Кони Мейсън
Жената на разбойника (13)

12.

Вървящият в сянката положи Дона на легло от мек мъх, без да се откъсва от устата й. Жадната настойчивост на целувките му палеше огнени пламъци в нея. Двамата пъшкаха, докато той целуваше пулсиращата ямка в основата на шията й, облизваше розовото й ушенце и притискаше устни към горната част на гърдите й, които се подаваха над деколтето на блузата й.

— Господи, колко си сладка — шепнеше той срещу устните й. — Липсваше ми. И това ми липсваше.

Първата мисъл на Дона беше да му откаже. Но тя се стопи бързо под горещите му целувки. Вкусът на устните му бе така познат. Беше като пристрастяване. Колкото повече я целуваше, толкова повече целувки искаше тя. След секунди вече усети как отговаря на властните пориви на устата му, отчаяно прилепена до него, жадуваща за магията на допира му.

Той започна да я съблича, сваляйки дрехите й една по една. Дона бе така замаяна от собствените си чувства, че не издаде дори един протестен вик. Видя се гола и той отново я зацелува, милвайки гърдите й с една ръка, докато с другата бе обхванал венериното й хълмче и бе пъхнал единия си пръст в кадифената цепнатина, вече овлажнена за него. Гърбът на ръката му дразнеше закачливо малкото чувствително възелче на страстта и Дона се изви, притискайки се към него.

— Искаш ме толкова силно, колкото и аз тебе — прошепна Вървящият в сянката срещу устните й.

Дона отвори уста, за да оспори думите му, но не можа да изрече нищо, само изстена ниско и жадуващо.

Той внимателно пъхна още един пръст в нея. Тялото му се стегна мъчително, реагирайки на горещината, която струеше от нейното тяло. Когато тя се притисна силно към изследващите му пръсти, той пожела да влезе дълбоко в нея, но си наложи да бъде търпелив.

— Ти си толкова красива. Гладка, мека и гореща — шепнеше той срещу устните й. — Гърдите ти са великолепни.

Свободната му ръка галеше едната й гърда, а палецът минаваше полека върху щръкналото й връхче.

Дона потрепери от удоволствие и изстена, когато я разтърси тласъкът на копнежа по него. Макар че Вървящият в сянката почти не беше облечен, панталоните му бяха станали бариера между нея и него. Тя дръпна пречещата й дреха, казвайки му без думи какво иска. Той се надигна и я свали. Мъжествеността му щръкна освободена, издигайки се над стегнатите мускули на корема. Дона преглътна конвулсивно, посягайки да го обхване.

Вървящият в сянката се стегна, хвана ръката й и я поведе нагоре-надолу в движение, което му доставяше удоволствие. После устата му потърси набъбналото връхче на едната гърда. Езикът му запърха по него с чувствени движения, а след това той я засмука силно. Дона усети трепване в тайното място между краката си. Почувства се гореща и влажна, пулсирайки от отчаяно желание.

Ръцете му не спираха да се движат. Той галеше хълбоците и бедрата й, гърдите и хълмчето между краката й. Измъчен стон се откъсна от устните й.

— Сега, любов моя, сега — въздъхна Вървящият в сянката, усещайки как го пронизват острите копия на нетърпението.

— Ела — умоляваше го Дона.

Не можеше да понася вече това изтънчено мъчение.

Той се усмихна, плъзна се надолу по тялото й и леко разтвори краката й. Тя почувства топлия му дъх върху интимното си място и се изпъна в очакване. Езикът му запърха върху набъбналите листенца на нейната женственост. Вкусваше я и я облизваше, дълбаеше и изследваше с диво настървение. Сладкото мъчение продължаваше още и още… докато тя не се разтърси, издавайки дрезгав вик. Преди още да е отшумял последният й спазъм, той се надигна на колене и навлезе в нея, отключвайки още една кулминация, почти толкова силна, колкото и първата.

