Кони Мейсън
Жената на разбойника (21)

20.

Небесата се отвориха, пръскайки Дона със ситни дъждовни капчици. Тя бършеше водата от клепачите си и се взираше в смрачаващото се буреносно небе. Изведнъж една светкавица като копие проряза небосклона. Разнесе се силен гръм, който разтърси земята под нея. Стори й се, че сякаш господ стоварва гнева си върху земята и всички свои създания.

Тесният път, по който бе тръгнала, се виеше сред величествени борове, смърчове и канадски ели. Не се мяркаха никакви други пътници, вероятно причината беше в лошото време, калните пътища и придошлите реки и потоци. Конят на Дона газеше гъстата кал, а от небето върху нея не преставаше да се изсипва смесица от дъждовни капки и ледени иглички. Светкавица проряза сивото небе, разтърсено миг след това от гърма. Със свито сърце тя осъзна, че безразсъдното й бягство може да й струва живота.

Господ ме наказва, помисли тя, увивайки треперещите си рамене по-плътно в наметалото. Беше й студено, ужасно студено. Бе допуснала такава грешка. Защо трябваше да бъде толкова упорита? Защо не можа просто да се зарадва, че Коул се е върнал, и да приеме любовта, която й предлага? Време беше отново да се научи да вярва. Думите на Коул, че я обича, й бяха прозвучали искрено, само че някакво детинско упорство й попречи да повярва. Никога не й се бе клел, че ще се върне, за да я обича, така че защо трябваше да му вярва? Целият му живот се въртеше около една жена, която се бе обрекъл да обича вечно.

Дона започна да трепери силно и се сви още повече в наметалото си. Никога не се бе чувствала по-нещастна. Направо бе попаднала от трън на глог. Бе постъпила извънредно глупаво за жена, която обича Коул толкова силно, колкото тя го обичаше.

Уоли изведнъж подскочи и едва не я хвърли. Дона се хвана за врата му и затърси с очи причината за паниката му. Това, което видя, смрази кръвта й. Мостът над тихия красив поток бе изчезнал и водата препускаше с бясна скорост по каменистото русло. Сякаш съдбата осуетява лекомисленото ми бягство, помисли Дона, обръщайки Уоли. Сега не й оставаше нищо друго, освен да се върне в Орегон Сити и да се изправи срещу гнева на Коул.

Той имаше защо да бъде бесен, мярна се в ума й. Та тя бе изложила на смъртна опасност два живот, своя и на нероденото им дете. Запита се дали Коул ще се зарадва от новината, че ще става баща. Бе споменавал, че иска да изгради семейство с нея, но тя толкова се страхуваше да не бъде отново отхвърлена, че не можа да му повярва.

Студеният, безмилостен дъжд я шибаше непрестанно. Изведнъж една светкавица падна толкова близо до нея, че косата й настръхна и тя усети студена тръпка да се спуска по гърба й. Дошлата миг след това гръмотевица подплаши Уоли. Конят се метна настрана и побягна през гората въпреки отчаяните опити на Дона да го усмири. Едва след няколко ужасни минути тя отново го овладя и го насочи назад към пътеката или поне натам, където смяташе, че е правилният път.

Грубата колиба, която изникна пред очите й иззад гъстата завеса от мъгла и дъжд, й се видя райска гледка. Най-напред Дона я сметна за мираж. Премига един-два пъти. И когато видението не изчезна, тя отправи бърза благодарствена молитва и насочи Уоли към подслона. Стигна там, бързо слезе от седлото, взе калъфката с вещите си и бутна незаключената врата. Стаята беше тъмна и студена, но поне щеше да е под покрив. Дона пусна калъфката на пода и излезе навън да нагледа Уоли. Той, за съжаление, трябваше да остане под дъжда, но най-малкото, което можа да направи за горкото животно, беше да му свали седлото.

Плановете й обаче бяха осуетени, когато друга ярка светкавица, последвана от оглушителна гръмотевица, подплашиха коня и той хукна презглава в гората. Дона не би могла да го спре, дори да се беше опитала. Върна се в колибата трепереща от студ. Явно тук отдавна не живееше никой, защото всичко беше ужасно занемарено.

Стаята беше оскъдно мебелирана — малка очукана маса, два разкривени стола и тесен одър. Очите на Дона светнаха, когато зърна одеялото, сгънато в долната част на одъра. После забеляза купчина сухи съчки и цепеници край огнището и нададе радостен вик. Радостта й обаче бе кратка, защото се сети, че без кибрит или огниво няма да успее да запали огън. Въпреки това се опита да погледне на нещата откъм добрата им страна. Поне щеше да има покрив над главата, докато трае бурята. Освен това беше сигурна, че щом всичко утихне, ще намери Уоли.

