Никос Казандзакис
Алексис Зорбас (17)

XVI

Щом зърнах брега при мината, заковах се на място — в бараката имаше светлина. „Сигурно Зорбас си е дошъл!“ — помислих си зарадван.

Понечих да се затичам, но се въздържах. „Трябва да скрия радостта си — рекох си аз, — трябва да изглеждам сърдит и да започна да се карам. Изпратих го по спешна работа, а той пропиля парите, заплете се с разни певачки, забави се цели дванайсет дни… Трябва да се престоря на сърдит, трябва…“

Закрачих бавно, за да имам време да се ядосам. Мъчех се да се самораздразня, сбърчих вежди, стиснах юмруци, захванах да правя всички движения на ядосан човек, за да се ядосам. Но не се ядосах. Колкото повече се приближавах, толкова по-голяма ставаше радостта ми.

Приближих се на пръсти, погледнах през осветеното прозорче; Зорбас беше коленичил пред спиртника и правеше кафе. Сърцето ми се стопи от радост; извиках:

— Зорбас!

Вратата се отвори изведнаж и Зорбас, бос, без риза, изскочи навън: изпъна врат, вторачи се в тъмнината, съгледа ме, разтвори прегръдките си, но веднага се овладя и отпусна ръце.

— Добре заварил, началство! — каза той колебливо и застана пред мен с удължено лице.

Помъчих се да направя гласа си по-дебел.

— Добре си ни дошъл! — казах аз подигравателно. — Не се приближавай, миришеш на тоалетен сапун.

— Ако пък знаеш колко съм се мил, началство — измърмори той, — търках се, протрих тая дяволска моя кожа, преди да се явя пред очите ти! На, цял час се мих. Ама тази проклета миризма… Но какво ще прави! Не й е за първи път — ще се махне, ще не ще.

— Да влезем вътре — казах аз.

Чувствувах, че не мога да издържа повече — щях да прихна да се смея.

Влязохме вътре; бараката миришеше на парфюми, пудри, сапуни, на жена.

— Ами тези маскарлъци какви са, я ми кажи! — извиках аз, като видях върху един сандък наредени разни чантички, благовонни сапуни, женски чорапи, едно червено чадърче, две шишенца с парфюм.

— Подаръци… — измърмори Зорбас със сведена глава.

— Подаръци! — извиках аз, мъчейки се да се ядосам. — Подаръци, а?

— Подаръци, началство… Не се сърди; за горката Бубулина… Великден наближава, човек е и тя.

Успях да сдържа смеха си.

— Не си й донесъл най-важното… — казах аз.

— Какво?

— Сватбените венци.

И му разказах каква шега бях изиграл на влюбената сирена.

Зорбас се почеса по главата, позамисли се.

— Не си сторил добре, началство — каза той най-сетне, — прощавай, ама не си сторил добре. Може ли такива шеги, началство… Жената е слабо създание, деликатно, колко пъти ще ти казвам това? Една ваза от порцелан. Трябва да се пипа много внимателно, началство.

Почувствувах срам. И аз сам съжалявах за стореното, но беше много късно. Промених темата.

— Ами теленото въже? — запитах аз. — Ами инструментите?

— Всичко, всичко донесох, бъди спокоен! И вълкът сит, и агнето цяло! Въжената линия, Лола, Бубулина, началство — всичко е наред!

Той свали от огъня джезвето, наля чашата ми, даде ми и посипани със сусам кравайчета, които беше донесъл от града, и медена халва — знаеше, че е едно от любимите ми неща.

— Донесъл съм ти подарък една голяма кутия с халва! — каза ми той ласкаво. — Не съм те забравил. На взех и за папагала една голяма кесия арабски фъстъци. Никого не съм забравил. Както виждаш, акълът ми си е на място!

Хапнах кравайчета и халва, изпих кафето, седнал по турски на пода, а Зорбас пиеше също кафенцето си, пушеше, гледаше ме, и очите му ме обайваха като очите на змия.

— Разреши ли големия проблем, който те измъчваше, стари грешнико? — запитах го аз с по-лек глас.

— Кой проблем, началство?

— Дали жената е човек, или не!

— Ууу! Свърши това! — отвърна Зорбас, като размаха ръка. — Човек е и тя, човек като нас — и още по-лошо! Зърне ли ти кесията, свят й се завива, залепя се за теб, изгубва свободата си и се радва, че я губи; защото, видиш ли, отзаде блести кесията ти. Ала скоро… Зарежи ги тия, по дяволите, началство!

