Ги дьо Мопасан
Бел Ами (12)

IV.

Площадът пред църквата „Света Троица“ беше почти пуст. Печеше юлско слънце. Тежка жега тегнеше над Париж, въздухът не достигаше.

Фонтаните пред църквата изглеждаха уморени, а водата в басейна, където плуваха листа и късчета хартия, бе станала зеленикава, гъста и мътна.

Едно куче, което бе скочило през каменната ограда, се къпеше в тая вода със съмнителна чистота. Неколцина, седнали на пейките до малката кръгла градинка от двете страни на главните църковни врати със завист гледаха къпещото се животно.

Дю Роа извади часовника си. Часът беше три. Трябваше да чака още тридесет минути. „На нея църквите й служат за всичко — мислеше си той. — Те й служат за утеха, че се омъжила за евреин, служат й като протест в политическия свят, създават й порядъчност в избраното общество, служат й за прибежище в любовните й срещи. Ето какво значи да си служи човек с религията, както си служи с чадъра за всеки случай — ако е хубаво времето, става бастун, ако има слънце — служи за сянка; ако вали, служи за предпазване от дъжда… Стотици са жените, които нямат нищо общо с Бога, но които не искат да се говори за него лошо и, когато им дотрябва, търсят го за посредник. Ако им предложат да влязат в нечия спалня, това те ще сметнат за безчестие, а приемат като нещо съвсем естествено да си устройват любовни срещи пред олтара“.

Жорж вървеше бавно покрай басейна; после пак погледна часовника на камбанарията, който беше с две минути напред от неговия. Стрелките показваха три часа и пет минути.

Той прецени, че ще бъде много по-добре да влезе вътре. Лъхна го хлад като от някое подземие и той с пълни гърди започна да диша тая хладина. После обиколи средата на църквата, за да се запознае добре с мястото. В дъното на обширната сграда други отмерени стъпки, понякога прекъсвани, понякога подновявани, отговаряха на тропота на краката му, който звучно се издигаше до високия свод. Полюбопитства да види кой е тоя, който се разхожда. Това беше един дебел господин без коси, който си бе вдигнал главата нагоре, а шапката си държеше зад гърба.

Тук-там някоя стара жена тихо, с лице, покрито с ръцете, се молеше.

Чувството на уединение, самотност, спокойствие обземаше мисълта. Светлината, която минаваше през цветните стъкла на прозорците, беше приятна за очите.

Дю Роа отиде пак до вратата и отново погледна часовника си. Още беше само три и четвърт. Той седна при главния вход и съжаляваше, че тук не може да изпуши една цигара. На другия край на църквата, близо до хора, все още се чуваха бавните стъпки на дебелия господин.

Някой влезе. Жорж бързо се обърна. Това беше една жена от простолюдието: с вълнена рокля, бедна жена, която коленичи близо до първия стол и остана като закована със скръстени ръце и поглед към небето, с душа потънала в молитва.

Дю Роа я гледаше с любопитство и се питаше каква ли болка, какво ли отчаяние са сломили това тъжно сърце. Може би това беше поради бедността, която личеше по нейното облекло. Може би имаше и мъж, който я съсипваше от бой или пък умираше някое нейно дете.

— Горките същества — шепнеше той. — А има такива, които страдат.

Беше го яд на безмилостната природа. После размисли, че тези нещастници поне вярват, че за тях се грижат горе на небето и че всичко в техния живот е написано в книгите на небето и ще им се случи — там, горе.

И Дю Роа, когото тишината на църквата предразполагаше да се отдава на дълбоки размишления, с една дума разреши тайната на сътворението, като каза тихичко:

— Колко е глупаво всичко това.

Шум от рокля достигна до ушите му и той потрепна. Беше тя. Той стана и бързо пристъпи към нея. Тя не му подаде ръката си и пошепна:

— Много малко време имам. Трябва да се върна у дома, коленичете до мене, за да не ни забележат.

И тя отиде навътре в църквата, като търсеше удобно и сигурно място, подобно на жена, която добре познава сградата. Лицето й беше скрито под воала. Тя вървеше тихо, стъпките й едва се чуваха. Когато стигна близо до хора, тя се обърна и пошепна със същия тон, с който винаги си служат в църквите:

— По-добре ще бъде да идем някъде отстрани, за да не правим впечатление.

