Кони Мейсън
Жената на разбойника (5)

4.

Изминаха в почти пълно мълчание обратния път до колибата. Коул не можеше да се справи с чувствата, които не разбираше и никак не му харесваха. Можеше някак да се оправи със съчувствието и състраданието. Но другите чувства, които нямаха нищо общо с тях, го притискаха и притесняваха.

Мислите на Дона не се различаваха много от неговите. В магазина Коул я бе погледнал с желание. Бе виждала желание в очите на сподвижниците на Били и се бе научила да се страхува от него. Но от Коул не я беше страх. Той се държеше мило и внимателно с нея, независимо че тя го лъжеше относно откраднатите във влаковия обир пари. Дона знаеше, че не е красавица. Беше слаба, със златиста, а не млечнобяла кожа, устата й бе много голяма, а очите — с изтеглени външни ъгли. Изглеждаше странна, екзотична, но не и красива.

Погледна крадешком към Коул, възхитена от високата му фигура и лекотата, с която седеше на коня. Макар че шапката скриваше по-голямата част от махагоновата му коса, си спомни как безпощадното прерийно слънце я превръщаше в жив пламък. Кожата му бе загоряла, но тя подозираше, че както при повечето бели хора е бяла на местата, които слънцето не бе докоснало.

— Колибата е зад ей тези дървета — каза Коул, нарушавайки размислите й. — Май ще трябва да копая из целия двор, освен ако не ми кажеш къде са парите.

Дона прехапа устни. Как да му позволи да вземе парите, когато тя така отчаяно се нуждае от тях? Как можеш да ги задържиш, когато не ти принадлежат, обаждаше се и съвестта й.

Отминаха дърветата и излязоха на полянката. Обедното слънце огряваше колибата и тя изглеждаше напълно спокойна. Но Коул внезапно дръпна юздите; конят на Дона спря послушно зад неговия.

— Какво има?

Да не би да е доловил нещо, което й е убягнало, запита се тя.

— Не знам. Инстинктът ми подсказва, че нещо не е наред. Прикрий се в горичката. Аз ще се приближа. Не излизай, докато не ти кажа, че е безопасно.

Той се насочи към колибата. Всичко изглеждаше точно така, както го бяха оставили, но напрегнатите нерви на Коул говореха друго. Животът сред индианците го бе научил на много неща. Едно от тях беше да следва интуицията си; рядко се лъжеше. Той слезе от коня на няколко ярда от колибата, върза го за един кол и спря пред плевнята, за да проучи ситуацията. Не чу нищо необикновено. Не видя нищо нередно. Приближи се предпазливо към колибата и ритна вратата.

Вътре нямаше никой. Коул усети прилив на облекчение, но за кратко. Стомахът му още беше стегнат и по тила му лазеха тръпки. Може би остарявам, помисли той, извърна се и погледна към двора. Застана на прага и внимателният му поглед обходи околността. В последния момент зърна една ръка и една глава да се подават иззад плевнята. Извади пистолета си и се хвърли наляво. Това му спаси живота. Ако беше останал прав, куршумът щеше да прониже сърцето му. Вместо това той прониза лявото му рамо, излезе през гърба и се заби във вратата зад него.

Коул се олюля, но запази равновесие и с върховно усилие на волята остана на крака. След секунда стрелецът безразсъдно излезе на открито, очаквайки навярно да го види прострян долу. Но Коул беше готов. Вдигна пистолета, прицели се и стреля. Мъжът изрева от болка и се скри зад плевнята. Коул го чу да се отдалечава в галоп точно когато започна да се свлича на земята.

Дона бе чула първия изстрел и наблюдаваше с нарастващ ужас как Коул с огромни усилия се стреми да остане прав. Нямаше представа откъде е намерил сили да се прицели и да стреля, но като че ли бе ранил нападателя. Дона видя един конник да изскача иззад плевнята и да се насочва право насреща й. Тя благоразумно остана скрита, докато мъжът профучаваше покрай нея. Беше се навел ниско над седлото и голямо петно кръв обагряше предницата на ризата му, но тя го позна. Беше Сам Пикънс, член на бандата на Били.