Вървящият в сянката замря, вгледан в нея. Вторият взрив на удоволствието й го смая.

— Обичам да гледам лицето ти, когато се освобождаваш — каза той с глас, пресипнал от страст.

Спазмите й, разтърсващи и него, го подлудяваха.

Със стегнати мускули и измъчено изражение той продължи да навлиза дълбоко в нея, отново и отново, с мощни тласъци на слабините. Пръстите й се вкопчиха в раменете му, докато той продължаваше да подклажда пламъците на нейния екстаз. Яздеше я силно, навлизаше дълбоко със силни тласъци. Изля семето си в нея с дрезгав вик, без да спира да се движи. Накрая затихна и се търкулна до нея, отпускайки се по гръб.

Дона озадачена се взря в небето. Чувстваше се така, сякаш е била изстреляна далече над облаците, за да докосне слънцето. Тялото й още се топеше в ослепителни пламъци. Обърна глава към Вървящия в сянката и видя, че я гледа. Изчерви се и се опита да се прикрие с метнатите си настрана дрехи.

— Недей — каза той и хвана ръката й. — Нека те погледам още малко.

— Ами ако дойде някой?

— Няма. Далече сме от отъпканите пътеки. Ти си красива. Напомняш ми на… — и той замълча.

— … Утринна мъгла — прошепна Дона; започваше вече да мрази жената, която Вървящият в сянката толкова обичаше. — Тя е мъртва.

Той стисна устни. Болеше го, когато му напомняха за тази загуба.

Дона се изправи и започна да се облича.

— Това не биваше да се случва. Скоро ще бъда съпруга на друг мъж. По-добре ще е и за двама ни, ако си тръгнеш, преди да е настъпила пролетта. Прекалено голямо изкушение си. Доведе ме тук, за да заживея нов живот; защо сега не ме оставиш?

Наистина, защо, помисли Вървящият в сянката. Тъй като не искаше Дона за себе си, трябваше да я остави на някой друг и да намери временно удоволствие при Смеещия се ручей. За съжаление, той не искаше тази жена. А мисълта, че Дона ще бъде с Виещия вълк или с друг мъж никак не му харесваше. В действителност нямаше да я остави да се съсипе, ставайки жена на Виещия вълк. Дори ако трябваше да… Боже господи, за какво мисли? Имаше само един начин да предотврати подобно нещо, но беше ли готов за втора трайна връзка? Вървящият в сянката се замисли сериозно над ситуацията.

Дона беше облечена и готова да се върне в лагера, когато той стигна до решение. Скочи на крака и я хвана за ръка, за да не й позволи да си тръгне.

— Не мога да ти позволя да се съединиш с Виещия вълк.

— Може би съм решила да се съединя със Самотника.

— Не.

Дона изфуча сърдито.

— Тогава за кого предлагаш да се омъжа?

— За мене.

Тя притихна.

— Какво каза?

— Знам, че казах, че няма да се оженя повторно, но съм отговорен за тебе. Единственият начин, по който мога да те защитавам, е като те взема за жена.

Дона продължи да го гледа. Той стоеше, гол и дързък, без да се срамува от голотата си. Тя помисли, че това е най-великолепният мъж, когото някога е виждала. Да се омъжи за него щеше да бъде върхът на всичките й мечти. Но тя по-добре от всеки друг знаеше, че мечтите рядко се сбъдват.

— Сега разбирам, че ще е грешка да те оставя при Бягащия лос — обясни той. — Нямах представа, че нещата ще се обърнат така. Щях да те оставя в опасно обкръжение и това нямаше да е редно. Ще се оженим веднага щом се върнем в света на белите. Ще те заведа при сестра си. Тя ще се грижи за тебе, когато аз замина.

— Когато заминеш? — повтори унило Дона. — И ти, разбира се, ще заминеш.

