Кони Мейсън
Жената на разбойника (12)

11.

Поканиха Дона да сподели колибата на Бягащия лос и семейството му, но когато Вървящият в сянката каза, че понеже е вдовица, трябва да й бъде дадено отделно типи, вождът се съгласи. Тя наблюдаваше смаяна как жените построиха новия й дом. Когато свършиха, внесоха вътре всякакви прибори и сечива, необходими за домакинството. За кратко време типито се превърна в удобно и уютно жилище.

Вървящият в сянката също трябваше да живее отделно. Когато жените свършиха с типито на Дона, се заеха с неговото. Тя се почувства объркана, когато осъзна, че ще трябва да живее в колибата си сама. Толкова време бе живяла с него, че не знаеше как ще спи, ако той не е до нея.

Вървящият в сянката се приближи към Дона; никога не я беше виждал толкова замислена.

— Не е възможно вече да си нещастна; живяла си тук твърде малко време, за да си създадеш представа. Какво мислиш за Бягащия лос и жените му?

— Бягащият лос изглежда… много мил, а жените му са приветливи. — Тя изведнъж отчаяно се вкопчи в ръката му. — Не ми е добре с тези хора, Вървящ в сянката. Ще бъда самотна, когато ти си тръгнеш.

— Няма да си тръгна, преди да дойде пролет. Дотогава ти ще си намерила някой млад мъж, когото да харесаш. Може дори да си се омъжила.

Той сви вежди. Защо тази мисъл му се виждаше обезпокоителна?

Тя го изгледа убийствено.

— Не искам да се омъжвам повторно.

— Не всички мъже са като Коб. Бягащият лос ще ти намери добър мъж. А и аз ще съм тук и ще помагам.

Дона отмести поглед — не искаше да му покаже колко я е засегнало това, че толкова бърза да се освободи от нея. Видя с ъгълчето на окото си, че една жена се приближава до тях. Беше по-възрастна от Дона, може би към тридесетте. И много по-пищна. Тя видя как очите й се спряха на Вървящия в сянката.

— Добре дошъл у дома, Вървящ в сянката. Липсваше ми.

В очите й се четеше неприкрито желание.

— Хубаво е човек да се върне при приятели, Смеещ се ручей. Запозна ли се с Дона?

Смеещият се ручей хвърли бегъл поглед на Дона.

— Тя твоя жена ли е?

— Не. Знаеш, че никоя не може да замести Утринна мъгла в сърцето ми.

— Дълго те чаках да се върнеш.

— Изненадан съм, че не си се омъжила повторно. Има много воини, които биха оценили съпруга като тебе.

— Има само един воин, когото искам — каза тя с лукав намек. — Ела в моята колиба довечера. Ще приготвя любимото ти ядене.

Дона изфуча ревниво. Не би трябвало да я интересува коя жена ще заведе в леглото си Вървящият в сянката, но в действителност това имаше значение за нея.

— Не тази вечер. Бягащият лос ни покани да споделим храната му. Може би друг път.

— Друг път — съгласи се тя, хвърли лека усмивка към Дона, обърна се и се отдалечи.

— Тя не ме харесва — отбеляза Дона.

— Въобразяваш си. Смеещият се ручей няма причина да не те харесва.

Дона не мислеше така, но не започна да спори. Явно беше, че Смеещият се ручей желае Вървящия в сянката. Дона щеше да продължи за говори за индианката, но се появиха Пролетен дъжд и Слънчев лъч и я поведоха към мястото за къпане. По-късно щеше да вечеря с тях.

 

Дона се нахрани с жените, след като поднесоха яденето на мъжете. Изглеждаше странно, че жените и мъжете не се хранят заедно, но тя имаше да научи още много неща за индианската култура. Помогна да раздигнат трапезата, а в това време Вървящият в сянката и Бягащият лос запушиха и подеха разговор.

— Обезпокоителен слух стигна до ушите ми, Бягащ лос — каза Вървящият в сянката.

— Какъв е този слух, приятелю?

— Срещнах Рогатия бухал и група ренегати преди няколко дни. Говорих и с един вожд, който беше тръгнал с хората си на север към Литъл Биг Хорн. Говори се за възмездие заради многото неправди, извършени срещу индианския народ. Вярно ли е, че сиукските племена се събират в Литъл Биг Хорн и се готвят за битка?

