Ги дьо Мопасан
Бел Ами (18)

X.

В малкия апартамент на улица „Цариградска“ беше тъмно, защото Жорж Дю Роа и Клотилда дьо Марел, които се срещнаха на вратата, влязоха веднага и тя, без да му даде време да отвори завесите, бе го запитала:

— И така, ти ще се жениш за Сюзан Валтер, нали?

Той веднага призна и добави:

— Та ти не знаеш ли?

Застанала права пред него, разгневена, негодуваща, тя поде:

— Ти се жениш за Сюзан Валтер! Това е вече нахално! Това е прекалено! Вече три месеца криеш това от мене, само аз не зная. Научих от мъжа ми!

Дю Роа започна да се смее. Малко смутен, той си остави шапката на единия край на камината и седна в едно кресло. Г-жа дьо Марел го гледаше право в очите.

— Откакто напусна жена си — каза със сърдит глас тя, — ти подготвяше това нещо, а мене задържа за любовница, докато се ожениш, нали? Какъв непрокопсаник!

— Защо? — попита той. — Имах жена, която ми изневеряваше.

Разведох се с нея и се женя за друга. Има ли нещо по-просто от това?

— Ах, колко си хитър и опасен! — каза тя разтреперана.

Той пак се усмихна:

— Дявол да го вземе! Простаците и глупаците винаги са жертва!

Но тя продължаваше мисълта си.

— Как не те разбрах от самото начало! Но не можех да повярвам, че ти ще бъдеш толкова долен човек.

— Моля ти се, внимавай с думите, с които си служиш — възрази той с достойнство.

Тя се възмути от думите му и каза:

— Какво! Нима ти искаш да си сложа ръкавици и да ти говоря! Откакто те познавам, ти се държиш с мене като нехранимайко. Ти лъжеш всички. Ти използваш всички, ти търсиш удоволствие и вземаш пари отвсякъде и искаш още да те смятам за честен човек.

Той стана и с разтреперани устни извика:

— Мълчи или ще те изгоня оттука!

— Да ме изгониш оттука, да ме изпъдиш от тука!… Ти ме пъдиш оттука… Ти… Ти? — извика тя.

Г-жа дьо Марел вече не можеше да говори, дотолкова се задушаваше от гняв и изведнъж, като че ли вратата на гнева й се счупи и тя избухна:

— Да изляза оттука? Забрави ли, че наемът на тази къща съм плащала аз още от първия ден. А, да, ти от време на време се сещаше да плащаш. Но кой я нае? Аз… Кой я задържа? Аз… И ти искаш насила да ме изгониш оттука. Мълчи никаквико. Нима мислиш, че не зная как открадна от Мадлен половината наследство от Водрек? Нима мислиш, че не зная как легна със Сюзан, за да я принудиш да се омъжи за тебе?

Той я хвана за раменете, раздруса я с ръцете си и каза:

— Не говори за Сюзан! Забранявам ти!

— Ти спа с нея, зная — извика тя.

Той би изтърпял каквото и било друго, но тая лъжа го възмущаваше. Истините, които преди малко чу, го накараха да трепери от негодувание, но тая лъжа за момичето, което щеше да му стане жена, предизвикваше у него неистово желание да я удари. Той повтори:

— Мълчи! Чуваш ли?… Мълчи!…

И той я друсаше, както друсат клон от дърво, за да паднат плодовете му. Тя, съкрушена, с широко отворена уста, с безумни очи, изрева:

— Ти спа с нея!…

Той я пусна и удари по лицето й такава плесница, че тя залитна към стената, но пак се обърна към него и, като се повдигна на ръцете си, още веднъж извика силно:

— Ти спа с нея!

Той се хвърли отгоре й и, като я държеше под себе си, започна да я бие, сякаш биеше мъж.

Изведнъж тя падна и започна да пъшка под ударите му. Тя вече не мърдаше, скрила лицето си в ъгъла до стената, издаваше жалки викове.

Жорж престана да я бие и се изправи. После, за да се съвземе, направи няколко крачки из стаята. Но за нещо се сети, отиде в другата стая, напълни легена със студена вода и си потопи главата. После си изми ръцете и, като се бършеше грижливо, се върна в стаята.

