Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Madame Bovary, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 51 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
stomart (2009)
Корекция и форматиране
NomaD (2010)

Издание:

Гюстав Флобер. Избрани творби в четири тома. Том 1. Мадам Бовари

Пето издание

Съставител: Богдан Богданов

Редактори: Пенка Пройкова, Силвия Вагенщайн

Художник: Петър Добрев

Художник-редактор: Светлана Йосифова

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректор: Евелина Тодорова

Издателство „Народна култура“, София, 1984

История

  1. — Добавяне

Част трета

I

Господин Леон, учейки право, честичко посещаваше „Хижата“, дето дори се ползваше с доста големи успехи пред гризетките, които намираха, че има изискан вид. Той беше най-приличният от студентите: носеше коси ни много дълги, ни много къси, не изяждаше парите си за тримесечието на първо число от месеца и беше в добри отношения с професорите си. Поради малодушие и деликатност винаги се бе въздържал от крайности.

Често, когато отиваше да чете в стаята си или седнал привечер под липите на Люксембургската градина, той изпускаше на земята „Сборника от закони“ и споменът за Ема изникваше отново пред него. Ала постепенно това чувство отслабна и други желания се натрупваха отгоре му, макар че той все пак не преставаше да живее и под тях; защото Леон не губеше надежда и носеше в себе си нещо като смътно обещание, което се люшкаше в бъдещето подобно златен плод, повиснал сред фантастична зеленина.

После, виждайки я след тригодишно отсъствие, страстта му се пробуди. „Трябва, мислеше той, да се реша най-сетне и да поискам да я имам.“ От друга страна, от общение с весели компании свенливостта му бе изчезнала и той се бе върнал в провинцията, презирайки всеки, който не тъпчеше асфалта на булеварда с лачени обувки. Пред някоя парижанка в дантели в салона на някой именит лекар, лице с ордени и собствена кола, бедният помощник несъмнено би трепнал като дете; но тука, в Руан, на пристанището, пред жената на тоя дребен лекар, той се чувстваше съвсем свободен, предварително уверен, че ще блесне ослепително. Самоувереността зависи от средата, дето се проявява: човек не приказва по същия начин в мецанина, както на четвъртия етаж, и богатата жена, за да брани добродетелта си, е обвита сякаш като в броня с всичките си банкноти в подплатата на корсета си.

Вечерта, като се раздели с господин и госпожа Бовари, Леон ги проследи отдалеч по улицата; щом видя, че спират пред „Червен кръст“, той се върна обратно и цялата нощ обмисля плана си.

И на другия ден към пет часа следобед той влезе в готварницата на странноприемницата със свито гърло, с побледнели страни и с оная решителност на страхливците, която не се спира пред нищо.

— Господинът не е тук — отговори един слуга.

Това му се стори добро знамение. Той се качи до стаята.

Тя не се смути, като го видя; напротив, извини се, че е забравила да му каже де са слезли.

— О, аз отгатнах — рече Леон.

— Как?

Той твърдеше, че бил насочен към нея случайно, по някакъв инстинкт. Тя почна да се усмихва и веднага, за да поправи глупостта си, Леон разправи, че цялата сутрин е търсил последователно във всички хотели на града.

— Вие, значи, решихте да останете? — добави той.

— Да — каза тя, — и сгреших. Не бива да свикваме с недостъпни удоволствия, когато имаме хиляди задължения…

— О, представям си…

— Не можете, защото не сте жена.

Но мъжете също имали свои скърби и разговорът почна с няколко философски размисли. Ема надълго се разпростря за нищожността на земните чувства и за вечната самотност, в която е погребано сърцето.

За да се издигне пред нея или от наивно подражание, тъжен поради нейната тъга, момъкът каза, че през всичкото време бил много отегчен от занятията си. Процедурата го дразнела, други призвания го влечели, а майка му не преставала да го измъчва с всяко писмо. Защото, говорейки, всеки от тях определяше по-точно причините на болката си, като се възбуждаше малко в това засилващо се доверяване. Но навремени се спираха пред пълното изливане на мисълта си и тогава търсеха да измислят някоя фраза, която все пак би могла да я предаде. Тя не призна страстта си към другия; той не спомена, че я бе забравил.