Бягащият лос кимна бавно.

— Ушите ти не са те излъгали, Вървящ в сянката. Твърде много договори бяха нарушени, твърде много лъжливи обещания бяха дадени. Неотдавнашното нахлуване в нашите свещени хълмове не може да бъде пренебрегнато. Трябва да покажем на белите очи, че не могат да се отнасят към нас с такова очебийно неуважение.

— Не ми харесва това, което чувам, Бягащ лос. Ти със сигурност си достатъчно мъдър, за да поведеш народа си към Литъл Биг Хорн. Остани тук. Не влизай в битката. Тя може само да сложи начало на края на индианските народи.

Бягащият лос се взря в далечината с отсъстващо изражение, в тъмните му очи се четеше тъга.

— Началото на края вече е дошло. Белите пъплят по земите ни като мравки в мравуняк. Няма какво да ги спре. Няма да бъдат доволни, докато не изблъскат нашия народ като стадо животни в неплодородните земи. Ако не потърсим възмездие, за нас няма надежда.

— От цялото си сърце ви съчувствам и се моля хората, които създават нашите закони, да видят в какво положение се намира индианският народ. Но в същото време вие стъпвате на опасна почва, като се събирате и се готвите за битка.

— Правим това, за да удовлетворим своята гордост и чест. Моят народ ще се присъедини към вождовете си. Дойдоха призиви от вождовете на Хункпапа, Жлъчката, Насрещния дъжд, Лудия кон и Ниското куче от народа оглала. Хиляди сиукси и шайени ще отговорят на призива.

— Да не би да искаш да кажеш, че ще се присъединиш към воините, които се готвят за битка? Възможността да победите Седма кавалерийска армия на Къстър е нищожна.

— Грешиш. Ние ще ги унищожим — каза уверено Бягащият лос. — Народът ни ще събере големи сили. Кавалерията ще бъде примамена да излезе срещу нас и ще опита вкуса на поражението.

— А после? Да допуснем, че индианският народ победи. Трябва да има възмездие.

— Ще бъде по волята на Уакантанка.

— Какво мога да кажа или да направя, за да те убедя да останеш в агенцията на Червения облак? Моля те, не участвай в тази лудост. Мисълта за твоята смърт ми причинява болка.

— Не искам да ти причинявам болка, но честта ме задължава да се присъединя към начинанието на великите вождове. През пролетта ще поведа племето си към Литъл Биг Хорн. Ако това доведе до моята смърт, ще умра с чест.

— А какво ще стане с жените и децата ти?

Бягащият лос се намръщи, като от внезапна болка.

— Те ще разберат и ще уважат решението ми да умра както подобава на воин.

— Съжалявам, Бягащ лос, но аз не мога да приема това. Докато съм тук, ще продължавам да изказвам възраженията си.

— А аз ще постъпя така, както сърцето ми подсказва. Сега, когато се разбрахме за това, нека поговорим за Дона. Тя току-що дойде, но младите воини вече говорят за нея. Самотникът е решил да я ухажва.

— Самотникът ли? — замисли се Вървящият в сянката. — Спомням си го. Добър ли е по нрав?

— Той е чудесен боец. Малко е млад, но ще бъде добър за Дона. Ако той не й харесва, тя ще може да избира измежду много воини.

— Да, разбира се — измърмори унило Вървящият в сянката.

Започваше да се колебае дали да изостави Дона, след като разбра за решението на Бягащия лос да се присъедини към индианската армия край Литъл Биг Хорн. След битката щеше да има жестоко възмездие и Дона щеше да бъде въвлечена в много опасна ситуация. Как да я остави на произвола на подобна съдба? Реши да отлага, доколкото е възможно, вземането на окончателно решение. Междувременно ще се погрижи нещата между Дона и младия воин, който я ухажва, да потръгнат.

 

Времето минаваше удивително бързо. Дните станаха по-студени, нощем падаше слана. Дона не беше нещастна, но не беше и доволна. Подозираше, че би била относително щастлива, докато Вървящият в сянката остане при нея. Пролетен дъжд и Слънчев лъч се грижеха за нея, просвещаваха я в историята на майчиния й народ, преподаваха й неговата култура. Самотникът беше започнал да я ухажва, но тя не се интересуваше от този воин. Виещият вълк, по-стар и по-изпечен воин от Самотника, също проявяваше интерес към нея. Дона го намираше свиреп и плашещ, опитваше се да го избягва, но той упорито я преследваше.

