Кони Мейсън
Жената на разбойника (15)

14.

Време беше. Вървящият в сянката щеше да дойде да я вземе и тя щеше да стане негова жена пред стотици индианци, но това нямаше да означава абсолютно нищо. Болеше я, като си помислеше, че той прави това само за да угоди на Бягащия лос.

Дона прокара пръсти по меката еленова кожа на туниката. Това беше най-красивата дреха, която някога бе притежавала. Украсена с ресни и обшита, тя съвършено прилягаше на стройните очертания на тялото й. Към туниката имаше чисто бели мокасини и панталони, които Пролетен дъжд й бе подарила тази сутрин, след като се върнаха от мястото за къпане. Дона още се възхищаваше на изкусно изработените дрехи, когато платнището на входа се отметна рязко и една жена нахлу, без да поиска позволение.

— Смеещ се ручей, какво правиш тук?

— Ти никога няма да се съединиш с Вървящия в сянката! Нямаш право да вземаш това, което е мое.

С изкривено от гняв лице тя се хвърли върху Дона, размахвайки нож в дясната си ръка. Дона отстъпи изплашена.

— Какво правиш?

— Каквото трябваше да направя веднага щом те видях тук. Искам Вървящия в сянката още от деня, когато Утринна мъгла умря.

— Знаеш, че той няма да остане с племето. Ако се беше съединила с него, нямаше да го имаш за дълго, той скоро щеше да се върне при кръвните си роднини.

Смеещият се ручей я изгледа с коварна усмивка.

— Мислиш ли, че не съм способна да убедя Вървящия в сянката да остане при мене? Веднъж си тръгна и се върна. Ако се беше съединил с мене, щях да го убедя да остане завинаги. Той харесва моето тяло повече от твоето.

— Глупава си. Бягащият лос каза на Вървящия в сянката да си замине и той ще изпълни желанието на вожда.

Размахвайки ножа, Смеещият се ручей се хвърли върху Дона. Тя отскочи настрани, избягвайки силния замах на индианката. Докога щеше да успява да се брани от разярената жена, запита се тя, когато Смеещият се ручей се приготви за нова атака. Дона се облегна на подпорния прът, измервайки с очи разстоянието до входа, като се питаше дали ще съумее да се стрелне навън достатъчно бързо, за да не бъде насечена на парченца.

— Знам за бебето, което си изгубила — изсъска Смеещият се ручей, приготвяйки се за ново нападение. — Не вярвам, че е било от Вървящия в сянката. Курвите рядко знаят кой мъж е оставил семето си в тях.

Индианката се хвърли напред, притискайки я към пръта. Видя погледа й, обърна се и замръзна на място, съзирайки Вървящия в сянката, който тъкмо влизаше в типито.

Той беше дошъл да заведе Дона на празненството. Когато видя Смеещия се ручей, застанала заплашително пред Дона, бързо застана между нея и ревнивата вдовица.

— Какво означава това? — изгърмя той. Гласът му отекна заплашително. — Какво правиш тук, Смеещ се ручей?

Скривайки ножа в гънките на туниката си, индианката му се усмихна и отвърна с най-невинно изражение:

— Дойдох да честитя на младоженката. Тъкмо си тръгвах.

Мина край Вървящия в сянката и изскочи навън.

— Какво е ставало тук? — запита той и прегърна Дона. — Стори ли ти нещо?

Дона реши да не му разкрива грозната постъпка на съперницата си. В действителност тя не й беше направила нищо и затова нямаше защо да споменава за опита за нападение.

— Нищо ми няма. Така беше, както каза Смеещият се ручей. Искаше да ми честити.

Вървящият в сянката я изгледа внимателно.

— Защо ли не ти вярвам?

— Няма нищо. Няма значение какво е искала Смеещият се ручей.

Вървящият в сянката не беше убеден, но нямаше време да го обсъжда. Дивият ритъм на барабаните зовеше хората от всички лагери покрай Литъл Биг Хорн на предстоящия празник.