— Ще ти дам името си, Дона, но не очаквай да се въртя около тебе като грижовен съпруг. Това, което имаме сега, е всичко, което някога ще е общото между нас. Радваме се взаимно на телата си и се харесваме. Щастливи сме, че и двамата изпитваме това.

— Да, щастливи — каза Дона с глас, натегнал от гняв. — Какво ще правя аз, когато ме изоставиш на ръцете на сестра си?

Вървящият в сянката сви рамене.

— За това не съм мислил. Защо трябва да правиш нещо?

— Не, благодаря, отказвам. По-скоро ще си опитам късмета с Виещия вълк. Поне няма да бъде вечно отсъстващ съпруг.

— Отказваш ли ми? — запита смаян Вървящият в сянката. — Смеещият се ручей би се хванала с две ръце за шанса да се събере с мене.

— Тогава се ожени за нея — отвърна рязко Дона. — Аз не те искам, Вървящ в сянката. Искам всичко или нищо от мъжа, за когото ще се омъжа. Не ми е достатъчно да заемам второ място след една мъртва съпруга. Предпочитам да се омъжа за някого, който ще ми даде цялото си сърце.

И тя се обърна.

— Казах ти вече, че сърцето ми не е свободно да…

Дона се отдалечи, без да се обърне. Собственото й сърце беше разбито, но никога нямаше да покаже на Вървящия в сянката колко са я наранили думите му. Едно време беше омъжена за човек, който не я обичаше, и не искаше да повтаря още веднъж тази грешка. Може би щеше да избере за съпруг Самотника. Той ходеше подире й като замаяно кутре. Поне няма да я изостави някъде при роднините си и да хукне да живее отделно от нея.

Вървящият в сянката наблюдаваше развълнуван как Дона се отдалечава. Какво иска от него? Би й дал всичко, което желае, с изключение на сърцето си. Подхождаха си невероятно в леглото. Току-що се беше любил с нея, но тялото му отново я искаше. Взе панталоните си, обу ги и тръгна към лагера. Нямаше представа какво ще прави. Не можеше да защитава Дона, ако тя не иска да бъде защитавана.

 

Времето застудя. Вървящият в сянката трябваше да обуе дългите панталони и да облече туниката от еленова кожа, за да му бъде топло. Скоро щеше да завали сняг. Бягащият лос му беше дал наметка от бизонска кожа за най-лошото време. Дона бе довършила туниката си и вече я носеше. Вървящият в сянката помисли, че изглежда очарователна в индианското си облекло. Впрочем, тя изглеждаше очарователна във всякакво облекло… и без никакво, още повече.

Вървящият в сянката тъкмо чешеше коня си една сутрин, когато Бягащият лос се приближи към него.

— Дона се съгласи да се съедини със Самотника — каза вождът. — Поиска от мене да помоля Тъкача на сънища да й посочи благоприятна дата за сватбата им.

— По дяволите! — изруга Вървящият в сянката през зъби.

— Защо се гневиш? Мислех, че точно това искаш.

— Разбира се, точно това искам. Тя направи своя избор и аз ще го приема.

Той се извърна рязко и се отдалечи, преди Бягащият лос да разбере колко дълбоко го е засегнало решението на Дона.

Индианецът се усмихна многозначително зад гърба на разсърдения си приятел.

 

Зимата връхлетя внезапно. През деня Дона се гушеше в колибата си, за да избегне хапещия студ. Почти не виждаше Вървящия в сянката. Когато го срещнеше, беше все в компанията на Смеещия се ручей. Изглеждаше така, сякаш ухажва вдовицата, но Дона се опита да не се безпокои от това.

Тя чакаше Тъкачът на сънища да определи деня за съединяването й със Самотника. След като прочете знамението по костите, които разхвърля на земята, шаманът назова един ден, който съвпадаше с пълнолунието, само след две седмици. Това бе съобщено на Бягащия лос и той започна да подготвя празника, с който да се отбележи събитието. Според изчисленията на Дона денят щеше да бъде 20 февруари.