Тя не бе мръднала. Лежеше простряна на земята и плачеше.

— Ще престанеш ли скоро да ревеш? — попита той.

Тя не отговори. Той застана в средата на стаята, смутен и засрамен пред безпомощното женско тяло. Но неочаквано блесна друга мисъл в главата му. Той взе шапката си от камината и каза сурово:

— Сбогом. Когато решиш да си ходиш, остави ключа на портиера. Аз не мога да чакам да ти дойде кефът.

Той излезе, затвори вратата, отиде при портиера и му каза:

— Госпожата остана. Тя скоро ще си отиде. Ще кажете на стопанина на къщата, че от първи октомври напускам квартирата. Сега е десети август, значи предизвестявам го в предвидения от закона срок.

И той бързо излезе.

Жорж имаше задължението да направи последните покупки за сватбата. Сватбата беше определена за двадесети октомври, след откриването на камарите. Венчавката щеше да стане в църквата „Мадлен“. Много злословиха за тая сватба, без да знаят добре истината. Носеха се всякакви слухове. Шушукаше се за някакво отвличане, но никой нищо не знаеше със сигурност. Според слугите, г-жа Валтер, която вече не разговаряше с бъдещия си зет, се отровила от яд през нощта, когато се решило да стане сватбата. А същата нощ, преди да се случи това, била изпратила дъщеря си в манастир. Пренесли я полумъртва. Навярно никога няма да оздравее. Сега тя приличаше на стара жена. Косата й беше побеляла. Беше станала набожна и всяка неделя се причестяваше.

В първите дни на септември „Ла ви франсез“ съобщи, че барон Дю Роа дьо Кантел става главен редактор, а г-н Валтер запазва директорството. В редакцията бяха привлечени цяла дузина известни хроникьори, сътрудници за отзиви, политически редактори, театрални и литературни критици. Силата на парите изигра главната роля известни имена от големите вестници да се озоват в „Ла ви франсез“.

Старите журналисти, сериозните и уважавани журналисти, вече не си свиваха раменете, когато говореха за „Ла ви франсез“. Бързият и пълен успех заличи презрението, с което сериозните писатели се отнасяха при прохождането на вестника.

Сватбата на главния му редактор беше цяло парижко събитие. Жорж Дю Роа и семейство Валтер от известно време събуждаха у хората голямо любопитство. Всички видни личности се очакваше да присъстват на сватбата.

Това събитие стана през един слънчев есенен ден.

Още от седем часа сутринта всички прислужници на църквата „Мадлен“, които бяха постлали по стъпалата на стълбата широк червен килим, спираха минувачите и съобщаваха, че предстои голяма церемония. Чиновниците, които отиваха в канцелариите си, шивачките, продавачките в магазините, се спираха, гледаха и обсъждаха колко много пари харчат богатите, когато се женят.

Около десет часа любопитните започнаха да се спират. Те постояваха няколко минути с надежда, че церемонията всеки момент ще започне и после си отиваха.

В единадесет часа дойдоха отделение градски сержанти и веднага започнаха да разпръсват тълпата, която непрекъснато се увеличаваше. Скоро пристигнаха първите поканени, които, предвидливо бяха дошли по-рано, за да застанат на хубаво място и да виждат всичко. Те седнаха на крайните столове, по продължение на средата на църквата. Стичаха се жени, които вдигаха шум с роклите си, шум от копринени рокли. Идваха мъже, почти всички плешиви, които вървяха изправени, давайки си по-сериозен вид.

Църквата се пълнеше.

Един слънчев сноп се промъкваше през грамадната отворена врата и осветяваше първите редове. От покрития със свещи олтар се пръскаше жълта, слаба и бледа светлина, която се сливаше със силната светлина, проникваща от голямата врата.

Норбер дьо Варен, който търсеше някакъв приятел, съгледа Жан Ривал в средата на редиците столове и отиде при него.

— Както виждате — каза той, — бъдещето е на хитреците.

Ривал, който въобще не беше завистлив, отговори:

— Браво на него. Той си нареди живота.