Може би той вече не си спомняше за вечерите след баловете с маскираните като работнички жени; и тя не си спомняше несъмнено някогашните срещи, когато тичаше сутрин през ливадите към замъка на любовника си. Шумовете на града едва стигаха до тях; и стаята изглеждаше малка, като че нарочно да сближи повече тяхната самотност. Ема, облечена в памучен пеньоар, облягаше кока си в гърба на старото кресло; жълтият тапет на стената беше като златен фон зад нея; и непокритата й глава се отразяваше в огледалото с белия път по средата, а краят на ушите й се подаваше под косите.

— Но извинете — каза тя, — аз ви досаждам с вечните си оплаквания!

— Не, не!

— Да знаехте — поде тя, като изви към потона хубавите си очи, в които играеше сълза — всичко, каквото съм мечтала!

— Ами аз! О, аз много страдах! Често излизах, тръгвах, влачех се по кейовете, зашеметявах се от шума на тълпата, без да успея да прогоня обсебилата ме мисъл, която ме преследваше. На булеварда у един продавач на стари изображения има една италианска гравюра, която представя някаква муза. Тя носи туника и гледа луната, с незабравки в разпуснатите коси. Нещо непрекъснато ме тласкаше нататък; стоял съм цели часове.

Сетне с треперещ глас добави:

— Тя приличаше малко на вас.

Госпожа Бовари извърна глава, за да не види той неудържимата й усмивка, която тя усещаше, че се появява.

— Често — продължи той — аз ви пишех писма, които после късах.

Тя не отговаряше. Той продължи:

— Представях си понякога, че някоя случайност ви е довела в града. Мислех, че съм ви познал на някой ъгъл по улиците; и тичах след всички фиакри, през прозорчетата на които се показваше шал или воал, прилични на вашите…

Изглеждаше, че тя бе решила да не го прекъсва. Скръстила ръце и навела лице, тя гледаше розетката на пантофите си и мърдаше на интервали пръстите на крака си под сатена.

Все пак тя въздъхна:

— Най-тъжното, нали, е да влачиш като мене едно безполезно съществуване? Ако мъките ни можеха да бъдат полезни някому, човек би се утешил с мисълта за жертвата.

Той почна да възхвалява добродетелта, дълга и мълчаливите самопожертвования, тъй като сам изпитвал невероятна потребност за преданост, която не могъл да утоли.

— Много бих искала — каза тя — да бъда милосърдна сестра в болницата.

— Уви — отвърна той, — за мъжете няма такива светли призвания и никъде не виждам никакво занятие освен може би медицината…

С леко свиване на раменете Ема го прекъсна, за да се оплаче от болестта си, от която насмалко щяла да умре. Колко жалко! Сега тя не би се мъчила. Леон тутакси въздъхна за гробния покой и разказа дори как една вечер бил написал завещанието си, поръчвайки да го погребат с хубавото малко одеяло на кадифени ивици, което получил от нея; защото и двамата искаха това, което говореха, да е било истина, създавайки си идеал, по който нагласяваха сега своя минал живот. От друга страна, словото е машина за сплескване, която винаги разтяга чувствата.

Ала при измислицата за одеялото тя попита:

— Но защо?

— Защо ли?

Той се колебаеше.

— Защото много ви обичах!

И тържествувайки, че е преминал мъчнотията, с ъгъла на окото си Леон дебнеше лицето й.

Стана както небето, когато някой порив на вятъра прогони облаците. Струпаните тъжни мисли, които помрачаваха сините му очи, като че изчезнаха; лицето му просия.

Той чакаше. Най-сетне тя отговори:

— Аз винаги подозирах това…

Тогаз те си разказаха малките събития на онова далечно съществуване, радостите и тъгите на което току-що бяха изразили накъсо само с една дума. Той си спомняше беседката с пълзящата лоза, роклите, които бе носила тя, мебелите в нейната стая, целия й дом.