Тя застана пред дарохранителницата на главния олтар и направи дълбок поклон, като наполовина коленичи, и зави надясно, върна се пак към входа, после, като помисли, взе едно молитвено столче и коленичи.

Жорж седна на близкото молитвено столче и, щом се настаниха и взеха молитвена поза, той й каза:

— Благодаря ви. Страстно ви обичам. Иска ми се винаги да ви казвам, че ви обичам, да разкажа как започнах да ви обичам, как ме пленихте, когато ви видях за първи път… Ще ми позволите ли един ден да излея сърцето си пред вас?…

Тя го слушаше, изглеждайки че е отдадена на дълбоко размишление, и като че ли нищо не чуваше. Но изведнъж през пръстите си тя зашептя:

— Луда съм, като ви оставям така да ми говорите, луда съм, че съм дошла тука, луда съм, че правя това и ви оставям да вярвате, че тая… тая… среща може да има някакво последствие. Забравете туй, трябва да го забравите и не ми говори за това.

Тя почака. Той търсеше отговор, търсеше решителни, страстни думи, но като не можеше да прибави към думите изразителни жестове, не знаеше какво да каже.

— Нищо не очаквам… — започна отново той, — на нищо не се надявам. Обичам ви. Каквото и да правите, аз ще го повтарям толкова често, с такава сила и пламенност, че най-сетне ще го разберете. Аз искам моята любов да проникне във вас, да ви я излея в душата, дума по дума, част по част, ден по ден. И ще дочакам мига, когато най-сетне ще ми кажете: „И аз ви обичам“.

Той усещаше как трепери рамото й до неговото, как се повдигат гърдите й и тя промълви запъхтяна:

— И аз ви обичам.

Той подскочи, сякаш бяха го ударили по главата, и въздъхна:

— О! Боже мой!…

Тя продължи, задушавайки се:

— Трябваше ли да ви кажа това? Усещам се виновна и достойна за презрение… Аз…, която имам две дъщери…, но не мога…, не мога…, не бих повярвала…, не бих никога помислила…, но това надминава…, това надминава силите ми. Слушайте…, слушайте… Никога никого не съм обичала…, освен вас…, кълна ви се. И ви обичам от една година насам, тайно, в гънките на моето сърце. Ах! Страдах, да, и се борих, не мога вече, обичам ви…

Тя беше закрила лицето си с ръце и плачеше и цялото й тяло, потресено от вълнението, трепереше.

Жорж пошепна:

— Дайте ми да докосна ръката ви, да я стисна…

Тя свали бавно ръката от лицето си. Бузата й бе мокра и от края на клепачите й една сълза бавно се отрони.

Той беше хванал ръката й и я стискаше.

— Ах! Колко ми се иска да изсуша сълзите ви.

— Не злоупотребявайте с мене… — каза тя с тих, разбит глас, който приличаше на въздишка — аз погубих себе си!

Поиска му се да се усмихне. Как можеше да злоупотреби с нея на това място? Той сложи до сърцето си ръката, която държеше, и попита:

— Усещате ли как то тупти?…

Но от няколко минути се чуваше как стъпките на този, който се разхождаше, се приближават. Той беше обиколил олтарите и най-малко за втори път минаваше до малкия десен придял. Когато г-жа Валтер усети, че той е вече близо до тях тя издърпа ръцете си от ръцете на Жорж и отново закри лицето си.

Двамата останаха неподвижни, коленичили, като че отправяха заедно към небето горещи молитви. Дебелият господин мина покрай тях, погледна ги равнодушно и се отдалечи към другия край на църквата, като продължаваше да държи шапката си отзад. Но Дю Роа, който искаше да се срещнат другаде, а не в църквата „Света Троица“ прошепна:

— Къде ще ви видя утре?

Тя не отговори. Тя изглеждаше бездушна, преобърната в молеща се статуя.

— Съгласна ли сте да се видим утре в парка „Монсо“? — попита той.

Тя се обърна към него с открито лице, лице бледо, набръчкано от ужасно страдание и с прекъсващ глас каза:

— Оставете ме…, оставете ме…, сега… Вървете си…, вървете си…, само за пет минути…, много страдам, близо до вас…, искам да се моля…, не мога…, вървете си… Оставете ме да се моля…, самичка…, пет минути… Не мога…, оставете ме да моля Бога… да ми прости…, да ме избави… Оставете ме… пет минути…

Лицето й беше толкова развълнувано, тъй страдалческо, че той стана покорно, после, като се подвоуми, попита:

— Мога ли да се върна след малко?

