Никос Казандзакис
Алексис Зорбас (8)

VII

Доста време седяхме около мангала и мълчахме и двамата. Отново се уверих колко просто и скромно нещо е щастието — чаша вино, един кестен, едно нищо и никакво мангалче, шумът на морето, нищо друго. Нужно е само, за да почувствуваш, че всички тези неща са щастието, едно просто и скромно сърце.

— Колко пъти си се женил, Зорбас? — запитах аз след известно време.

Бяхме дошли и двамата на кеф, не толкова от многото вино, колкото от вътрешното, неизразимо щастие. И двамата чувствувахме дълбоко, всеки по свой начин, че сме две малки мимолетни насекоми, вкопчили се здраво о земната кора — и бяхме открили едно удобно кътче край едно море, сред тръстики, дъски и газени тенекии, и се бяхме притиснали плътно един до друг, и пред себе си имахме приятни неща и храна, а вътре в себе си — спокойствието, любовта и сигурността.

Зорбас не ме чу. Един бог знае къде летяха мислите му, та гласът ми не можеше да ги стигне! Протегнах ръка и го побутнах.

— Колко пъти си се женил, Зорбас? — запитах го отново.

Той се стресна. Чу ме, махна с ръка.

— Уу — отвърна ми той, — какво си седнал сега да ми ровиш! Нали съм и аз човек? Извърших и аз Великата глупост! Така я наричам аз женитбата, пък да прощават всички женени… Извърших, значи, Великата глупост, ожених се.

— Добре де, ама колко пъти?

Зорбас се почеса притеснено по врата, замисли се за миг.

— Колко пъти ли? — рече той най-сетне. — Почтено — веднъж, веднъж завинаги; полупочтено — два пъти; непочтено — хиляда, две хиляди, три хиляди пъти, къде мога да държа сметка!

— Я разкажи, Зорбас! Утре е неделя, ще се обръснем, ще облечем празничните си дрехи, ще отидем при кира Бубулина — широк живот и кокошка! Нямаме работа, да го ударим тогава малко през просото тази вечер, разправяй!

— Ама какво да разправям? Разправят ли се такива работи, началство? Почтените съешавания са безвкусни, ядене без пипер. Какво да разкажа? Любов ли е това да те гледат светиите от иконостаса и да те благославят? В нашето село казваме: „Само краденото месо е сладко!“ Собствената ти жена не е крадено месо.

Непочтените пък съешавания, къде може човек да ги помни! Държи ли петелът тефтер? Зарежи я тая работа! И защо да държи тефтер? Едно време, когато бях още млад, имах манията да вземам от всяка жена, с която лягах, кичур коса. Носех си, значи, винаги ножичка. Ама ако ще и на черква да отидех, ножичката си беше винаги в джоба ми. Хора сме, не знаеш какво може да се случи.

Събирах, значи, аз кичурите — черни, руси, кестеняви, дори и прошарени вече; събирах, събирах, напълних цяла възглавница. Напълних цяла възглавница и спях на нея; но само през зимата, защото през лятото ми ставаше много топло от нея. Ама скоро и тя ми дотегна, започна, видиш ли, да мирише, изгорих я.

Зорбас се засмя.

— Това бяха тефтерите ми, началство — каза той. — Изгоряха. Омръзна ми; мислех, че ще бъдат малко, но видях, че нямат край — и захвърлих ножичката.

— Ами полупочтените съешавания, Зорбас?

— Е, виж, те си имат своята прелест — отвърна той, като се захили. — Ех мари, жено, хиляда години да живееш! Свобода! Няма: къде беше, защо закъсня, къде спа? Нито те пита, нито я питаш! Свобода!

Посегна към чашата си, изпразни я, обели един кестен. Задъвка и заговори:

— Едната я викаха Софинка, другата — Нуса. Със Софинка се запознах в едно голямо село, близо до Новоросийск. Зима, сняг, отивах в една мина, минавах през това село и се спрях; имаше пазар него ден и от всички околни села бяха надошли мъже и жени да продават и да купят. Голям глад, страшен студ, хората продаваха всичко, каквото имаха, дори и иконите си, за да си купят хляб.