— А нашите бедни кактуси де са?

— Тая зима мразът ги уби.

— Ах! Знаете ли, аз мислех за тях! Често ги виждах пак, както в онова време, когато в летните утрини слънцето ярко блестеше по капаците… и виждах вашите голи ръце да се движат между цветята.

— Клети приятелю! — рече тя, като протегна ръка към него.

Леон бързо залепи устни в нея. След това, като въздъхна дълбоко, продължи:

— В ония времена вие бяхте за мене някаква непроумявана сила, която заробваше моя живот. Веднъж например бях дошъл у вас, но вие без съмнение не си спомняте това, нали?

— Спомням си — каза тя. — Продължавайте.

— Вие бяхте долу, в преддверието, на последното стъпало, приготвена за излизане; бяхте дори с шапка, която имаше сини цветчета; и без всякаква покана от вас въпреки волята си аз ви придружих. При все това всяка минута все повече съзнавах глупостта си и продължавах да вървя до вас, не смеейки да ви придружавам както подобава и не желаейки да се отделя. Когато влизахте в някой дюкян, аз оставах на улицата и гледах през прозореца как сваляхте ръкавиците си и брояхте пари на тезгяха. После позвънихте на госпожа Тюваш, отвориха ви, а аз останах като идиот пред голямата тежка врата, която се затвори след вас.

Госпожа Бовари, слушайки го, се учудваше, че е толкова остаряла; всички тия неща, наново изникнали, сякаш разширяваха нейното съществуване; те бяха като че неизмерими области на чувства, в които тя се възвръщаше; и от време на време казваше с тих глас и полуспуснати клепачи:

— Да, истина!… Истина!… Истина!…

Те чуха да удря осем часът от различните часовници на квартала Бовоазен, който е пълен с пансиони, църкви и напуснати големи домове. Вече не говореха, но когато се гледаха, усещаха някакво бучене в главите си, сякаш нещо звънтящо бе излетяло взаимно от техните втренчени зеници. Хванаха ръцете си; и миналото, бъдещето, спомени и мечти, всичко се смени в сладостта на тоя възторг. Нощта се сгъстяваше по стените, дето още светеха полустопени в мрака силните бои на четири цветни отпечатъка, които представяха четири сцени от „Кулата Нел“ с обяснения отдолу на испански и на френски. През спуснатия наполовина прозорец се виждаше ъгъл от черно небе между заострени покриви.

Тя стана да запали две свещи на скрина, после пак се върна да седне.

— И така?… — рече Леон.

— И така?… — отговори тя.

Той мислеше как да поднови прекъснатия диалог, когато тя му каза:

— Коя е причината, че никой до днес никога не ми е изказвал подобни чувства?

Помощникът възкликна, че идеалните натури са мъчни за разбиране. Той още от пръв поглед я бил обикнал; и се отчайваше, като мислеше за щастието, което биха имали, ако по милостта на случая, срещайки се по-рано, бяха се привързали един към друг неразделимо.

— Аз съм мислила за това понякога — рече тя.

— Каква мечта? — промълви Леон.

И като пипаше деликатно синия кенар на нейния дълъг бял колан, той добави:

— Но кой ни пречи да почнем отново?…

— Не, приятелю — отговори тя. — Аз съм твърде стара… вие сте твърде млад… Забравете ме! Други ще ви обичат… вие ще обичате.

— Не като вас! — извика той.

— Какво дете сте вие! Хайде, нека бъдем разумни! Аз искам това!

И тя му посочи невъзможностите за тяхната любов и каза, че трябва да се ограничат както по-рано в простите рамки на братско приятелство.

Сериозно ли говореше тя? Несъмнено Ема сама не можеше да разбере нищо в себе си, цяла обзета от чара на съблазънта и от необходимостта да се брани срещу нея; и като съзерцаваше с разнежен поглед младия човек, тя меко отблъскваше плахите милувки, които неговите трепетни ръце опитваха.

— Ах! Извинете! — каза той, като се отдръпна.