Вървящият в сянката наблюдаваше развитието на ситуацията с нарастващ интерес. Смяташе Самотника за безобиден, дори малко незрял, но Виещият вълк според него беше голям самохвалко и горделивец. Начинът, по който той се перчеше пред Дона, ужасно го изнервяше. Реши още при първа възможност да говори с нея за нахалния воин. Тази възможност дойде един ден, когато Дона отиде при потока сама, за да донесе вода.

— Дона, почакай, ще дойда с тебе — каза той, тръгвайки с нея. — Е, как се чувстваш тук?

— Наистина ли те интересува? — запита унило тя.

— Как можеш да питаш? Разбира се, че ме интересува.

Дона продължи по пътеката. Да, разбира се, тя знаеше колко силно се интересува от нея Вървящият в сянката. Толкова се интересува, че напоследък почти не я забелязва. Тя изпитваше нетърпима болка, докато наблюдаваше как Смеещият се ручей й се подиграва пред него. Питаше се дали красивата вдовица споделя леглото му. Такъв страстен мъж като Вървящия в сянката не можеше да остане целомъдрен, не и ако Смеещият се ручей се навърта наоколо, готова да задоволи страстта му. Тя се подсмихна. Ако Смеещият се ручей мисли, че Вървящият в сянката ще се ожени за нея, много се лъже. Дона по-добре от всеки друг знаеше колко верен е той на спомена за мъртвата си жена.

Стигнаха потока, Дона остави кожения мях на тревата и се обърна към Вървящия в сянката.

— Има ли нещо друго, което искаш да ми кажеш?

— Забелязах, че Самотникът те ухажва. Какво мислиш за него?

— Приятно момче — каза тя с подчертано безразличие.

— Той е по-възрастен от тебе. Но мисля, че си права. Не ти подхожда. Нито пък Виещият вълк.

Дона избухна:

— Мислех, че искаш да си намеря съпруг. Ще избера този, когото си харесам.

— Да не би да искаш да кажеш, че харесваш Виещия вълк?

— Ами ако го харесвам?

Тя не пожела да направи удоволствие на Вървящия в сянката, като му разкрие, че не харесва свирепия воин.

— Тогава имаш по-малко разум, отколкото очаквах. Той е жесток и по това доста прилича на Коб. Няма да се отнася добре с тебе.

— Нека аз да отсъдя.

Той я хвана за раменете и я привлече към себе си.

— По дяволите, Дона, интересува ме какво ще стане с тебе.

Тя се изсмя безрадостно.

— Никого не го е грижа какво ще стане с мене. Тук съм, защото ти настоя. Искаше да се отървеш от мене и сега се опитваш да ми казваш какво да правя. Върви намери Смеещия се ручей. Сигурен съм, че твоите съвети много ще й харесат.

Вървящият в сянката се взря в нея, обзет от внезапния подтик да я целуне. Толкова му липсваше. Липсваше му топлината на свежото й тяло, изкусителната мекота на пищните й устни. Но не би било редно да продължава интимните си отношения с нея.

— Смеещият се ручей не означава нищо за мене. Ако я исках, отдавна да съм се оженил за нея.

— Така е, не искаш съпруга. Предпочиташ да живееш със спомените за миналото. За съжаление, спомените не могат да топлят леглото ти. Използваш жените като Смеещия се ручей, за да задоволиш мъжките си нужди и да си запълниш свободното време.

— Свободното ми време никога не може да бъде запълнено от жени като Смеещия се ручей — призна Вървящият в сянката.

Той я притегли по-близо, впил изпитателния си поглед в нейния. Обхвана лицето й с две ръце и притисна уста към нейната. Дона сякаш цял живот бе чакала тази целувка.

Целувката му беше безкрайна, устата му бе гореща и твърда, езикът му излъчваше неимоверна съблазън. Дъхът му бе горещ, с вкус на мента. По тялото й пробягна жив огън. Той започна да гали гърдите й и Дона усети как в пулсиращия й център се събира влажна топлина. Когато той престана да я целува, тя издаде лек разочарован вик, но бързо се съвзе.

— Защо го направи?

