите букви на табелата.

Когато стенният часовник показваше седем и четвърт, тя тръгваше за „Златен лъв“, дето Артемиз й отваряше вратата, прозявайки се. Тя разравяше за госпожата засипаните с пепел въглени. Ема оставаше сама в готварницата. От време на време Ивер излизаше, впрягаше, без да бърза, и освен това слушаше стрина Льофрансоа, която, подавайки главата си в нощна шапчица от едно прозорче, го натоварваше с поръчки и му даваше обяснения, които биха объркали всеки друг. Ема потропваше с обувките си по павирания двор.

Най-сетне, след като изядеше супата си, след като навлечеше пътната си дреха, запалеше лулата и вземеше камшика си, Ивер спокойно се настаняваше на капрата.

„Лястовицата“ потегляше със ситен тръс и през първите три четвърти от левгата спираше тук и там да вземе пътници, които я чакаха край пътя, изправени пред вратниците на дворищата. Които бяха предупредили от вечерта, караха да ги чакат; някои дори бяха още в къщи, в леглата си; Ивер ги викаше, крещеше, ругаеше, сетне слизаше от капрата и отиваше да тропа силно по портите. Вятърът духаше през пукнатите прозорчета на колата.

През това време четирите пейки се изпълваха, колата се търкаляше, ябълковите градини се нижеха една след друга; и пътят между два дълги рова, пълни с жълта вода, непрекъснато се стесняваше към хоризонта.

Ема го познаваше от единия до другия му край; знаеше, че след ливадата имаше стълб, после един бряст, плевник или кантон; понякога дори, за да си създаде сама изненада, затваряше очи. Но никога не загубваше ясното чувство за разстоянието, което й оставаше да измине.

Най-сетне тухлените къщи приближаваха, земята под колелата почваше да кънти, „Лястовицата“ се промъкваше между градини, дето зад железни огради се съзираха статуи, изкуствени хълмчета с лозница на върха, подкастрени тисови дървета и люлка. После в един миг се откриваше градът.

Слизайки амфитеатрално и потънал в мъгла, той се разширяваше неясно отвъд мостовете. По-нататък откритото поле се възземаше еднообразно чак докато стигаше в далечината смътната черта на бледото небе. Там, отвисоко, цялата местност изглеждаше неподвижна като картина; закотвени кораби бяха събрани накуп в един ъгъл; реката правеше завой в подножието на зелени хълмове, а продълговатите острови приличаха на големи черни риби, спрели над водата. Комините на фабриките изпускаха огромни, тъмни, къдрави пера, които отлитаха с единия си край. Чуваше се бученето на леярниците заедно с ясния звън на църквите, извишени в мъглата. Безлистните дървета по булевардите бяха като морави храсти сред къщите, а покривите, всички мокри от дъжда, лъщяха различно според височината на кварталите. Навремени пристъп на вятър носеше облаците към хребета Сен-Катрин като въздушни вълни, които се разбиваха беззвучно в стръмния бряг.

Някакъв шемет идеше към нея, издъхнат от тия струпани съществования, и сърцето й преливаше от него, като че тия сто и двадесет хиляди души, трептящи там, бяха изпратили всички наведнъж лъха на страстите, които тя предполагаше у тях. Нейната любов възрастваше в тоя простор и се изпълваше със смута на неясния мълвеж, който идеше отдолу. А тя я възвръщаше, изливайки я навън, над площадите, над местата за разходка, над улиците, и старият нормандски град се открояваше пред очите й като някаква безпределна столица, като някакъв Вавилон, в който тя влизаше. Тя се опираше с двете си ръце на прозорчето, вдишвайки вятъра; трите коня галопираха. Камъните скърцаха в калта, дилижансът се олюляваше и Ивер викаше отдалеч на каруцарите по пътя, а жителите, които бяха нощували в Боа-Гийом, се спускаха по склона спокойно в своите малки семейни коли.