Без да се обръща да погледне подире му, тя напусна прикритието си и се устреми към колибата. Спусна се от седлото още преди конят да беше спрял, и коленичи край Коул.

— Коул! Лошо ли си ранен?

Отвори ризата му, за да намери раната. Донякъде се успокои, когато видя, че куршумът е влязъл през рамото и е излязъл, без да засегне костта. Коул бе целият в кръв, но това беше хубаво, защото кръвта щеше да прочисти раната.

Той изстена и отвори очи. Опита се да помръдне, но избухналата болка го отведе почти до ръба на припадъка. Преглътна с усилие и насочи поглед към Дона. Тя бе откъснала парче от ризата му и го бе сгънала, за да го притисне към раната. Действаше уверено, затова Коул се съсредоточи върху болката, опитвайки се да я овладее.

— Куршумът мина напряко — каза той през зъби. — Виж дали няма парченца плат в раната.

Дона кимна.

— Можеш ли да станеш, ако ти помогна? Трябва да легнеш в леглото. Правила съм така с Били. Имаш ли уиски? Били казваше, че уискито било най-добрият дезинфектант.

— В дисагите. Ако се опра на рамото ти, мисля, че ще мога да стана. Проклето копеле! Видя ли кой е?

Дона се наведе и метна ръката му на рамото си.

— Беше Сам Пикънс. Дошъл е за парите. Ти го рани.

Коул направи гримаса.

— Ще се върне. И Спайдър Луис също.

— Добре, сега внимателно. Ставай.

Коул сви колене и се надигна, опитвайки се да не натоварва Дона прекалено много. Тя беше твърде крехка, за да издържи цялата му тежест. Болката беше поносима, но все пак се зарадва, когато стигна леглото.

— Ще ти сваля ботушите и ще ти донеса малко уиски — каза Дона със загрижен глас.

Коул благодари на Бога, че не беше лошо ранен, но се разгневи на себе си, че бе допуснал такава небрежност. Проклетата рана щеше да му попречи да работи поне един-два дни. Размърда се и затвори очи, мъчейки се да прогони болката.

Дона се върна с уискито и замря до леглото, като видя, че той лежи неподвижно със затворени очи. Обзе я страх. Помисли, че е… Не, разтърси се тя мислено, раната му не е сериозна. Той е силен мъж. Били бе получавал доста по-лоши рани от тази и бе оцелявал. И Коул щеше да оцелее. После видя, че гърдите му се вдигат и спускат равномерно, и разбра каква глупачка е била. Разбира се, че ще оживее.

Тя се приближи до леглото и остави бутилката с уиски на пода.

— Ще ти сваля ризата и ще промия раната — каза тя, когато Коул усети присъствието й и отвори очи.

Той се надигна леко, за да може тя по-лесно да измъкне ръцете му от ръкавите.

— Ще боли адски много. Били винаги караше някой от хората му да го натиска към леглото.

Той стисна зъби.

— Давай. Свикнал съм да ме боли.

Дона прехапа побелелите си устни и наведе бутилката с уиски над раната на Коул. Когато усети първата капка от кехлибарената течност върху живата рана, той трепна, после застина съвсем неподвижен.

— Добре ли си?

— Чудесно. — Задавеният глас и потъмнелите от болка очи издаваха непоносимото му страдание. — Продължавай.

Дона продължи да промива.

— Обърни се, трябва да промия и изходната рана.

Капки пот избиха по челото на Коул, докато се обръщаше първо настрани, после по корем.

— Ти… си… добра… болногледачка.

— А ти си по-добър пациент от Били. Той не смееше да ходи на лекар и ме караше да се грижа за раните му. Извадила съм няколко куршума от него.

Тя работеше бързо и ефикасно. Когато проми раната, разкъса единствената си резервна риза и я превърза стегнато. Накрая разклати бутилката, видя, че в нея е останало два пръста уиски, и каза:

— Има още малко, добре ще е да го изпиеш.