— Отдавна исках да те целуна. Не можеш да си представиш колко трудно ми беше да не те докосвам. Заслужаваш нещо много повече от това, което аз мога да ти дам. Сърцето ми не е свободно. Още не съм готов да изоставя спомените за Утринна мъгла.

Дона се опита да се обърне, но той я задържа в прегръдките си. Тялото й реагира остро на близостта му, но тя си наложи да се пребори с това.

— Значи, нямаш думата по въпроса, за кого ще се омъжа.

— Мислех за битката, която се готви, и започнах да се разколебавам.

— За какво?

— Бягащият лос е решил да поведе народа си към Литъл Биг Хорн. Битката ще бъде унищожителна за сиуксите. След нея ще дойде кърваво възмездие. Няма да си в безопасност.

— А къде ще съм?

Вървящият в сянката се замисли.

— Не знам. Ще измисля нещо.

Дона се обърна.

— Не се тревожи. Достатъчно дълго разчитах на тебе. Ще остана тук и ще си опитам късмета с някого от мъжете, които ме ухажват. Виещият вълк изглежда много склонен да се събере с мене.

— Не можеш да се омъжиш за него.

— Защо?

— Защото няма да ти позволя.

— Не можеш да ме спреш.

Той й се усмихна полека. По изражението му Дона позна, че има нещо предвид.

— Повече от два месеца минаха, откакто се любихме. Вече би трябвало да знаеш дали не си бременна.

Тя преглътна конвулсивно и поклати глава.

— Бременна ли? — О, господи, та тя не знаеше почти нищо за женските работи. Майка й не бе успяла да й разкаже достатъчно, преди да умре. Възможно ли е да е забременяла? — Аз… аз… разбира се, че не съм бременна.

Господи, надяваше се това да е истина.

Вървящият в сянката би трябвало да изпита облекчение, но не беше така. Какво, по дяволите, ставаше с него?

— Трябва да се връщам — каза Дона и взе кожения мях. — Пролетен дъжд ще се чуди защо ме няма.

— Нека да ти помогна — каза Вървящият в сянката, наведе се и гребна вода.

Върнаха се заедно в лагера и се разделиха пред колибата на Бягащия лос. Той искаше да й каже още нещо, но реши, че сега не е моментът. Може би трябваше да поговори с Бягащия лос за Дона. После група воини го поканиха да иде с тях на лов и той реши, че една усилена езда ще бъде добре дошла, за да освободи ума му от магията и влудяващия аромат на Дона.

— Вървящият в сянката е красив, нали? — обърна се Слънчев лъч към Дона. — Той е толкова храбър и силен, колкото и Бягащият лос. Ще бъде чудесен съпруг за всяка жена.

— Той не иска съпруга — каза рязко Дона и Слънчев лъч я погледна с учудено вдигнати вежди. — Неведнъж го е казвал ясно.

— Мисля, че би ти харесало да станеш негова съпруга — отбеляза Слънчев лъч. — Струва ми се, че много го обичаш.

Дона затихна. Любов ли? Съществува ли такова нещо? Това, което изпитваше към Вървящия в сянката, беше трудно определимо. Били я бе поробил. Когато неочаквано дойде свободата, тя се бе заклела, че никога повече няма да изпадне в зависимост от някой мъж. Но Вървящият в сянката й бе показал, че в отношенията между мъжа и жената не е задължително да има само болка. Можеше да има нежност и близост, внимание и загриженост. И радост. Това ли беше любовта? Не беше сигурна. Не знаеше, че се интересува от Вървящия в сянката повече, отколкото бе смятала, че е възможно.

— Няма значение какво изпитвам към Вървящия в сянката — каза накрая Дона. — Няма да го обременявам.

— Виещият вълк и Самотникът му предложиха много коне за тебе. И двамата се радват на голямо уважение в племето. Ще се съединиш ли с някого от тях?

— Не знам — отговори Дона съвсем искрено.

Двете се разделиха. Дона се върна в колибата си, за да работи по еленовата туника, която й бе дала Пролетен дъжд. Пришиваше мъниста и пера по меката тъкан в съответствие с инструкциите на индианката. Изнесе дрехата вън на слънце, седна с кръстосани крака пред типито и прилежно заработи с иглата. След малко една сянка й закри светлината, тя вдигна глава и с изненада видя Виещия вълк, който се бе изправил пред нея.

