Никос Казандзакис
Алексис Зорбас (11)

X

Кой е създал този лабиринт на несигурността, този храм на самохвалството, тази стомна с грехове, таз’ нива, засята със семето на раздора, тази врата на ада, тази пълна с хитрини кошница, тази подобна на мед отрова, тази верига, която привързва смъртните към земята — жената?

Пишех, преписвах тази будистка песен, седнал с кръстосани крака долу, до запаления мангал. Мъчех се, като трупах заклинание след заклинание, да прогоня от ума си едно измокрено от дъжда тяло с полюляващи се бедра, което през всичките тези зимни нощи преминаваше, връщаше се и отново преминаваше пред мен във въздуха. Не знам как, но веднага след срутването на галерията, където животът ми едва не бе прекъснат, вдовицата просто ми влезе в кръвта, започна да ме зове като разпасан звяр, повелително и жално.

„Ела, ела — зовеше ме тя, — животът е само едно мигновение, ела бързо, ела, ела да свариш!“

Знаех, че е Мара, духът на Лукавия, с женско тяло с издаден задник. Борех се. Седях и пишех „Буда“, както някога диваците в пещерите си издълбавали с остър камък или рисували с бои зверовете, които обикаляли гладни около тях; като ги изобразявали, и те също се мъчели да ги приковат на скалата, за да не се нахвърлят върху тях и да ги разкъсат.

От деня, в който едва не загинах, вдовицата се носеше безплътна сред моята самота и ми правеше знак, като поклащаше леко бедрата си; през деня имах сили, умът ми беше буден, успявах да я прогоня. Описвах под какъв образ изкушението се бе явило пред Буда, как се бе преоблякло като жена, как бе опряло върху бедрата му твърдите си издадени гърди. И Буда видял опасността, мобилизирал всичките си сили, нанесъл поражение на изкушението. И аз също, заедно с него, успявах да обърна в бягство изкушението.

Пишех и с всяко изречение ми олекваше, добивах сили, чувствувах как изкушението бяга, прогонено от всемогъщото заклинание — словото. Борех се колкото можех по-храбро през деня; но през нощта умът ми слагаше оръжие, вътрешните врати се разтваряха и вдовицата влизаше.

Сутринта се събуждах капнал и победен и войната почваше отново. Понякога вдигах глава — в края на следобеда светлината се оттегляше победена и мракът настъпваше изведнаж. Дните намаляваха, наближаваше Коледа, наблюдавах тази вечна борба във въздуха, казвах си: „Не съм сам; една велика сила, светлината, също се бори, побеждава, побеждават я, не се отчайва — и аз също ще победя с нейна помощ!“

Струваше ми се — това ми вдъхваше смелост, — че се подчинявах и аз на някакъв велик всемирен ритъм, като се борех с вдовицата. Ето това тяло, мислех си аз, е приела коварната материя, за да подчини кротко И да угаси свободния пламък вътре в мен. Казвах си: „Божествена е тази неразрушима сила, която превръща материята в дух; всеки човек носи в себе си къс от този божествен вихър и затова успява да превъплъти хляба и водата, и месото в мисъл и действие.“ Има право Зорбас: „Кажи ми какво правиш това, което ядеш, и ще ти кажа какъв си!“ И мъчех се и аз сега да превърна целия този неудържим копнеж на плътта в „Буда“.

— Какво си се замислил? Притеснен ми се виждаш, началство — каза ми една вечер, пред самата Коледа, Зорбас, който разбра с какъв демон се боря.

Престорих се, че не съм го чул, но Зорбас не се оставяше така лесно.

— Млад си, началство — каза той и неочаквано гласът му прозвуча огорчено и сърдито. — Млад си, здрав си, ядеш и пиеш както трябва, дишаш чист въздух, събираш, натрупваш сили — какво ги правиш? Спиш самичък, язък за силата! Вдигни се, на, още тази вечер, не губи време, всичко е толкова просто на този свят, началство — колко пъти ще ти го казвам! Не го усложнявай!