Въпреки че Вървящият в сянката бе казал, че приема решението на Дона, той пребледня, когато научи новината, и изрази гнева си пред Бягащия лос.

— Дяволите да я вземат! Тя не може да се съедини със Самотника! Няма да я направи щастлива!

— Може би трябваше да я посъветвам да приеме ухажванията на Виещия вълк — подметна привидно сериозно Бягащият лос.

— Знаеш как се отнасям към този съюз.

— Но нали ти доведе Дона тук, за да си намери другар от моето племе?

Вървящият в сянката го изгледа с буреносно изражение.

— Промених намеренията си. Положението в прериите става опасно. Предпочитам да заведа Дона някъде, където ще е в безопасност.

— Трябва да говориш с нея. Аз не мога да се меся в решенията й.

Вървящият в сянката премисли и реши да последва съвета на вожда. Време беше да се срещне с Дона и да й внуши малко здрав разум. Тук положението беше много по-опасно, отколкото си го бе представял. Храната не достигаше, кравите, обещани от правителството, не бяха пристигнали. Вървящият в сянката ходеше всеки ден на лов мъжете, но най-често се връщаше с празни ръце. Нямаш достатъчно одеяла, а с напредването на зимата положението се влошаваше още повече. Още по-отчайващо беше това, че Бягащият лос възнамеряваше да се присъедини към сиукската войска в Литъл Биг Хорн.

 

Увита в одеяло, Дона седеше в колибата си и се мъчеше да се стопли. Чувстваше се самотна и нежелана. След няколко дни щеше да стане съпруга на Самотника и въпреки че той много я харесваше, тя не го обичаше и никога нямаше да го обикне. Дяволите да го вземат Вървящия в сянката! Нима не знае колко много я наранява? Тя притисна стомаха си, потискайки ужасното гадене, което не й даваше мира през последните няколко дни. Понякога й ставаше толкова лошо, че източваше извън колибата, за да повръща.

Дона въздъхна отчаяно. Щастието й изглеждаше непостижимо. Най-напред бе станала жертва на Били, а сега щеше да се омъжва за мъж, когото не обича, и да живее сред народ, с когото не се чувства свързана въпреки сиукската си кръв. Изведнъж тя чу стъпки в снега. Надяваше се да не е Самотникът.

— Дона, аз съм, Вървящият в сянката. Искам да поговоря с тебе.

Тя замръзна. От седмици не бе оставала насаме с него. Бе го наблюдавала как ухажва Смеещия се ручей и примираше всеки път, щом той влезеше в колибата на вдовицата. Стомахът пак я сви, но тя преглътна жлъчката, която се надигаше в гърлото й.

— Важно ли е? Не се чувствам добре.

Само като чу това, Вървящият в сянката нахлу в типито.

— Болна ли си? — Загрижеността му бе искрена. — Какво ти е? Ако ти трябва лекар, в резервата има.

Дона поклати глава.

— Стомахът ми е малко разбъркан, ще ми мине. За какво искаш да говорим?

Той се отпусна на колене до нея.

— Още не е късно да кажеш на Самотника, че не можеш да се съединиш с него. Аз сам ще говоря с него, ако искаш.

— Защо да го правя?

Погледът му проникна до сърцето й.

— Защото не го обичаш.

— Ти откъде знаеш?

— Просто знам. Сгреших. Мястото ти не е тук.

— Тогава къде е?

Вървящият в сянката замълча и седя така толкова дълго, че на Дона й се прищя да го удари. Нямаше по-упорит човек на земята от него. Тъкмо поиска да му го каже, когато я връхлетя нов спазъм нужда. Повдигна й се и тя скочи ма крака.

— Къде отиваш?