— Исках да се срещна с тебе насаме — каза той и седна при нея. — Време е да поговорим за нашата връзка. Искам те под моите завивки. Предложих на Бягащия лос десет коня за тебе. Правя ти голяма чест, като давам толкова коне. Богатството на един мъж се измерва с броя на конете му. Самотникът не може да предложи и половината от този брой.

— Какво каза Бягащият лос? — полюбопитства Дона.

— Каза, че трябва да говоря направо с тебе. Той не е твой попечител и следователно не може да говори вместо тебе.

— Аз почти не те познавам — измърмори Дона.

— Била си омъжена и познаваш тялото на мъжа и неговите нужди. Аз съм млад и страстен; ще ти дам хубави деца и ще осигурявам прехраната им. За моите подвизи се пеят песни край огъня. — Той се тупна с юмрук по гърдите. — Аз съм по-добър мъж от Самотника.

Дона не можеше да отрече, че Виещият вълк е красив мъж, макар и доста голям самохвалко. Беше здрав, висок и невероятно мъжествен. Но според нея изобщо не можеше да се мери с Вървящия в сянката.

— Не мога сега да ти дам отговор — заекна тя.

Виещият вълк стана и я изправи на крака.

— Ако се тревожиш, че няма да ти харесам под завивките, нека сега ти дам доказателство. Жадувам да заровя мощното си копие дълбоко в тебе. Ти си вдовица; няма да бъде нередно, ако задоволим страстта си.

Той се опита да я привлече в типито, но тя се дръпна.

Дона видя издутината под панталона му от еленова кожа и отстъпи назад в паника.

— Не мога да направя това, което искаш. Трябва ми време да свикна с новия си дом и да се сближа с племето, преди да реша кого да взема за партньор. Не искам да те оскърбявам, Виещ вълк, но не съм сигурна, че искам отново да се омъжа. Не е толкова лошо да си остана вдовица. Разбрах, че Смеещият се ручей дълго време е живяла като вдовица.

— При нея е различно. Тя чака, за да се съедини с Вървящия в сянката.

Поговориха още няколко минути, без да знаят, че Вървящият в сянката се е върнал и ги наблюдава. До него стоеше Бягащият лос и наблюдаваше реакцията на своя приятел. Когато той понечи да се намеси, индианецът го задържа.

— Не се намесвай, братко.

— Ами ако Виещият вълк й направи нещо?

— Огледай се наоколо. Виж колко хора има. Той няма да рискува да си навлече гнева на племето с някоя глупава постъпка. Просто следва моите съвети. Предложи десет коня за Дона и аз му казах да й го съобщи лично. Тя е вдовица и има право да избира с кого да бъде.

— Не може да го приеме. Не е подходящ за нея.

— Според мене преувеличаваш. Ще направя така, че на Дона да не й се случи нищо лошо.

— Колебая се дали да оставя Дона в племето, освен ако ти решиш да не отидеш в Литъл Биг Хорн през пролетта.

— Не мога да го направя.

— Възмездието ще бъде незабавно и кърваво.

— Ще пазя Дона така, както собствените си жени и деца.

— Само добрите намерения не стигат.

Бягащият лос погледна внимателно лицето на Вървящия в сянката.

— Според мене нежеланието ти да оставиш Дона показва какво има в сърцето ти.

— Грешиш.

— Тогава остави я да си избере другар. Ако наистина не я искаш и й желаеш доброто, вземи Смеещия се ручей за съпруга. Говорих с нея днес и тя много желае това.

— Може би така ще направя — изрече рязко Вървящият в сянката. Поне няма да се привързва към нея. — Ще ида да я намеря — каза той, хвърляйки потаен поглед към Дона и Виещия вълк, които продължаваха да разговарят.

Когато Вървящият в сянката се отдалечи, Бягащият лос се усмихна. Познаваше приятеля си по-добре от самия него. Той се интересуваше от Дона повече, отколкото беше склонен да признае. Щом срещнеше ревнив мъж, Бягащият лос веднага го разпознаваше. Нямаше търпение да види какво ще стане, беше му много забавно.