Коул се опита да се надигне, но не можа.

— Ще ми трябва помощ.

Дона сипа уискито в очукана калайдисана чаша, повдигна главата му и поднесе чашата към устните му. Той изпи всичко. После се отпусна на леглото с въздишка и затвори очи. Утре щеше да има повече сили. Щеше да стане от леглото и да продължи да търси парите. Надяваше се Сам и Спайдър да не се покажат скоро, поне докато не възстанови силите си.

Ужасно му се спеше, но не можеше да заспи. Знаеше, че забравя нещо. Нещо, което трябва да каже на Дона. С голямо усилие отвори очи. Тя беше още тук, виждаше я размазано, но беше тук. Спомни си какво искаше да й каже.

— Оръжието. Донеси го. Ако Сам или Спайдър дойдат, докато съм още зле, вземи пистолетите ми и стреляй на месо. Те са пропаднали хора, няма да се спрат пред нищо, за да получат парите.

— Мога да се грижа за себе си — възрази Дона. — Сега спи. Не мисля, че Сам ще се върне скоро. Не знам как успя, но ти го рани.

Коул се опита да се съсредоточи върху думите на Дона, но като че ли ги чуваше много отдалече. Уискито започваше да действа и той се унесе в здрав сън.

Дона седя дълго на ръба на леглото, взирайки се в оголените гърди на Коул. Тялото му изглеждаше толкова стройно, толкова твърдо. Гърдите му бяха също така загорели, както ръцете и лицето. Малко мъже събличаха ризите си за толкова дълго, че слънцето да обгори тази част от телата им. Но Коул бе различен от повечето мъже.

Тя стана рязко и се заразхожда из тясната колиба, а умът й работеше на пълни обороти. Коул нямаше да се събуди поне няколко часа. Тъкмо сега бе най-подходящото време да тръгне. Можеше да извади парите от скривалището, да вземе един от пистолетите на Коул и да се изпари оттук, да иде много далече. Раната му не беше сериозна, щеше да оздравее, значи нямаше да изостави безпомощен човек. Когато се събуди, най-вероятно ще е започнал да оздравява.

Но се поколеба, припомни си колко мило се бе държал с нея, колко нежно се бе грижил, когато тя беше ранена. Върви, викаше един глас в главата й. Тя погледна с копнеж към вратата, но краката й отказваха да помръднат. Какво беше това странно чувство? Каквото и да беше, интуицията й подсказваше да му се съпротивлява.

Смешно е, упрекна се тя. Помъчи се да се отдели от Коул и започна да събира скромния си багаж. Освен дрехите на гърба си имаше много малко други неща, и то без никаква стойност. Реши, че няма да е честно да задържи нещата, които Коул й бе купил от града, и ги остави. Щеше да има достатъчно свои пари, за да си купи дрехи, веднага щом напусне това място.

Беше готова. Пътят я зовеше. Парите бяха близо, толкова близо. Тогава Коул изстена. Дона замръзна, опитвайки се да отпъди този звук. Той отново изстена. Тя се разкъсваше. Съвестта й настояваше да провери състоянието му поне още веднъж, за последен път. Така нямаше да има угризения.

По лицето на Коул бяха избили ситни капчици пот. Кожата му бе зачервена от треската и гореща на пипане. Дона разбра — и това накара сърцето й да се свие, — че не може да го изостави. Не сега. Само някой без капка съвест би изоставил човек, който е толкова зле, че не може да се грижи за себе си.

Тя въздъхна примирено, отпъди всички мисли за парите и се захвана за работа. Отиде до реката да донесе студена вода и изми лицето и гърдите на Коул с безкрайно търпение. Прокарваше отново и отново намокрената материя по сгорещената му плът. По гърдите му растяха къдрави червени косми, толкова меки, че у нея се зароди греховното желание да прокара ръка през тях. Кожата му беше твърда и гладка под пръстите й. Стресна се, когато осъзна, че й е приятно да го докосва.