— Време е да тръгваме. — Погледът му се плъзна по тялото й, после се върна на лицето; това, което видя, му хареса. — Красива си. Но нещо липсва.

— Липсва?

Той свали от главата си лентата, украсена с орлово перо, и я сложи на нейната. Отстъпи назад и я изгледа усмихнат.

— На тебе ти стои по-добре. Ела, народът те очаква.

И протегна ръка.

Дона го хвана за ръката; силата и топлината на пръстите му се преляха в цялото й тяло. Изглежда толкова красив, помисли тя. Беше облечен целият в бяло. Ризата му бе обшита с мъниста и пера, с гъсти редове ресни, също като нейната. Свършваше точно под тесния му ханш. Мокасините бяха също така изящно украсени, както и ризата. Снежната белота на дрехите му контрастираше със силния загар. Изглеждаше напълно като горд дивак въпреки бронзовата коса и зелените очи.

Тълпата, събрана за празненството, беше неизброима. Дона стисна здраво ръката на Вървящия в сянката, тръгвайки заедно с него по пътеката, която хората им отвориха. В средата ги чакаше Тъкачът на сънища.

Спряха пред шамана; всички бяха впили очи в тях. Тъкачът на сънища заразмахва магическата си пръчка и едно кречетало от кости, мърморейки някакви думи, които Дона не разбираше. Речитативът изведнъж спря. Като по даден знак всички насядаха долу с кръстосани крака. Вървящият в сянката хвана Дона за ръка и я настани между себе си и Бягащия лос. Празненството започна. Воини затанцуваха около огромния огън, други възпяваха смелите им подвизи. От време на време и жените се присъединяваха към танците, които ставаха все по-диви.

Вървящият в сянката докосна ръката на Дона и тя се обърна към него. Очите му бяха добили цвят на тъмна, непроницаема зелена бездна; на лицето му се четеше нескривано желание. Тя усети, че костите й сякаш се топят.

— Готова ли си да тръгваме? — прошепна той на ухото й.

Дона го погледна въпросително. Тя чакаше сватбена церемония да започне.

— Нали тази вечер щеше да бъде нашето съединяване?

— Ние вече се съединихме — усмихна й се той. — Шаманът ни благослови и народът празнува в наша чест. Трябва само да влезем в колибата си заедно, за да бъдем оженени.

— С… само това ли е?

Вървящият в сянката кимна бавно.

— Сега ще дойдеш ли с мене? Чаках толкова, колкото можах.

Той стана и протегна ръка към нея.

Тласкана от обещанието в погледа му, тя му подаде ръка. Той й помогна да стане, вдигна я на ръце посред приветствените викове и я отнесе в колибата им. Сложи я на земята, спусна платнището и остави нощта навън. Предстояха им дълги часове чувствена наслада, взаимно изследване, вземане и даване, устни и тела, преплетени във взаимно желание.

Всеки бавно съблече другия и двамата се отдадоха на любовната игра, която отвеждаше до най-високите небеса на удоволствието, дадени им от боговете на любовта. Вървящият в сянката я люби два пъти един след друг. После заспаха, но малко преди зазоряване се събудиха и отново се любиха. Този път той така се увлече, че не можа да се дръпне навреме и изля семето си в нея. Не беше искал да стане така, но страстта бе осуетила добрите му намерения.

Дона усещаше, че целият й свят сякаш се върти около този единствен мъж. Той беше в сърцето й, в душата й, във всичките й пори. Защо не може да я обича, оплакваше се мълчаливо тя. Защо отношенията им трябваше да бъдат така едностранни? Тя знаеше, че той не се дръпна последния път, когато се любиха, и пламенно се замоли семето му да е намерило плодородна почва. Искаше малка частичка от него, която да пази, след като го загуби.

