Ги дьо Мопасан
Бел Ами (14)

VI.

Църквата беше покрита с черно и над главния вход един герб, с корона отгоре, показваше на минувачите, че погребват благородник.

Опелото беше свършило, присъстващите един по един си отиваха, като минаваха край ковчега и край племенника на граф Водрек, който приемаше съболезнованията и благодареше.

Когато Жорж Дю Роа и жена му излязоха, те тръгнаха един до друг, за да си отидат вкъщи. Те вървяха и мълчаха.

Най-сетне Жорж, като да говореше на себе си, каза:

— Наистина, това е много чудно!

— Какво, драги мой? — попита Мадлен.

— Че Водрек нищо не ни остави!

Тя изведнъж се изчерви, като че ли по бялата й кожа се пусна ненадейно розов воал.

— Защо да ни остави нещо? — каза тя. — На какво основание? — после, като помълча малко, продължи: — Може би има завещание у някой нотариус. Ние още нищо не можем да знаем.

Жорж поразмисли и каза:

— Да, възможно е, защото той беше много добър приятел и на двама ни. Два пъти в седмицата обядваше у нас, където идваше по всяко време. Обичаше те като баща. Нямаше семейство — ни деца, ни братя, ни сестри, а само един племенник, далечен роднина. Да, трябва да има завещание. Аз не искам много нещо, а само един спомен, за да докаже, че е помислил за нас, че е признавал привързаността ни към него. Беше длъжен да ни даде доказателство за своето приятелство.

— Възможно е, наистина, да има завещание — каза тя замислено и равнодушно.

Като влизаха вкъщи, слугата подаде писмо на Мадлен. Тя го отвори и след това го подаде на Жорж.

„Кантора на господин Ламаньор,

Нотариус

ул. «Дьо Вож» 17

 

Госпожо,

Имам чест да ви моля да благоволите и да дойдете в кантората ми от два до четири часа, във вторник, сряда или четвъртък, за една работа, която се отнася до вас.

Приемете и пр.

Ламаньор“

Тоя път Жорж се изчерви.

— Това ще се отнася — каза той — за завещанието. Чудно е, че тебе вика, а не мене, който законно съм глава на семейство.

Отначало тя не отговори, а после, като поразмисли малко, каза:

— Искаш ли още сега да отидем?

— Да, искам.

Когато влязоха в кантората на г-н Ламаньор, първият писар стана бързо и ги заведе при господаря си. Нотариусът беше ниско, кръгло човече. Главата му приличаше на топка, закована в друга топка, която имаше два толкова малки и къси крака, че и те приличаха на топки. Той ги поздрави, посочи им столове и, като се обърна към Мадлен, каза:

— Госпожо, повиках ви да ви съобщя за завещанието на граф дьо Водрек, което се отнася до вас.

Жорж не можа да се стърпи:

— Аз така и мислех.

— Ще ви съобщя и съдържанието на тоя документ, което е, впрочем, много късо — добави нотариусът.

Той взе един лист от дебела папка, която стоеше пред него, и прочете:

„Подписаният, Пол-Емил-Киприан-Гонтран, граф дьо Водрек, здрав тялом и духом, тук излагам последната си воля.

Понеже смъртта може да ме отнесе всеки час, предвид, че може ненадейно да ме намери, реших да напиша завещанието си, което ще бъде оставено у г-н Ламаньор.

Като нямам преки наследници, завещавам всичкото си богатство, което се състои от борсови ценности за шестстотин хиляди франка и от недвижими имоти близо до петстотин хиляди франка, на г-жа Клара-Мадлен Дю Роа, без никакви ограничения. Аз я моля да приеме тоя дар от един приятел, като доказателство на предана, дълбока и почтителна обич“.

След това нотариусът добави:

— Това е всичко. Тоя документ е от последния месец август и замества също такъв документ, написан преди две години на името на Клара-Мадлен Форесте. Аз имам това първо завещание, което би могло да докаже, в случай на оспорване от страна на семейството, че волята на г-н граф дьо Водрек не се е променяла.

Мадлен, пребледняла, гледаше в земята. Жорж, нервен, сучеше между пръстите края на мустаците си. След кратко мълчание, нотариусът продължи:

— От само себе си се разбира, че госпожата не може да приеме завещанието без ваше съгласие.

Дю Роа стана и сухо каза:

— Искам да ми се даде време да помисля.