После попита:

— Знаете ли какво става с жена му?

Норбер дьо Варен се усмихна:

— И да, и не. Казаха ми, че тя живее много скромно в Монмартър. Но… има едно но…, от някое време насам чета в „Перо“ политически статии, които твърде много приличат на статиите на Форесте и Дю Роа. Те са от Жан Льо Дол, млад човек, хубав, интелигентен момък, от същия сорт, като приятеля ни Жорж. От това аз заключавам, че тя е обичала начеващите и вечно ще ги обича. Пък е и богата. Водрек и Ларош Матьо не посещаваха къщата й напразно.

Ривал каза:

— Тая малка Мадлен си я бива. При това е много пъргава и много хитра. Но я ми кажете, как става това, че Дю Роа се венчава в църква, след обявен развод?

Норбер дьо Варен отговори:

— В църква се венчава, защото първият му брак не беше църковен.

— Как така?

— Нашият Бел Ами, когато се ожени, от равнодушие ли, или от икономия, прецени, че е достатъчно само кметството. Той се задоволи и без църковно благословение. Това означава, че той се явява в църквата днес като неженен и тя ще извърши обреда с всички церемонии, които ще струват скъпо на дядо Валтер.

Глъчката на увеличилото се множество се усилваше. Чуваха се гласове на хора, които говореха високо. Посочваха видни мъже, които се гордееха, доволни, че хората ги виждат и грижливо спазваха своите, за публиката нагодени маниери. Те бяха свикнали да се показват така на всички тържества, на които според тях бяха необходими украшения, художествени играчки. Ривал продължи:

— Я ми кажете, драги мой, вие, които често отивате в семейство Валтер, наистина ли госпожа Валтер и Дю Роа никога не си говорят?

— Никога. Тя не искаше да му даде дъщеря си. Но той държеше бащата, заплашвайки го с някакви трупове, струва ми се, трупове, погребани в Мароко. Той заплашил стареца с ужасни разкрития. Валтер си припомни примера с Ларош Матьо и веднага отстъпи. Но майката упорита, като всички жени, се закле, че никога няма да продума на зетя си. Те изглеждат много смешни един срещу друг. Тя прилича на статуя, статуя на Отмъщението, а той е много смутен, макар че се държи добре, защото умее да се владее.

Колеги идваха при тях да ги поздравляват. Чуваха се откъслеци от политически разговори. А глъчката от натрупалия се пред църквата народ, неясна, като шума на далечно море, влизаше през вратата заедно със слънцето, изкачваше се до самия свод над събралата се в храма отбрана публика.

Изведнъж портиерът удари три пъти по плочите с дървото на своята алебарда. Всички се обърнаха и цялата църква екна продължително от шума на роклите и размърдването на столовете. И на осветената от слънчевите лъчи голяма врата се появи младата невеста, облегната на бащината си ръка. Тя все още приличаше на кукла, на една хубава бяла кукла, окичена с портокалови цветя.

Тя постоя малко на прага. След това органите в църквата издадоха един мощен звук — със своя силен металически глас — те известиха влизането на младоженката.

Тя вървеше с наведена глава, но не плахо, полуразвълнувана, хубава, прелестна, мъничка женица. Жените, като минаваха край тях, се усмихваха и си шепнеха. Мъжете шушукаха: „Очарователна, прелестна“. Г-н Валтер вървеше с видимо достойнство, малко бледен, с очила на носа. Зад тях четири приятелки на момичето, и четирите облечени в рокли в розов цвят, и четирите хубави, образуваха свитата на тая малка кралица. Шаферите, добре подбрани, вървяха със стъпки, които сякаш бяха управлявани от някой учител по танц.

След тях вървеше г-жа Валтер, под ръка с бащата на другия си зет, маркиз дьо Латур Ивелин, седемдесет и две годишен старец. Тя не вървеше, а се влачеше, готова да падне при всяко свое движение напред. Усещаше, че краката й се залепват върху плочите, че те не искат да вървят напред, че сърцето й тупаше в гърдите като някой заловен звяр, който скача, за да избяга. Тя беше отслабнала. Бялата й коса правеше лицето й да изглежда още по-бледо и по-хлътнало. За да не види никого, за да не мисли, може би, само за онова, което я измъчваше, тя гледаше пред себе си.