Спираха пред градската бариера; Ема разкопчаваше дървените обувки, надянати над кожените, слагаше си други ръкавици, оправяше шала си и двадесет крачки по-нататък излизаше от „Лястовицата“.

В тоя час градът се събуждаше. Търговските служещи, с гръцки шапчици, излъскваха витрините, а жени, с кошници, опрени на хълбоците, викаха звънливо, на промеждутъци, по ъглите на улиците. Тя вървеше с наведени очи до самите стени, усмихната от удоволствие под спуснатия чер воал.

От страх да не я видят тя обикновено не избираше най-късия път. Пъхаше се в тъмните улици и пристигаше цяла в пот в долния край на улица Насионал, близо до чешмата, която се намира там. Това е кварталът на театъра, на кафенетата и на леките жени. Често край нея минаваше кола, пренасяща някой декор, който се подрусваше. Прислужници от кафенетата, с престилки, посипваха с пясък плочите между зелените дръвчета. Лъхаше на абсент, на пури и на стриди.

Тя завиваше в една улица; познаваше го по накъдрените коси, които се подаваха под шапката.

Леон, на тротоара, продължаваше да върви. Тя тръгваше подире му до хотела; той се качваше, отваряше вратата, влизаше… Как се прегръщаха!

След целувките думите се надпреварваха. Разправяха си скърбите през седмицата, предчувствията, тревогите за писмата; ала сега всичко се забравяше и те се гледаха право в лицата с чувствени смехове и с възгласи от нежност.

Леглото беше широко, махагоново легло във вид на ладия. Завесите от червена коприна, които се спускаха от потона, образуваха съвсем нисък свод над широкото възглаве; и нищо в света не беше по-хубаво от нейната тъмнокоса глава и нейната бяла кожа, които изпъкваха върху тоя червен цвят, когато със свенлив жест тя сключваше двете си голи ръце, за да скрие лицето си.

Топлата стая с дебелия килим, с лекомислените украшения и със спокойната светлина сякаш беше напълно пригодена за интимности на страстта. Пръчките на корнизите завършваха като стрели, медните закачалки на завесите и големите топки от каминната преграда блясваха веднага щом проникнеше слънце. Върху камината между светилниците имаше две от ония големи раковини, в които, когато ги долепиш до ухо, се чува шумът на морето.

Колко обичаха те тази стая, изпълнена с веселост, макар че беше с малко излиняло велелепие! Винаги намираха мебелите на същите им места, а понякога фуркети, които тя беше забравила миналия четвъртък под подставката на часовника. Обядваха до камината на малка, украсена с палисандър масичка. Ема режеше, слагаше късчета в чинията му, като го обсипваше с всевъзможни гальовни думи, и се смееше със звънлив и безпътен смях, когато пяната на шампанското преливаше от тънката чаша върху пръстените по ръцете й. Те бяха така потънали в своето взаимно притежаване, че се мислеха в своя частна къща и че ще живеят там до смъртта си като двама вечно млади съпрузи. Те казваха „нашата стая, нашия килим, нашите кресла“, тя дори казваше „моите пантофи“, подарък от Леон, една нейна прищявка. Те бяха пантофи от розова коприна, по края с лебедов пух. Когато сядаше на коленете му, кракът й, станал така по-къс, висеше във въздуха и мъничкото й чехълче се държеше само на пръстите на босия й крак.

За първи път той вкусваше неизразимата прелест на изящните женски неща. Никога не бе срещал тая красота на думите, тая сдържаност в облеклото, тия пози на заспала гълъбица. Той се възторгваше от нейната душа и от дантелите на фустата й. От друга страна, нали тя беше жена от висшето общество и омъжена жена! Истинска любовница, значи!