Междувременно трябваше да се освободи от мокрите си дрехи. Започна бързо да се съблича, треперейки неудържимо. После се зарови в калъфката и накрая откри сравнително суха риза, пола и блуза. След като се преоблече, взе прашното, но напълно използваемо одеяло и се уви в него.

 

Коул бе измръзнал, както никога в живота си, и ужасно изплашен. Още не беше настигнал Дона и мисълта, че се скита сама в тази буря, го караше да изстисква сетните сили на Боеца. Упоритостта й го смайваше. Като се сетеше, че не му е казала за бебето, го обхващаше ярост. Как лекомислено бе изложила на опасност крехкия живот, който носеше в себе си!

Светкавици и гръмотевици раздираха небето. Коул изруга капризите на зимата в Орегон. Този адски дъжд сякаш нямаше никога да спре. Лееше се непрестанно, без да дава никакъв признак, че ще отслабне. Рано сутринта слънцето се бе наканило да изгрее иззад облаците, но после, сякаш уплашено от сивите скупчени кълба, се бе скрило и бурята бе предявила отново правата си над света.

Пътят бе потънал в лепкава кал, Коул бе целият изплескан в мръсотия, а водата се стичаше на струи по дъждобрана му и шуртеше направо в ботушите.

Изведнъж той зърна нещо, от което кръвта замръзна във вените му. Мостът над реката бе изчезнал. Той дръпна юздите на Боеца на самия бряг и се запита дали да опита да мине отвъд. Замоли се Дона да не е била толкова глупава, че да се е хвърлила безразсъдно в потока. Ами ако беше точно така? Ако тя се бори за живота си в ледената вода, докато той се чуди и мае? От тази мисъл главата му болезнено забуча. Не я бе срещнал на пътя, от което си вадеше заключението, че наистина се е опитала да мине през потока. Тъкмо щеше да подкара Боеца и двамата да нагазят в бурните води, когато отляво се чу някакъв звук.

Сърцето му подскочи, като видя един кон да изскача от дърветата край пътя. Уоли! Боеца сигурно бе познал приятеля си, защото изцвили приветствено. Уоли спря, разтърси глава и затанцува на място в гъстата кал.

Коул внимателно доближи самотния кон, за да не го подплаши. Уоли му позволи да хване влачещата се юзда.

— Къде е Дона, момче? Какво се е случило?

Конят, разбира се, не можеше да отговори, но разширените ноздри и дивият поглед подсказаха на Коул какво може да се е случило. Животното сигурно се е подплашило от светкавица и да е хвърлило Дона. Тази мисъл така го втрещи, че той моментално пришпори Боеца и препусна из гората, държейки Уоли за юздата.

Следващата светкавица и гръмотевица отново подплашиха Уоли, но Коул го удържа. Яздеше сред дърветата като обладан от дяволи, викайки Дона с всичка сила между всеки две прогърмявания.

Забеляза колибата зад завесата на проливния дъжд и сърцето му трепна в слаба надежда. Замоли се дано Дона е намерила подслон в нея, скочи от седлото и върза двата коня за един храст. Точно когато пристъпи към колибата, една светкавица се спусна от небето и се заби в едно дърво толкова близо до него, че той усети острата миризма на изгоряла дървесина. Едва успя отново да извика Дона, когато един дебел клон, подпален от светкавицата, се стовари на главата му.

 

Неспирните светкавици и гръмотевици караха Дона да подскача от страх. Последната мълния бе ударила толкова наблизо, че миризмата на подпалено дърво остана да виси във въздуха дълго след като отзвучаха и последните тонове на гръмотевицата. После, в настъпилата тишина, й се стори, че някой я вика по име.

Бодна я любопитство. Нямаше да има спокойствие, докато не разбере какво става, дори да не е било нищо друго, освен виенето на вятъра, подобно на човешки глас. Тя открехна предпазливо вратата. Свирепият вятър подхвана зле скованата дървесина и я изтръгна от ръцете й. Дона надникна навън, в почти непроницаемата дъждовна завеса, но не видя нищо подозрително. Тъкмо щеше да се върне вътре, когато едно изцвилване привлече вниманието й. Дали пък Уоли не се е върнал? Тя подаде глава навън, за да види по-добре, и зърна два коня, вързани за храста, навели глави срещу поривите на вятъра. Уоли и Боеца! Това означаваше, че Коул… После видя и самия него, притиснат под дебел паднал клон, който още димеше в единия край; за щастие, дъждът бе угасил пламъците.