Прелиствах ръкописа на „Буда“, слушах думите на Зорбас, знаех че те отварят един широк, сигурен път, и те също бяха зов на духа на Мара, на коварния изкусител.

Слушах го мълчаливо, решен да се противопоставя, като прелиствах бавно ръкописа и си подсвирквах, за да скрия вълнението си. Но колкото по-упорито мълчах, толкова повече Зорбас се разпалваше:

— Коледна нощ е тази вечер, върви бързо при нея, преди да е отишла на църква. Христос се ражда, началство, тази нощ, стори и ти чудото си!

Изправих се ядосан.

— Стига вече, Зорбас! — казах. — Всеки човек най-сетне си има свой собствен път. Както е, да речем, с всяко дърво. Карал ли си се някога на смокинята, задето не ражда череши? Мълчи тогава! Наближава полунощ, да вървим и ние на църква, за да видим раждането на Христа.

Зорбас нахлупи ниско над очите зимната си шапка.

— Добре — рече той отегчено, — да вървим. Но от мен да го знаеш — много по-доволен щеше да бъде бог, ако ти отидеш тази вечер при вдовицата, като архангел Михаил. Ех, началство, ако следваше твоя път, бог никога нямаше да отиде при Мария, никога нямаше да се роди Христос. Ако ме попиташ кой е божият път, щях да ти кажа — пътят, който води за Мария. Мария е и вдовицата.

Той замълча, зачака отговор, но напразно; отвори рязко вратата, излязохме навън. Зорбас удари няколко пъти с тоягата си по крайбрежните камъчета.

— На, на! — повтори той упорито. — Мария е и вдовицата!

— Да вървим! — казах аз. — Не викай!

Крачехме бързо в зимната нощ, небето беше съвсем ясно, звездите сияеха едри, ниски, като закачени във въздуха огнени топки. Нощта приличаше — така както вървяхме край брега — на някакъв убит звяр, проснат край морето.

„От тази нощ нататък — мислех си аз — светлината, която зимата беше изтикала, започва отново да взема превес. Сякаш и тя се ражда тази нощ с прекрасния божествен младенец.“

Всички селяни се бяха събрали в топлия уханен кошер — църквата; отпред — мъжете, отзад, със сключени връз корема си ръце — жените. Поп Стефанос, висок, сух, възбуден от четиридесетдневния пост, облечен в златните си одежди, сновеше нагоре-надолу с широки крачки, размахваше кадилницата, викаше, бързаше да се роди Христос, та да се прибере у дома си и да се нахвърли на тлъстата месна супа, на надениците, на пушеното месо…

Ако речаха: „Днес се ражда светлината“, нямаше да се развълнува човешкото сърце, нямаше да се превърне в легенда идеята и да завладее света; щеше да остане като някакво нормално физическо явление, което не би разпалвало въображението, сиреч душата ни. Ала светлината, която се ражда посред зимата, се превърна в дете, детето — в бог, и ето вече двайсет века душата го държи в прегръдките си и го кърми…

Малко след полунощ мистичният обред завърши; роди се Христос, тичаха селяните, изгладнели, радостни, към домовете си, да се наядат и да почувствуват до дълбините на корема си тайнството на превъплъщението. Коремът е здравият темел; хляб и вино, и месо най-напред; без тях бог не се създава.

Сияеха сега звездите, големи като ангели, река Йордан^[1] течеше от единия до другия край на небето, една зеленикава звезда искреше над нас като смарагд. Въздъхнах.

Зорбас се обърна:

— Началство, вярваш ли, твоя милост, че бог станал човек и се родил в обора, вярваш ли, или се подиграваш с хората?

— Трудно е да ти отговоря, Зорбас. Нито го вярвам, нито не го вярвам. А ти?

— Майка му стара, и аз съм се объркал. Какво да ти кажа? Когато бях хлапе и баба ми ми разправяше приказки, никак не ги вярвах; и все пак треперех от вълнение, смеех се и плачех, сякаш вярвах. Когато ми покара брада, зарязах всички тези приказки и почнах да се подигравам с тях; ала сега на старини се вдетиних, началство, започвам пак да ги вярвам… Загадка е човекът!