А Ема бе обзета от смъртен страх пред тая свенливост, по-опасна за нея от смелостта на Родолф, когато той пристъпваше с разтворени ръце към нея. Никога друг човек не й се бе виждал тъй хубав. Изискано чистосърдечие се издъхваше от неговите обноски. Той навеждаше дългите си ресници, които се подвиваха. Бузите му, с нежна кожа, руменееха — от желание за нея — мислеше тя — и чувстваше непобедима съблазън да го досегне с устните си. Тогаз, като се наведе към стенния часовник уж за да види часа, тя каза:

— Колко е късно, боже мой; колко бъбрим ние!

Той разбра загатването и взе шапката си.

— Аз дори забравих за представлението! Бедният Бовари, той ме остави нарочно за него! Господин Лормо от улица Гран-По трябваше да ме заведе с жена си.

И случаят бе пропуснат, тъй като тя тръгваше утре.

— Наистина ли? — рече Леон.

— Да.

— Но аз трябва да ви видя пак — каза той, — имах да ви казвам…

— Какво?

— Нещо… важно, сериозно. Ах, не, вие няма да заминете, това е невъзможно! Да знаехте… Чуйте… Но не ме ли разбрахте? Не отгатнахте ли?…

— Но вие говорите добре — каза Ема.

— Ах, вие се шегувате! Стига, стига! Смилете се, нека ви видя пак… Веднъж… Само веднъж…

— Е добре!…

Тя се спря; сетне като че промени решението си:

— Но не тука!

— Дето вие искате.

— Искате ли…

Тя сякаш размисляше и после отсече:

— Утре в единадесет часа в катедралата.

— Ще бъда там! — възкликна той, хващайки ръцете й, които тя издърпа.

И понеже двамата бяха изправени, той зад нея, а Ема с наведена глава, той се наклони към врата й и дълго я целуна по тила.

— Но вие сте луд! Вие сте луд! — каза тя с прекъснат звънтящ смях, докато целувките се умножаваха.

Тогава, като изви глава над рамото й, той сякаш потърси съгласие в нейните очи. Те се спряха върху му, пълни с ледено величие.

Леон отстъпи три крачки назад, за да излезе, спря се на прага. После промълви с треперещ глас:

— До утре.

Тя отвърна с кимване на глава и като птиче изчезна в съседната стая.

Вечерта Ема написа безкрайно писмо на помощника, с което се отказваше от срещата; сега всичко било свършено и заради собственото си щастие те не трябвало да се виждат. Но когато затвори писмото, тя се видя много объркана, тъй като не знаеше адреса на Леон.

„Аз сама ще му го дам — каза си тя. — Той ще дойде.“

На другата заран Леон при отворен прозорец и тананикайки, сам лъсна обувките си, като слага на няколко пъти лак. Обу бели панталони, тънки чорапи, зелен фрак, изля на кърпичката си всичките парфюми, които имаше; сетне, след като ходи да се накъдри, разбърка косата си, за да й придаде повече естествена елегантност.

„Още е много рано!“ — помисли той, гледайки стенния часовник с кукувица у бръснаря, който показваше осем.

Прочете един стар вестник за моди, излезе, изпуши една пура, обиколи три улици, помисли, че е време, и бавно се упъти към площада пред катедралата.

Беше хубава лятна сутрин. Сребърните предмети лъщяха в дюкяните на златарите и светлината, идеща полегато откъм катедралата, рязко се отразяваше по ръбовете на сивите камъни; ято птички се въртеше в синьото небе около малките камбанарии с изрези на детелина; площадът, тътнещ от викове, лъхаше на цветя, които бяха наредени по паважа: рози, жасмини, карамфили, нарциси и туберози, пръснати неравномерно между влажна зеленина, котешка билка и огнивче за храна на птички; чешмата сред площада бълболеше, а под големи чадъри, между пъпеши, струпани на пирамиди, гологлави продавачки обвиваха в хартия китки теменуги.

Момъкът взе една китка. Първи път той купуваше цветя за жена и гърдите му, вдъхвайки мириса, се изпънаха от гордост, като че тая възторжена почит, която той отреждаше за нея, се отнасяше до него.