Чрез многообразието на настроението си — мистично или весело, бъбриво, мълчаливо, буйно, отпуснато — тя извикваше в него хиляди желания, призоваваше инстинкти или спомени. Тя беше влюбената от всички романи, героиня на всички драми, неясната тя от всички томове стихове. Той познаваше на плещите й смолистия цвят на „Одалиската в банята“; тя носеше дългия корсаж на феодалните господарки; приличаше също на „Бледата жена от Барселона“, но над всичко тя беше цялата ангел.

Често, като я гледаше, нему се струваше, че душата му, устремявайки се към нея, се разлива като вълна около очертанието на нейната глава и привлечена, слиза в белотата на гърдите й.

Той сядаше на земята пред нея и сложил лакти на коленете си, гледаше я усмихнат, издал чело напред.

Тя се привеждаше към него и шепнеше като задъхана от опиянение:

— О, не помръдвай! Не говори! Гледай ме! Твоите очи излъчват нещо тъй сладостно, от което ми е толкова хубаво!

Тя го наричаше „дете“.

— Дете, обичаш ли ме?

И в бързината на неговите устни, които се издигаха до устата й, почти не чуваше отговора му.

Върху часовника имаше малък бронзов Купидон, който се глезеше, извил ръце под позлатена, гирлянда. Много пъти те му се смееха; ала когато трябваше да се разделят, всичко им се струваше сериозно.

Неподвижни един срещу друг, те повтаряха:

— До четвъртък!… До четвъртък!

Изведнъж тя обхващаше главата му с две ръце, целуваше го бързо по челото, като извикваше: „Сбогом!“, и хукваше към стълбата.

Отиваше на улица Комеди у един коафьор да нагласи косите си. Свечеряваше се; в дюкяна запалваха газовите рогчета.

Тя чуваше звънчето на театъра, което викаше актьорите за представлението, и виждаше насреща да минават мъже с бели лица и жени в изтъркани тоалети, които влизаха през задния вход.

Беше топло в това много ниско помещение посред перуки и помади, дето бумтеше печка. Миризмата на машите, ведно с омазаните ръце, които пипаха главата й, скоро я замайваше и тя позадрямваше под покривката. Често калфата, подреждайки косата й, предлагаше билети за бал-маске.

После тя излизаше! Отново поемаше по улиците; пристигаше в „Червен кръст“; слагаше отново дървените обувки, които бе скрила заранта под пейката, и се промъкваше на мястото си между нетърпеливите пътници. Някои слизаха в подножието на склона. Тя оставаше сама в колата.

При всеки завой все повече личаха всички светлини на града, които образуваха широка лъчиста мъгла над размесените домове. Ема сядаше на колене върху възглавницата на пейката и потъваше с очи в това сияние. Тя се разридаваше, зовеше Леон и му отправяше нежни думи и целувки, които чезнеха във вятъра.

Наблизо скиташе един нещастник с тояга, навъртайки се около дилижансите. Дрипи висяха по раменете му и стара, продънена касторена шапка, заприличала на леген, скриваше лицето му; но когато я сваляше, на мястото на клепачите му се виждаха две зинали очни дупки, целите в кръв. Месото им бе разнищено и червено и от тях течеше нещо, което се съсирваше в зелени язви до носа, черните ноздри на който подсмърчаха конвулсивно. За да заговори, той отмяташе главата си с идиотски смях; тогаз синкавите му зеници, като се въртяха неспирно, отиваха към слепите очи и спираха в края на живата рана.

Той пееше подир колите една песничка:

Летният зной над полето трепти

и за любов на момите шепти.

И по-нататък имаше птичета, слънце и зелени листа.

Някой път той изскачаше изведнъж без шапка зад Ема. Тя се отдръпваше с вик. Ивер дохождаше да се закача с него. Караше го да си вземе една барака на панаира Сен-Ромен или го питаше със смях как е любовницата му.