После се появи Жорж Дю Роа с една непозната стара жена. Той държеше главата си нагоре, но също гледаше почти неподвижно под свитите си вежди. Мустаците му сякаш трепереха. Всички го определяха като много хубав момък. Той вървеше гордо, снагата му беше тънка, краката прави. Дрехите му стояха добре. На ревера си той носеше малката червена лентичка на Почетния легион.

След това идваха роднините — Роза със сенатора Рисолен. Тя беше омъжена от преди шест седмици. Граф Латур Ивелин придружаваше виконтеса дьо Персемюр.

Накрая се появи едно чудновато шествие от роднини или приятели на Дю Роа, които беше представил на новото си семейство — хора познати, които веднага стават близки, и далечни роднини на случайни богаташи, благородници, изпаднали, разорени, очернени, понякога женени. Такива бяха г-н дьо Белвин, маркиз дьо Банфовен, граф и графиня дьо Равенл, дук дьо Раморано, княз дьо Кравалов, кавалер Валреали, както и поканените от г-н Валтер княз дьо Герж, дук и дукиня дьо Ферасин, хубавата маркиза дьо Дюл. Неколцината роднини на г-жа Валтер имаха вид на провинциалисти.

А органите продължаваха да свирят — те изпускаха в грамадната сграда от излъсканите си гърла своите гръмки и размерени звукове, които издигаха към небето радостта или скръбта на хората.

Затвориха главните врати и изведнъж стана тъмно, сякаш бяха изгонили слънцето.

Жорж коленичи до годеницата си, срещу осветения олтар. Новият танжерски кардинал, с жезъл в ръка, с митра на главата, излезе от светилището и се яви, за да ги съедини от името на Всевишния.

Той зададе обичайните въпроси, размени пръстените, произнесе думите, които свързват с вериги, и отправи към младоженците една християнска проповед. Той говори надълго с тържествени изрази за верността. Той беше дебел, висок мъж, един от ония хубавци кардинали, у който коремът е величие. Дочуха се ридания, които накараха неколцина да се обърнат. Г-жа Валтер, с лице покрито с ръцете, плачеше.

Тя се принуди да се оттегли. Какво можеше да стори? Но от оня ден, в който тя изпъди от стаята си върналата се нейна дъщеря, като отказа да я прегърне, от оня ден, в който много тихо каза на Дю Роа, който се яви пред нея и церемонно я поздрави: „Вие сте най-низкото същество, което познавам, недейте ми говори вече, защото няма да ви отговарям!“, тя се измъчваше от една непоносима и неукротима болка. Тя силно мразеше Сюзан, омразата й се състоеше от отчаяна страст и разкъсваща ревност, странната ревност на майка и любовница, неизказана, жестока, мъчителна, като жива рана.

И ето сега кардиналът венчава дъщеря й и нейния любовник в църква пред очите на две хиляди души и пред нея! И тя не можеше ли нищо да каже? Тя не можеше ли да извика: „Тоя мъж е мой, той е мой любовник, тоя брак, който вие благославяте, е безчестен“.

Много жени, от умиление, шептяха:

— Колко е развълнувана горката майка.

Кардиналът проповядваше:

— Вие сте между честитите на земята, между най-богатите и уважаваните. Вие, господине, когото дарбата издига над другите, вие, който пишете, който учите, който съветвате, който ръководите народа, вие имате хубава задача за изпълнение, вие можете хубав пример да дадете…

Дю Роа го слушаше, опиянен от гордост. Един кардинал на римската църква му говореше така. И той усещаше зад гърба си цялото множество, цялото блестящо множество, дошло заради него. Струваше му се, че някаква сила го тласка напред, издига го нагоре. Той ставаше един от властелините на земята, той, синът на двама бедни селяни от Кантельо.