Дона притисна ръка към устата си и изтича навън. Едва успя да стигне до края на гората и повърна. После се облегна на едно дърво, понеже нямаше сили да стигне до колибата. Не разбра кога Вървящият в сянката е дошъл при нея, докато не го усети да я вдига и да я отнася обратно в типито.

— Не искаш ли да ми кажеш какво става? — запита той, след като я положи на постелките й и й донесе вода.

— Н… нищо. Не знам какво ми става.

Вървящият в сянката я изгледа със замислено присвити очи.

— Ще ти задам един личен въпрос, Дона, и очаквам да ми кажеш истината.

Тя нямаше представа за какво говори той.

— Кога беше последният ти женски цикъл? Преди или след като се любихме в гората?

Очите й се разшириха, когато най-накрая разбра.

— След това — излъга тя.

Не искаше мъж, който не я иска.

— Откога повръщаш?

— Отскоро. — Още една лъжа.

— Други признаци? Гърдите ти по-чувствителни ли са от обикновеното?

Тази сутрин, когато се обличаше, Дона бе почувствала, че гърдите я наболяват. Изглеждаха й по-пълни. Но можеше да отговори на Вървящия в сянката само по един начин.

— Не, нямам подобни признаци.

— Сигурна ли си, че не си бременна?

— Абсолютно.

Той седна до нея и я обгърна през раменете.

— Не ме лъжи, Дона. Ако носиш моето дете, няма да ти позволя да се омъжиш за Самотника. Няма да позволя друг мъж да отглежда детето ми.

— Върви по дяволите! — Тя се изтръгна от ръцете му. — Ти искаш дете точно толкова, колкото и съпруга. Предлагаш да ми дадеш името си, но не и любовта си.

— Знаеш причината. Не съм готов да обикна друга.

— А аз не съм бременна. Само стомахът ми не е добре.

Вървящият в сянката не й повярва. Ако тя наистина беше бременна, с времето истината щеше да излезе наяве. Но тогава тя щеше да е омъжена за Самотника. Как може една крехка жена да му създава толкова тревоги?

— Ще ми кажеш ли, ако разбереш, че си се лъгала?

— Защо?

— По дяволите, Дона, не ме предизвиквай. Ако още настояваш да се събереш със Самотника и носиш дете от мене, ще трябва да се приготвиш да се откажеш от детето, щом го родиш.

След като се изказа по вълнуващия го въпрос, той излетя от типито, оставяйки Дона да мисли за куп неща. Възможно ли е Вървящият в сянката да й вземе детето, ако наистина е бременна, замисли се Дона. Може ли да го представи като дете на Самотника? Отговорът беше решително „не“. Самотникът беше добър мъж, не заслужаваше да му причинява това.

Дона докосна гърдите си, опитвайки колко са чувствителни. Сви се, когато болката й доказа, че Вървящият в сянката е отгатнал истината преди нея. Всички признаци сочеха, че е бременна. Той щеше да си иде през пролетта, приблизително по това време, когато Бягащият лос щеше да заведе племето си при Литъл Биг Хорн.

За съжаление, вече не беше възможно да се съедини със Самотника. Трябваше по някакъв начин да му каже, че не е подходяща за него, без да разкрива тайната си. Ако имаше късмет, бременността й нямаше да проличи поне още няколко месеца. Вероятно беше най-многото във втория месец.

 

На следващия ден Дона потърси Самотника. Времето бе поомекнало и тя предложи да се поразходят. Той веднага се съгласи.

Вървящият в сянката ги наблюдаваше как вървят покрай реката с изкривено от ярост лице. Искаше да ги последва, но се въздържа, защото щеше да изглежда като ревнивец, а всъщност не ревнуваше. Само приемаше много сериозно отговорността си за Дона. Тя не беше за Самотника и той просто не искаше тя да допусне грешка.

Дона спря и се обърна към Самотника. Млад е, помисли си, и няма да му е трудно да намери друга жена.

