Никос Казандзакис
Алексис Зорбас (9)

VIII

Днес вали, тихо, кротко, небето се съединява със земята с безкрайна нежност. Спомням си за един индийски барелеф от тъмносив камък: мъжът е обвил ръце около жената и се съединява с нея с такава нежност и стремителност, че ти се струва — така както времето е излизало и почти разяло телата им, — че гледаш две слели се насекоми, и над тях пада ситен дъжд, намокрили са се крилцата им, и сега, плътно притиснати едно до друго, тихо, ненаситно, ги поглъща земята.

Седя вътре в бараката и гледам как светът притъмнява и как морето блести пепеляво зелено. От единия до другия край на брега ни човек, ни платно на лодка, ни птица. Само през отворения прозорец навлиза мирис на земя.

Станах, протегнах ръка към дъжда, като просяк. И изведнъж ми се доплака. Някаква тъга, не за себе си, не моя, по-дълбока, по-тъмна, се излъчваше от мократа земя и изпълваше гърдите ми. Паниката! Паниката, която обзема животното, което пасе безгрижно и изведнъж, без да забележи нещо, подушва, че е обградено отвсякъде и не може да се спаси.

Понечих да извикам, знаех, че това щеше да ме облекчи, но се засрамих.

Небето се снишаваше все повече; погледнах през прозорчето. Облаците бяха закрили хълма с мината и обърнатото му към небето женско лице потъна в тях.

Изпълнени с наслада, само тъга са тези часове на тих дъждец, сякаш се мокри душата ти, пеперудата, и потъва в пръстта. Тогава в паметта ти изплуват всички горчиви спомени, погребани в сърцето — раздели с приятели, угаснали вече усмивки на жени, надежди като обезкрилени пеперуди, от които е останал само червеят; и този червей пълзи сега по листата на сърцето ти и ги разяжда.

И постепенно, из дъжда и мократа земя, отново изплува и изпълни сърцето ми споменът за далечния ми приятел, там в чужбина, в Кавказ. Взех перото, наведох се над хартията, започнах да разговарям с него, за да успея да разкъсам мрежата на дъжда, да прогоня тъгата.

„Скъпи мой, пиша ти от един пуст бряг в Крит, където, тъй се уговорихме, Съдбата и аз, да прекарам няколко месеца, за да си поиграя. Да си поиграя на капиталист, на собственик на лигнитна мина, на делови човек, и ако играта ми сполучи, да кажа тогава, че не съм си играл, ами че съм твърдо решил да променя живота си.

Спомняш ли си, когато си заминаваше, ти ме нарече «книжен плъх». Зарекох се тогава и аз, реших да изоставя за кратко време — или завинаги? — книгите и да се заема с дела. Наех един хълм, в който има лигнит, повиках работници, купих кирки, лопати, ацетиленови лампи, кошове, колички, прокарах галерии и се завирам в тях. Ей тъй, напук на теб; и от книжен плъх се превърнах — понеже копая и пробивам тунели под земята — в къртица.^[1]

Надявам се, че ще одобриш промяната. Често пъти, присмивайки ми се, ти казваше, че си мой ученик. И аз се възползувам сега от това, защото знам добре какъв е дългът и каква е наградата на истинския учител: да се стреми да научи всичко каквото може от ученика си, да подуши накъде е поела младостта и да насочи и той душата си нататък. И ето така, като следвах уроците на ученика си, се озовах в Крит.

Радостите, които изживявам тук, са големи, защото са много прости, направени от вечните елементи: чист въздух, море, пшеничен хляб, а вечерта един изумителен Синдбад Моряка сяда по турски пред мен, отваря уста, заговаря и светът става широк. Понякога, когато не му достигат думи, скача прав, започва да танцува; а понякога, когато не му достига и танцът, грабва сандура си, поставя го на коленете си и почва да свири.

Мелодията е ту дива и ти се струва, че ще се задушиш, защото неочаквано разбираш, че животът ти е безсилен, жалък, недостоен за човек; ту пък е тъжна и чувствуваш, че животът минава и изтича като пясък през пръстите ти и спасение няма.

Душата ми се мята от единия до другия край на гърдите като совалка и тъче. Тъче кратките тези месеци, които ще прекарам в Крит, и да ме прости господ, но струва ми се, че съм щастлив.