Той изведнъж видя в скромната кръчма на върха на хълма, над обширната Руанска долина, баща си и майка си как поднасят питиета на селяните. Той им беше изпратил пет хиляди франка от наследството на граф дьо Водрек. Сега ще им изпрати петдесет хиляди и те ще си купят един малък имот. Те ще бъдат доволни, щастливи.

Кардиналът беше свършил проповедта си. Един свещеник, със златовезан патрахил, отиде в олтара. И органите пак започнаха да свирят в прослава на младоженците. Те издаваха звукове проточени, гръмки, бурни, като вълни, тъй звучни и тъй величествени, сякаш щяха да вдигнат и изхвърлят покрива, за да полетят към синьото небе. Техните трептящи звуци изпълваха цялата църква. После утихваха и във въздуха се носеха нежни звуци, които минаваха край ухото като леко дихание. И отново тая красива музика се усилваше, ставаше страшна по сила и пълнота, сякаш една песъчинка се разрастваше в цяла планета.

После се чуха човешки гласове и минаха над наведените глави. Пееха Вори и Ландек, от Операта. Тамянът пръскаше тънко благоухание от смирна и върху жертвеника се извършваше божествената служба; Богочовекът, по зова на свещеника, слизаше на земята, за да освети тържеството на барон Жорж Дю Роа.

Бел Ами, коленичил до Сюзан, беше навел челото си. В тоя миг той се чувстваше почти верен, религиозен, преизпълнен с признателност към Бога, който го закриляше, който беше толкова милостив към него. И без да знае всъщност към кого се обръща, той му благодареше за успеха си.

Когато службата свърши, той стана и, като подаде ръка на жена си, мина в светилището. Тогава започна нескончаемото дефиниране на присъстващите. Жорж, полудял от радост, мислеше се за крал, когото цял народ е дошъл да приветства.

Той се ръкуваше, изговаряше думи, които нищо не значеха и отговаряше на поздравите с „Много сте любезни“.

Ненадейно видя г-жа дьо Марел. И споменът за всички целувки, които й беше дал и които тя му беше върнала, споменът за всички техни милувки, за нейните любезности, звука на гласа й, сладостта на устните й, възбуди в кръвта му желанието да я има пак. Тя беше хубава, елегантна — с детинското си лице и с живите си очи. Жорж си мислеше: „Но все пак каква хубава любовница“. Тя се приближи плахо и твърде неспокойна му подаде ръка. Той я хвана в своята и я задържа. Тогава той усети топлата покана на тая женска ръка, нежното стискане, което прощава и възвръща миналото. И сам той стискаше тая малка ръчица, сякаш искаше да каже: „Още те обичам, още съм твой!“

Очите им се срещнаха усмихнати, светнали, изпълнени с любов. И тя прошепна със своя приятен и красив глас:

— До скоро виждане, господине.

Той весело отговори:

— До скоро, госпожо.

И г-жа дьо Марел се отдалечи.

Други хора се натискаха към тях. Тълпата течеше пред него като река.

Церемонията вървеше към своя край. Последните присъстващи си отидоха.

Жорж отново хвана Сюзан под ръка, за да минат през църквата.

Храмът беше пълен с хора, защото всеки беше пак отишъл на мястото си, за да ги види да минават заедно. Той вървеше бавно, спокойно, с вдигната глава, с очи, впити в осветената от слънцето разтворена врата. Жорж усещаше по тялото си леки тръпки, ония студени тръпки, които пораждат неизмеримо щастие. Той никого не виждаше. Мислеше само за себе си.

Когато стигна на прага, той видя натрупаната тълпа, тълпа тъмна, шумна, дошла там за него, за Жорж Дю Роа. Парижаните го гледаха и му завиждаха.

После вдигна очите си и, нататък някъде, зад площада на Съгласието, видя камарата на депутатите. И му се стори, че оттук с един скок ще се намери пред вратите на Бурбонския дворец. Той слизаше бавно по стъпалата между два реда зрители. Но той не ги виждаше; мисълта му сега се връщаше назад и пред ослепените му от силното слънце очи се носеше образът на г-жа дьо Марел, която, изправена пред огледалото, поправя къдрите на косата си, които винаги й се разваляха в леглото…