— Никога не съм искала да те наскърбя, Самотнико, но промених намерението си за нашата сватба.

Младият воин замря на място.

— Да не би да си решила да приемеш ухажването на Виещия вълк?

— Не, не е това. Не съм готова да се омъжа повторно. Нали знаеш, бях омъжена и бракът ми не беше щастлив. Съпругът ми ме биеше и унижаваше.

— Аз никога не бих направил това.

— Знам, но женитбата ме плаши. Прости ми. Дори не съм сигурна дали ще остана с племето. Не ми е мястото тук.

— Ще заминеш ли с Вървящия в сянката? На него като че ли не му харесва да се оженим?

— Така е — отвърна Дона кратко.

Красивото му лице се смръщи замислено.

— Не разбирам.

Дона не знаеше къде ще отиде, след като Вървящият в сянката си тръгне през пролетта. Сама и бременна — бъдещето й в света на белите не беше никак обещаващо. Дълго мисли над положението си, питайки се дали няма да сгреши, ако не се омъжи за Самотника. Индианците обичаха децата. Той може би щеше да приеме детето на Вървящия в сянката като свое. Но не й харесваше да го мами по този начин. Може би просто трябваше да роди детето и след това да се съедини със Самотника, ако той още я иска.

— Реших да изчакам. Ако още ме желаеш след няколко месеца, ще се оженя за тебе.

Лицето на Самотника светна.

— Да, ще те искам. Ще те чакам, когато станеш готова.

Дона си пожела да бе обикнала Самотника. Той беше млад, добросърдечен и приятен. Би могла да попадне на нещо много по-лошо. После си помисли за Вървящия в сянката и си пожела да не беше толкова упорит. Много хора, загубили другарите си, се женеха повторно, след като изтечеше траурът им. Траурът на Вървящия в сянката надхвърляше границите на нормалното човешко поведение. За съжаление, той самият не го съзнаваше.

 

— Какво каза на Дона, че я накара да отложи сватбата си? — запита Бягащият лос, когато Вървящият в сянката се отби при него по-късно вечерта, за да поговорят и да изпушат една лула.

— Кога е решила това? Като говорих с нея, беше решена да се съедини със Самотника. Видях ги да говорят днес.

Бягащият лос изпълни дробовете си с дим, после бавно го издуха.

— Тя дойде при мене, докато ти беше на лов, и ми каза, че още не е готова да се омъжи повторно.

Вървящият в сянката пое лулата от ръцете на Бягащия лос, дръпна дълбоко от нея и бавно издуха дима.

— Тя обясни ли каква е причината да вземе такова решение?

Той просто знаеше. Интуицията му казваше, че Дона е бременна.

— Не ми каза нищо друго. Самотникът обещал да я чака, докато стане готова.

— Само ще си загуби времето.

— Ще почакаме и ще видим.

 

Седмиците минаваха застрашително бързо. През март Бягащият лос започна да се приготвя за отпътуването към Литъл Биг Хорн; племето щеше да тръгне през април. Дона не разкриваше на никого тайната си. Дори Слънчев лъч, с която най-много се бе сближила, не разбра за състоянието й. Пристъпите на повръщане отминаха, нямаше други признаци на бременност, освен че гърдите й се увеличиха. Коремът й още беше плосък и тя се надяваше да остане такъв още няколко седмици. Старателно избягваше Вървящия в сянката, но чувстваше погледа му, докато ходеше из лагера.

Дона се боеше, че той подозира за бременността й. За щастие, нямаше как да бъде сигурен. И тя смяташе положението да остане такова. Един ден Вървящият в сянката поиска да се срещне с нея насаме.

— Бягащият лос скоро ще заведе племето си в Битъл Биг Хорн.

— Знам. — Когато той заминеше, тя щеше да остане съвсем сама. — Предполагам, че се готвиш да отпътуваш за Орегон.

Той я погледна косо.