— Коул!

Тя изтича и коленичи до него. Беше в безсъзнание. Колкото и да беше уплашена, Дона все пак осъзна, че трябва незабавно да го спаси от дъжда и студа.

Клонът бе голям, но тя успя да го отмести от тялото на Коул. Беше ударен в главата — една цицина го доказваше. Дона изстена, дърпайки клона, и се опита да го свести. Той не реагираше. Лежеше неподвижен като камък. И беше също толкова тежък. Понеже не можа да го вдигне, Дона направи друго. Хвана го под мишниците и го затътри към колибата, благодарна, че няма стълби, които да затруднят задачата й.

Дона го влачеше, пъшкайки от умора, но Коул все така не помръдваше и не отваряше очи. Само силно трепереше. Тя също. Погледна с копнеж към огнището, пожела си да имаше как да запали огън, преди и двамата да измръзнат до смърт или да умрат от пневмония. Бе облечена в единствения си кат сухи дрехи, а сега и те бяха така мокри, както онези, които бе съблякла преди малко.

Умът й заработи трескаво. Би се опитала дори да добие огън, като трие две дървета едно в друго, но се сети за нещо, което щеше да направи този опит безполезен. Коул винаги носеше кибрит в една тенекиена кутийка в дисагите си. Виждайки побелялото му лице, тя разбра, че е абсолютно наложително да излезе навън в бурята, за да ги вземе. Спря за миг на прага, после смело се хвърли под ледените струи на пороя. Конете изцвилиха приветствено, когато Дона се приближи до тях, но тя бе твърде погълната от задачата си, за да им отговори поне с едно потупване по шията.

Затърси в дисагите, изтривайки очи от стичащата се по тях вода, и възкликна от радост, когато ръката й напипа кутийката с кибрита. Притисна я до гърдите си като съкровище, изтича обратно в колибата и затвори с ритник вратата. Коул лежеше там, където го бе оставила, блед и неподвижен.

Ръцете й трепереха толкова силно, че изхаби три скъпоценни клечки, преди подпалките да се разгорят. След броени минути пламъчето лизна дървата, обещавайки да ги превърне в пламтяща жар. Когато се увери, че огънят няма да угасне, Дона се върна при Коул. Плашеше я, както лежеше така неподвижен. С края на мократа си фуста изми кръвта от главата му и прегледа раната. Не й се стори сериозна. Кожата бе разкъсана, но личеше, че скоро ще заздравее. Много повече я тревожеше ударът, който бе получил по главата.

Малката стая се затопляше бързо. Дона простря всичките си мокри дрехи, освен тези на гърба си, по двата разклатени стола и по пода, а после се зае да съблича Коул. Той лежеше неподвижно, докато тя сваляше пистолетите и дърпаше мокрите кожени панталони от краката му. Когато остана гол, тя го уви в одеялото. След като го настани възможно най-удобно, се погрижи и за себе си. Съблече се по риза и легна до Коул, за да се топли от него и от одеялото. Опита се да не заспива, но целият й ден бе прекалено изтощителен и скоро се унесе.

 

Коул целият гореше. Огнени езици обгръщаха тялото му. Изстена и се опита да се измъкне от задушаващата горещина, но нещо още по-горещо от собственото му пламнало тяло се притискаше до него. Главата ужасно го болеше и той полека я раздвижи. Когато се почувства достатъчно силен, отвори очи. Първото, което видя, бяха стени, направени от дървени трупи. С мъка обърна глава към източника на топлината, която измъчваше плътта му.

Дори с прилепнала към главата коса и лице, цялото в кал, Дона беше най-красивото, което някога бяха виждали очите му. Порови се в мозъка си, все още замъглен и дезориентиран, но не можа да намери отговор на възникващите въпроси. Къде се намира? Как е стигнал дотук и защо главата така адски го боли? Защо лежи гол и Дона е в прегръдките му?

Изведнъж Коул осъзна, че източникът на изгарящата топлина е Дона. Нейната гореща плът бе прогонила влагата и студа от костите му точно така, както и огънят, който пращеше в огнището. Забеляза дрехите си прострени пред огнището и разбра, че трябва да благодари за това на Дона. По някаква игра на съдбата спасителят и спасяваният си бяха разменили местата. Какво се бе случило, по дяволите?

Дона усети раздвижване и се размърда. Беше й толкова топло и удобно, че никак не й се искаше да се разсънва, но накрая отвори очи.

— Коул, слава богу, буден си. Как се чувстваш?