Често, когато бяха тръгнали, шапката му внезапно се вмъкваше в дилижанса през прозорчето, а с другата си ръка той се държеше за стъпалото, цял под калта от колелата. Гласът му, отначало слаб и писклив, ставаше остър. Той се влачеше в нощта като неразбираема жалба на някакво неясно отчаяние; и през дрънкането на звънчетата, мълвежа на дърветата и грохота на празната кола в него имаше нещо, което разстройваше Ема. То слизаше в дълбочините на душата й като вихрушка в пропаст и я отнасяше в пространствата на някаква безпределна печал. Но Ивер, който забелязваше, че колата е изкривена на една страна, удряше силно слепеца с камшика си. Връвта го шибваше по раните и той падаше с вой сред калта.

После пътниците в „Лястовицата“ заспиваха, едни е отворена уста, други с наведени бради, облягайки се върху рамото на съседа си, или с пъхната в ремъка ръка, като се клатушкаха според тръскането на колата; и отсветът на фенера, който се люлееше по гърбовете на двата задни коня, проникнал вътре през завесите от платно с шоколаден цвят, слагаше кървавочервени сенки върху всички тия неподвижни хора.

Ема, пияна от тъга, трепереше и усещаше как нозете й все повече и повече замръзват и как смърт обзема душата й.

Шарл я чакаше в къщи; в четвъртък „Лястовицата“ винаги закъсняваше. Госпожата най-после пристигаше! Тя едва имаше време да прегърне детето. Вечерята не била готова, нищо! Тя извиняваше прислужницата. Сега сякаш всичко бе позволено на това момиче.

Често, забелязвайки нейната бледност, мъжът й я питаше да не е болна.

— Не — отговаряше Ема.

— Но — възразяваше той — ти си особена тая вечер!

— Не, нищо, нищо!

Имаше дори дни, когато, щом се върнеше, тя се качваше в стаята си; и Жюстен, ако беше там, шеташе безшумно, прислужваше й по-сръчно от някоя отлична камериерка. Слагаше кибрита, свещника, някоя книга, нареждаше нощницата, откриваше леглото.

— Хайде — казваше тя, — добре е, върви си!

Защото той стоеше изправен, с увиснали ръце и отворени очи, като оплетен от безброй нишки на някакво внезапно мечтание.

Следният ден биваше ужасен; а другите — още по-непоносими от нетърпението, което я изпълваше, да вземе отново щастието си — остро въжделение, пламтящо от познати образи, което на седмия ден се отприщваше на воля в милувките на Леон. Неговата горещина се прикриваше под излияния на удивление и признателност. Ема вкусваше тая негова любов — неизказвана и изпълнена само с нея, поддържаше я чрез всички проявления на нежността си и се боеше малко да не я загуби по-късно.

Често с нежния си и печален глас тя му казваше:

— Ах ти, ти ще ме оставиш!… Ще се ожениш!… Ще бъдеш като другите.

Той питаше:

— Кои други?

— Мъжете, разбира се — отговаряше тя.

Сетне, като го отблъскваше с жест на копнеж, добавяше:

— Вие всички сте подлеци!

Един ден, когато разговаряха философски за земните разочарования, тя му каза (за да изпита ревността му или може би не сдържайки твърде силната си потребност да разкрие душата си), че някога преди него е обичала някого. „Не както тебе!“ — бързо добави тя, като се закле в дъщеря си, че между тях не е имало нищо.

Момъкът й повярва и все пак я попита с какво се е занимавал той.

— Беше капитан на кораб, мили.

Не беше ли то, за да се пресече всякакво издирване и в същото време да се постави много високо чрез това твърдение, че е успяла да заплени мъж, който по природа трябва да е войнствен и свикнал да се прекланят нему?

Тогава помощникът почувства нищожността на своето положение. Той завидя на еполетите, на кръстовете, на титлите. Навярно всичко това й харесва; той подозираше това по нейните навици на разточителство.