Конфуций казва: «Мнозина търсят щастието по-високо от човека, други — по-ниско; а щастието е на ръста на човека!» Правилно. Съществуват, значи, толкова вида щастие, колкото и човешки ръста. Това е, скъпи мой ученико и учителю, сегашното ми щастие; и току го меря и премервам неспокойно, за да разбера какъв ми е сега ръстът. Защото, знаеш добре това, ръстът на човека не е винаги един и същ.

Как се променя, според климата, според тишината, според усамотението или компанията, човешката душа! Хората ми изглеждат сега, в това усамотение тук, не като мравки, както сигурно ще си помислиш, а тъкмо обратното: като някакви огромни чудовища, динозаври и птеродактили, които живеят сред една атмосфера, наситена с въглероден окис и тежък дъх на космогоническа гнилота. Една непонятна джунгла, безсмислена и тъжна. Понятията «отечество» и «племе», които ти обичаш, понятията «свръхотечество» и «човечество», по които се увлякох, придобиват същата стойност под всемогъщия вихър на разрушението. Чувствуваме, че сме навити, за да изречем няколко срички, понякога дори не и срички, а нечленоразделни звуци, едно «А!», едно «О!» — и след това се счупваме. И най-великите идеи дори, щом им разпориш корема, виждаш, че и те са кукли, натъпкани с трици, и сред триците, умело свряна, една тенекиена пружина.

Добре знаеш — тези сурови размишления не само че не ме омаломощават, но са и необходимо гориво за вътрешния ми огън. Защото, както казва моят учител Буда — видях. И след като видях и се разбрах с едно намигване с невидимия, изпълнен с настроение и въображение Постановчик, мога вече да играя изцяло, сиреч, свързано и без малодушие, ролята си на земята. Защото тази роля не ми е дал единствено този, който ме е навил, а и аз самият, по собствена воля съм се самонавил. Защо ли? Защото видях и съдействувах и аз в творбата, в която играя на божията сцена.

И така, обхождам с поглед световната сцена и те виждам и теб, там далеч, в легендарните убежища на Кавказ, как играеш и ти и как се мъчиш да спасиш няколко хиляди души от племето ни, които са в смъртна опасност. Лъжепрометей, който обаче ще изстрада истински мъчения от тъмните сили, против които се бори — глада, студа, болестите, смъртта. А ти, струва ми се, какъвто си горд, се радваш, че тъмните сили са толкова много и че са непобедими; защото така твоята цел става по-героична.

Този свой живот ти смяташ навярно за щастлив. Но щом ти го смяташ за такъв, тогава е тъй. Отряза си и ти щастието по своя ръст; а ръстът ти сега — слава богу! — е по-голям от моя. Добрият учител не би желал по-голяма отплата от тази: да подготви ученика си тъй, че той да го надмине.

Аз често забравям, присмивам се, заблуждавам се, вярата ми представлява мозайка от неверия, иде ми понякога да грабна само един кратък миг и да дам в замяна целия си живот. А пък ти държиш здраво кормилото и не забравяш и в най-приятните смъртни мигове накъде си насочил своя кораб.

Помниш ли, когато ние двамата преминавахме през Италия, на път за Гърция? Бяхме взели решение да заминем за Понт, който беше тогава в опасност, помниш ли, и отивахме да изпълним това си решение. В един малък градец слязохме бързо от влака, защото имахме само един час време до пристигането на другия влак. Влязохме в един потънал в бухлата зеленина парк близо до гарата; дървета с широки листа, бананови палми, тръстики с тъмен метален цвят, пчели, които се бяха натрупали върху един цъфнал клон — и клонът потръпваше, радваше се, че го доят.

Но защо ти пиша всички тези неща? За да ти кажа, че нищо от това, което сме изживели заедно, нищо не съм забравил. И за да намеря най-сетне сгоден случай да разкрия в писмото си това, което никога — поради добрия ни или лош навик да се въздържаме — не успях да ти открия, когато бяхме заедно.

Сега, когато не си при мен и не можеш да видиш какво изражение приема лицето ми, и не рискувам да се покажа нежен и смешен, аз ти казвам, че те обичам много.“

Завърших писмото, поговорих с приятеля си, олекна ми. Повиках Зорбас. Приклекнал под една скала, за да не го мокри дъждът, той правеше своите опити за въжена линия.