— Все едно ме е треснал гръм.

Нямаше представа колко близо е до истината.

— Тресна те, само че не гръм. Светкавица пречупи един клон и той ти падна право на главата.

Коул докосна буцата на главата си и изведнъж си спомни всичко.

— Как съм се озовал в колибата? Никак не съм лек.

— Довлякох те.

Той поклати глава.

— Глупаво момиче. Можеше да ти стане нещо. — Усмихна се с ъгъла на устата. — Аз май съм гол под одеялото.

Дона почервеня.

— Аз те съблякох. Беше мокър до кости. Сигурен ли си, че си добре?

— Ужасно ме боли главата, но ще оживея. По-важното е ти как си. Или, по-скоро, как е нашето бебе?

Дона изпусна учудено дъх.

— Ти знаеш? Откъде?

— Един общ приятел ми каза.

— Санди! Той обеща!

— Защо не искаше аз да знам? Казах ти, че искам деца от тебе. Толкова ли е трудно да ми повярваш?

— Не си ми дал причина да вярвам, че ще се задържиш край мене достатъчно дълго, за да посрещнеш детето си на белия свят.

Той положи ръка на корема й, но не откри признак, че в нея расте бебе. Беше твърде слаба и твърде крехка, за да носи дете.

— Никога няма отново да те изоставя, любов моя. Знам, че съм те наранявал в миналото, но трябва да ми повярваш, когато ти казвам, че съм готов да посветя остатъка от живота си на тебе и на семейството, което ще създадем заедно.

Думите му звучаха хубаво, но…

— Защо да ти вярвам?

Той докосна лицето й с такава нежност, че дъхът в гърлото й спря.

— Защото те обичам. Без тебе нямам нито сърце, нито душа. Ако не беше влязла в живота ми, щях вечно да живея с мъката си и със студените спомени. Сега осъзнавам как съм щял непоправимо да разстроя живота си заради една мъртва любов, която никога няма да мога да извадя от гроба. За мене тъгата беше станала начин на живот. Утринна мъгла би искала да продължа напред. Когато отново намерих любов, животът ми придоби смисъл.

Той беше толкова напрегнат, толкова искрен, че Дона усети как всичките й съмнения се изпаряват.

— Радваш ли се за детето?

— Невероятно много. — Той прокара нежно пръсти по корема й. — Толкова си слаба. Сигурна ли си, че всичко е наред с тебе и детето? Ходила ли си на лекар?

Тя кимна.

— Ако всичко е наред, трябва да родя едно здраво бебе след шест месеца.

Последните й думи го накараха да настръхне от страх.

— Бих могъл да ти извия хубавото вратле заради това, че избяга. Как можа да изложиш на опасност и себе си, и детето ни? Вече пометна един път, не можеш да си позволиш да го направиш втори път. О, господи, Дона, ако този път се случи нещо, аз ще съм отговорен.

Той я целуна по челото, въпреки че мръдването на главата му причини невъобразима болка.

Отпусна се назад със стон.

— Не мърдай. Може да имаш сътресение.

— Трябва да се върнем в града. Вали ли още?

Дона погледна през прозореца.

— Не, бурята отмина. Но никъде няма да ходим, докато не се почувстваш по-добре.

Тя се надигна, но той я задържа плътно до себе си.

— Аз не мърдам оттук, нито пък ти. Преживя огромно изпитание. Би трябвало много да ти се разсърдя, но ужасно се радвам, че те виждам жива и здрава. Предполагаше се аз да те спасявам, а не ти мене.

— Добре съм, Коул, наистина. По-здрава съм, отколкото изглеждам.

— Може би, но този път няма да поемам никакви рискове. Това дете ще порасне в тебе. Ще се оженим колкото може по-скоро. Пратих Санди да каже на Ашли, че трябва да се готви за сватба следващата седмица. Приех от Танър едно парче земя и се надявам да ти построя голяма къща, преди нашето дете да се роди.

Истински дом. Човек, когото да обича и който да я обича. Нейно собствено дете. Дона беше прекалено замаяна от щастие, за да отговори. Надигна се на лакът и го целуна по устата, вкусвайки неповторимия му аромат. Как е могла да бъде толкова глупава да избяга от единственото щастие, което някога е познавала?

— Обичам те, Коул — изрече тя с треперещ от вълнение глас.

— Слава на бога — каза той, поемайки си въздух на пресекулки. — Това са най-хубавите думи, които някога съм чувал. И аз те обичам.

Дона се усмихна щастливо, сгушвайки се в него. Светлината на догарящия ден хвърляше странни сенки по стените на колибата. Когато стомахът й нададе вопъл, Дона си спомни, че от предната нощ не е яла.