Но Ема премълчаваше много от своите необикновени хрумвания, като например да дойде в Руан със синьо тилбюри, впрегнато в английски кон и карано от грум в ботуши с ревери. Жюстен беше й внушил тая прищявка, умолявайки я да го вземе при себе си като камериер, и ако лишаването от това удоволствие не намаляваше при всяка среща насладата при пристигането, без друго увеличаваше горчивината при връщането.

Често, когато заедно приказваха за Париж, накрая тя мълвеше:

— Ах! Колко хубаво бихме живели там!

— Не сме ли щастливи? — отвръщаше меко момъкът, слагайки ръка на косите й.

— Да, вярно е — думаше тя, — аз съм безумна; прегърни ме.

Към мъжа си тя беше по-мила от всякога; правеше му фъстъчени кремове и след вечеря му свиреше валсове. И той се смяташе най-честитият от смъртните, а Ема живееше без тревога, когато една вечер неочаквано той я попита:

— Нали госпожица Ламперьор ти дава уроци?

— Да.

— Ами аз наскоро я видях — продължи Шарл — у госпожа Лиежар. Запитах я за тебе: тя не те знае.

Това беше като мълния. Все пак тя отговори с обикновен тон:

— Ах, несъмнено, забравила ми е името!

— А може би — рече лекарят — в Руан има не една госпожица Ламперьор, която дава уроци?

— Възможно е!

После живо добави:

— Чакай, аз имам разписки от нея! Виж!

И отиде до писалищната маса, разрови всички чекмеджета, разбърка книжата и накрай така се смути, че Шарл я накара да не се измъчва толкова за тия нещастни разписки.

— О, аз ще ги намеря! — каза тя.

Наистина следния петък Шарл, обувайки единия си ботуш в килера, дето прибираха дрехите, усети между кожата и чорапа си някакъв лист хартия, взе го и прочете:

„Получено за три месеца уроци и други различни покупки сумата шестдесет и пет франка.

Фелиси Ламперьор, учител по музика“

— Какво прави това, дявол да го вземе, в ботушите ми?

— Паднало е несъмнено — отговори тя — от старата кутия с фактури, която е на края на поличката.

От тоя миг нататък нейното съществуване беше само сбор от лъжи, в които тя обвиваше своята любов като във воали, за да я скрие.

То стана потребност, мания, наслада до крайна степен и ако кажеше, че вчера е минала по дясната страна на някоя улица, трябваше да се разбира, че е минала по лявата. Една сутрин, след като току-що бе заминала както винаги твърде леко облечена, изведнъж заваля сняг; и Шарл, загледан от прозореца за времето, видя г. Бурнизиан в колата на г. Тюваш, който го караше в Руан. Той слезе и занесе на духовника един дебел шал, за да го предаде на госпожата, щом стигне в „Червен кръст“. Едва пристигнал в странноприемницата, Бурнизиан попита де е жената на йонвилския лекар. Хотелиерът отговори, че тя много рядко идва в заведението му. Вечерта, като видя госпожа Бовари в „Лястовицата“, свещеникът й разправи за объркването си, без обаче, както изглеждаше, да му придава значение, защото веднага почна хвалби за някакъв проповедник, който по това време правеше чудеса в катедралата и когото много дами тичаха да чуят.

Но ако той не попита за обяснение, други по-късно биха могли да се проявят по-малко въздържани. Затова тя реши, че ще бъде полезно да слиза всеки път в „Червен кръст“, така че хорицата от тяхното градче, като я виждаха по стълбите, не подозираха нищо.

Ала един ден г. Льорьо я срещна, когато тя излизаше от хотел „Булон“ под ръка с Леон; и тя се уплаши, като си представи, че той ще се разбъбри. Но той не беше толкова глупав.

Но след три дни влезе в стаята й, затвори вратата и каза:

— Трябват ми пари.

Тя заяви, че не може да му даде. Льорьо се разхленчи й припомни всичките услуги, които й бил сторил.