 

На следния ден започнаха да се готвят за тръгване. Трябваха им няколко дни, за да се сбогуват, да съберат провизии и да обмислят предстоящия път. Вървящият в сянката реши, преди да тръгне, да опита за последен път да разубеди вождовете да разпуснат воините и да се върнат в земите си. Вождът Седящият бик бе пристигнал и събранието бе определено за след два дни, тоест на 21 юни. За съжаление, Вървящият в сянката не успя да убеди и Седящия бик както не бе успял и при другите вождове. Върна се в колибата и каза на Дона да се готви за тръгване на другия ден, 22 юни.

— Седящия бик не беше по-сговорчив от останалите — каза той с малко тъга. — Време е да тръгваме.

Дона не каза нищо. Напрежението в селото беше голямо. Индианците бяха обзети от дух на фатализъм. Тя знаеше, че Вървящият в сянката с основание я отвежда оттук, че ще бъде в безопасност само ако напусне това място. Щеше да тръгне с него и да си изгради собствен живот, където и да я заведеше.

— Къде ще идем?

— В Боузман. Не е далече, там ще можем да се присъединим към някой керван, който минава през Орегон. Пътуването ще бъде изморително, но мисля, че сега си достатъчно добре и ще издържиш.

Той свали панталона, мокасините и ризата и се пъхна под одеялата до нея.

— И къде възнамеряваш да ме стовариш?

— Двамата отиваме в Орегон — смръщи се Вървящият в сянката. — Кой е казал, че ще те стоварвам някъде?

— Нима?

— Сестра ми и съпругът й ще те приемат на драго сърце — възрази той.

— Бих искала…

— По дяволите, Дона, много говориш. Как да те любя, като ми досаждаш за неща, които са толкова отдалечени в бъдещето?

Нещо неизказано увисна във въздуха и Дона се опита да отпъди натрапчивата мисъл, че когато напуснат селото, Вървящият в сянката ще я захвърли така бързо, както бе захвърлил дрехите си. Той не искаше съпруга. Съжаляваше я, а на нея съжалението не й беше достатъчно.

 

Цялото село се събра да се сбогува с тях на следващия ден. Беше 22 юни. Индианските сили, събрани край Литъл Биг Хорн, плашеха дори със самата си неизброимост.

Дона бе потресена. Почувства нещо тревожно в гърдите си, страх за тези хора, чиято кръв течеше отчасти във вените й, но с които нямаше нищо друго общо. Погледна към Вървящия в сянката, смаяна от преобразяването му. Свирепият воин, облечен сега в дрехи на бял човек, беше изчезнал на зазоряване. Коул Уебстър, също толкова красив, силен и усмихнат като Вървящия в сянката, беше същият човек, но малко по-различен.

— Нека Уакантанка те закриля и те води — каза Бягащият лос, стискайки приятелски ръката на Коул.

— И тебе, братко — отвърна Коул.

Изведнъж вниманието им бе привлечено от един разузнавач, който се приближаваше в галоп. Яздеше така, сякаш всички дяволи от ада са по петите му. Насочи се към лагера на Лудия кон и дръпна рязко юздите, когато видя великия вожд да говори със Седящия бик и Жлъчката.

— Това е Конелюбецът. Ще ида да разбера какво става — каза Бягащият лос и забърза нататък.

— Какво мислиш, че е станало? — запита боязливо Дона.

Коул имаше някакви подозрения, но не ги изказа. След няколко минути Бягащият лос се върна с мрачно изражение.

— Какво има? — запита тревожно, Коул.

— Трябва веднага да тръгвате. Забелязали са Седма кавалерийска армия на един ден път оттук. Трябва да се готвим за битка.

— Генерал Къстър — изрече бавно Коул, спомняйки си кой командва Седма кавалерийска армия. Никак не му се тръгваше, но се налагаше. През цялото време, докато бе, живял при Бягащия лос, никога не се бе изправял срещу своите. Независимо от симпатиите, които изпитваше към каузата на индианците, беше убеден, че тази битка не бива да се състои. Който и да победеше, нямаше да има победител.

— Моля се за вас — каза Коул.

Разкъсваше го желанието да остане, но го плашеше мисълта за кръвта, която щеше да се пролее на това място.