Тя направи знак с главата си, с което искаше да каже:

— Да, след малко.

И той отиде към хора.

Тогава тя се опита да се моли.

Направи човешко усилие да призове Бога и с разтреперано тяло, сякаш не бе на себе си, извика към небето:

— Милост!

Тя като обезумяла затваряше очите си, за да не види този, който току-що си беше отишъл! Тя го прогонваше от мисълта си, бореше се против него, но вместо небесното видение, което жадуваше нейното отчаяно сърце, тя продължаваше да вижда къдравите мустаци на младия мъж.

От една година насам тя водеше такава борба всеки ден, всяка вечер против усилващото се изкушение, против тоя образ, който безпокоеше съня й, който смущаваше тялото й и разстройваше нощното й спокойствие. Тя се чувстваше като животно, хванато в клопка, вързано, хвърлено в прегръдките на тоя мъж, който я беше победил и завладял само с мустаците си и с цвета на очите си.

И сега, в тая църква, тъй близо до Бога, тя се чувстваше по-слаба, по-изоставена, още по-нещастна, отколкото в дома си. Тя вече страдаше, че той се е отдалечил от нея. Освен това тя се бореше като отчаяна, бранеше се, викаше за помощ с всичката сила на душата си. Тя би предпочела да умре, отколкото да се предаде така, тя, която никога не бе се предавала. Тя шепнеше обезумели умолителни думи, като чуваше как стъпките на Жорж отслабваха в далечината под сводовете.

Тя разбра, че всичко е свършено, че борбата е безполезна! Но пак не искаше да отстъпи; и нея я обхвана една от ония нервни кризи, които карат жените да ридаят, да се удрят и да се гърчат на земята. Тя цяла трепереше и явно усещаше, че ще падне, че ще се строполи между столовете и ще издаде пронизителни писъци.

Някой бързо се приближаваше. Тя обърна глава. Беше един свещеник. Тогава тя стана, завтече се към него с молитвено прострени ръце и тихичко каза:

— Спасете ме! Ах, спасете ме!

Той се спря изненадан и попита.

— Какво обичате, госпожо?

— Искам да ме спасите. Имайте милост към мене. Ако не ми помогнете, изгубена съм.

Той я изгледа и се питаше дали не е луда. После каза:

— Какво мога да направя за вас?

Той беше млад момък, висок, донякъде дебел, с пълни и увиснали бузи, покрити с червеникав оттенък от старателно обръсната брада, с една дума — хубав градски викарий, от богатия квартал, който бе свикнал с богати грешници.

— Изповядайте ме — каза тя — и посъветвайте ме, подкрепете ме, кажете ми какво трябва да правя.

— Аз изповядвам всяка събота, от три до шест часа — каза той.

Тя улови ръката му, стисна я и повтаряше:

— Не! Не! Не! Веднага! Веднага трябва! Той е тук! В тая църква! Чака ме.

— Кой ви чака? — попита свещеникът.

— Един човек…, който ще ме погуби, който ще ме вземе, ако не ме избавите… Не мога вече да избягам от него… Много съм слаба…, много слаба…, много слаба… Толкова слаба!…

Тя падна на колене пред него, заплака и каза:

— Ах! Смилете се над мене, отче! Избавете ме, за Бога, избавете ме!

Тя го държеше за черната дреха, за да не избяга, а той, неспокоен, гледаше на всички страни, за да не би някое недоброжелателно или много благочестиво око да види как тая жена е коленичила пред него.

И като разбра, че не ще може да се отърве от нея, каза:

— Станете. Сега, като че нарочно, ключът от изповедалнята е в мен.

И, като бръкна в джоба си, той извади една връзка ключове, избра един от тях и бързо тръгна към малките дървени килийки, където вярващите си отдъхват от своите прегрешения.

Той влезе в средната врата, която затвори след себе си, а г-жа Валтер се хвърли в тясната килийка отстрани и, измъчена, с жар, със страстен надежден порив, каза:

— Благословете ме, отче, защото съгреших.

