Гюстав Флобер
Мадам Бовари (22)

XIII

Едва стигнал в къщи, Родолф веднага седна пред писалищната си маса под еленовата глава, закачена като трофей на стената. Но когато взе писалката между пръстите си, не знаеше какво да пише и като се подпря на двата си лакътя, почна да мисли, Ема му се струваше отдалечена в някакво отдавнашно минало, сякаш решението, което бе взел, беше сложило изведнъж някакво безпределно разстояние между тях.

За да си спомни осезателно нещо от нея, той извади от скрина до леглото си стара кутия от реймски бисквити, дето обикновено заключваше писмата си от жени, и оттам лъхна мирис на влажен прах и на увехнали рози. Най-напред видя една джобна кърпичка напръскана с бледи капки. Беше нейна кърпичка от един ден, когато бяха на разходка и от носа й бе текло кръв; той вече не си спомняше това. Имаше до нея една миниатюра, която се търкаляше из ъглите, подарена му от Ема; нейното облекло му се стори превзето, а погледът й — престорен, съвсем жалък; сетне, като гледаше тоя образ и призоваваше в спомена си модела, чертите на Ема постепенно се смесваха в паметта му, сякаш живото лице и изрисуваното, като се търкаха едно о друго, взаимно се заличаваха. Най-сетне прочете някои от нейните писма; те бяха пълни с обяснения за пътуването им, къси, технически и настойчиви като бележки по работа. Той пожела да види дългите, някогашните; за да ги извади от дъното на кутията, Родолф разбърка всички други; и без да мисли, почна да рови тоя куп от книжа и неща и намери размесени там — букети, една жартиера, една черна маска, карфици и коси, коси, тъмни, руси; някои дори, закачайки се о металическите части на кутията, се късаха, когато я отваряше.

Така, бродейки между спомените си, той изследваше почерка и стила на писмата, различни, както различен бе правописът им. Те бяха нежни или весели, шеговити, печални; някои искаха любов, други искаха пари. От някоя дума той си припомняше лица, жестове, звук на глас; но понякога не си спомняше нищо.

Наистина тия жени, придошли наведнъж в мисълта му, си пречеха една на друга и се смаляваха там като под общо любовно равнище, което ги правеше еднакви. И като взе куп писма, той се забавлява няколко минути, пускайки ги като водопад от дясната в лявата си ръка.

Най-сетне отегчен, сънлив, Родолф занесе кутията в скрина и си каза:

— „Какъв куп глупости!…“

С което накъсо изразяваше мнението си; защото насладите — като ученици в училищен двор — толкова бяха изтъпкали сърцето му, че никаква зеленина не поникваше там и онова, което минаваше през него, по-безразсъдно от децата, не оставяше дори, както правеха те, името си, издълбано на стената.

„Хайде! — каза си той. — Да започнем!“

И написа:

„Смелост, Ема, смелост! Аз не искам да правя нещастен вашия живот…“

„В края на краищата това е вярно — помисли Родолф, — аз върша това за нейно добро: аз съм честен.“

„Обмислихте ли зряло решението си? Разбрахте ли в каква пропаст ви увличах, клета моя? Не, нали, вие вървяхте, доверчива и безразсъдна, вярваща в щастието, в бъдещето… О, какви нещастници сме ние! Безумни!“

Родолф спря, за да намери някакво сериозно извинение.

„Да й кажа, че съм загубил цялото си състояние?… А, не! А от друга страна, това с нищо не би попречило. По-късно пак ще се почне. Може ли да накараш подобни жени да се вразумят?“

Той помисли, сетне добави:

„Аз няма да ви забравя, вярвайте ми, и непрестанно ще ви бъда предан; ала рано или късно някои ден тая пламенност (такава е участта на всичко човешко) несъмнено ще затихне! Ще ни обсеби умора и кой знае дали аз не ще изпитам дълбоката болка да гледам вашите угризения и сам да се мъча от тях, понеже аз съм ги причинил. Само мисълта за вашите скърби ме гнети. Ема! Забравете ме! Защо трябваше да ви срещна? Защо бяхте толкова хубава? Виновен ли съм? О, господи, не, не, виновна е само съдбата!“

„Тая дума винаги има въздействие“ — каза си той.