Все пак той се боеше да не го видят; влезе в църквата решително.

На прага в средата на левия портал, под танцуващата „Мариана“, стоеше пазачът с перо на глава, с шпага на бедрото, с тояга в ръка, по-величествен от кардинал и блестящ като дарохранителница.

Той пристъпи към Леон и с оная лицемерно-добродушна усмивка, която имат духовниците, когато приказват с деца, каза:

— Господинът несъмнено не е оттука? Не желае ли господинът да види интересните неща в църквата?

— Не — каза Леон.

И обиколи първо страничните предели. Сетне отиде да погледне на площада. Ема не идеше. Качи се до мястото за хора.

Корабът се оглеждаше в пълните със светена вода каменни съдове заедно с основите на острите дъги и с части от изписаните стъкла. Но отсветът на боите, чупейки се по ръба на мрамора, продължаваше върху плочите на пода като пъстър килим. Блясъкът отвън влизаше в църквата на три грамадни лъча през трите отворени портала. От време на време в дъното минаваше клисар и коленичеше някак на една страна, както правят бързащите набожни. Кристалните полилеи висяха неподвижни. Пред олтара гореше сребърно кандило; а от страничните параклиси, тъмните места на църквата, идеше сегиз-тогиз като че лъх на въздишки, примесен със звука на падаща решетка, който повтаряше ехото си под високите сводове.

Леон вървеше сериозен край стените. Никога животът не му се бе виждал тъй приятен. Тя ей сега щеше да дойде, прелестна, развълнувана, дебнеща погледите, които я следяха, със своята рокля с волани, със златния си лорнет, с тесните си обувки, с всичката елегантност, от която той не бе още вкусил, и с неизразимата съблазън на добродетелта, която отстъпва. Църквата беше като огромен будоар около нея. Сводовете се навеждаха, за да доловят в мрака изповедта на нейната любов. Рисуваните стъкла ставаха по-великолепни, за да озарят лицето й, и кадилниците щяха да горят, за да се появи тя като ангел сред дим на благоухания.

Но тя не идеше. Той седна на един стол и очите му се спряха на един син стъклопис, дето се виждаха моряци, носещи кошници. Той дълго го гледа внимателно и преброи люспите на рибите и копчетата по дрехите, докато мисълта му блуждаеше, търсейки Ема.

Встрани пазачът се възмущаваше вътрешно срещу тоя човек, който си позволяваше сам да се възхищава от катедралата. Струваше му се, че той се държи по чудовищен начин, като че го ограбва някак, и че върши едва ли не светотатство.

Но някакво копринено шумолене по плочите, полите на шапка, черна наметка… Тя! Леон стана и отърча насреща й.

Ема беше бледа. Вървеше бързо.

— Четете! — каза тя, като му подаде някаква хартия. — О, не!

И внезапно дръпна ръката си, влезе в параклиса на светата Дева, дето коленичи на един стол и почна да се моли.

Момъкът се раздразни от тая лицемерна приумица; сетне все пак усети известно очарование, като я видя така потънала в молитва сред любовната среща като някоя андалуска маркиза; по-късно почна да му дотяга, защото тя не свършваше.

Ема се молеше или по-право, силеше се да се моли, надявайки се, че небето ще я осени с някакво внезапно решение; и за да привлече божествената помощ, тя изпълваше очите си с великолепието на дарохранителницата, вдишваше мириса на белите цветя, цъфнали в големи вази, и се вслушваше в тишината на църквата, която само увеличаваше смута в сърцето й.

Тя стана и щяха да излязат, когато пазачът бързо се приближи, като каза:

— Госпожата несъмнено не е оттук? Не желае ли госпожата да види интересните неща в църквата?

— Е, не! — извика помощникът.

— Защо не? — каза тя.

Защото със своята разклатена добродетел тя се вкопчваше в Богородица, в статуи, в гробове, във всички случайности.