Качи Дона на гърба на Уоли, върза юздите на товарния кон за седлото си и яхна Боеца. Погледът, който отправи към Бягащия лос, бе пълен с разбиране. После тупна задницата на Боеца. Дона смушка Уоли с пети и го последва, обръщайки се, за да махне на Пролетен дъжд и Слънчев лъч.

 

Прекараха нощта на лагер край един поток. Коул се люби с Дона под пълната луна. Тя усещаше тъгата му, която правеше любенето им вълнуващо и интензивно. И тя си имаше причини да споделя тъгата му. Разбира се, изпитваше състрадание към съдбата на индианците, но собственото й неясно бъдеще се изправяше като застрашителен призрак пред нея. Можеше да избяга от него само като дава наслада на Коул със своето тяло. Прие го в себе си и взаимната им страст се превърна в балсам за всичките им рани.

 

На следващия ден, 24 юни, те спряха на един хребет и загледаха как Седма кавалерийска армия препуска към лагера на индианците. Когато и последният войник изчезна сред облака прах, Коул помрачня.

— Кога ще стигнат Литъл Биг Хорн? — запита Дона.

— Зависи. Ако яздят цяла нощ, ще пристигнат утре на разсъмване. Ако спрат за нощна почивка, ще стигнат там едва към залез.

Дона не можа да потисне тръпката, която мина през тялото й.

— Колко са много…

— При Литъл Биг Хорн има събрани над три хиляди индианци — напомни й той. — Можем само да се молим всяка от двете страни да прояви милост към другата.

 

След пет дни стигнаха в Боузман. Градът беше като разбунен кошер. Точно същия ден беше тръгнал слухът за клането при Литъл Биг Хорн. Цялата Седма кавалерийска армия на генерал Джордж Къстър била унищожена от огромните сили на сиуксите и северните шайени, които дали много малко загуби. Пренебрегвайки предупрежденията на своите разузнавачи за огромната индианска войска, струпана край бреговете на Литъл Биг Хорн, генерал Къстър бе отишъл право към смъртта си.

Тъй като хората бяха настроени срещу индианците, Коул реши да не чака никакъв керван. Не искаше повече да излага на риск живота на Дона. Не й обясни защо бързат, само я изведе от града и двамата се установиха на лагер сред хълмовете край Боузман.

— Ще ида в града за провизии — каза Коул. — Няма да чакаме керван. Пътят към Орегон е ясен, няма да се заблудим. Вече съм минавал по него.

Тръпка премина по гърба на Дона.

— Какво има? Защо така бързо излязохме от града? Защо не искаш да чакаш за керван?

— Беше в града достатъчно дълго и знаеш какво става. Индианците унищожиха Седма кавалерийска армия. Белите ще излеят гнева си върху всеки човек с индианска кръв.

Дона разтвори широко очи.

— Искаш да кажеш, че аз…

— Те първо ще действат, а после ще питат. Не знам дали ще мога да те спася, ако те видят. — Опитваше се да й обясни, без да я обижда. — Ти имаш индианска кръв. Това те прави враг на хората, които не понасят индианците.

Дона наведе глава, за да скрие сълзите си.

— Винаги ли ще бъде така?

Коул погледна сведената й глава и внезапно му се дощя да убие всички, които биха посмели да я наранят.

— Страхувам се, че доста дълго време това положение няма да се промени.

Тя вдигна очи към него.

— Мислиш ли, че Бягащият лос и другите са живи и здрави?

— Да се молим дано да е така. Ще останеш ли тук няколко часа сама? Трябват ни още провизии, освен това искам да купя фургон и волове. Не искам да те оставям сама повече, отколкото е необходимо.

— Нищо ми няма. Ти побързай. Не обичам да стоя сама.

Това беше вярно, осъзна Дона. Сякаш не бе живяла сама цял живот. Предпочиташе самотата пред компанията на Били. Когато дойдеше да се скрие в колибата между два обира, тя ставаше жертва на гнева му. С Коул обаче знаеше, че макар да не я обича, никога няма да я малтретира и ще я пази с цената на живота си. Не беше в природата на Коул да се отнася зле към жените. Можеше да бъде твърд и суров, но никога не би я наранил нарочно.