Наистина от двата записа, подписани от Шарл, досега Ема бе изплатила само единия. Колкото за втория, по нейна молба търговецът го бе заменил с два други, които бяха дори подновени с много дълъг срок. След това той извади от джоба си списък на неизплатени доставки, а именно: завеси, килими, плат за кресла, няколко рокли и разни тоалетни неща, стойността на които възлизаше на сума около две хиляди франка.

Тя наведе глава; той каза:

— Но ако нямате пари, вие имате имот.

И спомена една жалка къщица, намираща се в Барневил, близо до Омал, която не носеше кой знае какъв доход. Някога тя беше част от малък чифлик, който бе продаден от г. Бовари — бащата; защото Льорьо знаеше всичко, до броя на хектарите заедно с имената на съседите.

— На ваше място — каза той — аз бих се отървал от нея и би ми останала и разликата от парите.

Тя забеляза, че едва ли ще има купувач, той даде надежда, че може да намери; но тя попита как трябва да постъпи, за да може да я продаде.

— Нали имате пълномощно? — отговори той.

Тия думи я лъхнаха като струя чист въздух.

— Оставете ми сметката — рече Ема.

— О, няма нужда! — каза Льорьо.

През следната седмица той пак дойде и се похвали, че след много усилия намерил най-сетне някой си Ланглоа, който отдавна имал желание да я купи, но не казвал цената си.

— Няма значение цената! — възкликна тя.

Напротив, трябвало да се почака, да се поопипа тоя юначага. Работата заслужавала да се иде на самото място и тъй като тя не можеше да отпътува, той предложи сам да отиде, за да уговорят устно с Ланглоа. Когато се върна, той съобщи, че купувачът предлага четири хиляди франка.

Ема се зашемети от тая вест.

— Откровено казано — добави той, — цената е много добра.

Тя незабавно получи половината и когато понечи да плати неговата сметка, търговецът й каза:

— Мъчно ми е, честна дума, да ви взема изведнъж такава сериозна сума.

Тогаз тя погледна банкнотите; и като помисли за безбройните срещи, които можеше да има с тая сума, промълви:

— Как! Как!

— О! — поде той, смеейки се добродушно. — Във фактурите се поставя каквото щете. Аз ли не знам тия семейни работи?

И я гледаше втренчено, като в същото време държеше в ръка две дълги хартии, които плъзгаше между ноктите си. Най-сетне отвори портфейла си и сложи на масата четири записа на заповед, всеки по хиляда франка.

— Подпишете тук — каза той — и задръжте всичко.

Тя извика възмутена.

— Но като ви давам разликата — отговори безочливо г. Льорьо, — не ви ли правя услуга?

И вземайки перо, написа под сметката:

„Получено от госпожа Бовари четири хиляди франка.“

— Кой ви безпокои, щом след шест месеца ще получите остатъка за вашата барака, а аз поставям падежа на последния запис след получаването?

Ема се обърка от пресмятанията си и ушите й бучаха, като че изсипващи се от торбички жълтици звънтяха по паркета около нея. Най-сетне Льорьо обясни, че има свой приятел, Венсар, банкер в Руан, на когото ще сконтира тия четири записа, след което сам ще даде на госпожата разликата до действителния дълг.

Ала вместо две хиляди франка той донесе само хиляда и осемстотин, защото приятелят Венсар (както е редно) си беше удържал предварително двеста франка за разноските по комисионата и сконтото.

После той нехайно поиска разписка.

— Нали знаете… в търговията… понякога… И с датата, моля ви се, с датата.

Тогава цял простор от осъществими хрумвания се разкри пред Ема. Тя има достатъчно благоразумие да сложи настрана хиляда екю, с които се изплатиха, когато дойдоха падежите им, първите три записа; но четвъртият пристигна случайно в къщи един четвъртък и Шарл, съвсем смаян, чака търпеливо връщането на жена си, за да му обясни.

Ако не му била казала за тоя запис, то било, за да му спести домашните неприятности; тя седна на коленете му, погали го, загугука му, изреди надълго всички необходими неща, взети на кредит.