— Гладна си — каза Коул. Лека усмивка набръчка ъгълчетата на очите му. — Има ли нещо за ядене в тая колиба?

— Не, вече погледнах. Стои изоставена от доста отдавна.

— В дисагите ми има малко пастърма и сухари. Стой спокойно, ще ида да ги взема.

— Не! Не можеш да ставаш. Още не си добре. Аз ще ги взема.

— Само през трупа ми — натърти Коул. — Няма да оставя някакво си главоболие да ме спре. Може да намеря и нещо по-добро за ядене от сухарите и пастърмата.

Той се изправи, олюлявайки се, като се бореше със замайването, и навлече ризата и панталоните. Когато отвори врата, вътре нахлу студен въздух и накара Дона да потрепери и да се свие в одеялото. Той не се забави много. Върна се с една платнена торба. В нея имаше няколко парчета пастърма, малко сухари и парче сирене. Коул наряза сиренето с ножа си и раздели останалата храна на две.

Дона се нахвърли на яденето. Когато свърши, въздъхна и го загледа дълго, изпитателно.

— Сигурен ли си, че искаш да се ожениш за мене? Не е заради детето, нали? Защото ако е така, не бих могла…

Коул затвори устата й с целувка.

— Тихо, любов моя. Тук съм, защото ти си в мислите ми ден и нощ. Защото целият ми живот се върти около тебе. Знам, че съм ти причинявал мъка, но имам намерение да изкупя това. Господи, Дона, сигурно съм бил луд да се съмнявам в чувствата си към тебе. Щях да те искам дори и ако не носеше дете от мене.

И той отново я целуна силно.

Дона цялата се разтопи. Когато той престана да я целува, тя притегли главата му и се повдигна, подканвайки го да продължи. Седяха на пода върху смачканото одеяло, с което се бяха завивали, докато спяха, и докато устата на Коул я похищаваше, тя го притегляше полека към себе си, докато и двамата се отпуснаха на пода и Коул се надвеси над нея, впил уста в нейната, докато ръцете й обгръщаха плътно шията му. Тя искаше да поеме вкуса му в себе си завинаги.

Коул усети, че самообладанието го напуска. Искаше да се люби с Дона, да се загуби в нежното й тяло, но го беше страх да не направи нещо на нея или на детето. Лицето й издаваше изтощение. Борбата с бурята бе изцедила силите й. Животът, който растеше в нея, беше твърде крехък и скъпоценен, за да бъде изложен на опасност. Дона издаде лек стон, когато той се дръпна, и се опита да го привлече отново към себе си.

— Не, скъпа, мога да чакам. Не искам страстта ми да навреди на детето ни.

— Коул…

— Да.

— Толкова много те обичам. Сигурен ли си, че нямаш нищо против да си женен за метиска?

— Как можеш да задаваш такъв въпрос? Ти си имала суров живот, любов моя, и си надмогнала всичко. Красотата ти не е повърхностна, тя идва от дълбините на сърцето ти. Когато те погледна, аз не виждам метиска, виждам една гореща, страстна жена, която ми дава толкова любов, че се чувствам недостоен.

— Сигурен ли си, че духът на Утринна мъгла няма да се всели в брака ни?

Трябваше да знае отговора, преди да предаде съдбата си в ръцете на Коул.

— Утринна мъгла е мъртва, любов моя. Тя умря много отдавна. Тъгувах силно за нея. Много я обичах, но вече не искам да градя живота си върху спомени. Сега имам теб. Двамата с Утринна мъгла бяхме много млади, когато се срещнахме и се влюбихме. Държах се за спомена за нея само защото не бях срещнал друга жена, която да я замени в сърцето ми. Но накрая намерих тази жена, любов моя. Обичам те, Дона, само тебе.

И той потвърди обета си с целувка.

— Сутринта най-напред ще се върнем в Орегон Сити. Ашли и Танър сигурно ужасно се безпокоят за нас. Те дори не знаеха, че съм се върнал. Когато влязох в града, се отбих най-напред в „Поилнята“. Сигурно Съдбата ме е довела при тебе точно когато имаше нужда от мене.

Дона му се усмихна палаво.

— Преди да се оженим, трябва да ми обещаеш едно нещо.

— Каквото и да е, любов моя. Всичко, което ми е по силите.

— Обещай, че понякога ще пускаш при мене Вървящия в сянката. Той е такъв прекрасен дивак.

Коул я загледа стреснато. После, след един дълъг миг, отметна глава и се разсмя.