Обикалям, ти казвам, из пазара и по едно време гледам от една кола скача една селянка, бабанка такава, два метра бой, с морскосини очи и с един такъв задник, като на кобила… Сащисах се. „Ех, горкичкият ми Зорбас — рекох си, — загубен си!“

Тръгнах подир нея, поглъщах я с очи, поглъщах я, ама къде можех да й се наситя, бутовете й се люлееха като великденски камбани! „Какво си тръгнал да търсиш мина, бре? — рекох си аз. — Какво си седнал да се затриваш бре, развейпрах такъв? Ето я истинската мина, заври се там с главата напред, пробий галерии!“

Спря се по едно време момата, взе да се пазари, купи дърва, вдигна ги — какви ръчища бяха тия, ех, божичко! — метна ги в колата. Купи малко хляб, пет-шест пушени риби. „Колко правят?“ — запита тя. „Толкова и толкова!“ Свали тя от ухото едната си златна обица, за да плати. Нямаше пари, щеше да даде обицата. И тогава аз целият пламнах. Да оставя аз една жена да даде обиците си, накитите си, благоуханните си сапуни, шишенцето си с ливанто!… Даде ли и тях — отиде, пропада светът! То е като да оскубеш паун. Дава ли ти сърце да оскубеш паун? Никога! „Не, не, докато е жив Зорбас — рекох си, — това няма да стане!“ Разтворих кесията си, платих. Беше по времето, когато рублите бяха станали книжни парцали; за сто драхми човек можеше да си купи муле, за десет драхми — жена.

И тъй, платих аз. Бабанката се извърна, погледна ме. Сграбчи ръката ми да я целуне. Но аз я издърпах — какво, за старец ли ме взе? „Спасибо! Спасибо!“ — извика ми тя, което ще рече „Благодаря! Благодаря!“, и с един скок се метна на каруцата, хвана поводите, вдигна камшика. „Зорбас — рекох си тогава, — опичай си акъла, бре, ще ти се изплъзне!“ С един скок се намерих и аз на колата до нея. Не каза нищо; нито се извърна да ме погледне. Шибна коня, тръгнахме.

По пътя разбра, че я искам за жена. Знаех малко руски, но за тези работи не трябват много думи. Говорехме с очи, с ръце, с колене. Стигнахме — да не ти разправям сега надълго и нашироко — в селото, спряхме пред една изба. Слязохме. С един удар с рамото девойката отвори вратата, влязохме. Разтоварихме дървата на двора, взехме рибите и хляба, влязохме в стаята. Една старица седеше край угасналото огнище и трепереше. Беше се увила в чували, дрипи, овчи кожи, но пак трепереше. Студ, ти казвам, камък се пукаше от студ. Наведох се аз, турих много дърва в огнището, запалих огън. Старицата ме гледаше и се усмихваше. Дъщеря й и каза нещо, но не разбрах какво. Накладох огън, затопли се старицата, съживи се.

Девойката в това време застла трапезата, донесе малко водка, изпихме я. Запали самовара, направи чай, седнахме, хапнахме, дадохме и на старицата. Сетне приготви леглото, сложи чисти чаршафи, запали кандилото пред иконата на света Богородица, прекръсти се. След това ми направи знак — коленичихме и двамата пред старицата, целунахме и ръка. А тя постави костеливата си ръка върху главите ни и измърмори нещо — изглежда, че ни даде благословията си. „Спасибо! Спасибо!“ — извиках й аз и с един скок се намерих с оная, бабанката, в леглото.

Зорбас замълча. Вдигна глава, загледа се в далечината, към морето.

— Казваше се Софинка… — промълви след малко той и пак замълча.

— И после? — запитах нетърпеливо аз. — И после?

— Няма после! Каква такава мания имаш ти, началство, с тези „после“ и „защо“! Могат ли да се разкажат с думи тези неща, боже господи? Жената е като студен извор, навеждаш се, оглеждаш се и пиеш, пиеш, та чак кокалите ти пукат! А след това идва друг жаден, навежда се и той, оглежда се и пие. След него друг… Това ще рече извор, това ще рече жена.

— И след това ти си отиде, а?