— Ела, Зорбас! — повиках го аз. — Стани да отидем да се поразходим към селото.

— Имаш нещо настроение, началство — отвърна той. — Но вали. Защо не отидеш сам?

— Имам настроение и не искам да го изгубя; когато сме заедно, не ме е страх от това. Хайде, ела.

Той се засмя:

— Приятно ми е, че съм ти нужен. Да вървим!

Сложи си вълненото критско наметало с островърха качулка, което му бях подарил, излязохме на пътя и зашляпахме из калта.

Валеше. Върховете бяха забулени, нямаше вятър, камъните блестяха. Хълмът с мината се задушаваше от мъгла; и сякаш човешка тъга се бе разляла по женското лице на възвишението, което изглеждаше като изпаднало в несвяст под дъжда.

— Свива се човешкото сърце — рече Зорбас. — Не бива да му се сърдим, когато вали.

Той се наведе и откъсна край една ограда първите диви нарциси; гледа ги продължително, жадно, сякаш виждаше за първи път нарциси, помириса ги със затворени очи, въздъхна и ми ги подаде.

— Ех, началство — каза той, — да знаехме какво казват камъните, цветята, дъждът! Може би викат, нас викат, а ние не ги чуваме. На както и ние викаме, а те не ни чуват. Кога ще се отворят ушите на света, началство? Кога ще се отворят очите ни, та да прогледнем? Кога ще се разтворят обятията ни, та камъни, цветя и дъжд, и хора, всички да се прегърнем? Какво ще кажеш твоя милост, а, началство? Какво казват китапите^[2]?

— По дяволите да вървят — казах аз, като употребих любимия израз на Зорбас. — По дяволите да вървят! Това казват; нищо друго.

Зорбас ме улови за ръката.

— Ще ти кажа нещо, началство — рече той, — ама не ми се сърди. Натрупай накуп всичките си книги и ги запали. И тогава, кой знае, не си глупав, добър човек си… Ще можеш и ти нещо да разбереш!

„Точно тъй! Точно тъй! — извиках аз в себе си. — Точно тъй! Но не мога!“

Зорбас се поспря, замисли се и след малко добави:

— Аз разбирам нещо…

— Какво? Я кажи, Зорбас!

— Знам ли и аз! Така ми се струва — разбирам нещичко… Но ако река да ти кажа, ще го разваля. Някой ден, когато имам настроение, ще ти то изтанцувам.

Дъждът заваля силно. Стигнахме в селото. Малки девойчета връщаха от паша овцете си, орачите разпрягаха воловете и оставяха нивата си полуизорана, жените прибираха децата от улиците. Радостна паника беше обхванала селото при неочакваната буря; жените пищяха, но очите им се смееха, по заострените бради и засуканите мустаци на мъжете висяха едри капки; пръстта, камъните, тревите ухаеха.

Вмъкнахме се мокри до кости в кафене — месарница „Свян“. То беше пълно с хора, едни играеха на префа, други разговаряха високо, сякаш се намираха на два насрещни рида. Около една масичка в дъното, върху нещо като дървен подиум, се бяха разположили селските първенци: барба Анагностис, в бяла риза с широки ръкави; Маврандонис, мълчалив, строг, пушеше наргиле, впил поглед в земята; учителят, на средна възраст човек, сух, опрян на дебелия си бастун, слушаше със снизходителна усмивка един дългокос мъжага, който току-що се беше завърнал от Мегало Кастро и разправяше какви чудесии видял в големия град. Кафеджията, наведен над тезгяха си, слушаше и се смееше, но не забравяше и джезветата, наредени върху разпалената жар. Щом ни зърна, барба Анагностис се надигна.

— Заповядайте тук, земляци — каза той. — Нашият Сфакиянониколис ни разправя какво е видял и патил в Кастро… Много е забавен, заповядайте да чуете.

Обърна се към кафеджията:

— Две ракии, Манолакис!

Седнахме. Дивият овчар, щом видя чужди хора, се сви, млъкна.

— Отишъл си, значи, и на театър, а, капитан Николис? — запита го учителят, за да го накара да заговори. — Е, и как ти се видя, а?

Протегна Сфакиянониколис ръчището си, сграбчи чашата с вино, гаврътна я наведнъж, доби смелост.