* * *

Дю Роа обиколи хора и влезе в левия придал. Когато стигна до средата, той срещна дебелия плешив господин, който продължаваше да върви бавно, и помисли:

— Какво ли прави тука тоя странен човек?

И човекът от своя страна усети крачките му и изгледа Жорж с явно желание да му говори. Когато съвсем се доближи до него, той го поздрави и много учтиво му каза:

— Прощавайте, господине, за безпокойството, но можете ли да ми кажете кога е била съградена тая църква?

Дю Роа отговори:

— Да си призная, не зная много добре, но струва ми се, че има двадесет или двадесет и пет години. А и аз за пръв път влизам в нея.

— И аз също. Никога досега не бях я виждал.

Тогава Жорж, у когото се събуди любопитството, каза:

— Струва ми се, че вие я разглеждате много внимателно. Вие я изучавате подробно.

— Не я разглеждам, господине, а чакам жена си, която ми определи да се срещнем тука, а много закъсня.

После млъкна и след малко каза:

— Вън е страшна жега.

Изведнъж на Дю Роа му се стори, че този човек прилича на Форесте.

— Вие сте от провинцията, нали? — попита той.

— Да, от Рен съм. А вие, господине, от любопитство ли влязохте в тая църква?

— Не, една жена чакам.

И, като си взе сбогом, Жорж се отдалечи с усмивка на уста.

Когато се доближи до голямата врата, той пак видя жената, която продължаваше да стои на колене и да се моли.

„Молитвата й, както виждам, е усърдна“ — помисли си той.

Състраданието му към нея вече се беше изпарило.

Жорж мина край нея и отново бавно се отправи към десния придял, за да намери г-жа Валтер. Той погледна отдалеч на мястото, където я беше оставил, и се изненада, че не я вижда. Значи тя си е отишла! Той се спря учуден и ядосан. После си помисли, че тя го търси и повторно обиколи църквата. Като не я намери, върна се и седна на стола, където тя седеше, с надежда, че ще дойде да го намери.

Скоро тих шепот от гласове привлече вниманието му. В тоя ъгъл на църквата никого не видя. Тогава откъде идваше това шептене? Той стана, огледа се и видя в съседния параклис вратите на изповедалнята. Късче от рокля се показа изпод вратата и се влачеше по каменните плочи. Той се доближи и видя, че това е г-жа Валтер. Тя се изповядваше!…

У него се появи желание да я хване за раменете и да я измъкне от тая килия. После си помисли:

— Не! Днес е редът на свещеника, а утре ще бъде моят ред.

И той седна спокойно срещу решетките на изповедалнята, надсмивайки се над това приключение.

Дълго време чака. Най-после г-жа Валтер стана, обърна се, видя го и отиде при него. Лицето й беше студено и строго.

— Моля ви, господине — каза тя, — не ме придружавайте, не вървете подире ми и не идвайте самичък в дома ми. Няма да ви приема. Сбогом!

И тя с достойнство се отдалечи.

Жорж я остави да си върви, защото не искаше да насилва събитията. После, като видя свещеника, който някак смутен излизаше също от изповедалнята, той се запъти направо към него и, като го загледа в очите, изръмжа през нос:

— Ако не носехте расо, какви две хубави плесници щях да ви лепна по вашата гнусна муцуна.

После той се завъртя на петите си и излезе от църквата.

Дебелият господин, изправен на главната врата с шапка на глава и с ръце отзад, уморен от чакане, разглеждаше с разсеян поглед обширния площад и улици, които се съединяваха там.

Когато Дю Роа мина покрай него, те се поздравиха.

Жорж, останал свободен, отиде в редакцията. Щом влезе вътре, по загрижените лица на младите хора видя, че тука става нещо необикновено и веднага влезе в кабинета на директора.

Дядо Валтер прав, нервен, диктуваше статия с откъслечни фрази, даваше поръчки на репортерите си, които го бяха заобиколили, нещо препоръчваше на Буаренар и разпечатваше писма.

Когато Дю Роа влезе, директорът радостно извика:

— Ах! Какво щастие, ето и нашият Бел Ами.

Той веднага млъкна, малко засрамен, и се извини:

— Извинявайте, че ви нарекох така. Много съм развълнуван от обстоятелствата. А после, слушам жена си и дъщерите си от сутрин до вечер, че ви наричат Бел Ами, тъй че и аз свикнах. Сърдите ли ми се?

