Ги дьо Мопасан
Бел Ами (10)

II.

Младите Дю Роа бяха се върнали в Париж преди два дни и Жорж беше се заловил пак за предишната си работа. Очакваше да го освободят от отдела за отзиви и, докато му възложат окончателно службата на Форесте, той се посвети изцяло на политиката.

Тази вечер той отиваше в къщата на своя предшественик с радостно сърце и със събуденото желание да целуне жена си, под чието физическо обаяние и доброволно подчинение се намираше. Като минаваше край една продавачка на цветя, на улица „Нотр Дам дьо Лорет“, реши да купи букет за Мадлен. Избра свежи, едва разцъфнали ухаещи рози.

Изкачвайки стълбите, на всеки етаж Жорж се оглеждаше самодоволно в онези огледала, които му припомняха за първото влизане в тази къща.

Той натисна звънеца, защото си беше забравил ключа, и същият слуга, когото беше задържал пак по съвета на жена си, му отвори.

— Върна ли се господарката? — попита Жорж.

— Да, господарю.

Но, като минаваше през трапезарията, той остана твърде учуден, като видя, че е приготвено за трима души. А в салона Мадлен поставяше във ваза с вода букет, съвсем като неговия. Стана му неприятно, сякаш бяха му откраднали идеята, вниманието и всичкото удоволствие, което очакваше.

— Та ти си поканила някого? — попита той.

— И да, и не — отговори тя, без да се обърне, като продължаваше да нарежда цветята. — Моят стар приятел граф дьо Водрек, който идва на вечеря тука всеки понеделник, ще дойде, както всякога.

— А! Много добре — промърмори Жорж.

Той стоеше прав зад нея, е букет в ръка, но изпитваше желание да го скрие, да го хвърли. Но въпреки това, той каза:

— Виж, аз ти донесох рози!

Тя бързо се обърна и, цяла засмяна, извика:

— Ах, колко си мил!

И Мадлен му протегна ръката си и устните си с тъй искрен изблик от радост, че той се почувства утешен.

Тя взе цветята, помириса ги и, с живостта на ощастливено дете, ги постави в друга ваза, до първия букет.

— Колко съм доволна — прошепна тя и почти веднага добави уверено: — Знаеш ли, Водрек е пленителен, ти веднага ще се сближиш с него.

Звънчето иззвъня и на вратата се появи графът. Той влезе спокоен, сякаш бе у дома си. След като целуна любезно пръстите на младата жена, обърна се към съпруга, подаде му ръка сърдечно и попита:

— Добре ли сте, драги мой Дю Роа — сега той не изглеждаше груб, важен, както по-рано, беше любезен, като подчертаваше, че положението вече не е същото.

Жорж положи усилия да се покаже учтив, да отговори на добрия тон. Само след пет минути те разговаряха съвсем приятелски, сякаш се познаваха и обичаха от дълги години. Мадлен, чието лице гореше от радост, каза:

— Оставям ви сами. Трябва да отида за малко в кухнята.

И тя излезе, последвана от погледите и на двамата.

Когато се върна, Мадлен ги завари да говорят за театър. Те коментираха една нова пиеса и тяхното мнение беше дотолкова еднакво, че пред новото им приятелство се очертаваше добро бъдеще.

Вечерята беше много добра, интимна и сърдечна. И графът стоя до късна нощ, толкова добре се чувстваше той в тая къща, в това хубаво и ново домакинство.

Щом си отиде, Мадлен каза:

— Нали е много мил? Човек твърде много печели, когато го опознае отблизо. Ето един добър, сигурен, предан и верен приятел. Ах! Без него…

Тя не довърши мисълта си и Жорж отговори:

— Да, наистина е много приятен. Мисля, че много добре ще се разберем помежду си.