— Ами че как да не съм отишъл! — извика овчарят. — Отидох и още как! Слушах и аз, Котопули, та Котопули^[3], прекръстих се една вечер и си рекох: искам да отида, на кълна се, искам и аз да отида да я видя. Що за дявол е тая, та й викат Котопули!

— И какво видя бре, Николис? — запита барба Анагностис. — Какво видя, бога ти!

— Нищо не видях, майка му стара, нищо! Слушаш — театър, мислиш, че ще отидеш да позяпаш, да се посмееш. Язък за парите, дето дадох. То беше едно такова кафене, кръгло като харман, пълно цялото със столове и свещници, и хора. Обърках се, притъмня ми пред очите, не можех да гледам. „По дяволите — си рекох, — сигурно ми правят тук някаква магия, ще си отида!“ Ама една такава фръцла ме улови за ръката. „Къде ме водиш, мари?“ — викам й аз, а тя все си ме води ли, води и по едно време се обърна и ми рече. „Сядай!“ Седнах. Отпреде и отзаде ми, отляво и отдясно — все хора. „Бря, ще се задуша — рекох си аз, — ще се пръсна, няма въздух.“ Обърнах се към съседа си: „Откъде бре, кумец, ще се покажат пермандоните?^[4]“ — запитах го аз. „На, ей оттам вътре!“ — отвърна ми той и ми посочи едно перде. Забих тогава и аз очи в пердето и зачаках.

По едно време наистина тъй и стана — удари един звънец, отвори се пердето и излезе тази Котопули, дето ви казвам. Ама, майка му стара, тя не била Котопули^[5], ами жена! Жена като жените! Пофръцка се, пофръцка се нагоре-надолу, нагоре-надолу, па накрая им омръзна вече на хората, запляскаха с ръце и тя си влезе вътре.

Селяните избухнаха в смях; Сфакиянониколис се разсърди, засрами се, извърна се към вратата.

— Вали! — каза той, за да промени разговора. Всички се извърнаха към вратата; и тъкмо в този миг — дяволът си нема работа! — навън преминаваше тичешком, с повдигната до колене черна рокля, с разпилени върху раменете коси, една жена. Закръглена, кръшна, дрехите бяха полепнали по нея и разкриваха едно съблазнително, сочно, потръпващо като риба тяло.

Подскочих. Какъв звяр беше този? Като тигрица ми се стори, човекоядка.

Жената се извърна за миг и хвърли бърз поглед в кафенето; лицето й блесна възбудено, очите и заискриха.

— Божичко! — промълви един младеж с обрасли с мъх бузи, който седеше до прозореца.

— Проклета да си, разпасана кучка такава! — изръмжа Манолакас, полският пазач. — Подпалваш ни, а после не идваш да ни угасиш!

Младият момък, който седеше до прозореца, започна да пее; отначало тихо, плахо, гласът му беше като на пресипнало петле:

На вдовицата възглавницата на дюли мирише,

помирисах я и аз и не мога мира да си найда!

— Млък! — извика Маврандонис, като вдигна маркуча на наргилето си.

Младежът притихна. Един старец с дълга рошава коса се наведе към Манолакас, полския пазач.

— Чичо ти — каза той тихо — пак се разгневи; да му падне, ще я направи на парчета, горката — господ да я поживи!

— Е, дядо Андрульос — рече Манолакас, — май че и ти си се заловил за фустата на вдовицата. Не те ли е срам, хем си и клисар на туй отгоре!

— Слушай какво ти казвам аз — господ да я поживи! Загледал ли си се в бебетата, които се раждат напоследък в селото ни? Това не са деца, а същински ангели! И защо, мислиш? Да е жива и здрава вдовицата! Та нали е станала нещо като любовница на цялото село: угасваш лампата си и ти се струва, че не прегръщаш жена си, ами вдовицата. И ето така, видиш ли, вади хубави деца селото ни.

Старият Андрульос замълча за миг и след малко промърмори:

— Ех, бре, да бях като Павлис Маврандонис на двайсет години!

— Ей сега ще довтаса и той — каза някой и се изсмя.

Всички погледнаха към вратата; валеше като из ведро, водата бълбукаше сред камъните, от време на време светкавици прорязваха въздуха. Зорбас, все още зашеметен от преминаването на вдовицата, се извърна и ми направи знак.