— Никак, не — каза Жорж засмяно. — В това няма нищо неприятно за мене.

— Много добре — каза дядо Валтер, — тогава и аз ще ви наричам, както всички, Бел Ами. Ами знаете ли, у нас станаха важни събития. Правителството падна след едно гласуване с триста и десет гласа против двеста. Ваканциите пак се отложиха, отложиха се за неопределено време, а сега сме двадесет и осми юли. Испания се сърди заради Мароко и това събори Дюран, дьо Лен и привържениците му. Ние се намираме в много лошо положение. Маро е натоварен да състави нов кабинет. Той взе генерал Бутен д’Акр за военен министър, а приятелят ни Ларош Матьо за министър на външните работи. За себе си запазва министерството на вътрешните работи и министър-председателството. Ние ще станем официозен вестник. Пиша уводна статия, едно просто изложение на програмата, като начертавам задачите на министрите.

И той се усмихна и продължи:

— Пътят, по който мислят да вървят, разбира се. Но ще ми дотрябва нещо интересно по Мароканския въпрос, нещо, което да отговаря на сегашното време, някоя ефектна, сензационна бележка, статия… Намерете ми нещо такова.

Дю Роа помисли малко и отговори:

— Имам, каквото искате. Ще ви дам една статия върху политическото положение на цялата ни африканска колония, с Тунис отляво, Алжир в средата и Мароко отдясно, историята на расите, които населяват тая обширна земя.

И разказа за една екскурзия по мароканската граница, до големия Фигуигски оазис, където никой европеец не е стъпвал и който е причина за сегашния конфликт.

— Това влиза ли в работа?

Дядо Валтер извика:

— Чудесно! А какво заглавие носи?

— От Тунис до Танжер.

— Непременно.

И Дю Роа остана да търси в течението на „Ла ви франсез“ първата си статия „Спомени на един африкански ловец“. Бързо я намери. А тя, под друго заглавие, основно преработена, чудесно ще отговаря на времето, защото там ставаше дума за колониалната политика, за алжирското население и за една екскурзия в Оранската област.

За по-малко от час статията бе преработена, пригоди я за сегашния случай, даде й съвременен вид, като похвали новия кабинет.

Като прочете статията, директорът каза:

— Много добра… много добра. Вие сте скъпоценен човек. Аз ви се радвам от все сърце.

И Дю Роа отиде да обядва, доволен от тоя ден, въпреки случилото се в църквата „Св. Троица“, защото усещаше, че е спечелил играта.

Жена му го чакаше с трескаво нетърпение. Като го видя, тя извика:

— Знаеш ли, че Ларош е министър на външните работи?

— Да, и дори написах по тоя повод статия за Алжир.

— Каква статия?

— Ти я знаеш, първата, която написахме заедно: „Спомени на един африкански ловец“, преработена е и е пригодена за случая.

Тя се усмихна.

— А, да, тя много добре отговаря за случая.

После помисли малко и каза:

— Дойде ми на ум онова продължение, което щеше да напишеш тогава и го… остави насред пътя. Сега можеш да го напишеш — една поредица разкази, които биха отговаряли на положението.

Като седна на трапезата, той отговори:

— Много добре. Сега нищо не пречи на това, щом тоя рогльо Форесте отиде на оня свят.

— Тая шега е твърде неуместна — възрази тя сухо и обидена добави: — и моля ти се да поставиш точка на нея. — Ти прекали повече от допустимото.

Той се готвеше да отговори иронично, но в това време му донесоха телеграма, която съдържаше само следния текст, без подпис:

Аз бях изгубила и ума, и дума. Простете ми и елате утре в четири часа в парка „Монсо“.

Той разбра веднага кой е подателят и сърцето му се изпълни с радост. Като пъхна в джоба телеграмата, той каза:

— Няма да го повторя вече, моя мила. Признавам, че това е глупаво.

И докато обядваше, повтаряше си тия няколко думи: „Аз бях изгубила и ума, и дума и елате утре, в четири часа в парка «Монсо»“.

И така, тя отстъпи. Това значеше: „Предавам се, ваша съм, където поискате, когато поискате“.

Жорж започна да се смее. Мадлен попита:

— Какво има?