Бяхме поели към мадам Ортанс, бързахме като изгладнели коне.

— Големи хитреци са били светите отци! — рече Зорбас. — Хващат те за корема! Как можеш да избягаш? Не бива да ядеш, казва, четиридесет дни месо, постене. Защо? За да заламтиш за месо? Ех, шопарите им с шопари, всички номера знаят!

Той ускори крачките.

— Разтвори пергела си, началство — каза Зорбас. — Пуйката сигурно е станала вече като локум.

 

 

Когато влязохме в стаичката на нашата дама с широкото двойно легло, масата беше застлана с бяла покривка, пуйката димеше с навирени крака, разкрачена, а от разжарения мангал лъхаше приятна топлина.

Мадам Ортанс си беше направила букли и носеше дълга излиняла розова рокля с широки ръкави и разнищени дантели; два пръста широка канареножълта панделка пристягаше тази вечер сбръчканата й шия, и беше се напръскала под мишниците с портокалова вода.

„Колко съвършено е съгласувано всичко на този свят! — помислих си аз. — И колко добре светът е съгласувал с човешкото сърце! Ето тази тук стара куртизанка е преминала през толкова ръце и сега, изпаднала на този пуст бряг, съчетава в тази жалка стая цялата онази свята грижовност, топлота и къщовничество на жената.“

Вкусно приготвено и изобилно ядене, запаленият мангал, нагизденото, окичено със знамена тяло, уханието на портокаловата вода, всички тези малки, толкова човешки, телесни удоволствия колко просто и бързо се превръщат в голяма душевна радост!

Изведнаж очите ми се наляха със сълзи; стори ми се, че не бях съвсем самотен в тази тържествена нощ, тук, на края на морето, и че бе дошло да се погрижи за мен едно създание, което съчетаваше с такава преданост, нежност и търпение майката, сестрата, жената. И аз, който смятах, че нямам нужда от нищо, почувствувах неочаквано, че имах нужда от всичко.

Зорбас навярно изпитваше същото радостно вълнение, защото, щом влязохме, спусна се, притисна в обятията си окичената със знамена старица, жена на хиляди мъже.

— Христос се роди! — извика той. — Здравей, женско племе!

Обърна се засмян към мен:

— Видя ли какво хитро същество е жената, началство? И господа умее да омотае!

Седнахме на масата, нахвърлихме се на яденето, пихме вино, зарадва се коремът, поразмърда се сърцето ни. Разпали се отново Зорбас.

— Яж и пий! — току ми викаше той. — Яж и пий, началство, направи си кефа, запей и ти бе, момче, като овчарите: „Слава на всевишния!…“ Роди се Христос, няма шега, карай маането, да те чуе господ, та да се развесели и той горкият. Стига сме го тровили!

Беше дошъл на кеф, разгорещи се: — Роди се Христос, премъдри Соломоне, писарушко мой! Не му търси много-много на корена ряпа: родил ли се е, не се ли е родил? А бре, родил се е, не ставай глупав! „Ако вземеш лупа и погледнеш във водата, която пием — каза ми веднаж един инженер, — ще откриеш, казва, че водата е пълна с червейчета, съвсем мънички, които не се виждат с просто око. Ще видиш червеите и няма да пиеш. Няма да пиеш и ще умреш от жажда.“ Строши лупата, началство, строши я, мръсницата, да изчезнат веднага червеите, та да пиеш и ти и да се освежиш!

Той се обърна към пъстроцветната ни сътрапезница, вдигна пълната чаша.

— Аз, кира Девственице — рече той, — съратничке моя, ще изпия тази чаша за твое здраве! Виждал съм през живота си много фигури по корабите; стоят заковани на носа и държат гърдите си, а бузите и устните им са боядисани в яркочервено. Обиколили са всички морета, хвърляли са котва във всички пристанища и когато корабът вече прогние, те слизат на сушата и стоят опрени до края на живота си на стената на някое рибарско кафене, където капитаните отиват да пият.