Стана, хвърли цигарата си през прозорчето.

— А сега, мъжки приказки — каза той. — Страстната седмица наближава, докарахме теленото въже, време е да отидем в манастира, да хванем ония шопари, да подпишем документите за гората… Преди да видят въжената линия и навирят нос, разбра ли? Времето минава, началство, не са хубави тия работи — да мързелуваме така, трябва вече да извадим стока, да дойдат параходите, да я натоварят, да покрием разходите… Това пътуване до Кастро излезе много скъпо; дяволът, видиш ли…

Той замълча; дожаля ми за него. Изглеждаше като дете, което е извършило някаква пакост и сега не знае как да я замаже. И сърчицето му трепери…

„Не те ли е срам! — виках аз на себе си. — Оставя ли се една такава душа да трепери? Я стани, къде ще намериш, когато и да било, някой друг Зорбас? Стани, вземи гъбата, изтрий всичко!“

— Зорбас! — не издържах повече. — Зарежи дявола, не ни трябва сега! Пито — платено! Вземи сандура!

Зорбас протегна ръце, сякаш пак искаше да ме прегърне, но изведнаж ги отпусна и с един скок се намери до стената, изправи се на пръсти и откачи сандура. Когато се приближи до светилничето, направи ми впечатление косата му — беше черна като катран.

— А бре, безбожнико! — извиках аз. — Какви са тия коси? Къде ги намери?

Зорбас се засмя.

— Боядисах ги, началство, боядисах ги, проклетниците…

— Защо?

— Ами на, от честолюбие. Веднаж вървях с Лола и я бях хванал за ръката. Не, такова… На, ей така, съвсем лекичко! По едно време едно копеле, едно ей такова пале, ни сподири. „Ей, дядка! — завика келешът му с келеш. — Ей, дядка, къде водиш внучката си бе?“

Горката Лола се засрами, засрамих се и аз. И за да не я карам да се срамува повече заради мен, отидох още същата вечер при бръснаря и боядисах косите си.

Засмях се. Зорбас ме изгледа сериозно.

— Смешно ли ти се вижда това, началство? Обаче слушай да видиш каква загадка е човекът. От деня, в който ги боядисах, станах друг човек. Сякаш сам аз повярвах, че имам черни коси — забравя, видиш ли, лесно забравя човек каквото не му отърва! — и на, кълна ти се, пораснаха силите ми. И Лола почувствува това. А пък онзи бодеж, дето го имах тук на бъбреците, помниш ли го? Отиде, край! Не вярваш, нали? Е, тези работи, видиш ли, не ги пише в книгите ти…

Засмя се иронично, но веднага се разкая.

— Прощавай — рече той, — аз едничката книга, която съм чел през живота си, е „Синдбад Моряка“; не видях голяма полза от това…

Откачи сандура, съблече го пак нежно, бавно.

— Да излезем навън — рече той. — Тук, между четирите стени, сандурът не може се побра; звяр е той, иска да е нашироко.

Излязохме навън. Звездите святкаха като искри на огниво. Млечният път се лееше от единия до другия край на небето. Морето кипеше.

Седнахме по турски върху крайбрежните камъчета; вълните лижеха ходилата ни.

— Сиромашията иска веселба — каза Зорбас. — Ами че какво! Мисли, че ще ни гътне ли? Ела тук, сандурче!

— Една македонска песен, от родния ти край, Зорбас! — казах аз.

— Една критска, от твоя роден край! — рече Зорбас. — Ще ти изпея една песен, която научих в Кастро; откакто я научих, промени ми се животът.

Помисли малко.

— Не, не се е променил — каза той, — но сега разбирам, че съм имал право.

Посегна с грубоватите си пръсти към струните, изпъна шия. Гласът му, див, дрезгав, изпълнен с мъка, се разбунтува из въздуха:

Намислиш ли си нещо, карай напред, не бой се!

На младостта си юздата отпусни, не я жали!

Разсеяха се грижите, изчезнаха дребните тревоги, въззе се душата към върха си. Лола, лигнити, въжени линии, „вечност“, малки грижи, големи грижи, всичко се превърна в синкав дим, разсея се и остана само една стоманена птичка, човешката душа, която пееше.