Стъмни се, настана нощ. Дона отиде няколко пъти до реката за студена вода. Накрая умората я надви и тя се отпусна да си почине. Сега Коул беше по-добре, кожата му вече не гореше под пръстите й. За миг през ума й мина мисълта да тръгне сега, както бе планирала, но се запита как ще се справи Коул, ако треската се върне. Опита се да ожесточи сърцето си срещу агента на железниците, който се бе втурнал неканен в живота й, но не можа. Знаейки, че ще съжалява за решението си, тя разстла постелките на Коул до леглото и легна. Сънят дойде почти веднага.

 

Коул посегна към Утринна мъгла и се зачуди защо не я намира до себе си в леглото. Имаше нужда от нея. Бяха сродни души, предназначени да се обичат вечно. Защо е напуснала постелята им?

— Утринна мъгла! Къде си, любов моя?

Дона дочу Коул да вика насън и веднага се събуди. Да не би треската да се е върнала? Обзе я тревога. Нямаше лекарства, нямаше с какво да облекчи болките му. Спомни си, че майка й бе събирала лечебни треви в гората, но нямаше представа какви точно.

— Утринна мъгла! Върни се при мене.

Дона стана и се приближи към Коул. Сложи ръка на челото му — беше горещо. Треската се е върнала, точно както се бе опасявала.

— Утринна мъгла!

Когато той започна да се мята, Дона се уплаши, че може да се нарани, и се опита да го успокои.

— Тук съм, Коул. Твоята Утринна мъгла е тук.

Той като че ли я чу и веднага утихна. Въздъхна и й заговори на сиукски. Дона разбра някои думи, защото майка й я бе учила на този език преди много години.

— Легни до мене, моя любов. Мястото ти е тук.

Дона се стресна, когато Коул посегна към нея и я дръпна да легне до здравата му страна. Погали дългата й черна коса и започна да й говори нежни, любовни думи. Дона не се опита да се освободи, защото, както изглежда, това го успокояваше. Отпусна се леко до него, смаяна от нахлулите мисли. Питаше се какво ли би било всяка нощ да спи в прегръдките на този мъж.

Каква глупачка е — да си мечтае за такива невъзможни неща.

Миг, преди да заспи, на Дона й се стори, че го чува да шепне името й.

 

Коул се размърда, проверявайки внимателно ръцете й краката си. Чувстваше се все още скован, цялото тяло го болеше, но можеше да се справи. Запита се защо ръцете му са така странно празни. И се сети. Беше се събудил през нощта и беше видял с приятно учудване, че Дона се е сгушила до него. Още усещаше топлината и аромата й.

В колибата нахлу светлина; усещаше я през клепачите си. Отвори бавно очи. Когато мъглата пред него се разсея, я видя. Стоеше до печката, облечена в нова жълта рокля. Изглеждаше като слънчев лъч, ярка и блестяща, със зачервени от горещината бузи. Бе ходила до реката да се изкъпе, косата й беше още влажна и се спускаше на къдрици покрай лицето. Сигурно бе усетила впитите му в нея очи, защото се обърна и погледна към него. Усмихна му се плахо.

— Вече си буден! Как се чувстваш?

— Зле, но се търпи. Не си спомням много нещо, след като ми превърза раната.

— Заспа. Треската се уталожи, мисля, че най-лошото е отминало. Нямах лекарство да ти дам, но направих каквото можах.

— И какво беше то? — полюбопитства Коул.

— Измих те със студена вода, за да намаля треската. Гладен ли си?

Той се усмихна.

— Ужасно съм гладен.

— Добре. Намерих заек в един от капаните. Одрах го и го сготвих, докато спеше. Бульонът ще ти върне силата. Загубил си много кръв.

Тя сипа в чинията бульон и я сложи на малка масичка до леглото. Когато Коул посегна към лъжицата, ръката му трепереше толкова силно, че не можа да я поднесе до устата си, без да я разлее. Тогава Дона отмести ръката му, седна на ръба на леглото и внимателно започна да сипва бульон в устата му.