— Не вали вече, началство — каза той. — Да вървим!

На вратата се появи един младеж, бос, разрошен, с големи пламенни очи; така рисуват по иконите свети Йоан Кръстител, с очи, разширени от глад и молитви.

— Добре дошъл, Мимитос! — извикаха неколцина, като се засмяха.

Всяко село си има своя побъркан; ако ли пък си няма, създава си го, за да минава времето; този Мимитос именно беше селският побъркан.

— Селяни! — извика Мимитос със заекващия си женски глас. — Селяни! Вдовицата Сурмелина е загубила овцата си! Който я намери — пет оки вино за награда!

— Махай се оттук, щурако! — чу се отново гласът на Маврандонис. — Вън!

Мимитос изплашено се сви в ъгъла до вратата.

— Седни бре, Мимитос, да пиеш една ракия, та да се позагрееш! — каза старият Анагностис, който го съжали. — Какво ще стане със селото ни без щурака му!

Един момък с бледи, покрити с мъх бузи, с избелели сини очи се появи на вратата. Беше запъхтян, косите му бяха полепнали по челото и от тях се стичаше вода.

— Добре дошъл, Павлис — извика Манолакас. — Добре дошъл, братовчеде! Заповядай при нас!

Маврандонис се извърна, погледна сина си, свъси вежди. „Мой син ли е този? Това недоносче? На кой дявол мяза? Иде ми да го сграбча за врата, да го вдигна и да го пухна о земи, като октопод!“

Зорбас седеше като върху въглени. Вдовицата му беше запалила главата, не го сдържаше вече на едно място между тези четири стени.

— Да вървим, началство, да вървим… — току ми казваше той. — Ще се задушим тук вътре!

И все му се струваше, че облаците са се разпръснали и слънцето се е показало.

Извърна се към кафеджията:

— Коя е тази вдовица? — запита той с престорено безразличие.

— Една кобилка — отвърна Кондоманольос.

Той постави пръст върху устните си и посочи с очи Маврандонис, който отново бе приковал поглед в земята.

— Една кобилка — каза той, — да не приказвахме за нея, за да не си погубим душата.

Маврандонис стана, омота маркуча около гърлото на наргилето.

— Прощавайте — рече той, — ще се прибера в къщи. Ела тук, Павлис, върви с мен!

Подбра сина си, тръгна напред и двамата се изгубиха в дъжда.

Вдигна се и Манолакас, тръгна и той подире им.

Кондоманольос веднага се нагласи на стола на Маврандонис.

— Горкият Маврандонис, ще се пукне от мъка — каза той тихо, за да не чуят от съседните маси. — Голям огън е влязъл в къщата му. Вчера аз сам с ушите си чух как Павлис му рече: „Ако не я взема, ще се убия!“ Ала тя, мръсницата, не го ще! Вика му сополанко!

— Да вървим, началство — каза пак Зорбас, който все повече се разпалваше, като слушаше за вдовицата.

Петлите закукуригаха, дъждът понамаля.

— Да вървим — казах аз и станах.

Мимитос скочи от ъгъла си и тръгна крадешком подире ни.

Камъните блестяха, вратите, мокри от дъжда, бяха станали съвсем черни, бабичките бяха взели кошничките си и тръгваха да събират охлюви.

Мимитос се приближи до мен и ме побутна по ръката.

— Дай ми една цигарка, началство — каза той, — та да ти върви в любовта.

Дадох му; протегна тънката си, почерняла от слънцето ръка.

— Дай ми и огън!

Дадох му, всмукна до дъно, издуха дима през носа си, притвори очи.

— Бей! — измърмори той блажено.

— Къде отиваш?

— В градината на вдовицата. Каза, че ще ми даде да ям, ако разглася за овцата й.

Вървяхме бързо. Облаците се бяха поразкъсали, слънцето се показа. Цялото село се засмя, свежо, току-що окъпано.

— Харесва ли ти вдовицата, а, Мимитос? — рече Зорбас и долната му челюст така увисна, че едва не му потекоха лиги.

Мимитос се захили.

— Че защо да не ми харесва, кумец? Да не би да не съм излязъл и аз от гериз?

— От гериз ли? — казах аз учудено. — Какво искаш да кажеш, Мимитос?

— Ами на, от женски корем.