Дона видя с крайчеца на окото си как Вървящият в сянката се доближава до Смеещия се ручей, която тъкмо бе излязла от колибата си. Двамата поговориха няколко минути, после тя го хвана за ръка и го поведе към типито си. Той се поколеба за миг, след това сви рамене и влезе. Сърцето на Дона се сви. Да не би да е грешила? Дали Вървящият в сянката не се е интересувал от вдовицата повече, отколкото си признаваше? Тя се извини, прекъсна разговора с Виещия вълк, от когото бе научила всичко необходимо, и се прибра в колибата си.

Останал насаме със Смеещия се ручей, Вървящият в сянката се запита какво, по дяволите, прави тук с нея, когато би трябвало да бъде с… По дяволите! За какво е седнал да мисли!

— Видях те да говориш с Бягащия лос — каза индианката, приближавайки се към него. — Каза ли ти, че искам да се съединя с тебе?

— Знаеш, че няма да остана тук — отвърна Вървящият в сянката, желаейки да я разубеди. — По-късно ще се върна при моя народ.

— До пролетта има още много луни. Аз съм съгласна да приема твоите условия, ако бъдеш само мой, докато живееш тук.

— Няма да е честно спрямо тебе, Смеещ се ручей. Никога не бих могъл да обичам жена така, както обичах Утринна мъгла.

— Мога да облекча тялото ти — прошепна тя и се притисна до него. — Някога ти търсеше моята благосклонност.

Спусна ръка между двамата и го обхвана. Той се втвърди в ръката й.

Вървящият в сянката дори не се опита да потисне стона, който се надигна в гърлото му. Отдавна не беше имал жена, а Смеещият се ручей със сигурност знаеше как да го възбуди.

Паднаха с преплетени тела на постелката, обхванати от страст. Смеещият се ручей се притисна до него в отчаяно желание. Краката й се разтвориха, за да го приемат. Когато той се поколеба, тя се вкопчи в него.

— Моля те — изстена тя и се притисна още по-силно към него.

Вървящият в сянката усети как го обливат вълните на желанието й и изруга. Сега трябваше да мисли за Смеещия се ручей и за пищните й прелести, вместо да мечтае за стройното тяло на Дона. Това беше грешка. Искаше да докаже на себе си, че всяка жена може да задоволи страстта му, но сега виждаше колко се е заблуждавал. Дона му бе влязла под кожата.

— Съжалявам, Смеещ се ручей — каза той, изтръгвайки се от силните й обятия. — Това е грешка.

— Невинаги е било грешка. Много пъти си вземал тялото ми и си му се наслаждавал.

— И това беше грешка. Използвах те, но знаех, че никога няма да се оженя повторно.

Тя се изсмя рязко.

— Сега говориш като бял. Аз съм вдовица. Жребият ми в живота е да ме използват неженените мъже в племето. Такъв е обичаят. Но никой не е карал сърцето ми да пее така, както ти.

— Съжалявам, Смеещ се ручей — повтори той.

Тя го загледа през присвитите си клепачи.

— Заради онази метиска, нали? Видях те как я гледаше. Ако я искаш, трябва да се съединиш с нея, вместо да отричаш чувствата си.

— Грешиш — възрази Вървящият в сянката. — Щях ли да доведа Дона при Бягащия лос, ако я исках за себе си?

Трогната от думите му, индианката реши да изчака по-удобен момент. Той е страстен мъж. Рано или късно ще дойде при нея.

Вървящият в сянката излезе от типито замислен. Това, че не можа да се люби със Смеещия се ручей, го потискаше. Не можеше да си спомни някога да е имал подобен проблем. Запъти се към потока, където можеше да остане насаме с мислите си.

 

Дона си тананикаше, берейки боровинките в храсталака, който й бе посочила Пролетен дъжд, когато тази сутрин дойдоха да се къпят. През нощта беше паднала слана, но слънцето стопли земята и Дона се запита дали това няма да е последният топъл ден преди настъпването на зимата.

Отиването до потока, за да набере боровинки, имаше и още една цел. Тя харесваше сочните плодове, но искаше да има време да помисли. Надменността на Виещия вълк я бе ядосала. Знаеше, че индианците пресмятат богатството си по броя на притежаваните коне, но богатството на Виещия вълк не й правеше никакво впечатление. Тя не изпитваше никакви чувства към този воин. Ако трябваше да приеме някого, това щеше да бъде Самотникът, чиято нежна натура повече я привличаше. Но никой мъж не я възбуждаше така, както Вървящият в сянката.