— Хубаво е — каза той, усещайки как силата му се връща. — Някога, много отдавна — припомни си той, — когато бях болен, близначката ми ме хранеше с бульон, точно както ти сега.

— Имаш сестра близначка? — възкликна Дона. Много искаше да научи нещо повече за този мъж, който така властно се бе намесил в живота й. — Къде е тя сега?

— Ашли и съпругът й Танър живеят в Орегон, с двете си деца. Гостувах им през седемдесет и втора, но оттогава не сме се виждали. Пишем си редовно. Исках пак да им ида на гости, но все не намирах време. Имам племенник, когото не съм виждал.

— Ашли прилича ли на тебе?

— Много по-красива е — отвърна Коул. — И двамата сме зеленооки, но нейната коса е по-червена от моята. Тя тръгна на запад с един керван през шейсет и шеста, за да дойде при мене. Тогава служех в армията. Помолила Танър да се ожени за нея, защото водачът на кервана не приемал сами жени да пътуват с тях. Танър е южняк. Имаше зъб на всички янки, но сестра ми успя да го укроти. Бягащият лос видял Ашли и я отвлякъл от кервана. Напомни ми да ти разкажа някой път тази история.

— Бягащият лос — повтори тя. — Кой е той?

— Вожд на сиукско племе. Живях известно време с тях.

— Там ли срещна Утринна мъгла?

Зелените очи на Коул потъмняха от спомена.

— Утринна мъгла беше полусестра на Бягащия лос. Мисля, че се влюбихме един в друг още в мига, когато очите ни се срещнаха. За нещастие, нямахме много време да бъдем заедно. Налагаше се да напусна племето малко след като се оженихме. Докато ме е нямало, селото била нападнато от воини на племето гарвани. Утринна мъгла беше една от жертвите.

Сърцето на Дона се сви от съжаление. Мъчителната болка, която личеше в зелените дълбини на очите на Коул, показваше, че той все още обича мъртвата си жена. Сигурно е чудесно да бъдеш обичана по този начин, замечта се Дона. Тя не бе познала любовта. Майка й се боеше да показва открито привързаността към дъщеря си. Бащата на Дона беше ревнив и искаше цялото внимание на Зимно небе само за себе си. Ако поне веднъж в живота си познае такава любов, каквато Коул бе изпитвал към Утринна мъгла, това щеше да бъде невероятно блаженство. Тя обаче знаеше, че не бива да иска неща, които никога няма да се случат.

— Съжалявам.

Коул сви рамене.

— Това беше отдавна. Останах при Бягащия лос четири години, преди да разбера, че повече не мога да бягам от света. Не съжалявам за годините, прекарани с племето, научих се да действам, да мисля и да живея като сиуксите. Тези познания ми помогнаха в работата ми и много пъти са ми спасявали живота.

— Защо не си се оженил повторно?

Дона съжали за въпроса още щом го изрече. Не беше нейна работа. Когато Коул си отиде, тя вече никога няма да го види.

Коул отмести очи и си представи Утринна мъгла в деня, когато се разделиха. Очите й бяха замъглени от сълзи, но усмивката й казваше, че знае, че той ще се върне при нея. Любовта им беше предопределена да трае вечно.

— Никоя жена не можа да замести Утринна мъгла в сърцето ми — каза Коул. — Някой ден ще обикнеш някого така и ще разбереш.

Дона го погледна и усети, че вече разбира. Страхуваше се от това, което Коул я караше да чувства. Но вместо да се задълбава в сърцето си и да търси обяснение, тя изведнъж се изправи.

— Искаш ли още бульон?

— Не, сега не. Но се чувствам по-добре. До утре ще съм достатъчно закрепнал, за да продължа търсенето. Трябва да намеря парите, преди Сам и Спайдър да се върнат.

Вгледа се внимателно в нея, очаквайки, че тя ще каже нещо, но остана разочарован, когато тя замълча.

Дона се обърна настрана, знаеше какво иска Коул от нея. Но не можеше да му даде тези пари. За нея това беше въпрос на живот и смърт.