Изплаших се. Само един Шекспир, помислих си аз, би могъл, в най-творческите си мигове, да намери един толкова сурово реалистичен израз, който да разкрие цялата онази тъмна и отблъскваща загадка на раждането.

Погледнах Мимитос; очите му бяха големи, изпъкнали, малко кривогледи.

— Как си прекарваш времето, Мимитос?

— Как го прекарвам ли? Като бей! Събуждам се сутрин, хапвам парче хляб. А след това — хамалък, където намеря, каквото намеря; пращат ме тук-там, пренасям тор, събирам фъшкии, имам си и въдица, ловя риба. Живея при леля си, кира Леньо оплаквачката. Сигурно я знаете; всички я знаят. Фотографираха я дори. Като се мръкне, прибирам се в къщи, хапвам паница ядене, пийвам и винце, ако има; ако няма, бистра водица, колкото си ща. Коремът ми се издува като тъпан. А сетне — лека нощ!

— Ами няма ли да се ожениш и ти бре, Мимитос?

— Аз ли? Да не съм побъркан нещо? Какво разправяш бре, момче! Да си докарам сам беля на главата! Жената иска обувки. Отде да ги намеря? На, аз ходя: бос…

— Ами нямаш ли си ботуши?

— Как да нямам! Един човек умря лани и леля ми Леньо му ги изу от краката. Но ги обувам само на Великден и отивам на черква да позяпам поповете. Сетне ги изувам, окачвам ги на врата си и се връщам в къщи.

— Кое нещо обичаш най-много от всичко на този свят, Мимитос?

— Първо — хляба. Ех, не мога да му се нарадвам! Топъл, топъл, и ако е пък пшеничен!… Море, нека е и от ечемик! След това — виното. После — съня.

— Ами жената?

— Пффъ! Яж, пий и върви да спиш, ти казвам. Всичко останало — само грижи!

— Ами вдовицата?

— Остави я да върви по дяволите, най-добре ще направиш!

Той плю три пъти и се прекръсти.

— Знаеш ли да четеш?

— Ами! Когато бях малък, заведоха ме зорлан в училище; но скоро се разболях от тифус и станах щур. И така се отървах.

Но Зорбас се отегчаваше от приказките му, умът му беше все при вдовицата.

— Началство… — рече той и ме хвана под ръка.

Обърна се към Мимитос:

— Ти върви напред — заповяда му той, — имаме да си поговорим по наши работи.

Сниши глас, изглеждаше развълнуван.

— Началство, тук те искам, не бива да посрамиш мъжкия род! Господ или дявол ти изпраща това мезе, зъби имаш, не го изпускай! Протегни ръка, вземи го! Защо ни е дал творецът ръце? За да хващаме. Хвани! Виждал съм много жени през живота си, но тази вдовица тук крепости събаря, проклетницата!

— Не ща бели! — отвърнах ядосано аз.

Ядосах се, защото дълбоко в себе си и аз бях пожелал това всемогъщо тяло, което беше преминало пред мен като разпасан звяр, ухаещ на мускус.

— Не щеш бели! — възкликна Зорбас изумено. — Ами че какво искаш тогава, началство?

Не отвърнах нищо.

— Животът е беля — продължи Зорбас, — смъртта не е. Знаеш ли какво ще рече жив човек? Да разпасваш пояса си и да търсиш кавга!

Мълчах. Знаех, че Зорбас има право, знаех го, но не смеех. Крив път беше поел животът ми, бях свел до някакъв вътрешен монолог досега си с хората. Бях изпаднал дотам, че ако трябваше да избера дали да се влюбя в някоя жена, или да прочета някоя хубава книга за любовта, щях да избера книгата.

— Не прави сметки, началство! — продължи Зорбас. — Зарежи цифрите, строши проклетата теглилка, затвори бакалницата, ти казвам. Сега именно ще спасиш или ще погубиш душата си. Слушай, началство, вземи една кърпа, вържи в един възел две-три лири, ама златни, не книжни, те не заслепяват окото, изпрати ги по Мимитос на вдовицата, заръчай му какво да каже: „Много здраве, речи, от господаря на мината и заповядайте тази кърпичка. Малко нещо, речи, но от сърце. И не се притеснявай, речи, за овцата, и да се загуби, хич да не те е еня! Ние сме насреща, не се бой! Видял те, речи, като си минала край кафенето, взела си му акъла.“