— Халал да ти е всичко, Зорбас! — извиках аз, когато гордата песен свърши. — Халал да ти е всичко, което си сторил — и певачката, и боядисаните ти коси, и парите, дето изяде, всичко, всичко! Изпей още нещо!

Той изпъна тънкия си чворест врат:

Карай напред, дяволе, майната му — и каквото излезе!

Или ще сполучиш в работата, или ще се провалиш!

Десетина работници, които спяха пред мината, чуха песните; надигнаха се, спуснаха се долу крадешком и наклякаха около нас. Слушаха любимата си песен и краката ги сърбяха.

И изведнаж не можаха повече да се сдържат; изскочиха от мрака, така както си бяха полуголи, разрошени, с издутите си, бухлати гащи, наобиколиха Зорбас със сандура и заиграха буйно хоро върху едрите крайбрежни камъни.

А аз ги гледах прехласнат, безмълвен, и си мислех:

„Ето я истинската жилка, която търсех; друга не ми трябва.“

 

 

На другия ден, още от зори, галериите кънтяха от ударите на кирките и от виковете на Зорбас. Хората работеха като бесни; само Зорбас можеше да ги увлече така; с него работата се превръщаше във вино, в песен, в любов, и те се опиваха. Оживяваше светът в ръцете му — камъните, въглищата, гредите; работниците възприемаха неговия ритъм, вътре в галериите, под бялата светлина на ацетилена, пламваше война и Зорбас вървеше начело и се биеше гърди с гърди. Даваше име на всяка галерия и на всяка жилка, даваше лице на силите, които нямаха лице, и по този начин те не можеха вече да му се изплъзнат.

„Когато аз си знам — казваше той, — че тази е галерията «Канаваро» (така беше кръстил първата галерия), къде ще ми отиде? Знам я по име и не смее да ми изиграе никакъв мръсен номер! Нито «Игуменката», нито «Кривокраката», нито «Пиклата». Знам ги, ти казвам, всички до една по име.“

Този ден се бях промъкнал в галерията, без той да ме забележи.

— Давай! Давай! — викаше Зорбас на работниците. — Напред, момчета, да глътнем планината! Човеци сме, големи зверове, господ, като ни види, страх го хваща. Вие сте критяни, а аз — македонец, ние ще глътнем планината, а не тя нас! Турция, море, глътнахме, та от тази нищо и никаква планина ли ще се уплашим? Давай!

Някой дотърча запъхтян при Зорбас; при светлината на ацетилена различих тясната мутра на Мимитос.

— Зорбас — рече той с пресекливия си глас. — Зорбас…

Зорбас се извърна, видя Мимитос, разбра; махна с ръчището си:

— Бягай! Пръждосвай се оттук!

— Идвам от мадамата… — започна слабоумният.

— Махай се оттук, ти казвам! Имаме работа!

Мимитос си плю на петите; Зорбас се изплю раздразнен.

— Денят е направен за работа — каза той. — Денят е мъж. Нощта е за веселба; нощта е жена. Не бива да ги объркваме!

И тогава аз се обадих.

— Момчета — рекох, — пладне е вече; време е да прекъснете работата, за да се наобядвате.

Зорбас се извърна, видя ме, намръщи лице.

— С твое позволение, началство, остави ни нас. Иди да обядваш, твоя милост. Загубихме дванайсет дни, трябва да наваксаме загубеното. Да ти е сладко!

Излязох от галерията, слязох на брега; разтворих книгата, която носех, бях гладен, но забравих глада. „Жилка е и размисълът — казах си аз, — давай!“, и потънах в дълбоките галерии на мозъка.

Вълнуващата книга — за покритите със снегове планини на Тибет, за тайнствените манастири, за мълчаливите монаси с жълти раса, които, чрез съсредоточаване на волята си, заставят ефира да приеме формата на тяхното желание.

Високи върхове, въздух, изпълнен с духове, не достига дотам горе суетното бръмчене на света. Великият аскет повежда учениците си, шестнадесет до осемнадесетгодишни момчета, и ги отвежда посред нощ край едно заледено планинско езеро. Събличат се, разчупват леда, потапят дрехите си в ледената вода, сетне ги обличат и ги изсушават с плътта си. Отново ги потапят, отново ги изсушават — седем пъти. И после се завръщат в манастира за утринната.