Нотариусът, усмихнат, се поклони и любезно каза:

— Разбирам чувствата, които ви карат да се двоумите, господине. Трябва да добавя, че племенникът на г-н дьо Водрек, който тази сутрин научи последната воля на чичо си, заявява, че е готов да я уважи, ако му бъде отпусната сумата сто хиляди франка. Според мене завещанието е неоспоримо, но, ако се заведе дело, ще се вдигне шум, нещо, което може би за вас ще е по-добре да се избегне. Светът често пъти гледа недоброжелателно. Във всеки случай, ще можете ли да ми съобщите отговора си преди събота?

Жорж се поклони и каза:

— Да, господине.

Жорж церемониално се поклони, даде път на жена си, която мълчеше, да мине и излезе тъй студено, че нотариусът престана да се усмихва.

Щом се върнаха вкъщи, Дю Роа затвори силно вратата и, като хвърли шапката си на леглото, попита:

— Ти си била любовница на Водрек?

Мадлен, която си сваляше воала, бързо се обърна към него.

— Аз ли?

— Да, ти. Никой не оставя цялото си богатство на една жена, без да…

Тя цяла се разтрепера и не можеше да извади карфиците, с които беше забоден воала.

След като поразмисли, тя развълнувано каза:

— Слушай… слушай… ти си луд… Ти си… Ти си… Преди малко не беше ли ти, който се надяваше, че ще ти остави нещо?

Жорж стоеше изправен до нея и следеше всичките й вълнения, като някой съдия, който иска да улови най-малката слабост на един обвиняем. Той каза, като наблягаше на всяка дума:

— Да… Той можеше да остави нещо на мене… На мене… твоя мъж… разбираш ли…, но не на тебе… на тебе, негова приятелка. Разликата е голяма, съществена, от гледището на приличието… и на общественото мнение.

И Мадлен също се загледа дълбоко и странно в очите му, като че искаше да прочете нещо в тях или да открие това неизвестно у човека, в което никога не може да се проникне и което трудно може да се съзре, когато човек не е нащрек или не внимава; очи, които са като полуотворени врати за проникване в тайните на душата. И тя отговори бавно:

— На мене пък ми се струва, че ако…, че за хората щеше да е еднакво чудно, ако беше завещал всичкото си състояние на тебе.

— Защо? — попита той рязко.

— Защото — каза тя, подвоуми се и пак продължи: — защото си мой мъж; защото ти го познаваш отскоро…, защото аз съм му приятелка отдавна…; защото първото му завещание, направено, когато още Форесте беше жив, пак беше на мое име.

Жорж, който ходеше нервно назад и напред заяви:

— Ти не можеш да приемеш това завещание.

— Много добре — отговори тя равнодушно. — Тогава защо да чакаме до събота; ние можем веднага да съобщим на Ламаньор.

Той се спря срещу нея. И те пак се загледаха в очите, като се стараеха да проникнат до непроницаемата тайна на сърцата си и да узнаят истинските си мисли. С това безмълвно изпитание те се стараеха да проникнат в съвестта си, във вътрешната борба на две същества, които макар и да живеят заедно, продължават да не се познават, подозират се, дебнат се, но не узнават нищо от гънките на душата си.

И той изведнъж й каза тихо в лицето:

— Хайде, признай си, че си била любовница на Водрек.

Тя повдигна раменете си и каза:

— Ти си глупав… Водрек ме обичаше много, много…, но нищо повече.

— Лъжеш, това е невъзможно — извика той, като тропна по пода с крак.

— А пък то си е така — отговори тя спокойно.

Той пак започна да ходи из стаята, пак се спря и каза:

— Тогава, обясни ми, защо ти оставя цялото си богатство…

— То е съвсем просто — отговори тя съвсем небрежно и незаинтересовано. — Както ти казваше преди малко, той имаше само нас приятели, или, по-точно, само мене, защото той ме познаваше още от дете. Майка ми беше домоуправителка у негови роднини. Той отиваше постоянно у тях и понеже нямаше кръвни наследници, помислил е за мене. Възможно е, може би, и да е бил влюбен в мене. Но коя жена не обичат така, защо тая скрита любов да не е изписала изпод перото му моето име, когато намислил да изкаже последната си воля? Всеки понеделник той ми носеше цветя, а на теб не носеше и ти никак не се чудеше за това. Днес той ми оставя богатството си по същата причина, защото няма кому да го остави. Обратно, много чудно щеше да бъде, ако го беше оставил на тебе. Защо? Какъв си му ти?

