Никос Казандзакис
Алексис Зорбас (21)

XX

Изтегнахме се на леглата си; Зорбас потри ръце доволен.

— Добър беше днешният ден, началство — каза той. — Ама ще ме попиташ — какво ще рече добър? Запълнен! Я си помисли: сутринта бяхме някъде на майната си, в манастира, и турихме в торбата игумена — да пукне дано! След това слязохме в бърлогата си, заварихме нашата кира Бубулина, сгодихме се, на, ето и пръстена. Чисто злато! Имала, казва, две английски лири, от онези, които й бил дал към края на миналия век английският адмирал; пазела ги, казва, за погребението си; но сега ги дала — да е жива и здрава! — на златаря и направила от тях пръстени. Цяла загадка е човекът!

— Спи, Зорбас — казах, — мирясай вече, стига. Утре имаме тържествена церемония — ще забием първия стълб на въжената линия. Обадих и на поп Стефанос да дойде.

— Добре си сторил, началство, много умно! Ще дойде онзи пръч попът, ще дойдат и старейшините, ще раздадем и свещички, ще ги запалят, това прави впечатление; укрепва работата ни. Не ме гледай мен; аз си имам свой личен бог и свой личен дявол; ала хорицата…

Разсмя се; не можеше да заспи, умът му кипеше.

— Ех бре, дядо! — рече той след малко. — Ех бре, деденце мое, господ костите ти да освети! И той бил чапкънин и луда глава като мен — и въпреки това беше ходил, безбожникът му неден, на Божи гроб и беше станал хаджия. Бог знай какви намерения е имал. Когато се завърнал в селото си, един кумец, козекрадец и хаймана като него, му рекъл: „Ех бре, кумец, не ми донесе и на мен едно парче от честния кръст от Божи гроб!“ „Как да не съм ти донесъл, кумец! — рекъл онзи ми ти хитрец, дядо ми. — Ами че теб ли ще забравя? Ела вечерта в къщи, доведи и попа да направи водосвет, та да ти го предам. Донеси и някое печено прасенце, донеси и вино — за честитяването!“

Върнал се вечерта дядо ми в къщи, отчупил от проядената си от червеи порта едно парченце дърво, ей такова на, колкото оризово зърно, увил го в памук, капнал отгоре му и малко олио и зачакал. След малко ето ти го пристига и кумецът с попа и прасенцето. Турил патрахила си попът, направил водосвета, свършило предаването на честния кръст, нахвърлили се на прасенцето. Ех, майка му стара, ще повярваш ли, началство? Поклонил се кумецът на честния кръст, окачил го на шията си, и оттогава станал друг човек. Променил се. Хванал балкана, присъединил се към арматолите и клефтите^[1], палел турските села, хвърлял се безстрашно срещу куршумите. Защо да го е страх? Носел в себе си честния кръст, куршум не го ловял.

Зорбас прихна да се смее.

— Всичко е идеята — рече той. — Вярващ ли си? Тогава една треска от някаква си стара врата става честният кръст. Не си ли вярващ? Тогава честният кръст целият става някаква стара врата.

Където и да докоснеш душата на Зорбас, изскачат искри.

— Ходил ли си някога на война, Зорбас?

— Знам ли и аз? — отвърна той и се навъси. — Не помня. Коя война?

— Ами на, искам да кажа — да си се бил за родината.

— Защо не зарежем тези приказки, ще река аз. Минали щуротии, забравени щуротии.

— Щуротии ли наричаш ти това, Зорбас? Не те ли е срам? Така ли говориш за родината?

Протегна Зорбас врат, изгледа ме. Изтегнал се бях и аз на леглото си, лампата светеше над мен; изгледа ме продължително, строго; сграбчи мустаците си.

— Зелено нещо… — рече той най-сетне. — Даскалско месо — даскалски ум… Каквото и да ти кажа, загубена работа е, пък прощавай, началство.

— Ама как? — възразих аз. — Разбирам, Зорбас, кълна ти се, разбирам!