— Какво искаш да направя? Извор е тя, нали казахме, а аз странник, хванах пак пътищата. Останах три месеца при нея, господ здраве да й дава, не мога да се оплача от нищо. Но след три месеца се сетих, че съм тръгнал да търся някоя мина. „Софинка — рекох й една сутрин, — аз имам работа; трябва да си вървя.“ — „Добре — отвърна Софинка, — върви. Ще те чакам един месец; ако не се върнеш до един месец, ще съм свободна. И ти ще си свободен. С божията благословия!“ Заминах.

— И завърна ли се след един месец?

— Ама ти, началство, си глупав, да прощаваш! — извика Зорбас. — Къде да се върнеш! Оставят ли те проклетниците! След един месец, в Кубан, срещнах Нуса.

— Разправяй! Разправяй!

— Друг път, началство. Не бива да ги размесваме, горкичките! За здравето на Софинка!

Изпи виното си на един дъх, облегна се на стената.

— Добре — рече той, — ще ти разправя и за Нуса. Свий платната, ще разтоваря!

Избърса мустаците си, поразрови жарта.

— С тази Нуса, значи, дето ти казвам, се запознах в едно село в Кубан. Беше лятно време. Дини и пъпеши — по цели планини, навеждах се, вземах някоя, никой не ми казваше: „Ей, какво правиш там?“ Разрязвах я на две и си завирах мутрата в нея.

Всичко е в изобилие там в Кавказ, началство, от всичко има — само избирай и вземай! И не, да речеш, само дини и пъпеши, ами и риба, и масло, и жени. Минаваш, виждаш някоя диня, вземаш я, виждаш някоя жена, вземаш я. Не като тук, в тази голтупанка Гърция, дето и динена кора да вземеш от някого, ще те повлече по съдилища, и дето, докоснеш ли някоя жена, брат й веднага измъква ножа да те направи на кайма. Мизерия, цигания, твое, мое — пфу, да пукнете дано, келеши такива!

Минах, значи, през Кубан, видях една жена в един бостан, хареса ми. „Как се казваш?“ — запитах я аз. Видиш ли, покрай жените бях понаучил вече малко руски… „Нуса. Ами ти?“ — „Алексис. Много ми харесваш, Нуса.“ Тя ме изгледа хубавичко, както оглеждаме някой кон, преди да го купим. „И ти не ми се виждаш хилав — рече ми тя. — Имаш здрави зъби, големи мустаци, широки плещи, яки ръце. Харесваш ми.“ Други неща много-много не си казахме, нито пък имаше нужда. На бърза ръка се спогодихме; щях да отида в къщата й същата вечер, облечен в хубавите си дрехи. „Имаш ли кожух?“ — попита ме Нуса. „Имам, ама в тая горещина…“ — „Няма значение, донеси го, за да изглеждаш по-важен.“

Облякох се аз, значи, вечерта като жених, метнах на ръка и кожуха, взех и един бастун със сребърна дръжка, дето си го имах от по-рано, и поех. Голяма селска къща, с дворове, крави, преси за грозде, запалени огньове по двора, казани върху огньовете. „Какво варите тук?“ — запитах аз. „Петмез от дини.“ — „Ами тук?“ „Петмез от пъпеши.“ „Бре, какво е това — рекох си аз. Гледай ти — петмез от пъпеши и дини! Обетованата земя! Марш оттук, сиромашийо! Имаш благословията ми, Зорбас, попаднал си на хубаво място — като плъх в тулум със сирене.“

Изкачих се по стълбището. Едно огромно дървено стълбище, което скърцаше. Горе на площадката стояха бащата и майката на Нуса; те носеха нещо като зелени шалвари и червен пояс с големи пискюли. Заможни хора. Разтвориха ръце, мляс оттук, мляс оттам, целувки, прегръдки. Говореха ми нещо бързо-бързо, гък не разбирах, но няма значение! По лицето им виждах, че не ми искат злото.

Влизам вътре — и какво да видя! Застлани маси, отрупани като тримачтови кораби. Всички роднини, мъже и жени, стоят прави, а най-отпред застанала Нуса, белосана, нагиздена, разгърдена, като корабна горгона. Сияеща от хубост и младост.