Тя говореше толкова естествено и спокойно, че Жорж започна да се двоуми.

— Както и да е — каза той, — при такива условия ние не можем да приемем това наследство. Лошо впечатление ще направи. Цял свят ще помисли, че ти е бил любовник, всички ще започнат да се подиграват с мене. И без това колегите ми са настроени да ми завиждат и да ме нападат. Аз трябва да се грижа и да пазя повече от всеки друг път своята чест и доброто си име. Не мога да приема и да допусна жена ми да приеме такова едно наследство, завещано от човек, когото хорските уста са й прикачили като любовник. Може би Форесте би изтърпял това, но аз не.

— Много добре, драги мой — каза кротко тя, — нека не го приемем; един милион по-малко ще имаме в джоба си и толкова.

Той продължаваше да се разхожда из стаята и започна да мисли за жена си гласно, без да се обръща към нея:

— Да… един милион… толкова по-зле… Когато е завещавал, въобще не е разбирал каква нетактичност, какво незачитане на приличието върши. Той не е забелязал в какво лъжливо, смешно положение ще ме постави. Всичко в живота зависи от това какъв вид ще дадеш на една работа. Той трябваше да завещае половината от богатството си на мене и тогава всичко щеше да се уреди.

Той седна, кръстоса краката си и започна да сучи края на мустака си, както винаги правеше, когато изпитваше досада, неспокойствие и неприятност.

— Аз повече няма да говоря по въпроса, оставям те ти да го обмислиш добре — каза в заключение Мадлен.

Мина много време. Той мълчеше. И след дълго двоумение каза:

— Светът никога няма да разбере нито защо Водрек направи тебе единствена наследница, нито защо аз приех това. Да приемем това богатство така, ще означава да признаем… ти, че си имала интимни връзки с него, а аз, че съм гледал благосклонно на това безчестие. Разбираш ли как ще се разбере това приемане? Трябва да се намери околен път, хитър начин за изглаждане на тая работа. Например, трябва да направим така, че хората да разберат, че това богатство той е разделил между нас, като е дал половината на мъжа, половината на жената.

— Как може да стане това? — попита тя. — Завещанието е категорично.

— А, това става много лесно — отговори той. — Ти можеш да ми дадеш половината от наследството чрез подаряване приживе. Ние нямаме деца, значи това е възможно. Така ще се запуши устата на хорското злословие.

— Аз не виждам — възрази тя малко нетърпеливо — как ще се запуши устата на хорското злословие, когато завещанието е подписано от Водрек.

— Има ли нужда — отговори той сърдито — да го показваме и да го окачваме по стените? Ще ти кажа най-сетне, че ти си глупава. Ще казваме, че граф дьо Водрек ни е оставил богатството си наполовина. С една дума, ти не можеш да приемеш завещанието без мое разрешение, а аз ти давам разрешение с условие да си го разделим, нещо, което ще ме отърве от подигравките на хората.

Тя още веднъж го изгледа с проницателен поглед.

— Както искаш — каза тя. — Аз на всичко съм готова.

Тогава Жорж стана и пак започна да се разхожда. Той изглеждаше, че още се двоуми.

— Не… решително не — каза той. — Може би по-добре е съвсем да се откажем от него… Това е по-достолепно, по-почтено, по-честно. Но ако стане, както аз казвам, никой нищо не може да предположи.

Той се спря пред Мадлен и каза:

— Да, моя мила, ако си съгласна, аз мога сам да отида при нотариус Ламаньор, да се допитам до него и да му обясня работата. Аз ще му кажа моите съмнения и ще допълня, че сме се спрели на решението да си разделим наследството от приличие, за да запушим хорските усти. Щом аз приемам половината от това наследство, явно е, че никой вече няма право да се смее. Това означава, че аз открито заявявам: Жена ми приема, защото аз приемам, аз, нейният мъж, който съм съдия на онова, което тя може да прави, без да си накърнява честта. Иначе би било скандално.

— Както ти искаш — прошепна Мадлен.

Жорж продължи да говори разпалено:

— Със съгласието за раздялата на наследството наполовина всичко става ясно като бял ден. Ние наследяваме богатството на един приятел, който не е искал да прави разлика между нас, който не е искал да каже: „Предпочитам единия пред другия след смъртта си, както съм го предпочитал и приживе“. Да, то се разбира, по-много е обичал жената, но като е оставил богатството си и на единия, и на другия, искал е да каже ясно, че предпочитанието му е било съвсем платоническо. И бъди уверена, че ако бе размислил, така щеше да направи. Но не е размислил, не е предвидил последиците. Както много добре казваше ти преди малко, на тебе донасяше цветя всяка седмица, на тебе поиска да остави и последния си спомен, без да си даде сметка.