Придвижвайки се от храст на храст, Дона се опита да не мисли за Вървящия в сянката и за това, което той прави със Смеещия се ручей. Дали сега двамата не се любят, запита се тя с болка в сърцето.

 

Вървящият в сянката седна на едно повалено дърво и се замисли дълбоко. Чувстваше се удобно в индианската си самоличност, но знаеше, че това няма да трае вечно. Престоят му при племето щеше да свърши, когато дойде пролетта. Сериозно се съмняваше дали изобщо някога ще се върне в прерията като Вървящия в сянката. Ако Бягащият лос отидеше при Лудия кон в Литъл Биг Хорн, ако избухнеше война, това щеше да бъде краят на индианския начин на живот, какъвто го познаваше той. После мислите му внезапно се върнаха към Дона. Как да я остави сама пред лицето на такава опасност? Какъв избор имаше?

Изведнъж чу шум зад гърба си и застана нащрек. Напоследък се налагаше да внимава. Опасността дебнеше навсякъде. Стана предпазливо и се скри зад един храсталак. Видя Дона да се навежда и да бере боровинки, а в краката й лежеше почти пълна кошничка. Вървящият в сянката се оказа на кръстопът. Дали да си тръгне така тихо, както бе дошъл, или да издаде присъствието си? Но Дона му отне правото на избор, защото го усети и притихна.

Тя знаеше, че това не е диво животно, защото не чувстваше опасност. Но усещаше тръпки в тила и сърцето й се разтуптя силно. Още преди да се обърне към него, знаеше кой е там. Повика го по име.

Вървящият в сянката излезе на открито.

— Откъде знаеше, че съм аз?

— Просто разбрах.

Погледът й се плъзна по мощната му фигура. Бе загорял от слънцето, косата му блестеше. Панталоните едва прикриваха издутината на неговата мъжественост и стегнатия му задник.

Той пристъпи към нея.

— Видях те да говориш с Виещия вълк. Реши ли да се съединиш с него?

— Още обмислям.

— Той не е мъж за тебе.

— Би ли предпочел да избера Самотника?

Вървящият в сянката разбра, че не може да понесе друг мъж да се люби с Дона.

— Не мисля, че ще те направи щастлива.

— Аз като че ли повече харесвам Виещия вълк — каза Дона, за да провери как ще реагира.

Той реагира внезапно и силно. Грабна я в прегръдките си и притисна устни към нейните. Целувката му бе жадна, почти болезнена, стомахът й се сви в спазъм. Когато езикът му поиска да влезе в устата й, тя се отвори за него. Съпротивата й започна да намалява, докато езикът му я изследваше и похищаваше, докато я вкусваше и се бореше с нейния. Тя усети, че тялото й пламва, подлудява от допира на този зеленоок дивак, който я бе научил да изпитва нужда от него. Когато накрая той освободи устата й, Дона се олюля, зашеметена от изблика на неговата страст.

— Защо го правиш? — запита тя с разтреперан глас. — Смеещият се ручей не ти ли беше достатъчна?

Вървящият в сянката изстена, осъзнавайки, че тя го е видяла да влиза в колибата на индианката.

— Нищо не стана между мене и нея.

Тя изфуча съвсем не по женски.

— Не ти вярвам. Смеещият се ручей доста безсрамно те преследваше. А ти изглеждаше доста склонен да се съединиш с нея в колибата й.

Той й се усмихна полека.

— Ревнуваш ли?

Дона се изчерви и сведе очи. Нямаше да му достави удоволствието да разбере колко много я е наранило това, че го видя с предизвикателната вдовица. Вървящият в сянката не й бе дал друга надежда, освен тази, да се любят от време навреме, така че защо да ревнува?

— Дона, погледни ме. — Той хвана брадичката й и вдигна лицето й към себе си. — Не съм се любил със Смеещия се ручей, защото исках теб в прегръдките си. Искам те, Дона. Господ да ми е на помощ, защото аз не мога да си помогна.

— Не, недей! — извика тя, отблъсквайки ръцете му.

Ако я докоснеше, тя щеше да се разпадне. Но вече беше твърде късно. Ръцете му се плъзнаха по тялото й, обхванаха задничето й и я притиснаха към твърдата издутина на неговата ерекция. Тя бе загубена.