Това е. И сетне още на другата вечер — желязото се кове, докато е горещо! — ще почукаш на вратата й. Объркал си пътя, ще речеш, стъмнило се, ако може да ти даде един фенер. Или пък — изведнъж ти се завило свят, ще речеш, и ако може една чаша вода. Или още по-добре: купуваш една овца и я закарваш у тях: „Заповядай, кира, ще й речеш, овцата, дето я загуби; аз я намерих!“ И вдовицата, слушай ме мен, началство, вдовицата ще ти даде наградата за овцата и ще влезеш — ех, де да бях аз задницата на коня ти! — ще влезеш, ти казвам, на кон в рая. Друг рай, нещастнико, няма; не слушай поповете, друг рай няма!

Наближавахме вече градината на вдовицата; Мимитос въздъхна и започна с женския си глас да пее и да излива мъката си:

За кестена трябва вино, а за ореха — мед,

за момък — момиче, за момичето — момък.

Зорбас разтвори пергела си, ноздрите му потръпнаха. Спря се, пое дълбоко дъх, погледна ме.

— И тъй? — промълви той и зачака нетърпеливо.

— Да вървим! — отвърнах аз рязко и ускорих крачката.

Зорбас тръсна глава, изръмжа нещо, но не чух какво.

Когато стигнахме в бараката, той седна с кръстосани крака, постави сандура върху коленете си, наведе глава, потъна в размисъл, сякаш подбираше на ум песните, и поде една много тъжна, жална песен…

От време на време хвърляше кос поглед към мен, оглеждаше ме; чувствувах, че ми казваше чрез сандура това, което не можеше или не искаше да ми каже с думи — че животът ми минава напразно, че вдовицата и аз сме две насекоми, които живеят само един миг под слънцето и след това умират завинаги. Никога вече! Никога вече!

Зорбас стана рязко, неочаквано разбра, че си губи времето. Опря се на стената, запали цигара. И след малко каза:

— Ще ти открия, началство, едно нещо, което ми каза веднъж един ходжа от Солун, ще ти го открия, па макар и да ми отидат на халос думите.

По онова време бях амбулантен търговец в Солун. Обикалях из махалите и продавах макари, игри, жития на светии, смирна, пипер… Имах един глас, като на славей; а трябва да знаеш, че жените се хващат и за гласа. (Та за какво ли не се хващат, мръсниците им недни!) Какво става вътре в душата им, един дявол знае! Може да си грозен, куц, гърбав, ама ако имаш хубав глас и можеш да пееш, жените пощуряват.

Занимавах се, значи, аз с амбулантна търговия и обикалях и из турските махали; и, изглежда, че на една богата туркиня й се харесал много гласът ми — загубила си акъла по мен. Повикала един стар ходжа, напълнила му шепите с меджидиета. „Аман — рекла му тя, — извикай онзи гяур праматарина да дойде да го видя! Аман! Не мога да трая повече!“

Ходжата дойде при мен. „А бре, гърче — рече ми той, — ела с мен!“ — „Няма да дойда — му казвам, — къде ще ме водиш?“ — „Една ханъмка бре, гърче, ама като капка, те чака в одаята си, ела!“ Но аз знаех, че убиваха християните нощно време в турските махали. „Не, няма да дойда!“ — му викам. „А че не се ли боиш от бога бре, гяурино?“ — „Защо да се боя от него?“ — „Защото, бре гърче, който може да легне с някоя жена и не легне, върши голям грях! Да те повика, бре, една жена в леглото си и ти да не отидеш — погубваш душата си, да го знаеш! Тази жена ще въздъхне в деня на Страшния съд и тази въздишка на жената ще те запрати, който и да си, каквито и добрини да си сторил, в ада!“

Зорбас въздъхна.

— Ако съществува ад, ще отида в ада, и то по тая причина. Не защото съм крал, убивал, изневерявал, не, не! Това не е нищо, Господ прощава тези неща. Ала ще отида в ада, защото онази нощ една жена ме очакваше в леглото си, а аз не отидох…

Той стана, накладе огън, започна да готви. Погледна ме косо. Усмихна се презрително.

— На глухия и камбана да му биеш — загубена работа! — измърмори той, наведе се и започна да духа ядосано мокрите дърва.