— Да, разбираш с ума си. Казваш: право, криво; така е, не е така; имаш право, нямаш право. Ала какво излиза от това? Аз гледам ръцете ти, краката ти, гърдите ти, когато говориш; а всички те стоят неми, не казват нищо. Сякаш няма кръв в тях. С какво тогава можеш да разбереш? С главата ли? Пъф!

— Море, кажи си, Зорбас, не го усуквай! — извиках аз, за да го раздразня. — Струва ми се, че не те е много-много еня за родината, негоднико!

Той се ядоса, удари с юмрук по стената, гръмнаха газените тенекии.

— Мен, дето ме гледаш — извика той, — и не ми ги приказвай на мен такива, мен, дето ме гледаш, аз бях избродирал със собствените си коси „Света София“^[2] и я носех в себе си, окачена на врата ми, отпред на гърдите, като талисман. Да, с ей тия ръчища я бях избродирал, от ей тия ми коси, които тогава бяха гарвановочерни. Обикалях с Павло Мелас, мен, дето ме гледаш, из македонските чукари — левент, юначага ей дотам горе, с чапразите си, с тузлуците си, талисманите, синджирите, фишеклъците, пищовите… Целият бях само в желязо и сребро и кабари и като вървях, вдигах такъв шум, сякаш кавалерия минаваше. На, гледай тук, тук… Гледай тук… Гледай тук!

Разтвори ризата си, смъкна панталоните си.

— Дай лампата тук! — заповяда той. Приближих се с лампата; светлината падна върху слабото, изпечено тяло — дълбоки белези от рани, следи от куршуми, същинско решето бе тялото му.

— Погледни сега и от тази страна!

Извърна се и ми показа гърба си.

— Виждаш ли — отзад нямам нито един белег от рана… Разбра ли? Остави сега лампата пак там!

Сложи панталона и ризата, седна на леглото си.

— Щуротии! — изкрещя той разярен. — Позор! Абе кога най-сетне човекът ще стане човек? Носим панталони, колосани яки, шапки, а си оставаме все още мулета, вълци, лисици, свини. Били сме, казва, образ и подобие божие! Кои? Ние ли? Пфу! — на мутрата ни!

В паметта на Зорбас изплуваха ужасяващи спомени и той все повече се разпалваше. Иззад разклатените му, разядени зъби изскачаха слова. Той стана, грабна каната с вода, пи, пи, разхлади се. Посъвзе се.

— Където и да ме докоснеш — каза той, — стон издавам; целият съм в рани. Какво си седнал тогава да ми дрънкаш за жени? Аз, когато вече разбрах, че съм станал истински мъж, не се и обръщах дори да ги погледна. И ако ли пък се обръщах, докосвах ги само за един миг, ей тъй, с един скок, като петел, и отминавах. „Мръсните им кучки такива, казвах си аз, мръсните им попадии такива, искат да ми изпият силата! Пфу, да се не видят!“

Грабнах, значи, пушката си и — друм! Хванах балкана, станах комитаджия. Веднаж, около здрач, се промъкнах в едно българско село и се скрих в един обор, в самата къща на един български поп, свиреп кръвопиец комитаджия. Хвърляше нощем расото, обличаше се в овчарски дрехи, вземаше си оръжието и потегляше към гръцките села; връщаше се сутринта, на разсъмване, измиваше се от калищата и кървищата, и отиваше на литургия. През ония дни беше убил един учител грък в леглото му, както си спял. Вмъкнах се, значи, в обора на попа и зачаках. Изтегнах се по гръб върху тора, зад двата вола, и зачаках. По едно време, по мръкнало, ето ти го влиза и попът да нахрани животните си; нахвърлих се върху него и го заклах като агне. Отрязах му и ушите и ги взех със себе си; правех си, видиш ли, колекция от български уши; и тъй, взех ушите на попа и си отидох.

След няколко дни влязох отново в същото село посред бял ден — представих се, уж де, за пътуващ търговец, бях оставил оръжието си на планината и слязох в селото, за да закупя хляб, сол и цървули за момчетата. По едно време, пред една къща, гледам пет облечени в черно боси деца — заловили се за ръце и просят. Три момиченца и две момченца; най-голямото имаше около десетина години; най-малкото беше още бебе и кака му го държеше на ръце и го целуваше и галеше, за да не плаче. Не знам и аз какво ми скимна, божие просветление, та се приближих до тях:

— Чии сте вие бре, деца? — питам ги аз на български.