Нахвърлихме се като бесни всички, мъже и жени, на ядене и пиене. Нуса ми направи знак: „Говори и ти де!“

Изправих се тогава и аз, започнах да държа реч, къде на руски, къде на гръцки. Какво разправях? Да пукна, ако знам! Спомням си само, че накрая го ударих на хайдушки песни. Започнах ни в клин, ни в ръкав да рева:

Излезли клефти на балкана

коне да откраднат!

Но коне не найдели,

та са Нуса взели!

Видиш ли, началство, поизмених го малко за случая.

И вървят, вървят, вървят…

Хайде, майчице, вървят!

Ах, Нусенце мое!

Ах, Нусенце мое!

Вай!

И като изревах: „Вай!“, хвърлих се и целунах Нуса…

Това и трябваше! Сякаш дадох уговорен сигнал, всички това и чакаха, скочиха неколцина червенобради мъжаги и угасиха светлините.

Жените, хитрушите им недни, се разпищяха, ужким де, че се изплашили. Но скоро — хи-хи-хи! — закикотиха се в тъмнината, започнаха гъделичкания и смехове.

На разсъмване станах да взема жена си и да вървим. Тъмно беше още, не различавах добре. „Нуса — казвам й аз, — хайде да си вървим!“ — „Да не забравиш кожуха си! — отвърна ми тя. — Да вървим!“

Тръгнахме си.

— И после? — запитах аз, като видях, че Зорбас замълча.

— Какво си се захванал пак за това „и после“? — каза Зорбас раздразнено.

Той въздъхна.

— Живях шест месеца с нея. И оттогава, кълна ти се, не се боя от нищо. От нищо, ти казвам! Само от едно: да не би дяволът или господ да заличи от паметта ми тези шест месеца. Разбра ли? Разбрах, да речеш.

Зорбас затвори очи. Изглеждаше силно развълнуван. За първи път го виждах да се разчувствува толкова много от един изживян, отминал миг.

— Толкова много ли си я обичал тази жена? — запитах го аз след малко.

Зорбас отвори очи.

— Млад си още, началство, млад си, какво разбираш ти? Когато ти се прошари и на теб косата, тогава ела да си поговорим на тази безкрайна тема…

— Коя безкрайна тема?

— Жената. Колко пъти ще ти казвам това? Безкрайна тема е жената. Сега твоя милост си като петлетата, дето качват светкавично кокошките и сетне издуват шия, подхвръкват върху купчината тор, кукуригат и се перчат. Не гледат кокошката, гледат гребена си. Какво разбират тогава от любов? Цървулите ми разбират!

Той плю презрително; извърна се, не искаше да ме гледа.

— И после, Зорбас? — запитах аз отново. — Какво стана с Нуса?

— Една вечер — отвърна той, — като се върнах в къщи, не я намерих. Беше си отишла. Някакъв красавец войник беше дошъл през тези дни в селото, избяга с него. Свърши се! Сърцето ми се разби, стана на парчета; но скоро, проклетото, се залепи отново. Виждал ли си онези корабни платна, дето са кръпка до кръпка — червени, жълти, черни, — зашити с дебел канап и които вече не се раздират и при най-силните бури? Такова нещо е и сърцето ми. Дупка до дупка, кръпка до кръпка, несломимо.

— Не се ли разсърди на Нуса, Зорбас?

— Защо да й се сърдя? Каквото щеш кажи — жената е нещо друго, началство, нещо друго, но не и човек. Защо да се разсърдя? Неразбираемо нещо е жената и всички държавни и религиозни закони грешат! Не трябва да имат такова отношение към жената, не! Отнасят се с нея много сурово, началство, много несправедливо… Ако аз правех законите, щях да определя едни за мъжете и други за жените… Десет, сто, хиляда повели за мъжете; та нали е мъж, носи. Но нито една за жената. Защото — колко пъти ще ти го повтарям, началство! — жената е слабо създание. За здравето на Нуса, началство! За здравето на жената! И господ акъл да ни дава на нас, мъжете!

Той пи, сетне вдигна ръка и замахна с нея рязко, сякаш сечеше с брадва.

— Или да ни даде акъл — каза той, — или да ни направи операция. Иначе, слушай какво ти казвам, началство, загубени сме!