— И на мене не ми се иска да те оставям тук незащитена — отвърна той. — Ще ти оставя пушката. — Той я подпря на едно дърво. — Връщам се на залез.

— А ако не се върнеш? — запита тя тревожно.

— Ще се върна — каза той така решително, че страховете й значително намаляха.

Коул тръгна и тя клекна до едно дърво да го чака. Беше страшно уморена. Пътуването я бе изтощило, а бяха едва в началото на едно много дълго пътешествие през планини и реки. Не искаше да мисли за бъдещето си, преди да стигнат Орегон. Нямаше представа колко време ще остане Коул с нея. Въздъхна примирено и облегна глава на ствола. Беше уморена, толкова уморена…

Събуди се сред тъмни сенки и неясен страх. Не знаеше колко време е спала, но тъмнината я бе обгърнала, долитайки на тихите си криле. Отърси се от вцепенеността си и започна да събира дърва и подпалки за огъня. Намери кибрит в дисагите на Коул, запали една клечка и я поднесе към сухата трева, която бе сложила под подпалките. Когато огънят запламтя, тя започна да рови в дисагите, търсейки какво да сготви. Искаше, когато Коул се върне, да завари топла вечеря.

Докато готвеше, Дона поглеждаше нервно към сенките, обграждащи лагера, мъчейки се да разсее безпокойството си, но напразно. Вятърът разнесе миризмата на пържения бекон, привличайки нежелано внимание. Тя чу пращене на съчки и се обърна, очаквайки да види Коул. Приветствената усмивка угасна на устните й, когато двама ездачи влязоха в кръга светлина и слязоха от седлата.

— Я виж ти, какво сме имали тука! — Едрият мъж с рошава брада я огледа с блеснали очи.

— Това е жена, Мейс — каза другият с мръснишка усмивка. Беше висок, слаб, с превръзка на едното око.

— Тя май иска компания, а, Гил?

— Какво искате? — запита Дона, примъквайки се към пушката на Коул, облегната на дървото.

Гил я изгледа със здравото си око.

— По дяволите! Индианка. Нейните ми извадиха окото. — Насочи се към нея и тя заотстъпва. — Къде е твоят човек? Беше ли при Литъл Биг Хорн? Много добри мъже уби твоят народ.

— Ако бях на тебе, нямаше да посягам към пушката — предупреди я Мейс и грабна оръжието.

Докато той отвличаше вниманието й, Гил се промъкна зад нея.

— Съпругът ми е на лов, но скоро ще се върне — изрече дръзко Дона. — Идете си, докато е време.

— Ха — изсмя се Гил. — Твоят човек май се е изпарил, като ни е чул да идваме. Диваците са страхливци. Виж какво направиха с генерал Къстър при Литъл Биг Хорн. — Приближи се и впи поглед в нея. — Я, проклет да съм. Сини очи. Виж тука, Мейс, тя била метиска. Майка й май се е търкаляла с някой бял. И ти ли си курва като майка си, а, сладурче?

Дона отстъпи назад, право в ръцете на Мейс. Изпищя, когато той я притисна здраво.

— Хванах я! — извика той тържествуващо, наслаждавайки се на безпомощността на Дона. — Никога не съм имал метиска. Последната жена, с която спах, беше една дърта курва в Чейен. Сега ще й се порадвам на тази.

Ръката му се плъзна напред по гърдите й и ги стисна болезнено.

— Не! — извика Дона с внезапно избухнал гняв. — Никой мъж вече няма да се гаври с мен!

И тя заби зъби в ръката на Мейс. Той изрева, отслабвайки хватката си, и това й беше достатъчно, за да се завърти и да забие коляното си в слабините му.

— Кучка такава! — изохка той и падна на колене.

Гил замахна да я удари и Дона се завъртя.

— Спри или си мъртъв!