Но тя веднага каза:

— Трябва да знаеш, че тази вечер, преди да си легнем, имаме работа. Нямах време да ти говоря за това преди вечерята, защото Водрек дойде веднага. Получих важни новини, новини за Мароко. Донесе ми ги депутатът, бъдещият министър Ларош Матьо. Трябва да напишем една важна статия, една сензационна статия. Имам факти и цифри. Веднага трябва да се заловим за работа. Хайде, вземи лампата.

Той взе лампата и двамата влязоха в работната стая. Върху библиотеката имаше три вази, които Форесте бе купил в залива Жуан в навечерието на последния ден от живота си. Под масата столчето на умрелия чакаше краката на Дю Роа. И той седна и взе писалката от слонова кост, чийто край другият бе изгризал със зъбите си.

Мадлен се облегна на камината и като запали цигара, разказа новините. После разви своите идеи и плана на статията. Той я слушаше с внимание и в същото време си водеше бележки. Когато тя свърши, Жорж направи някои възражения, анализира въпроса, разшири го, разви нов план за статия, план за борба против сегашното министерство.

— Трябва да се почне с атака — предложи той.

Жена му престана да пуши и с внимание следеше мисълта на Жорж. От време на време тя шепнеше:

— Да… да… Така е много добре… Това е отлично… Това е много силно…

И когато и той престана да говори, тя каза:

— Сега нека започнем да пишем.

В началото Жорж трудно и с мъка намираше думи. Тогава тя тихичко се наведе над рамото му и започна бавно да му шепне на ухото фразите си. От време на време спираше и питаше:

— Това ли е, което искаше да кажеш?

— Да, много добре — отговаряше той.

Мадлен хвърляше бодливи изрази, отровни женски фрази против главата на министерския съвет. Тя умело смесваше подигравките срещу политиката с подигравки срещу политиците и написаното предизвикваше смях, като в същото време учудваше с верността на наблюдението.

Понякога Дю Роа прибавяше няколко реда, които придаваха по-дълбока и по-мощна сила на нападението. Освен това той умело използваше недомлъвките. А когато Мадлен даваше някакъв факт като верен, но на него му се виждаше съмнителен или компрометиращ, той съумяваше да го поднесе във вид на въпрос и по този начин внушението беше по-силно.

Когато статията бе готова, Жорж я прочете на глас. И двамата бяха доволни от написаното, очаровани и учудени. Те се усмихваха, сякаш бяха се разкрили един на друг. Те се погледнаха, трогнати от удивление и умиление, и страстно се целунаха.

Дю Роа взе пак лампата и с пламнал поглед каза:

— А сега, да вървим да спим.

— Минете пръв, господарю мой, защото вие осветявате пътя.

Жорж мина и тя тръгна подире му към спалнята, като гъделичкаше с края на пръстите си мястото между врата и косата му, за да го накара да върви по-бързо…

Статията излезе с подписа на Жорж Дю Роа дьо Кантел. Вдигна се голям шум. В камарата се разтревожиха от изнесеното в нея. Дядо Валтер честити на автора и му повери политическата редакция на „Ла ви франсез“. Отзивите дадоха на Буаренар.

Вестникът започна люта битка против министерството. Атаките винаги бяха подкрепяни с факти, понякога иронични, понякога сериозни, друг път шеговити или ядовити. Те учудваха с убедителната ударност и постоянство. Другите вестници редовно цитираха „Ла ви франсез“, препечатваха цели статии и хората на властта започнаха да мислят как да запушат устата на тоя непознат и яростен враг.

Името на Дю Роа респектираше политическите среди. Той усещаше, че неговото влияние расте и по стискането на ръцете му, и по свалянето на шапките. От друга страна, жена му го смайваше с изобретателността на ума си, със способността да събира сведения и чрез големите си познанства.