По-голямото момченце вдигна главичката си:

— На попа — отвърна то, — дето го заклаха завчера в обора.

Очите ми се наляха със сълзи; земята се завъртя около мен като воденичен камък; опрях се на стената, земята спря.

— Приближете се бре, деца! — рекох аз. — Елате при мен!

Измъкнах от силяха кесията си, пълна с турски лири и меджидиета, коленичих и ги изсипах на земята.

— На, вземете! — извиках аз. — Вземете! Вземете!

Децата се хвърлиха на земята и започнаха да събират с ръчичките си меджидиетата и лирите.

— Ваши са, ваши са! — извиках аз. — Вземете ги!

Оставих им и кошницата със стоката.

— Всичко е ваше, вземете го!

И веднага си плюх на петите; излязох от селото, разкопчах ризата си, измъкнах „Света София“, дето си я бях избродирал сам; скъсах я, захвърлих я и почнах да тичам… Тичах… тичах…

И все още тичам!

Зорбас се облегна на стената, извърна глава и ме погледна:

— Така се отървах — каза той.

— Отървал си се от родината ли?

— Да, от родината — отвърна Зорбас със спокоен, твърд глас.

И след малко додаде:

— Отървах се от родината, отървах се от поповете, отървах се от парите, отсявам. И все повече отсявам, олеква ми. Как да ти го кажа? Освобождавам се, ставам човек.

Очите на Зорбас светеха, широката му уста се смееше доволно. След като помълча малко, той пак се разпали; сърцето му преливаше, не можеше да го удържи.

— Едно време си казвах: този е турчин, този е българин, а този е грък. Извършил съм такива неща за родината, началство, че ще ти настръхнат косите; крал съм, грабил съм, изгорил съм села, обезчестил съм жени, изтребил съм цели семейства… Защо? Защото, казва, били българи, турци. „Уу, да се не видиш макар, мръснико — казвам си често аз на себе си и се чумосвам. — Уу, да се не видиш макар, серсемино!“ Нали ми дойде вече акълът, гледам сега хората и си казвам: „Този е добър човек, онзи е лош.“ Какъвто ще да е — българин или грък! Все едно е, добър ли е, лош ли е, това само питам сега. И колкото по остарявам, на, кълна ти се в хляба, който ям, струва ми се, че ще почна и това да не питам. Море, какъвто ще да е — добър или лош! За всички ми е жал, сърцето ми се къса, когато видя някой човек, па макар и да се преструвам, че пет пари не давам. На, казвам си аз, и този фукара тук яде, пие, люби, страхува се, има си и той своя бог и своя дявол, ще хвърли и той петалата и ще се изпъне като дърво в пръстта, ще го изядат червеите… Ех, горкият! Братя сме всички… Храна за червеите!

И ако пък е жена, ее, тогава вече ми иде, на, кълна ти се, да се разплача. Задяваш ме час по час твоя милост, че обичам жените; ами че как, бре, да не ги обичам, като са такива слаби същества, дето не знаят какво искат и дето само като ги хванеш за ненките, веднага разтварят всички врати и се предават?

Влязох веднъж пак в едно българско село. Един мръсник грък, старейшина, ме издаде и ме обградиха в къщата, където бях отседнал. Изскочих аз горе, запълзях от покрив на покрив, имаше луна, заскачах от тераса на тераса, за да се измъкна. Ала забелязаха сянката ми, качиха се по покривите, откриха огън по мен. Гледам, какво да направя? Рипам в един двор; и току изведнаж изскача една българка — тя спяла на двора — по нощница и като ме вижда, отваря уста да извика, ала аз протягам ръка, прошепвам й: „Аман! Аман! Мълчи!“ и я хващам за гърдите. Жената побледня, премаля. „Влез вътре — казва ми тя тихо, — влез да не ни видят…“ Влязох вътре, стисна ме за ръката: „Грък ли си?“ — казва ми тя. „Да, грък. Не ме издавай.“ Прихванах я през кръста, не продума нищо. Спах с нея и сърцето ми тръпнеше от нежност. „На — казвах си аз, — на бре, Зорбас, това ще рече жена, това ще рече човек! Ама българка ли е? Ама гъркиня ли? Ама арапкиня ли? Все същото е, бре! Човек е, човек. Не те ли е срам да убиваш? Пфу на теб!“