— Какво, по дяволите…

Гил се обърна към гласа. Посегна към оръжието си, но видя, че Коул вече се е прицелил в него, и отпусна ръце.

— Хвърли оръжието и иди там при другия.

— Коул, слава богу, че си дойде — изрече Дона, омаломощена от облекчение.

— Направиха ли ти нещо? — В гласа му се долавяше искрена загриженост.

— Не.

— Ти там, на земята — изрече той, посочвайки към Мейс, който още беше на колене, държейки се за чатала. — Хвърли си оръжието насам. — И двамата се подчиниха, следейки с очи пистолета на Коул. — Сега се качвайте на конете и да ви няма. Ако ви видя пак, първо ще стрелям, после ще питам.

— По дяволите, нищо не сме направили на индианката ти, господине — изхленчи Гил. — Просто си приказвахме.

— Тази жена е моята съпруга — натърти Коул. — Добре ще направите, ако го запомните.

— Ти какво, да не си приятел на индианците? Не чу ли какво е станало при Литъл Биг Хорн?

— Чух. Сега се измитайте оттук.

— Ами оръжията ни?

— Вече не са ваши. Дона, претърси конете им, виж дали нямат пушки. Ако имат, ги вземи.

— Я чакай малко — изрева Мейс. — Не можеш да оставиш човека без никаква защита.

Дона извади пушките от дисагите и се приближи към Коул.

— Мога и ще го направя. Или предпочитате да ви отведа в града и да ви предам на шерифа? Няма да се изненадам, ако сте обявени за издирване.

— Няма защо да ни предаваш на шерифа, господине, тръгваме си.

Минаха предпазливо покрай Коул, качиха се на конете и отпратиха.

Той ги загледа как се отдалечават и се успокои едва когато изчезнаха. Мина много време, преди да се обърне към Дона, за да види дали не е наранена.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Нищо ми няма.

Усмивка повдигна ъгълчетата на устните му.

— Какво направи на Мейс?

Тя също му се усмихна.

— Накарах го да съжали, че ме е докоснал. Когато ме сграбчи, се сетих за Били. Не можех да му позволя да ми стори нещо, затова направих каквото трябваше.

— Сигурен съм, че ако не се бях появил, щеше да се справиш и с другия пак така смело и ефикасно.

— Знам ли — усъмни се тя. — Въпреки това ужасно се зарадвах, като те видях. Какво те задържа?

— Трудно намерих фургон. Накрая открих един, който обаче има нужда да се поправи. Ковачът обеща да свърши работата утре следобед. А с провизиите и воловете беше лесно. Оставих ги при фургона. — Той подуши въздуха. — Бекон ли усеща носът ми? Бих изял цяла мечка.

— О, беконът! — Дона махна димящия тиган от огъня. — Прегорял е, но се обзалагам, че е по-вкусен от мечешкото. Ще отворя една консерва боб, мисля, че е останала и една кутия праскови.

Нахраниха се мълчаливо. Коул изгълта яденето на две хапки, докато Дона вяло ровеше в чинията. Когато свършиха, тя започна да раздига. Той я загледа с гладно изражение, което нямаше нищо общо с храната. Когато тя се запъти към потока със сапун и кърпа, той извика:

— Не се отдалечавай много!

Нощта беше хладна, но Дона искаше да отмие от себе си усещането от допира на Мейс. Свали разцепената пола за езда и блузата и нагази във водата по долна риза. Планинският поток беше по-студен, отколкото очакваше, затова тя побърза да се измие. Когато свърши, беше ужасно настръхнала. Тъкмо излизаше от водата, когато забеляза Коул. Чакаше я на брега с едно одеяло. Дона излезе и той я уви в одеялото, вдигна я на ръце и я отнесе в лагера.

— Мога да вървя — протестира Дона.

— Предпочитам да те нося. — Остави я пред огъня и свали ризата й. — Махни това. Мокро е. Взех ти дрехите, докато се къпеше, и ги донесох тук.