Всеки път, когато се връщаше вкъщи, той намираше в салона я някой сенатор или депутат, я някой магистрат или генерал, които се държаха с Мадлен фамилиарно, като със стара приятелка. Къде се беше запознала тя с всички тия хора? В обществото, казваше тя. Но как бе съумяла да спечели доверието им и обичта им, той не можеше да разбере. „Тя ще стане голяма дипломатка“ — мислеше си той.

Мадлен често се връщаше за обяд и вечеря късно, запъхтяна, зачервена, разтреперана и, преди още да си свали воала, казваше:

— Днес се случиха хубави работи. Представи си, министърът на правосъдието е назначил двама съдии, които са участвали в смесените комисии. Ние ще му дръпнем такъв бой, че дълго време ще го помни.

И наистина, последваха поредица убийствени публикации. Депутатът Ларош Матьо, който вечеряше у тях всеки вторник, след граф Водрек, в изблик на радост силно стискаше ръцете на Мадлен и Жорж и непрекъснато повтаряше:

— Дявол да го вземе! Каква работа. Може ли след такива съкрушителни удари да не успеем?! — Той наистина се надяваше да поеме министерството на външните работи, за което отдавна мечтаеше.

Ларош Матьо беше един от ония политици, които нямаха собствени убеждения, нито пък състояние. Липсваха му смелост, както и сериозни знания. Той беше провинциален адвокат, хубав човек в окръжен град, който лукаво пазеше равновесие между всички крайни партии — един вид йезуит републиканец и либерал от съмнително естество, каквито никнат като гъби на народното купище на всеобщото гласоподаване. С неговата селска макиавелщина минаваше за силен между другарите си, между всички изгубили мястото си в обществото, между разните недоносчета, от които се правят депутати. Той беше доста внимателен, доста коректен, доста фамилиарен, доста любезен — на това разчиташе за успехите си. И той имаше успехи между народа — в смесеното, смътното и не много хитро общество на различни фаворити на момента. За него навсякъде казваха: „Ларош ще стане министър“. И той повече от всички други вярваше, че ще стане министър.

Ларош беше един от главните акционери във вестника на дядо Валтер. Двамата бяха съдружници в много финансови начинания, Дю Роа го поддържаше с доверие и със смътни надежди за бъдещето. Пък нали всъщност продължаваше делото на Форесте, комуто Ларош Матьо беше обещал орден, когато дойде денят на възтържествуването. Орденът ще бъде на гърдите на новия мъж на Мадлен — това е всичко. Всъщност нищо не беше се изменило.

Наистина нищо не беше се изменило. Неслучайно колегите на Дю Роа му устройваха неприятни шеги, от които той се ядосваше. Щом дойдеше в редакцията, някой му извикваше:

— Слушай, Форесте!

Той се преструваше, че не чува, ровейки из бюрото си. Гласът още по-силно повтаряше:

— Ей, Форесте!

И след това се чуваше задавеният смях на неколцина от колегите му.

Когато Дю Роа отиваше към писалището на директора, оня, който го бе извикал, го спираше и му казваше:

— Ах, прощавай! Искам да ти съобщя чудно нещо, все те смесват с горкия Шарл. Причината за това е, че твоите статии твърде много приличат на неговите.

Дю Роа нищо не отговаряше, но кипеше от гняв и в него започна да се появява глуха омраза към умрелия.

Сам дядо Валтер веднъж, когато се чудеха на явната прилика в изразите и мислите между хрониките на новия политически редактор и ония на предишния, беше казал:

— Да, същински Форесте, само че по-силен, по-емоционален, по-мъжествен.

Друг път, като отваряше шкафа за билбоке, Дю Роа видя, че билбокетата на предшественика му бяха обвити с креп около дръжката, а билбокето, с което той си служеше, когато се упражняваше под ръководството на Сен Потен, беше окичено с розова панделка. Всички бяха наредени на същата дъска, според големината си, а на една табела беше написано: „Бивша колекция Форесте и с-ие, наследник на Форесте — Дю Роа, патент S. G. D. G. Изделия, които не увяхват и могат да служат във всички случаи, дори и по време на пътуване“.