Коул загледа Дона, която се занимаваше с домакинските си работи. Беше се променила, откакто я видя за пръв път преди няколко дни. Очите й вече не гледаха така подплашено, изострените черти на лицето й се бяха отпуснали. Сега изглеждаше някак въздушна и доста по-самоуверена. Понякога му се виждаше дори невинна като дете. И уязвима. Трудно му беше да повярва, че е била интимна с Коб и неговите сподвижници.

Запита се какво ли ще прави тя, когато той си тръгне оттук. Не му беше трудно да се сети защо казва, че не знае къде са откраднатите от влака пари. За съжаление, жена без пари и перспективи нямаше голям избор. Плячката от обира щеше да й осигури нормален живот занапред. Донякъде разбираше защо отрича, че знае къде са парите. Но той беше дошъл да върши работа и чувствата тук нямаха място.

 

Когато стана време за вечеря, Коул се почувства достатъчно силен, за да стане и да седне до масата. Изми се в кофата с вода, която Дона бе оставила пред вратата, и седна до разклатената маса. Когато тя сложи пред него чиния с вкусна заешка яхния и кнедли, той залапа с голям апетит. Утре щеше да продължи търсенето, затова имаше нужда да се подсили и да закрепне колкото може по-скоро.

— Как е рамото ти? — запита Дона.

— Наболява малко — отвърна той, макар в действителност да усещаше доста силна болка.

— Тая вечер ще спиш на леглото. По-удобно е, отколкото със завивките на пода.

— Можем да спим и двамата на леглото, както снощи.

От думите му тя разбра, че не е бил така замаян, както го мислеше.

Лъжицата й издрънча, удряйки се в чинията.

— Аз… тоест, ние… Не би могъл да помниш…

— Спомням си — каза дрезгаво Коул. — Спомням си колко празни бяха ръцете ми, когато се събудих и тебе те нямаше.

— Ти мислеше, че съм Утринна мъгла.

— Ясно ми беше коя си, момиче. Освен това, с какво може да ни навреди да спим на едно легло? И без това съм твърде слаб, за да направя каквото и да било.

Дона го огледа критично. Не изглеждаше слаб. Изглеждаше учудващо добре за мъж, който е бил прострелян и е изкарал треска. Сигурно е здрав като слон.

— Ще спя на постелките — отвърна тя кратко.

Вярваше на Коул повече, отколкото на всеки друг мъж, но не дотолкова, че да спи до него цяла нощ. А може би не вярваше на себе си?

— Не! Аз ще взема постелките — каза Коул с нетърпящ възражение глас. — Или ще спим и двамата на леглото, или аз ще спя на пода. Ти избирай.

— Да спя с мъж не е… Няма да…

— Не съм Били Коб. Нищо няма да ти направя. За разлика от съпруга ти и неговите хора аз вземам жените само ако са съгласни. Само предлагам да спим двамата на леглото. В противен случай ще изкарам някак си и на пода.

Тъй като Дона не каза и дума, Коул се надигна малко сковано. Дълго бе седял, помисли той, докато се отправяше, олюлявайки се, към ъгъла, за да си вземе постелките. Тъпата болка в рамото се бе превърнала в болезнено пулсиране и ако не легнеше скоро, вероятно щеше да се строполи.

Дона гледаше как Коул се влачи към леглото и усети лека вина. Логично беше да спят двамата на леглото, така че защо й беше да се държи като глупаво дете? Ако й бе позволил да използва постелките, нямаше да се скарат, но Коул беше достатъчно джентълмен, за да се настани на леглото, а нея да остави на пода.

— Чакай! Ще спим на леглото. Но само докато закрепнеш достатъчно, за да можеш да спиш на пода.

— Дадено — съгласи се Коул, смени посоката и се стовари на леглото.

Заспа миг след като се отпусна на възглавницата.

Тъй като бе заспал много скоро, Дона реши да не го буди, за да му сменя превръзката. Помисли да си легне облечена, но не можа да понесе мисълта, че ще намачка безобразно новата си рокля. Тъй като се боеше да не би Коул да се събуди, докато тя се преоблича, навлече огромната нощница и се съблече под нея. После се настани на леглото и легна колкото можеше по-близо до ръба.