— Най-сетне ще се съгласиш, че за толкова много неща не е тъй скъпо.

Не знаейки какво да прави, Шарл веднага пак отиде при вечния Льорьо, който се закле, че ще уреди работата, ако господин лекарят му подпише два записа, единият от които за седемстотин франка със срок три месеца. За да бъде готов за падежа, той писа на майка си едно трогателно писмо. Вместо да изпрати отговор, тя дойде сама; и когато Ема го попита дали е успял да измъкне нещо, той отговори:

— Да. Но тя иска да види фактурата.

На другия ден в зори Ема отърча при г. Льорьо да го моли да направи друга сметка, която няма да превиши хиляда франка, защото, ако покажеше оная за четири хиляди франка, трябваше да каже, че е изплатила двете трети, да признае след това продажбата на имота, сделка, добре нагласена от търговеца и която стана известна едва по-късно.

Макар че цените на всички поръчки бяха много ниски, госпожа Бовари — майката, все пак намери разходите прекомерни.

— Не може ли без килим? Защо трябва да се сменя платът на креслата? В мое време във всяка къща имаше само едно кресло, за по-възрастни хора, поне у майка ми, почтена жена, мога да ви уверя, беше така. Всички не могат да бъдат богати! Никакво богатство не издържа разсипничество! Аз бих се червила от срам, ако си угаждах като вас! А все пак аз съм стара, имам нужда от добро гледане… Ето ти на, украшения! За показ! Как! Коприна за подплата по два франка!… Когато може да се намери муселин по петдесет сантима, дори по четиридесет, и пак чудесно върши работа!

Ема, отпусната на малкото канапе за двама души, отвръщаше възможно най-спокойно:

— Е, госпожо, стига! Стига!…

Старата продължаваше да я мъмри, предсказвайки, че краят им ще бъде в старопиталище. Но грешката била на Бовари. Слава богу, че той й обещал да унищожи онова пълномощно…

— Как?

— О, той ми се закле — рече женицата.

Ема отвори прозореца, извика Шарл и клетият човек трябваше да признае думите, които майка му бе изпуснала.

Ема изчезна, после бързо влезе, като й подаде величествено дебел лист хартия.

— Благодаря ви — каза старата жена.

И хвърли пълномощното в огъня.

Ема почна да се смее с висок, рязък, продължителен смях: имаше нервен пристъп.

— Ах, боже мой! — извика Шарл. — Ти си виновна, ти! Правиш й сцени!…

Майка му, свивайки рамене, заяви, че всичко това е нарочно.

Но Шарл, възбунтувайки се за първи път, взе страната на жена си, и то така, че госпожа Бовари — майката, реши да си замине. Тя си тръгна още на другата сутрин и на прага, когато той се опитваше да я задържи, му отвърна:

— Не, не! Ти я обичаш повече от мене и си прав, то е в реда на нещата. Всъщност няма що! Ще видиш!… Бъдете здрави!… Защото аз не съм дошла тук да й правя сцени, както ти казваш.

Шарл беше не по-малко посрамен и пред Ема, която съвсем не скриваше лошото си чувство към него за липсата на доверие; трябваха много молби, докато тя се съгласи да приеме ново пълномощно, и той дори я придружи до г. Гийомен, за да й направи друго, също като предишното.

— Разбирам — каза нотариусът, — един човек на науката не бива да се отруднява с практическите дреболии на живота.

И Шарл се почувства облекчен от това лукаво разсъждение, което обличаше неговата слабост в ласкателната външност на по-висше занятие.

Какво лудуване с Леон беше в четвъртъка след това в тяхната стая! Тя се смя, плака, танцува, поръча да донесат шербет, иска да пуши цигари, видя му се чудновата, но пленителна, прекрасна.