Жорж спокойно затвори шкафа, като каза доста високо, за да го чуят:

— Навсякъде има глупци и завистници.

Но гордостта му беше наранена, тщеславието му беше засегнато, онова тщеславие и оная недоверчива писателска гордост, които довеждат до будна нервна чувствителност — еднаква и у репортера, и у гениалния поет.

Думата „Форесте“ дразнеше ушите му; страх го беше да я чуе и усещаше, че се изчервява, когато я слуша. Това име за него беше една подигравка, нещо повече от подигравка, почти обида. То му крещеше: „Жена ти върши твоята работа, както вършеше работата и на другия си мъж. Без нея ти нищо нямаше да бъдеш“.

Жорж допускаше напълно, че Форесте без Мадлен нищо не би постигнал; но колкото за него, никак не е така.

Неспокойствието продължаваше и вкъщи. Тук всичко му напомняше за умрелия, цялата покъщнина, всички дреболии, всичко, до което се докоснеше. В началото той не мислеше за това, но устроената от колегите му зла шега беше причинила дълбока рана, която кървеше при всеки допир до цяло множество нищо и никакви работи, които досега той не забелязваше.

Дю Роа вече не можеше да вземе някаква вещ, без да му се стори веднага, че вижда сложена върху нея ръката на Шарл. Сега той употребяваше само онези неща, с които си е служил и по-рано, неща, които сам бе купил, обичал и имал. Жорж започваше да се ядосва дори на мисълта за предишната интимна близост на своя приятел с жена му.

Понякога той се чудеше на този бунт на сърцето си, който не можеше да се обясни, и се питаше: „Как става това, дявол да го вземе! Не ревнувам Мадлен от приятелите й. Никога не се безпокоя от онова, което тя прави. Тя се връща и излиза, когато си иска, а пък дори само споменът за тоя глупак Шарл ме разярява!?“ И прибавяше: „Всъщност той беше просто глупак; без съмнение, това е, което ме обижда. Яд ме е, че Мадлен е могла да се омъжи за такъв глупец“. И постоянно си повтаряше: „Как е било възможно тая жена да обича дори за миг такъв глупак?“

И всеки ден ядът му се усилваше от хиляди дребни неща, които го бодяха като игли от постоянното напомняне за другия — било с някоя дума на Мадлен, било с някоя дума на слугата, било с някоя дума на камериерката.

Една вечер Дю Роа, който обичаше сладкишите, попита:

— Защо нямаме сладкиши? Ти никога не поднасяш сладкиши. Мадлен весело отговори:

— Наистина, въобще не ми идва наум за тях, защото Шарл никак не ги обичаше.

Той прекъсна думата й и раздразнен каза:

— Ах! Знаеш ли? Шарл започва да ми досажда. Все Шарл това, все Шарл онова, Шарл обичаше това, Шарл обичаше онова. Нали Шарл е пукнал — остави го вече на мира.

Мадлен го изгледа смаяна, не разбирайки тоя ненадеен гняв. После тя се досети донякъде какво става в него и напълно си обясни това мъчение от закъсняла ревност, което се усилваше с всеки миг от всичко, което напомняше за другия.

Тя смяташе, че това е детинщина, но все пак се почувства поласкана и нищо не отговори.

Жорж се ядоса на себе си за това раздразнение, което не можа да скрие. И когато същата вечер след вечерята, приготвяха статия за другия ден, той бутна с крака столчето. Като не можеше да го обърне, той го изблъска с крак и попита засмяно:

— На Шарл винаги ли му е било студено на краката?

— О! Той постоянно страдаше от хрема, гърдите му не бяха здрави — отговори развеселена тя.

Дю Роа продължи озлобено:

— Впрочем, той доказа това — после прибави любезно: — За мое щастие.

И той целуна ръката на жена си.