Коул я уви отново в одеялото, грабна я и я занесе на постелките, които беше приготвил.

Сложи оръжията наблизо, свали панталоните и ризата и се пъхна при Дона под двата пласта одеяла.

— Студено ли ти е?

Да й е студено ли? Дона цялата пламтеше. Откакто бяха заминали от Литъл Биг Хорн, беше толкова изтощена, че не можеше да направи нищо друго, освен всяка нощ да се сгушва до Коул и да заспива. Липсваше й сливането на телата им, липсваха й неговите целувки, ласките на ръцете му.

— Как да ми е студено, като ти си толкова топъл?

— Господи, колко ми липсваше — прошепна в косата й той.

— Нали бях при тебе — напомни му тя.

— С дни не съм те докосвал. Беше толкова изтощена, че сърце не ми даваше да те безпокоя. И сега няма да те безпокоя, ако си много уморена или разстроена. Тия мръсници сигурно са те уплашили. Когато видях Мейс да те държи, бях готов да го убия.

— Радвам се, че не го направи. До гуша ми дойде от убийства и кръв. Просто ме люби. Накарай ме да забравя, че ще ме изоставиш.

— Дона, аз…

Какво би могъл да каже? Че няма намерение да я изостави, след като се види със сестра си? Че я обича? Вече й беше казал, че не може отново да обича, а не искаше да я лъже.

— Не, не го казвай. Знам какво си мислиш. Знам, че сърцето ти не е свободно да обича. И няма да имам мъж, който да не ме обича толкова силно, колкото аз го обичам. Люби ме сега. Нека се държим така, все едно сме съпруг и съпруга и ти никога няма да ме изоставиш.

Страстните й думи засегнаха съвестта му. Той винаги бе осъждал мъжете, които използват жените, но нима не правеше същото с Дона? Най-малкото, след като с Утринна мъгла бе преживял най-пълното сливане между женско и мъжко тяло. Ужасно желаеше Дона, но обичаше ли я? Не знаеше какво да прави с нейните чувства към него. Те бяха по-скоро бреме, а не благословия. Но мислите му се разпръснаха в мига, когато Дона притегли главата му към себе си и го целуна. Когато устните им се сляха, избухналата страст помете всичките му угризения. Цялото му същество се съсредоточи върху жената, която държеше в обятията си.

Дона отвори устата си за него и Коул я завладя властно. Когато той отметна одеялото и откри тялото й, тя почувства да я облъхва студен въздух. Той започна да целува и да облизва гърдите й, разкошно набъбнали за него, със сладки твърди зърна. Изстена задавено; възбудата му се превръщаше в сладко мъчение.

Пръстите му започнаха да галят нежните листенца на женската й плът. Тя беше влажна и подута, соковете й обливаха пръстите му. Изведнъж той усети, че търпението му е свършило. Изстена и се хвърли върху нея, разтваряйки бедрата й.

— Искам те — прошепна той срещу устните й. — Толкова отдавна… О, Господи, трябва да… Не мога да чакам…

Навлезе в нея силно, надълбоко.

Тя извика и се притисна към него.

Обгръщаше го горещина, обливаше го непоносимо желание; в ума му не беше останала нито една мисъл, докато се движеше в нея със силни, диви тласъци, вдигайки седалището й, за да се вдълбае още по-навътре в нея. Сякаш не можеше да й се насити, струваше му се, че движенията му не са достатъчно бързи или не навлиза достатъчно дълбоко. Поиска да се слее още по-плътно с нея, вдигна краката й и ги постави на раменете си; тя се отвори за него и той я облада така, както никога дотогава.

— Коул! Не мога! О, господи!

Сега тя хлипаше, стигнала толкова близо до ръба, че се страхуваше да не експлодира. И наистина експлодира. Така силно, че й се стори, че умира, преди отново да си възвърне сетивата.

Коул отново и отново навлизаше в нея, препускайки в стремглав галоп към собствената си кулминация. Когато я достигна, се изля вътре в нея, прекалено отнесен, за да се дръпне.