„Ах, ако вие бяхте от ония жени с повърхностни сърца, каквито се срещат, бих могъл наистина от егоизъм да се реша да опитам, без да има опасност за вас. Но тая прелестна възторженост, която е едновременно ваше очарование и ваша мъка, ви попречи, обожаема, да разберете целия фалш на нашия бъдещ живот. И аз отначало не бях размислил за това и отдъхвах в сянката на това идеално щастие като в сянка на мансанилие^[1], без да предвиждам последиците.“

„Тя ще помисли може би, че аз се отказвам поради скъперничество… Ах! Все едно! Няма що! Трябва да се тури край!“

„Светът е жесток, Ема! Дето и да бъдехме, той щеше да ни преследва. Щяхме да понасяме нескромни въпроси, клевети, презрение, може би оскърбления. Да оскърбяват… вас! О!… Аз бих искал да ви поставя на трон. Аз, който нося вашата мисъл като талисман! Защото се наказвам сам с изгнание заради всичкото зло, което съм ви причинил. Заминавам. За къде? Нищо не знам, полудял съм! Сбогом! Бъдете винаги добра! Запазете спомена за нещастника, който ви погуби. Кажете моето име на вашето дете, за да го споменава в молитвите си.“

Пламъкът на двете свещи трептеше. Родолф стана да затвори прозореца и когато отново седна, каза си:

„Мисля, че това е всичко. А, още не, за да не дойде да се вкопчи пак.“

„Когато четете тия тъжни редове, аз ще бъда далеч, защото реших да избягам колкото е възможно по-скоро, за да не се изкуша да ви видя отново. Без слабост! Аз пак ще се върна и може би по-късно ние ще поприказваме съвсем спокойно за нашата предишна любов. Сбогом!“

И добави едно последно сбогом, разделено на две думи: „С богом!“, което той смяташе, че е най-изискано.

„Сега как да се подпиша? — запита се той. — Напълно вам предан… Не, вашият приятел?… Да, така.“

„Вашият приятел“

Препречете писмото си. Хареса го.

„Клетата женица! — помисли той разчувстван. — Тя ще ме сметне бездушен като скала; ще трябва няколко сълзи свръх всичко; ала аз не мога да плача; не съм крив за това.“

Тогава, като наля вода в чашата, Родолф потопи в нея пръста си и остави да падне отвисоко една едра капка, която се разля в голямо бледо петно от мастилото; после поиска да запечати писмото и видя печата „Amor nel cor“.

„Това не подхожда много за случая… Е, все едно!“

След което изпуши три лули и отиде да си легне.

На следния ден, когато стана (към два часа следобед, тъй като бе заспал късно), Родолф накара да наберат една кошница кайсии. Той сложи писмото на дъното й под лозови листа и веднага заповяда на ратая Жирар да я занесе предпазливо на госпожа Бовари. Той употребяваше тоя начин да си пише с нея, като изпращаше според сезона плодове или дивеч.

— Ако те попита какво правя — каза той, — ще отговориш, че съм тръгнал да пътувам. Ще предадеш кошницата лично на нея, в собствените й ръце… Хайде, и внимавай!

Жирар облече новата си блуза, върза около кайсиите кърпата си и като тръгна с големи тежки крачки с грубите си подковани обуща, пое спокойно към Йонвил.

Госпожа Бовари, когато той пристигна у тях, нареждаше на кухненската маса заедно с Фелисите един куп бельо.

— Заповядайте — рече слугата, — нашият господар ви изпраща това.

Неясен страх я обзе и търсейки в джоба си някоя монета, тя в същото време гледаше селянина така уплашено, че той от своя страна я загледа слисан, не проумявайки защо такъв подарък може да развълнува някого. Най-сетне той си отиде. Фелисите оставаше. Ема не можеше да удържи повече; изтича във всекидневната, като че да занесе там кайсиите, обърна кошницата, изхвърли листата, намери писмото, отвори го и сякаш отзаде й беше пламнал страшен пожар, съвсем уплашена, хукна към стаята си.

Шарл беше там; тя го забеляза; той й заговори, тя не чу нищо и продължи бързо да се качва по стъпалата, задъхана, отчаяна, безпаметна и все така държаща в ръка тоя ужасен лист хартия, който шумеше между пръстите й като лист от ламарина. На втория етаж спря пред вратата на таванската стая, която беше затворена.

Тогава поиска да се успокои, спомни си писмото; трябваше да го дочете, не се решаваше. От друга страна, къде? Как? Ще я видят.

„Ах, няма — помисли си тя. — Тук е добре.“

Ема блъсна вратата и влезе.

Каменните плочи на покрива пропускаха отвесно тежка горещина, която стягаше слепите й очи и я задушаваше; тя се довлече до прозореца, капакът на който беше затворен, изтегли резето и ослепителна светлина бликна изведнъж.

Насреща, над покривите, широкото поле се простираше, додето поглед стига. Долу, под нея, площадът на градчето беше пуст; камъчетата по тротоара искряха, ветропоказателите на къщите стояха неподвижни; в ъгъла на улицата от по-долен етаж се чу някакво бръмчене с остри извивки. Бине работеше на струга си.