Но когато си лягаше, измъчван постоянно от същата мисъл, той пак попита:

— Носеше ли Шарл памучни шапчици, за да не си простуди ушите?

Тя се поддаде на шегата и отговори:

— Не. Връзваше си челото с кърпа.

Жорж сви рамене и, високомерно, с презрение каза:

— Какъв глупак!

Оттогава Шарл стана за него предмет за постоянен разговор. Той говореше за него по всякакъв повод и с крайно съжаление го наричаше „горкият Шарл“.

Когато се връщаше от редакцията, където беше чул два-три пъти да го наричат Форесте, той си отмъщаваше, като преследваше умрелия с омразни подигравки и в дъното на гроба му. Жорж припомняше неговите недостатъци, смешните му работи, дребнавостите му, с удоволствие ги изброяваше, като ги доизмисляше и преувеличаваше, сякаш беше решил да премахне от сърцето на жена си влиянието на един опасен съперник.

Той повтаряше:

— Кажи ми, Мад, припомняш ли си деня, когато тоя рогльо Форесте поиска да ни докаже, че дебелите хора са по-силни от слабите?

После поиска да научи за покойния цял куп интимни и тайни подробности, но младата жена, на която това беше неприятно, не пожела да каже нищо. А той настояваше и упорстваше:

— Хайде, моля те, разкажи ми това. Много смешен ще да е бил тоя момент.

— Хайде, остави го най-сетне на мира — казваше с отегчение тя.

— Не, кажи ми — започваше пак той. — Наистина, това животно навярно много глупаво е изглеждало в леглото.

И Жорж завършваше със заключението:

— Какво повече беше той?

Една вечер, към края на юни, като пушеше цигара на прозореца, поради голямата вечерна горещина, поиска му се да направи една разходка. И попита:

— Искаш ли, моя малка Мад, да идем до Булонската гора?

— Разбира се.

Те наеха една отворена кола, стигнаха до Елисейските полета, след това отидоха и до алеята на Булонската гора. Тая нощ не духаше никакъв вятър — беше една от ония задушни нощи, когато сгорещеният парижки въздух нахлува в гърдите като гореща пара. Цяла редица файтони отвеждаха непрекъснато под сенките на дърветата безбройно множество влюбени.

Жорж и Мадлен се забавляваха, като гледаха прегърналите се двойки, които минаваха с файтоните — жените в светли рокли, а мъжете в тъмно облекло. Сякаш грамадна река от влюбени течеше към Булонската гора под звездното и горещо небе. Освен глухото търкаляне на колелета, никакъв друг шум не се чуваше. И тези влюбени двойки минаваха и минаваха, излегнали се във файтоните, безмълвни, притиснати един до друг, подвластни на взаимното привличане, треперещи в очакване на близкото прегръщане. Горещата нощ сякаш беше пълна с целувки. Чувстването на нежните ласки и на животинската любов правеше по-тежък, по-задушен въздуха. Всички тези двойки бяха опиянени от една и съща мисъл, от един и същи огън. Всички тези, натоварени с любов файтони, изпускаха по пътя, по който минаваха, един чувствен, тънък, смутителен дъх.

И Жорж, и Мадлен се почувстваха в плен на заразата на любовта. Те уловиха нежно ръце, задъхвайки се от задуха на въздуха и от възбудата, която ги обземаше.

Когато стигнаха до завоя, към укрепленията, те се целунаха и тя, засрамена, промълви:

— Ние и сега сме деца, както и когато отивахме за Руан.

Големият поток от файтони при входа на алеите се беше разделил. По пътя за езерата, по който вървяха младите, файтоните донякъде бяха по-отдалечени един от друг. Но гъстият мрак на дърветата, въздухът, който се разхлаждаше от листата и от влагата на капчиците, които капят по дърветата, прохладата на широкото нощно пространство, цяло окичено със звезди, придаваше на целувките на возещите се двойки по-фино очарование.