— Нищо особено. Спомних си за един свещеник, когото преди малко срещнах и който имаше много забавен вид.

На другия ден точно в определения час Дю Роа пристигна на срещата. По всички пейки на парка бяха насядали премалели от жега буржоа и нехайни слугини, които сякаш дремеха, докато децата се валяха в пясъка на пътя.

Жорж намери г-жа Валтер в една малка старинна развалина, където течеше малко вода. Тя обикаляше неспокойна и угрижена около един тесен кръг от колони.

Щом той я поздрави, тя каза:

— Колко много хора има в тая градина!

Той се възползва от случая и попита:

— Имате право, искате ли да отидем другаде?

— Но къде?

— Където и да е. Да седнем в някой файтон например. Ще спуснете завеската откъм вас и никак няма да се виждате.

— Да, предпочитам това; тука умирам от страх.

— Добре, тогава след пет минути ще ме намерите на входа, който води за булеварда. Там ще дойда с файтон.

И той се отдалечи тичешком.

Щом се качи в колата и добре закри прозореца откъм себе си, тя попита:

— Къде казахте на коларя да ни закара?

— Вие не се грижете, той знае — отговори Жорж.

Той беше казал на коларя адреса на своя апартамент на улица „Цариградска“.

Тя продължи:

— Не можете да си представите колко много страдам заради вас, колко се мъча и измъчвам. Вчера, в църквата, аз бях жестока с вас, исках да избягам от вас. Беше ме страх да остана самичка с вас. Простихте ли ми?

Той й стискаше ръцете и казваше:

— Да, да. Като ви обичам, и както ви обичам, има ли нещо, което да не бих ви простил?

Тя го гледаше умолително.

— Слушайте — каза му тя, — трябва да ми дадете дума, че ще ме уважавате, че няма…, че няма… Иначе не ще мога да ви гледам.

Отначало той не отговори; под мустаците му се появи тънка усмивка, която смущаваше жените.

— Аз съм ваш роб — каза той.

Тогава тя започна да му разказва как е разбрала, че го обича — като се научила, че ще се ожени за Мадлен Форесте. Тя спомена подробности, малки подробности на дати и интимни работи.

Изведнъж тя млъкна. Файтонът спря. Дю Роа отвори вратичката на колата.

— Къде сме? — попита тя.

— Слезте и влезнете в тая къща — отговори той. — Тук ще бъдем по-спокойни.

— Но къде сме?

— Това е моята ергенска квартира, която повторно наех… за няколко дни…, за да имаме едно място, където да можем да се виждаме.

Тя се улови за вратичката на колата, уплашена от мисълта за тая среща насаме, и почти извика:

— Не, не, не искам! Не искам!

— Заклевам ви се, че ще се отнеса с вас с уважение — каза решително той. — Елате. Както виждате, гледат ни и ще се съберат около нас. Бързайте…, бързайте… слизайте. Заклевам ви се, че ще се отнеса с вас с уважение — повтори той.

Един продавач на вино стоеше на вратата на кръчмата си и ги гледаше с любопитство. Тя, обзета от ужас, бързо влезе в къщата.

Тя тръгна да се качва по стълбите. Той я задържа за ръката и каза:

— Тука, на първия етаж.

Щом затвори вратата, той я сграбчи като жертва. Тя се бранеше, бореше се, шепнеше:

— Ох! Боже мой!… Ох! Боже мой!…

Той я целуваше страстно по врата, по очите, по устните, без да може тя да се отърве от лудите му целувки. И макар, че го отстраняваше, макар че дърпаше устата си, неволно му отвръщаше на целувките. Изведнъж тя престана да се бори и победена, покорена, остави му се да я съблече. Той събличаше бързо една по една всички части от облеклото й с такава лекота, сякаш бе камериерка.

Тя изтръгна от ръцете му корсажа си, за да си затули с него лицето, и стоеше права, съвсем пребледняла, всред своите дрехи, хвърлени на земята.

Той не й събу обувките и я занесе на ръце към леглото. Тогава тя му пошепна на ухото:

— Заклевам ви се…, заклевам ви се…, че никога не съм имала любовник.

Както една мома би казала: „Заклевам ви се, че съм девица“.

А той си мислеше: „Мен, Бога ми, това нещо ми е все едно“.