Това си казвах, докато бях при нея, в топлите й прегръдки; ала къде ти да ме остави родината, кучката й недна бясна! Измъкнах се сутринта, преоблечен в български дрехи, които ми беше дала българката, вдовицата; извади от сандъка и ми даде дрехите на покойния си мъж, и ми целуваше коленете, и ме молеше да се върна пак.

Да, да, върнах се аз на следващата нощ — патриот, видиш ли, див звяр — върнах се с една тенекия газ и подпалих селото. Изгоряла е навярно и тя горката. Казваше се Людмила…

Зорбас въздъхна; запали цигара, засмука два пъти, захвърли я.

— Родината, ми казваш… Слушаш бабините деветини, които книгите ти казват… Мене слушай; докато има родина, човекът ще си остава звяр, див звяр… Но, слава богу, аз се отървах, отървах се, свършено! Ами твоя милост?

Не отвърнах. Всички проблеми, които аз се мъчех да разреша, да развържа възел по възел в своето уединение, прикован за стола, този човек тук ги бе разрешил по планините, сред чистия въздух, със сабята си.

Затворих очи, неутешим.

— Заспа ли, началство? — рече Зорбас отегчено. — А пък аз, глупакът, съм седнал да ти приказвам!

Изтегна се на леглото си, като мърмореше нещо, и след малко захърка.

 

 

Цяла нощ не можах да мигна; един славей, чиято песен се разнесе за първи път из нашата пустош, изпълни света с някаква непоносима мъка, и неочаквано почувствувах, че от очите ми текат сълзи.

На разсъмване станах, излязох на вратата и погледах морето и земята и ми се стори, че светът се беше променил за една нощ. Срещу мен, на пясъка, един довчера жалък бодил се беше покрил със съвсем малки бели цветчета, а във въздуха се бе разляло сладко, далечно ухание на цъфнали лимонови и портокалови дървета. Пристъпих напред, направих няколко крачки по новата окичена земя; не можех да се наситя на вечно възобновяващото се чудо.

Изведнаж зад себе си чух радостен вик. Извърнах се; полугол, Зорбас бе застанал на вратата и също гледаше, възхитен, пролетта.

— Какво е това нещо, началство! — извика той смаян. — На, кълна ти се, за първи път виждам света! Какво чудо е онова, началство, а, онова синьото, дето мърда там? Как го казват — море ли? Море ли? Ами това, дето си е препасало зелената престилка с цветята? Земя ли? Кой мераклия ги е направил? Кълна ти се, началство, за първи път ги виждам!

Очите му се бяха овлажнили.

— Ей, Зорбас! — извиках му аз. — Вдетини ли се?

— Не се смей! Ама не виждаш ли? Магия са ни направили тук нещо, началство!

Изскочи навън, заигра хоро, затъркаля се по тревата като пролетно жребче.

Слънцето се показа; протегнах ръце напред, за да ги постопля. Напълваха дърветата, издуваха се гърдите, разцъфваше душата като някакво дърво и човек чувствуваше, че и тялото, и душата са направени от една и съща материя.

Зорбас беше вече станал от тревата, косата му беше пълна с пръст и роса.

— Бързо, началство! — извика ми той. — Да се облечем, да се нагласим; днеска ще правим водосвет. Ей сегичка на ще довтасат попът и първенците; и ако ни видят да се въргаляме по тревата — какъв срам ще бъде за дружеството! Слагай тогава колосаните яки и връзките! Слагай сериозните маски! Няма значение, ако нямаш глава — шапка да имаш, това стига… Пфу на тебе, свете!

Облякохме се, приготвихме се, пристигнаха работниците, зададоха се и първенците.