Жорж, като притисна Мадлен към себе си, прошепна:

— О, моя малка Мад.

— Спомняш ли си гората в селото ти? Колко зловеща беше каза тя.

В този момент му се стори, че неговата селска гора е пълна с отвратителни животни и е потънала в студен мрак, докато тук всичко е очарователно.

— Тук вятърът сякаш целува и гали и аз зная, че отвъд гората се намира Севр — допълни развълнувана Мадлен.

— Наистина — отговори той, — в гората на нашето село имаше само сърни, лисици, рогачи и глигани и тук-там колибка на някой Фересте (Фересте — горски стражар).

Тази дума, напомняща името на умрелия, излязла от устата му, го изненада, сякаш някой я извика от дъното на някоя гъста гора, и той веднага млъкна, отново обзет от оная чудновата и постоянна неприятност, от онова раздразнение, непреодолимо, необяснимо гризене, което от някое време насам му тровеше живота.

След малко той попита:

— Идвала ли си тук нощно време с Шарл?

— Да, често — отговори тя.

В този миг в него се появи желание да се върнат у дома си, нетърпеливо желание, което му свиваше сърцето. Образът на Форесте се беше върнал в ума му, владееше го, обгръщаше го. Той не можеше да мисли нищо друго, освен за него, не можеше да говори за никого другиго, освен за него.

Жорж внезапно и злобно попита:

— Слушай, Мад! Туряла ли си рога на горкия Шарл?

Тя го погледна презрително:

— Ставаш вече отегчителен с повтарянето на едно и също нещо.

— Хайде, моя малка Мад, бъди откровена, признай си. Кажи туряла ли си му рога? Признай, че си му туряла рога — настояваше той.

Тя мълчеше обидена, както всички жени се обиждат при подобно обвинение.

Той пак повтори упорито:

— Дявол да го вземе, ако някой е носил рога на главата си, сигурно е той. О, да! Много приятно щеше да ми бъде, ако знаех, че Форесте е бил рогльо. Хм! Каква глупава патка!

Той усети, че тя се усмихна, може би защото си спомня нещо, и настоя:

— Хайде, кажи. Какво има, ако кажеш. Обратно, много смешно ще бъде да признаеш пред мене, че не си му изневерявала.

Жорж трепереше от надежда и желание да узнае, че наистина омразният Шарл, отвратителният мъртвец, проклетият мъртвец е носил рога. А всъщност друго, друго, по-смътно чувство разпалваше желанието му да разбере това. Той повтаряше:

— Мад, моя малка Мад, моля ти се, кажи ми. Той беше тъкмо човек, комуто се падаха рога. Ти щеше просто да сгрешиш, ако не му бе туряла рога. Хайде, Мад, признай!

Мадлен се смееше с кротък, прекъсващ смях, приемайки това настояване за глупаво и смешно.

Жорж беше доближил устните си съвсем близо до ухото й и повтаряше:

— Хайде… хайде… признай това.

Тя се дръпна назад и грубо каза:

— Ти си глупак. На такива въпроси отговаря ли се!

Тя изговори това така безцеремонно, че студени тръпки преминаха по тялото на Жорж. Той се смая, уплаши се, дори се задъха, сякаш бе изпитал някакво морално сътресение.

Сега файтонът вървеше край езерото, в което небето като че ли бе изсипало звездите си. Два лебеда, които едва се забелязваха в тъмното, плуваха бавно, необезпокоявани от никого.

Жорж извика на коларя:

— Да се върнем.

И файтонът потегли в обратна посока. Другите файтони се движеха бавно, а големите им фенери светеха като очи в тъмнината на Булонската гора.

Колко странно изговори тя това нещо. Дю Роа се попита: „Дали това не означава признание?“ И мисълта, че тя е изневерявала на първия си мъж, сега го подлудяваше. В гнева си му се искаше да я бие, да я удуши, да й скубе косата.