Изкачват се на един връх, пет-шест хиляди метра висок. Седят си спокойно, дишат дълбоко ритмично, голи до кръста и не им е студено. Държат в ръце тас със заледена вода, гледат я, съсредоточават се, насочват върху замръзналата вода силата си и водата завира; и приготвят чая си.

Великият аскет събира около себе си учениците и извиква:

„Който няма вътре в себе си извора на щастието — горко му!

Който иска да се нрави на другите — горко му!

Който не съзнава, че този и другият живот са едно и също нещо — горко му!“

 

 

Беше се стъмнило, не можех да чета повече; затворих книгата, загледах се в морето. „Трябва — казвах си аз, — трябва да се отърва от всички кошмари — буди, богове, отечество, идеи… Който не се отърве — виках — от буди, богове, отечество, идеи — горко му!“

Морето беше станало изведнаж черно; непълната още луна се търкаляше към залеза си; далеч, някъде из градините, кучетата виеха жално и целият дол лаеше.

Зорбас се появи, изпоцапан, изкалян, ризата му висеше на дрипи.

Приклекна до мен.

— Добре мина днеска денят — каза той, — поработихме.

Чух думите на Зорбас, без да ги разбера; умът ми бродеше все още из далечни тайнствени чукари.

— Какво си се замислил, началство? Умът ти е далеч.

Събрах мислите си, обърнах се, погледнах другаря си, поклатих глава.

— Зорбас — отвърнах, — ти си мислиш, че си някакъв страшен и опасен Синдбад Моряка, който е обиколил целия свят, и се перчиш. А не си видял нищо, нищо, клетнико! Нито пък аз. Светът е много по-голям, отколкото ние си мислим. Пътуваме, пътуваме, а още не сме си подали носа от прага на къщата си.

Зорбас присви устни, не отвърна нищо. Само изръмжа като предано куче, което бият.

— Съществуват планини — продължих аз, — огромни, обиталища на богове и пълни с манастири. И вътре в тези манастири живеят монаси с жълти раса, седят с кръстосани крака месец, два, три, половин година и мислят все за едно и също нещо. Все за едно и също нещо, чуваш ли? Не за две неща — за едно! Не мислят като нас за жени и въглища, за книги и въглища; съсредоточават, Зорбас, ума си само върху едно нещо; и вършат чудеса. Така стават чудесата. Виждал си, когато поставиш някоя лупа срещу слънцето и събереш лъчите му само върху една точка, нали, Зорбас? Тази точка скоро почва да гори. Защо? Защото силата на слънцето не се разпилява, а се събира цялата върху тази точка. Така е и с човешкия ум; вършиш чудеса, ако насочиш ума си само към едно-единствено нещо. Разбра ли, Зорбас?

Зорбас дишаше пресечено; по едно време цял се разтърси, сякаш искаше да избяга. Но се сдържа.

— Продължавай! — изръмжа той със задавен глас.

Но веднага скочи прав.

— Мълчи! Мълчи! — извика той. — За какво ми ги разправяш тия неща, началство? Защо ми тровиш душата? Добре си бях тук, защо ме буташ? Бях гладен и господ или дяволът (да пукна, ако мога да ги различа!) ми подхвърли един кокал и аз си го глождех. Въртях опашка и му виках: „Благодаря! Благодаря!“ А сега…

Тропна с крак върху камъните, обърна ми гръб; понечи да тръгне към бараката, но още кипеше отвътре, спря се.

— Пъф! Халал да му е кокалът, дето ми го подхвърли господ — дяволът! — изръмжа той. — Една мръсна дърта певачка! Една мръсна стара гемия!

Сграбчи пълна шепа камъчета, запрати ги в морето.

— Ала кой е този — извика той, — кой е този, който ни подхвърля кокалите?

Почака малко и като видя, че не му отвръщам, кипна:

— Не отговаряш, а, началство? Ако знаеш, кажи ми, та да знам и аз името му, и бъди спокоен, ще го наглася както трябва. Но така, слепешката, накъде да се нахвърля? Ще си разбия мутрата.

— Гладен съм — казах аз. — Вземи да сготвиш нещо; да се наядем първо!