— Реших друго. Ще ида с Бягащия лос в Литъл Биг Хорн. Трябва да се опитам да внуша малко здрав разум на вождовете. Ако мога да ги убедя да разпуснат воините си, ще бъде избягната една огромна трагедия.

Дона остана смаяна.

— Значи няма да заминеш?

— Може би по-късно. Но няма да тръгна, преди да се опитам да вразумя вождовете. Те трябва да разберат колко пагубна ще бъде тази битка за тях. Дори да победят, ще загубят.

— Това ли е единствената причина? — запита с надежда Дона.

— Каква друга причина може да има?

Обезсърчена, тя се извърна. Защо Вървящият в сянката не може да забрави Утринна мъгла и да обикне друга жена? Болеше я, като знаеше, че не може да предложи нищо на мъж като него. Той я беше видял в най-жалкото й състояние и сигурно не хранеше никакви илюзии по отношение на нея. Девичеството й бе запазено, но в нея почти не бе останало нищо друго чисто. Той знаеше за нея всичко, което можеше да знае, и намираше, че е недостойна за неговата любов. Толкова е просто. Защо тя не може да го приеме?

 

Оживление цареше в лагера. Времето беше меко за април и отпътуването за Литъл Биг Хорн бе насрочено за следващия ден. Дона вече бе опаковала нещата си. Тя продължаваше да носи удобната туника от еленова кожа, мокасини и панталони вместо обичайното си облекло. Но внимателно бе прибрала дрехите, с които бе пристигнала, защото можеше да й потрябват. Точно сега обаче тази възможност изглеждаше доста несигурна. Пазеше парите от наградата, които Вървящият в сянката бе настоял да вземе, но за колко време щеше да стигне тази малка сума на една жена, която ще трябва да издържа дете?

 

Дона се събуди рано сутринта в определения за тръгване ден. Пролетен дъжд и Слънчев лъч дойдоха да й помогнат да разглоби типито, за да може да бъде натоварено на носилка и пренесено на новото място. Стана й ясно, че до Литъл Биг Хорн ще се пътува много дни, и се подготви. Тъй като конете не бивше да се уморяват, тя разбра, че жените и децата ще трябва да вървят пеша през целия път. Надяваше се да издържи на уморителния преход. Ако Слънчев лъч, която беше бременна в последните седмици, можеше да издържи, щеше да издържи и тя.

Вървящият в сянката се отби, за да я попита дали е стегнала багажа си и дали е готова за тръгване. Дона го увери, че е готова. Тогава пристигна Самотникът и Вървящият в сянката си тръгна с мрачно изражение, подобен на буреносен облак. Самотникът помогна на Дона да сложи юздата на коня и да натовари разглобеното типи на носилката. После отиде при младите воини, които яздеха напред, за да проучват пътя.

Дона се опита да не показва, че й е неприятно, като видя Вървящия в сянката, че помага на Смеещия се ручей да натовари носилката си. Прониза я ревност, тя се опита да отмести поглед и се ядоса на себе си, че не успя. Когато той погледна към нея и видя, че го наблюдава, тя врътна глава толкова рязко, че й се зави свят. Олюля се и се хвана за юздата на коня си, изчаквайки да премине замайването.

Слънчев лъч я забеляза и дойде да й помогне.

— Зле ли ти е, Дона?

— Не, всичко е наред. Зави ми се свят за миг, но вече ми мина.

Индианката я изгледа скептично.

— Сигурна ли си? Забелязах, че напоследък не си на себе си. Това има ли нещо общо с Вървящия в сянката? Съжаляваш ли, че не се събра със Самотника?

Само да знаеше, помисли Дона.

— Не, наистина съм добре. Не можех да се оженя за Самотника… още не.

Преди Слънчев лъч да успее да я запита нещо, чуха сигнала за тръгване. Дона нямаше представа какво й готви това пътуване или какво ще намери, когато пристигне. Само времето щеше да покаже.