Той не знаеше какво противодействие на цялото й същество я караше да се хвърля в насладите на живота. Тя ставаше раздразнителна, придирчива в яденето и чувствена; и се разхождаше с него из улиците с вдигната глава, без страх, както казваше тя, да се компрометира. Понякога все пак Ема потръпваше при внезапната мисъл, че може да срещне Родолф, защото й се струваше, че макар отдавна разделени завинаги, тя все пак не бе напълно освободена от неговата власт.

Една вечер тя не се върна в Йонвил. Шарл си бе загубил ума, а малката Берта, която не искаше да легне без мама, плачеше до скъсване. Жюстен тръгна наслуки по пътя. Господин Оме излезе от аптеката. Най-сетне към единадесет часа Шарл, не можейки да издържи повече, впрегна двуколката си, скочи в нея, шибна коня и към два часа през нощта пристигна в „Червен кръст“. Там — никой. Той помисли, че помощникът може би я е срещнал; но де живееше той? За щастие Шарл си спомни адреса на неговия шеф. Отърча при него.

Зазоряваше се. Той разпозна надписа над една врата, потропа. Някакъв човек, без да отваря, му отговори, като викаше, и добави няколко ругатни към ония, които безпокоят хората нощем.

Къщата, дето живееше помощникът, нямаше ни звънец, ни чукче, нито портиер. Шарл заблъска с юмрук по капаците. Мина един стражар; тогава той се уплаши и си отиде.

„Аз съм се побъркал — казваше си той, — несъмнено задържали са я на вечеря у господин Лормо.“

Семейство Лормо не живееше вече в Руан.

„Тя е останала да наглежда госпожа Дюбрьой! Ах! Госпожа Дюбрьой умря преди десет месеца!… Но де може да е тя?“

Хрумна му нещо. Поиска в едно кафене „Годишния справочник“ и бързо потърси името на госпожица Ламперьор, която живееше на улица Ренел-де-Марокиние 73.

Когато влизаше в тая улица, на другия й край се показа Ема; той се втурна към нея, дори не я прегърна и извика:

— Защо не се върна снощи?

— Болна бях.

— От какво?… Де?… Как?

Тя прокара ръка по челото си и отговори:

— У госпожица Ламперьор.

— Бях уверен в това! Отивах у нея.

— О, няма защо — рече Ема. — Тя току-що излезе; но в бъдеще бъди спокоен. Като зная, че и най-малкото закъснение така те тревожи, аз не се усещам свободна, нали разбираш?

Това беше един вид позволение, което тя сама си даваше, да не се стеснява никак в похожденията си. Тя го използва съвсем свободно, нашироко. Когато я обземаше желание да види Леон, тя тръгваше под какъвто и да е предлог и понеже той не я очакваше през тоя ден, отиваше да го вземе от кантората му.

Отначало то беше голямо щастие, но скоро той не скри истината, а именно, че шефът много се оплакваше от тия нередовности.

— Ами! Я ела! — казваше тя.

И той се измъкваше.

Тя пожела той да се облече цял в черно и да остави на брадичката си няколко косъма, за да прилича на портретите на Луи XIII. Поиска да види жилището му, намери, че то е твърде обикновено; той се зачерви от това, тя не обърна внимание, после го посъветва да си купи завеси като нейните и когато той спомена за разноските, тя каза, смеейки се:

— А, мъчно ти е за твоите жалки екю!

Леон трябваше всеки път да й разправя всичко, каквото е правил от последната им среща. Тя поиска от него стихове, стихове за нея, любовно произведение в нейна чест; той не успя ни веднъж да намери рима за втория стих и накрай взе, че преписа някакъв сонет от един албум.

Това не беше толкова от суетност, колкото с едничката цел да й угоди. Той не оспорваше мислите й; приемаше всичките й вкусове; той ставаше нейна любовница повече, отколкото тя — негова. Тя умееше да казва нежни думи с целувки, които вземаха душата. Но отде бе усвоила тя тая поквара, почти безплътна, защото беше дълбока и скритна?