Тя се бе прислонила до вдълбаната таванска стена и препрочиташе писмото със злобен смях. Но колкото по-съсредоточаваше вниманието си в него, толкова повече мислите й се объркваха. Тя виждаше Родолф, чуваше го, прегръщаше го с двете си ръце и ударите на сърцето, които я блъскаха под гърдите като силни удари на стенобитна машина, зачестяваха с неравни прекъсвания. Тя мяташе погледи наоколо си, искайки земята да се продъни. Защо да не свърши с всичко това? Какво я задържаше? Тя беше свободна. И пристъпи, погледна каменната настилка на улицата, казвайки си:

„Хайде! Хайде!“

Светлият лъч, идващ направо отдолу, дърпаше към пропастта тежестта на тялото й. Струваше й се, че площадът, който се клатеше, се издига редом със стените и че подът се навежда в единия си край като кораб, който се люлее. Тя беше съвсем на края, почти повиснала, обиколена от широк простор. Синевата на небето нахлуваше в нея, въздухът минаваше през опустялата й глава, достатъчно бе само да се отпусне, да се изостави; а бръмченето на струга не преставаше като яростен глас, който я зовеше.

— Ема, Ема! — извика Шарл.

Тя се спря.

— Но къде си? Слизай!

Мисълта, че току-що е избегнала смъртта, едва не я накара да припадне от ужас; тя затвори очи; сетне потръпна от досега на нечия ръка върху ръкава си; беше Фелисите.

— Господарят ви чака, госпожо: супата е сложена.

И трябваше да слезе! Трябваше да седне на масата!

Опита се да яде. Залъците я задавяха. Тогаз тя разгъна салфетката, като че да види как е замрежена, и поиска наистина да се занимае с това да преброи нишките. Изведнъж се сети пак за писмото. Дали не го е загубила? Де ще го намери? Но усещаше такава душевна умора, че съвсем не би могла да измисли някакъв предлог, за да напусне масата. Освен това беше станала страхлива; страхуваше се от Шарл; той сигурно знаеше всичко! Наистина Шарл каза някак особено:

— Скоро, както изглежда, няма да видим господин Родолф.

— Кой ти каза? — рече тя, като потрепери.

— Кой ми каза ли? — отвърна той, учуден от резкия й тон. — Жирар, когото срещнах преди малко до вратата на „Френското кафене“. Той е тръгнал или ще тръгне да пътува.

Тя изхълца.

— Какво толкова те учудва? Той отсъства от време на време, за да се поразвлече, и ей богу, аз го разбирам. Когато си състоятелен и ерген!… А нашият приятел здравата се забавлява! Той е лекомислен човек. Господин Ланглоа ми разправи…

Той млъкна от приличие, тъй като слугинята влезе.

Тя сложи отново в кошницата кайсиите, които бяха пръснати по етажерката; Шарл, без да забележи червенината на жена си, каза да му дадат кайсиите, взе една и я захапа.

— О, чудесни! — рече той. — На, опитай.

И подаде кошницата, която тя леко отблъсна.

— Помириши само, какъв аромат! — каза той, като няколко пъти я поднесе до носа й.

— Задушавам се! — извика тя, като скочи изведнъж.

Но с усилие на волята си надви спазмата; после добави:

— Нищо! Нищо! Това е от нерви! Седни, яж!

Защото се боеше, че ще почнат да я разпитват, да се грижат за нея, че няма да я оставят сама.

Шарл я послуша, седна и изплюваше в ръка костилките на кайсиите, като ги слагаше после в чинията си.

Изведнъж едно синьо тилбюри мина с бърз тръс през площада. Ема извика и падна вцепенена възнак на земята.

Наистина след дълги размисли Родолф бе решил да замине за Руан. Но понеже от Юшет за Бюши има само един път, който минава през Йонвил, той трябваше да прекоси градчето и Ема го бе познала под светлината на фенерите, които пронизваха дрезгавината като мълния.

От шума, който се бе дигнал в къщата, дотърча аптекарят. Масата с всички чинии беше преобърната; сос, месо, ножове, солница, шишенце с дървено масло бяха пръснати из стаята; Шарл викаше за помощ; Берта уплашена крещеше; а Фелисите разкопчаваше с разтреперани ръце госпожата, чието тяло цяло се гърчеше.

— Ще отскоча — каза аптекарят — до лабораторията да взема малко ароматичен оцет.

Когато тя отвори очи, след като бе вдъхнала от стъкленцето, той каза:

— Аз бях уверен в това; той би събудил и мъртвец.

— Обади ни се! — думаше Шарл. — Обади ни се! Съвземи се! Аз съм твоят Шарл, който те обича! Познаваш ли ме? Виж, ето твоята малка дъщеря, целуни я!

Детето пристъпваше с протегнати ръце към майка си, за да увисне на шията й. Ала като извърна глава, Ема каза с пресечен глас:

— Не, не… Никого!

И отново изгуби съзнание. Занесоха я на леглото й.