— Не можем ли да издържим да не ядем една вечер, а, началство? Аз имах един чичо калугер, който ядеше през цялата седмица само вода и сол; в неделя и на големите празници хвърляше вътре и малко трици. И живя сто и двайсет години…

— Живял е сто и двайсет години, Зорбас, защото е вярвал; намерил си е своя бог, вързал си е магарето, нямал е никаква грижа. Но ние, Зорбас, си нямаме бог, който да ни храни; запали тогава огън, имаме малко старчуги^[1]; направи една чорба, гореща, гъста, с много кромид и пипер, както си я обичаме. Пък после ще видим.

— Какво ще видим? — каза ядосан Зорбас. — Щом се наядем и наситим, ще забравим всичко.

— Това и искам; тъкмо в това е и значението на яденето… Хайде, върви, приготви ни рибена чорба, Зорбас, та да не ни се пръсне главата!

Но Зорбас не се помръдваше; стоеше неподвижно и ме гледаше.

— Слушай да ти кажа, началство — каза той, — знам какви са ти намеренията. Ей сега на, докато ми говореше, изведнаж в ума ми проблесна всичко, разбрах!

— Какви намерения имам, Зорбас? — запитах аз със смях.

— Искаш да изградиш и ти един манастир и да туриш в него, вместо калугери, неколцина като твоя милост писарушки; да четат и да пишат денем и нощем и от устата ви да изскачат, като на някои светии по иконите, ленти с букви. А, отгатнах ли?

Наведох огорчен глава. Стари, младежки блянове, широки, загубили перата си криле, наивност, благородство, възвишени стремежи… Да основем едно духовно общежитие, да се затворим вътре в него десетина другари — музиканти, художници, поети… — да работим: през целия ден, да се срещаме само вечерта, да разговаряме… Бях дори съставил правилника на общежитието. Бях намерил и сградата — при „Свети Иван Ловеца“, в един дълбок дол на Имитос^[2]…

— Отгатнах! — каза Зорбас със задоволство, когато видя, че се изчервих и замълчах.

— Отгатна, Зорбас — отвърнах, като се мъчех да скрия вълнението си.

— Добре, тогава имам една молба към теб, игумене свети: направи ме портиер на този манастир, за да върша контрабанда. Ще вкарвам от време на време в манастира едни такива странни неща — жени, бузуци^[3], дамаджани с узо, печени прасенца… Та да не отиде целият ви живот за тоя, дето духа!

Той се засмя и се отправи бързо към бараката; изтичах подире му. Изчисти рибата мълчаливо; донесох и аз дърва, запалих огън. Чорбата стана най-сетне, грабнахме лъжиците, загребахме направо от гърнето.

Никой не приказваше, не бяхме яли цял ден и сега и двамата сърбахме лакомо. Пийнахме вино, настроението ни се повиши; Зорбас отвори уста:

— Има си хас, а, началство, да се появи сега отнякъде Бубулина — да е жива и здрава, пу, да не й е уроки! Само тя липсва! И да ти кажа правото, между нас да си остане, началство, петимен съм за нея, да я вземат дяволите!

— А защо не питаш сега кой ти подхвърля този кокал, а?

— Какво ме засяга това, началство? Игла в копа сено! Кокала гледай ти, зарежи ръката, която го подхвърля. Вкусен ли е? Има ли по него малко месце? Това е важното, всичко останало…

— Храната извърши чудото си! — казах аз, като потупах Зорбас по рамото. — Успокоило ли се е тялото, което беше гладно? Е, успокоила се е и душата, която питаше… Вземи сандура!

Но тъкмо когато Зорбас се надигаше, по крайбрежните камъчета се разнесоха тежки, но бързи стъпки. Косматите ноздри на Зорбас потръпнаха.

— За вълка приказваме, а той — в кошарата! — каза той тихо и се плесна по бедрата. — Иде! Подуши миризмата на Зорбас, кучката недна, тръгна по следата и пристигна.

— Аз си отивам — казах аз и станах. — Отегчавам се. Ще отида да се поразходя; а вие си изкарайте очите.

— Лека нощ, началство!

— И не забравяй, Зорбас, че си й обещал да се ожениш за нея; да не ме изкараш лъжец.

Зорбас въздъхна:

— Още ли ще се женя, началство? Омръзна ми вече. Миризмата на тоалетен сапун се усилваше все повече.

— Смелост, Зорбас!

Излязох бързо — чувах вече навън задъханото дишане на старата сирена.