Кира капитанице, като те гледам тази вечер на този бряг, сега, след като се наядох и си посръбнах добре, та ми се отвориха зъркелите, виждаш ми се като някаква фигура на носа на голям кораб. А аз съм последното ти пристанище, Бубулино моя, аз съм кафенето, където капитаните отиват да пият; ела, облегни се на мен, свий платната! Пия тази пълна чаша, сирено моя, за твое здраве!

Мадам Ортанс, развълнувана до немай-къде, се разплака и се облегна на рамото на Зорбас.

— Ще видиш — пошушна ми Зорбас на ухото, — че с тази добра дума, която казах, ще си намеря белята, няма да ме остави, мръсницата с мръсница, да си отида тази вечер. Ама на, че ги съжалявам, съжалявам ги, горките!

— Христос се роди! — извика високо той на сирената си. — За наше здраве!

Прехвърли ръка през ръката на мадамата и двамата изпиха на един дъх, прегърнати, виното си и се погледнаха един друг с умиление.

Наближаваше вече да се съмне, когато си тръгнах сам от малката стаичка и поех обратния път. Селото си беше похапнало и посръбнало добре и сега спеше със затворени врати и прозорци под едрите зимни звезди.

Беше студено, морето бучеше, звездата на Венера увисна на изток, кокетлива, игрива, сякаш танцуваше. Вървях току край самия бряг, играех си с вълните, те се спускаха да ме измокрят, а аз им се изплъзвах, бях щастлив, казвах си: „Това е истинското щастие — да нямаш никакви амбиции и да работиш като вол, сякаш си изпълнен с всички амбиции; да живееш далеч от хората и да ги обичаш, без да имаш нужда от тях. Да е Коледа, да си хапнеш, да си пийнеш добре и след това да се изплъзнеш сам от всички клопки, а над теб да са звездите, отляво — земята, отдясно — морето, и да осъзнаеш изведнъж, че в сърцето ти животът е извършил и последния си подвиг и се е превърнал в приказка.“

 

 

Дните идваха и си отиваха, мъчех се да си давам кураж, виках, играех, но в най-дълбоките гънки на сърцето си бях тъжен. През цялата тази празнична седмица спомените бяха изплували, изпълнили се бяха гърдите ми с музика и любими същества. Почувствувах още веднъж колко вярна е прастарата приказка, че човешкото сърце е една яма с кръв и любимите покойници се просват по корем и пият от кръвта ни, за да оживеят; и колкото са ни по-скъпи, толкова повече кръв ни изпиват.

Навечерието на Нова година. Шумна група селянчета с голям книжен кораб се домъкнаха чак до бараката ни и захванаха с тънки радостни гласчета да пеят новогодишни песни. Тръгна свети Василий от Кесария, книжовник и той, с хартия и мастило, и дойде край това синьо като индиго критско море да изплете хвалебствие за Зорбас, за мен и за несъществуващата „благородна дама“.

Слушах, слушах, без да произнеса ни дума. Чувствувах как още един лист, още една година се откъсваше от сърцето ми; пристъпвах още една крачка към черната яма.

— Какво ти стана, началство? — запита Зорбас, който пееше с дечурлигата и биеше барабана. — Какво ти стана бе, момчето ми? Ами че ти пребледня, състари се бе, началство! Аз в такива дни ставам пак малко дете, раждам се отново, като Христос. Как се ражда и той всяка година! Така и аз.

Изтегнах се на леглото си и затворих очи; сърцето ми тази вечер беше разгневено и не ми се приказваше.

Не можех да заспя. Сякаш тази вечер трябваше да дам отчет за делата си, и целият ми живот премина пред очите ми, бърз, безреден, несигурен, като сън, и аз го гледах отчаян.