Тя лежеше простряна, с отворена уста, със спуснати клепачи, с изопнати ръце, неподвижна и бяла като восъчна статуя. От очите й излизаха две струи сълзи, които бавно течаха по възглавниците.

Шарл се бе изправил вдън алкова, а аптекарят до него пазеше онова мълчание на размисъл, което е прието при сериозните случаи в живота.

— Успокойте се — каза той, като го побутна с лакът, — мисля, че пристъпът мина.

— Да, сега малко си отдъхва — отговори Шарл, който гледаше, че тя спи. — Клетата! Клетата! Ето че пак се разболя!

Тогаз Оме попита как се е случило нещастието. Шарл отговори, че е припаднала внезапно, когато ядяла кайсии.

— Необикновено! — поде аптекарят. — Но възможно е кайсиите да са предизвикали припадъка! Има натури, много чувствителни към известни миризми! Това би било добър случай за проучване както от патологично, така и от физиологично гледище. Свещениците, които винаги примесват благоухания към своите церемонии, знаят важността на това. Те притъпяват по тоя начин разума и предизвикват екстази, нещо впрочем не трудно за лицата от слабия пол, които са по-крехки от другите. Споменават се случаи на припадъци от миризмата на горен рог, на пресен хляб…

— Внимавайте да не я събудите! — рече тихо Бовари.

— И не само хората — продължи аптекарят — са изложени на тия странности, но и животните. Така вие навярно знаете особеното възбудително действие, което оказва nepeta cataria, наричано от простолюдието котешка билка, на котешката порода; от друга страна, привеждам ви пример, за достоверността на който гарантирам, Бриду (някогашен мой другар, сега живеещ на улица Малпалю) има куче, което пада в конвулсии, щом му се покаже табакера. Често дори той прави тоя опит пред приятели в своята лятна къща в гората Гийом. Би ли могло да се повярва, че един прост стернютатур^[2] може да произведе такова опустошение в организма на едно четвероного? Това е извънредно любопитно, нали?

— Да — каза Шарл, който не го слушаше.

— Това ни доказва — продължи другият, като се усмихваше с вид на благодушно самодоволство — безбройните нередовности в нервната система. Колкото за госпожата, тя винаги, признавам, ми е изглеждала най-чувствителна натура. Затова никак не бих препоръчал, приятелю мой, нито едно от ония лъжливи лекарства, които под предлог да поразят симптомите, поразяват темперамента. Не, никакви безполезни лекарства! Режим, ето всичко! Успокоителни, омекчителни, облекчителни! Освен това не мислите ли, че би трябвало да се възбуди силно въображението?

— С какво? Как?

— А, това е въпросът! Това наистина е въпросът: „That is the question“^[3], както напоследък четох във вестника.

Но Ема, пробуждайки се, извика:

— А писмото? Писмото?

Помислиха, че бълнува; след полунощ тя наистина почна да бълнува: беше се появило мозъчно възпаление.

Цели четиридесет и три дни Шарл не се отдели от нея. Той изостави всичките си болни; не си лягаше, постоянно опипваше пулса й, слагаше й синап, студени компреси. Изпращаше Жюстен чак до Ньошател за лед; ледът се стопяваше по пътя; той пак го изпращаше. Повика за консултация д-р Каниве. Накара да дойде от Руан д-р Ларивиер, някогашния му професор, беше отчаян. Най-много го плашеше немощта на Ема, защото тя не говореше, не чуваше нищо и дори като че не страдаше — сякаш тялото и душата й отпочиваха заедно от всичките си вълнения.

Към средата на октомври тя можеше вече да седи в леглото си, подпряна на възглавници. Шарл заплака, като я видя да яде първия резен хляб със сладко. Силите и се възвърнаха; тя ставаше за няколко часа следобед, а един ден, когато се чувстваше по-добре, той се опита да я поразходи, водейки я под ръка из градината. Пясъкът на алеите бе покрит с опадали листа; тя вървеше бавно, тътрейки пантофите си, и облегнала рамо на Шарл, продължаваше да се усмихва. Стигнаха така до края, близо до терасата. Тя се възправи, бавно сложи ръка над очите си, за да гледа; погледна надалеч, съвсем надалеч; но на кръгозора се виждаха само големи огньове от запалена трева, които димяха по хълмовете.

— Ще се умориш, мила — каза Бовари.

И като я бутна леко да влезе в беседката, допълни:

— Седни на пейката, там ще ти бъде добре.

— О, не, не тук, не тук! — рече тя с отпаднал глас.

Зави й се свят и още вечерта болестта й отново се върна — наистина с неопределен ход и с по-сложни проявления. Имаше болки ту в сърцето, ту в гърдите, в мозъка, в ръцете и нозете; явиха се повръщания, за които Шарл помисли, че са първите признаци на рак.

И свръх всичко клетият мъж имаше и парични затруднения!