Ах! Как жадуваше да беше му отговорила така: „Да, ако бих му изневерявала, драги мой, с тебе щях да сторя това тогава!“

Жорж в този миг щеше страстно да я целуне, да я прегърне, да я обича.

Той стоеше неподвижен, със скръстени ръце, с очи, обърнати към небето, силно смутен, поради което не можеше да размишлява. Усещаше само, че в него кипи оня яд и че се усилва оня гняв, които тлеят в сърцето на всички мъже пред каприза на женското желание. Той за пръв път изпитваше онова смътно терзание на съпруг, който подозира! С една дума — той беше ревнив. Ревнуваше от умрелия, ревнуваше от Форесте! Той бе ревнив по един странен и болезнен начин, който неочаквано събуждаше омраза към Мадлен. Щом тя е изневерявала на другия, как можеше той да има вяра в нея?

Когато вече се поуспокои, той се опита да надвие страданието си: „Всички жени са едни и същи, тях човек трябва само да ги използва, а от себе си нищо да не им дава!“

Горчивината на сърцето му се изкачваше до устните му в думи на презрение и отвращение. Но той не допусна да ги произнесе на глас. „Светът е за силните. Трябва да бъда над всичко отгоре“ повтаряше той в себе си.

Колата вървеше по-бързо. Отново минаха край укрепленията. Дю Роа гледаше червеникавата светлина на небето, подобна на силната светлина на ковачница. Носеше се неясен голям продължителен шум, шум глух и близък, и далечен, смътно и грамадно туптене на живот — това бе дъхът на Париж, който диша в тая лятна нощ като някой, капнал от умора исполин.

„Много глупаво ще бъде да се нервирам. Всеки се грижи за себе си! — мислеше си Жорж. — Победата е за смелите. Всичко на тоя свят е егоизъм. Егоизмът за слава и богатство струва повече от егоизма за жената и любовта“.

Триумфалната порта „Етоал“ се показа при входа на града, изправена върху своите две чудовищно големи нозе, като някой страшен исполин, който сякаш бе готов да тръгне и върви през отворената пред него широка алея. Тук Жорж и Мадлен пак се вляха в шествието на файтоните, които се връщаха у дома.

Мадлен усещаше, че нещо става в Жорж и попита кротко:

— За какво мислиш, скъпи мой? От половин час не си отронил нито дума.

Хилейки се, той отговори:

— Мисля за всички тия глупци, които се целуват, и си казвам, че всъщност имат по-друга работа да вършат в живота си.

— Да… Но това е добро понякога.

— То е добро… то е добро, когато човек няма нищо по-хубаво!

Мисълта на Жорж смъкваше поетическия ореол на живота и продължаваше да изпада в злобна ярост. „Голям глупец ще бъда — казваше си той, — ако се притеснявам, ако се лишавам от каквото и да е било, ако се смущавам, ако се безпокоя и разкъсвам душата си, както правя от някое време насам“.

Образът на Форесте отново мина през ума му, но без да го раздразни. Стори му се, че се е примирил вече с него, че пак са се сприятелили. Идеше му да извика: „Добър ден, миличък“.

Мадлен, която се притесняваше от това мълчание, попита:

— Не е ли по-добре преди да се приберем у дома, да идем в Тортони, да изядем по един сладолед?

Той я изгледа отстрани. Нежният й бяло-румен профил се обля от светлината, идеща от кафе-шантана.

„Колко е хубава — помисли си той. — И толкова по-добре. Според вълка, моя приятелко, и кучето. Но ти никога вече няма да ме видиш да се измъчвам пак заради тебе“.

После отговори:

— Разбира се, моя мила.

И за да отвлече вниманието й, я целуна.

Мадлен трепна, стори й се, че устните на Жорж са замръзнали. Но тя се усмихна — с обичайната си усмивка, и му подаде ръка, за да влязат в кафенето.