Като бухлат облак, брулен от ветровете във висините, животът ми променяше формата си, виеше се, разкъсваше се, отново се виеше и се преобразяваше — лебед, куче, демон, скорпион, златен паун, маймуна, и облакът все повече се развличаше и се разпръсваше, изпълнен с небесна дъга и вятър.

Всички въпроси, които бях поставил през живота си, оставаха не само без отговор, но и все повече се заплитаха и изостряха. И най-големите ми надежди се бяха също смалили, ставайки все по-благоразумни…

Съмна се. Не отварях очи, мъчех се да съсредоточа копнежа си, да пробия здравата кора на мозъка и да вляза в опасния тъмен канал, който съединява всяка човешка капка с големия океан. Бързах да разкъсам булото и да видя какво ми носи тази нова година…

— Добър ден, началство! За много години!

Гласът на Зорбас ме запрати рязко на земята. Отворих очи тъкмо когато Зорбас тупна о прага на бараката един голям нар. Свежите рубини се пръснаха чак до леглото ми, събрах няколко от тях, изядох ги, поразхлади се гърлото ми.

— Добри печалби, началство, широко сърце, и хубави момичета да ни отвлекат! — извика Зорбас в настроение.

Изми се, избръсна се, облече празничните си дрехи — панталон от зелена чоха, сако от сив шаяк и една попроскубана полушубка от козя кожа; наложи и руския си астраганен калпак, засука мустак.

— Началство — рече той, — аз ще отида да се покажа в църквата, като представител на дружеството. Не е в интерес на мината да ни вземат за масони. Какво ще загубя? Хем ще ми мине по-бързо времето.

Наведе глава и ми смигна.

— Може да видя и вдовицата — измърмори той. Бог, интересът на дружеството и вдовицата се бяха преплели неотделимо в съзнанието на Зорбас; чух как леките му стъпки се отдалечиха, скочих прав: очарованието се беше разсеяло, заключи се отново душата в своя затвор от плът.

 

 

Облякох се, тръгнах покрай брега, крачех бързо, бях радостен, сякаш се бях спасил от някаква опасност или от някакъв грях; като светотатство ми се стори изведнаж сутрешният ми копнеж да издебна и да видя — още преди да се роди — бъдещето.

Спомних си как една сутрин бях открил случайно на един бор пашкул на пеперуда, и то тъкмо когато душицата вътре в него пробиваше черупката и се канеше да се измъкне навън. Чаках, чаках, тя се бавеше, а аз бързах; наведох се тогава над нея и започнах да я стоплям с дъха си. Стоплях я нетърпеливо и чудото започна да става пред очите ми, с темпо, по-бързо от естественото: пашкулът се разтвори съвсем, пеперудата се измъкна навън. Ала никога не ще забравя ужаса, който изпитах: крилцата й бяха нагънати, не можеха да се разтворят, тя трепереше с цялото си телце и се мъчеше да ги разгъне, но не успяваше; мъчех се и аз да и помогна с дъха си. Но напразно; тя имаше нужда от търпеливо съзряване и разтваряне под слънцето, и сега беше вече късно, моят дъх беше принудил пеперудата да се измъкне преждевременно, сбръчкана и недоносена. Тя излезе още неузряла, пошава отчаяно и скоро умря върху дланта ми.

Лекото телце на тази пеперуда е, струва ми се, най-голямото бреме, което тежи на съвестта ми. И ето, днес осъзнах дълбоко — смъртен грях е да насилваш вечните закони; твой дълг е да следваш с доверие безсмъртния ритъм.

Седнах на една скала, за да асимилирам спокойно тази новогодишна мисъл. Ех, да можех, казвах си аз, през тази нова година да устроя хармонично, без такива истерични крайности, живота си! Тази малка пеперуда, която убих, защото избързах да я съживя, да можеше да лети винаги пред мен и да ми сочи пътя. И така, една пеперуда, която умря преждевременно, ще помогне на една своя сестра, на една човешка душа, да не избързва, за да успее да разгърне бавно, постепенно, крилата си!