Тогава, за да кара по реда, пазачът ги заведе до входа близо до площада, дето, като им сочеше с тоягата си големия кръг от черни камъни по паважа без надписи и украшения, каза тържествено:

— Ето окръжността на хубавата камбана на Амбоаз. Тежала е четиридесет хиляди ливри. Няма друга такава в цяла Европа. Работникът, който я е излял, умрял от радост…

— Да вървим — рече Леон.

Човекът тръгна; сетне, като се върна при параклиса на светата Дева, протегна ръце в един всеобгръщащ жест и по-горд от селски собственик, който посочва овощните си дървета, каза:

— Тази проста плоча лежи над Пиер дьо Брезе, сеньор дьо Ла Варен и дьо Брисак, велик маршал на Поату и управител на Нормандия, паднал в битката при Монлери на 16 юни 1465.

Леон хапеше устните си, тропаше с крак.

— А вдясно тоя благородник, цял окован в желязо, върху издигнатия на задните си нозе кон е неговият внук Луи дьо Брезе, сеньор дьо Бревал и дьо Моншове, граф дьо Молврие, барон дьо Мони, шамбелан на краля, кавалер на орден и също управител на Нормандия, починал на 24 юли 1531, неделя, както гласи надписът; а по-долу тоя човек, готов да влезе в гроба, изобразява пак него. Не е възможно, нали, да се намери по-съвършено представяне на небитието!

Госпожа Бовари взе лорнета си. Леон, неподвижен, не се опитваше вече да каже дори една дума, да направи едно движение, дотолкова се чувстваше обезсърчен от тая двойна преднамереност на бъбреж и безразличие.

Несвършващият водач продължаваше:

— До него коленичилата, която плаче, е съпругата му, Диана дьо Поатие, графиня дьо Брезе, херцогиня дьо Валантиноа, родена в 1499, умряла в 1566; а вляво, която носи дете, е Дева Мария. Сега обърнете се на тая страна: ето гробовете на Амбоаз. И двамата са били кардинали и архиепископи на Руан. Тоя е бил министър на крал Луи XII. Той е правил много добрини на катедралата. В завещанието си оставил тридесет хиляди златни екю за бедните.

И без да спира, все така говорейки, той ги бутна към един параклис, целия отрупан с прегради, размести някои от тях и откри нещо като каменен къс, който можеше да се сметне за лошо направена статуя.

— Тя украсяваше някога — каза той с дълбока въздишка — гроба на Ричард Лъвското сърце, крал на Англия и херцог на Нормандия. Калвинистите, господине, я докараха до това състояние. От злоба те я закопали в земята под епископския престол на негово преосвещенство. Вижте, ето вратата, през която негово преосвещенство отива в жилището си. Да идем да видите стъклописите на водостоците.

Но Леон бързо извади от джоба си една сребърна монета и хвана Ема за ръката. Пазачът остана съвсем слисан, не проумявайки тая преждевременна голяма щедрост, когато още толкова неща оставаха за виждане от чужденеца. И той го извика:

— Господине! Камбанарията! Камбанарията!…

— Благодаря — рече Леон.

— Господинът греши! Тя е всичко 440 стъпки, девет по-малко от голямата египетска пирамида. Тя е цяла изляна, тя…

Леон бягаше; защото му се струваше, че неговата любов, която почти от два часа беше станала в църквата неподвижна като камъните, щеше сега да излети като дим през това подобие на безобразна тръба върху продълговата клетка, през тоя комин с дупки, който стърчи тъй неестествено над катедралата, сякаш налудничав опит на някой смахнат медникар.

— Но къде отиваме? — питаше тя.

Без да говори, той продължаваше да върви бързо и когато госпожа Бовари вече потапяше пръсти в светената вода, чуха отзад силно задъхано дишане, прекъсвано равномерно от тропане на тояга. Леон се обърна.

— Господине!

— Какво?

И той видя пазача, взел под мишница и поддържайки ги в равновесие върху корема си около двадесетина големи подвързани тома. Бяха съчинения, които се занимаваха с катедралата.

— Глупак! — тръсна Леон, изскачайки из църквата.