— Решено е — прекъсна го тя раздразнено. — Разбрах. Няма нужда от толкова обяснения. Иди веднага при нотариуса.

Той се изчерви и каза:

— Имаш право, отивам.

Той си взе шапката и на излизане каза:

— Ще гледам да уредя проблема с племенника, с парите, които иска.

— Дай му стоте хиляди франка, които иска — каза гордо тя, — вземи ги от моите пари.

Той се засрами и веднага отговори:

— А, не! Ще ги делим. Като дадем по петдесет хиляди франка, ще ни останат чисти цял милион.

Когато отиде при нотариуса, Жорж му обясни за комбинацията, която била измислила жена му.

На другия ден те подписаха дарителния запис за петстотин хиляди франка, които Мадлен Дю Роа предоставяше на мъжа си.

На излизане от кантората на нотариуса, понеже времето беше хубаво, Жорж предложи да отидат пеша до булеварда. Той любезничеше с нея и беше нежен, смееше се и беше радостен, а тя обратно, беше замислена и доста строга.

Беше студен есенен ден. Хората бързаха, сякаш отиваха да вършат някоя важна работа. Дю Роа заведе жена си пред магазина, където често бе гледал желания хронометър.

— Искаш ли да ти подаря някоя скъпоценност? — попита той.

— Както решиш — отговори тя равнодушно.

Като влязоха вътре, той попита:

— Какво обичаш — огърлица ли, гривна ли, или обеци?

Като видя златните накити със скъпоценни камъни, студенината й отмина и тя започна жадно и с любопитство да разглежда красиво изработените бижута.

— Ето една много хубава гривна — изведнъж извика тя.

Това беше верижка с чудновата форма, всяка брънка на която имаше по един различен камък.

— Колко струва тая гривна? — попита Жорж.

— Три хиляди франка, господине — отговори бижутерът.

— Ако ми я отстъпите за две хиляди и петстотин, ще я купя веднага.

Бижутерът се подвоуми и отговори:

— Не, господине, не е възможно.

Дю Роа продължи:

— Прибавете тоя хронометър за хиляда и петстотин франка и за всичко ще ви броя четири хиляди франка. Съгласни ли сте? Ако не, отивам другаде.

Бижутерът, след дълго двоумение, накрая прие.

— Нека бъде господине, както казвате.

Жорж Дю Роа, като даде адреса си, добави:

— Ще дадете да инкрустират върху хронометъра Ж.‍ Р.‍ К.‍, поставени под баронска корона.

Мадлен се учуди и се поусмихна. А когато излязоха, тя го хвана под ръка някак с нежност. Той й се видя наистина сръчен и твърд. Сега като има богатство, нужна му е и титла.

— Бъдете спокойни — каза търговецът, — това ще бъде готово за четвъртък, господин бароне.

Двамата минаха край театър „Водевил“. Имаше представление на нова пиеса.

— Ако искаш — каза той, — тая вечер да идем на театър…

Намериха една ложа и я ангажираха. След това Жорж предложи:

— Да обядваме ли в някой ресторант?

— Да, ще ми бъде приятно.

Той беше щастлив с богатството и мислеше какво още друго могат да направят.

— Да идем ли да намерим госпожа дьо Марел, за да прекара вечерта с нас? Казаха ми, че мъжът й е тук. Ще ми бъде много драго да се видя с него.

Жорж, който като че ли се боеше от първата среща с любовницата си в дома й, беше доволен, че отива с жена си и по такъв начин се отървава от всякакви обяснения.

Но Клотилда се престори, че нищо не помни и дори насили мъжа си да приеме поканата.

Вечерята премина чудесно, а и времето беше много хубаво.

Жорж и Мадлен се върнаха късно. Фенерите вече бяха угасени. За да им бъде светло по стълбите, Жорж от време на време запалваше кибрит.

Като стигнаха на площадката на първия етаж, пламъкът, който пламна с драсването на кибрита, отрази в огледалото осветените им лица. Те приличаха на видения, ненадейно появили се и готови да се изгубят в нощната тъма.

Дю Роа си вдигна ръката, за да освети по-добре лицата им и с тържествуващ смях каза:

— Ето, милионерите идват.