Докато спа предната нощ в прегръдките на Коул, Дона разбра нещо. Можеше да бъде невероятно приятно и успокояващо да спиш в прегръдките на един мъж, стига да е подходящият. Гнусеше се да спи до Били. Когато се върнеше в колибата, той обикновено се опитваше да бъде мъж, но не успяваше. Тогава започваше да ругае, да я бие, изригваше я от леглото и я караше да спи на голия под. Беше безкрайно благодарна, че Били толкова рядко се вясваше в колибата.

Макар че се бе унесъл, Коул усети как Дона се настанява до него. Почувства топлината й, вдъхна свежия й, естествен аромат и се обърна към нея в съня си. Посегна, взе я в прегръдките си и я притегли към себе си. Наполовина заспала, тя понечи да се дръпне, но после се сгуши до него, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

Коул се разсъни, беше тъмно и хубаво. Не можеше да си спомни откога не е бил така спокоен. Жената в ръцете му бе топла и ухаеше приятно. Една твърда гръд изпълваше дланта му и той погали зърното, което щръкна безсрамно под ръката му.

Утринна мъгла.

Щеше да произнесе на глас името й, но се опомни. Утринна мъгла беше мъртва. Жената до него се казваше Дона. Дона с дългата черна коса и невинните сини очи, в които се четеше вековната мъдрост на Ева. Уязвимата Дона. Бе познала много мъже, но въпреки това изглеждаше недокосната.

Ръката му се плъзна по гърдите й, погали ги нежно, неспокойно, търсещо. От гърлото му се изтръгна стон, когато почувства как зърното се втвърдява под дланта му. Не можейки да спре, той я положи по гръб. Дона измърка сънено и се опита да се обърне настрана. Той я задържа, искаше я, имаше нужда от нея толкова много, че по гърба му изби пот и ниско в корема му затуптя болезнено.

Дона се размърда. Усети топлина; тялото й бе сгорещено и неспокойно. Не беше съвсем будна, но и не спеше. Чувстваше се много странно. Непознати усещания правеха крайниците й тежки и неподвижни.

Коул я задържа, докато пак се успокои. После леко се отпусна върху нея, а устните му намериха зърното й през разнищената нощница. Обгърна го леко и го засмука. Усмихна се, когато я чу да простенва. После почувства как тя трепна силно и разбра, че се е събудила.

Дона опря ръце в гърдите му.

— Какво правиш? Боже господи, какво правиш с мен?

Коул вдигна глава и я погледна. Виждаше ясно лицето й в лунната светлина и стреснато осъзна, че очите й са широко отворени и изпълнени с ужас.

— Събуждам те за екстаза. Не се плаши, няма да ти сторя нищо лошо.

От устните на Дона се откъсна лек, трепкащ звук. Беше неговото име. То бе достатъчно, за да помете преградата на добрите намерения на Коул.

Той обърна лицето й към себе си с възможно най-нежното движение. Устните й бяха набъбнали и влажни. Привлече я отново в прегръдките си и я целуна. Вкусът на устните й бе свеж, тайнствен и невинен. Целувката му стана по-дълбока, езикът му проникна през бариерата на зъбите й в кадифената гладкост на устата.

Дона се опита да преодолее замайването от тръпчивата, изгаряща топлина на целувката на Коул, която прогонваше от ума й всички свързани мисли. Трябваше да прекрати тази лудост. Не беше редно. Това чувство беше толкова прекрасно, че сигурно беше греховно. Тогава, сякаш внезапно плисната със студена вода, Дона осъзна, че Коул я съблазнява със замайващия си чар, за да изтръгне от нея тайната — къде е скрил парите Били.

Когато той накрая се откъсна от устните й, тя видя пламъците на страстта в дълбините на смарагдовите му очи.

— Искам те, Дона. Повярвай ми, няма да те нараня.