Едно хлапе стоеше без работа пред нея.

— Иди ми доведи един фиакър!

Детето полетя като куршум през улица Катр-Ван; тогаз за няколко минути те останаха сами, лице срещу лице и малко смутени.

— Ах! Леон!… Наистина… не знам… трябва ли…

Тя се превземаше. После каза със сериозен вид:

— Много е неприлично, знаете ли?

— Поради какво? — отвърна помощникът. — Така става в Париж!

И тия думи като непобедим аргумент я накараха да се реши.

Но фиакърът не идеше. Леон се страхуваше да не би тя пак да влезе в църквата. Най-после фиакърът се яви.

— Минете поне през северния портал! — извика пазачът, който бе останал на прага. — За да видите „Възкресение“, „Страшният съд“, „Раят“, „Цар Давид и грешниците в пламъците на ада“.

— Къде ще отивате, господине? — попита кочияшът.

— Дето искате! — каза Леон, като бутна Ема в колата.

И тежката кола потегли.

Тя слезе по улица Гран-Пон, пресече площад Де-з-Ар, кея Наполеон, Пон-Ньоф и спря точно пред статуята на Пиер Корней.

— Продължавайте! — рече един глас отвътре.

Колата отново тръгна и от кръстопътя Лафайет, като се спусна по нанадолнището, влезе със силен галоп в железопътната станция.

— Не, направо! — извика същия глас.

Фиакърът излезе от оградата и като се намери в алеята, скоро пое с лек тръс между големите брястове. Кочияшът избърса чело, сложи кожената си шапка между коленете и подкара колата извън страничните алеи, по брега на реката, край моравата.

Тя вървя по брега, по пътя за теглене на корабите, настлан със сухи камъни, и още дълго към Уасел, отвъд островите.

Ала изведнъж се насочи неочаквано през Карт-Мар, Сотвил, Гранд-Шосе, улица Елбьоф и направи трета спирка пред Ботаническата градина.

— Карайте! — викна по-яростно гласът.

И веднага, поемайки отново, мина през Сен-Север, през кея Де Кюрандие, през кея О Мьол, пак по моста през площад Шан дьо Марс и зад градините на приюта, дето по тераса, потънала в бръшлян, се разхождаха на слънце старци в черни жакети. Изкачи се по булевард Буврьой, прекоси булевард Кошоаз, сетне целия Мон-Рибуде до склона Девил.

Пак се върна; и тогава без определена цел и направление тя скита напосоки. Видяха я в Сен-Пол, в Лескюр, на хълма Гарган, в Руж-Мар и на площад Гайарбоа; по улица Маладреди, по улица Динандри, пред Сен-Ромен, Сен-Вивиан, Сен-Маклу, Сен-Никез, пред митницата, в Бас-Вией-Тур, при Троа-Пип и на гробището Монюмантал. Сегиз-тогиз кочияшът хвърляше от капрата отчаяни погледи към кръчмите. Той не можеше да разбере какъв бяс за движение караше тия хора да не искат да се спрат. Опита се няколко пъти да спре, но веднага чуваше отзаде си гневни викове. Тогава здравата шибаше двете си изпотени кранти, без да внимава за дупките по пътя, закачайки се тук-там, без да иска и да знае за това, паднал духом и почти разплакан от жажда, от умора и от мъка.

А на пристанището, сред товарни коли и бъчви, и по улиците, при тротоарните стълбове, жителите гледаха с широко разтворени очи, слисани, това тъй необикновено за провинцията нещо: фиакър със спуснати завеси, който непрестанно се появяваше, по-затворен от гроб и разлюлян като кораб.

По едно време по пладне далеч извън града, когато слънцето най-силно пронизваше старите посребрени фенери, една гола ръка се подаде изпод завеските от жълто платно и хвърли късчета хартия, които се пръснаха от вятъра и паднаха по-далеч като бели пеперуди в една цяла цъфнала люцернова ливада.

После към шест часа колата спря в една уличка на квартал Бовоазен и от нея слезе жена, която тръгна със спуснат воал, без да обърне глава.