— Стискай се, началство, сдържай си смеха, да не станем за резил.

Най-отпред вървеше поп Стефанос с омазненото си расо и бездънните си джобове. При водосветите, при погребенията, сватбите, кръщенетата, той хвърляше в тези бездни, безредно, всичко, с каквото го черпеха — стафиди, кравайчета, погачи, краставици, кюфтета, коливо, бонбони; а вечерта баба попадия си слагаше очилата и ги отлепяше, дъвчейки…

Зад поп Стефанос — първенците: Кондоманольос кафеджията, който познаваше света, защото беше ходил чак до Ханя^[3] и беше видял принц Георгиос; барба Анагностис, със снежнобялата си риза с широки ръкави, спокоен и усмихнат; сериозен, официален, учителят с тоягата си; и последен, с бавна, тежка крачка — Маврандонис; носеше черен чембер^[4], черна риза, черни ботуши. Той поздрави с половин уста, печален и озлобен, и застана настрана, с гръб към морето.

— В името божие! — каза Зорбас тържествено.

Той застана начело и всички го последваха с набожно вглъбяване.

Вековни възпоминания от магически обреди се пробуждаха вътре в селските гърди; всички бяха приковали поглед върху попа, сякаш очакваха да го видят как се бори и заклина невидими сили. От хиляди години вече магьосникът вдигаше ръце, ръсеше с китката си въздуха, мърмореше тайнствени всемогъщи слова и лукавите демони бягаха, а от водите, от земята, от въздуха добрите духове тичаха на помощ на човека.

Стигнахме при дупката, изкопана досами морето, в която щеше да бъде поставен първият стълб на въжената линия: работниците издигаха голям боров ствол и го изправяха в дупката; поп Стефанос надяна епитрахила си, взе китката босилек и започна, като гледаше строго, укорно стълба, да тананика заклинанието: „… и издигни го върху здрав камък, за да не могат нито вятърът, нито водата да го повалят… Амин!“

— Амин! — извика Зорбас с гръмък глас и се прекръсти.

— Амин! — извикаха и първенците.

— Амин! — обадиха се последни и работниците.

— Господ да благослови делата ви и да ви дари на Авраам и на Исаак с благата! — изрече благопожеланията си поп Стефанос и Зорбас му мушна в ръката една банкнота.

— Благословен бъди, чадо! — измърмори попът доволен.

Върнахме се в бараката, Зорбас поднесе вино и постни мезета — октоподи, малки сепии, постен боб, маслини, — а след това всички официални лица поеха покрай брега и си отидоха. Магическият обред беше свършил.

— Добре мина всичко! — каза Зорбас и потри ръчищата си.

Съблече се, сложи си работните дрехи, взе една лопата.

— Момчета — извика той на работниците, — напред! В името божие!

През целия онзи ден Зорбас не вдигна глава; хвърли се като бесен на работата. На всеки петдесет метра работниците изкопаваха дупки, забиваха стълбове и потегляха пак право към върха на планината. Мереше Зорбас, изчисляваше, даваше нареждания; нито яде, нито пуши, ни дъх си пое през целия ден. Беше погълнат изцяло от работата си.

— Половинчатите работи — казваше ми той понякога, — половинчатите приказки, половинчатите грехове, половинчатите добрини докараха света до днешния му хал. Стигни бре, човече, до края, карай и не се бой! Повече го е гнус господ от половинчатия дявол, отколкото от архидявола!

Вечерта, като се върна от работа, просна се капнал на пясъка.

— Тук ще спя — каза той — и ще чакам кога ще се съмне, за да се заловим отново за работа. Ще сложа още една смяна, да се работи и през нощта.

— Но защо толкова бързаш, Зорбас?

Той се поколеба за миг.

— Защо ли? Ей тъй, искам да видя дали съм улучил наклона. Ако не съм го улучил, отидохме по дяволите, началство! И колкото по-рано видя, че отиваме по дяволите, толкова по-добре!

Яде бързо, лакомо, и след малко брегът ехтеше от хъркането му. А аз доста време стоях буден и наблюдавах звездите на леко синкавото небе; гледах как цялото небе бавно се въртеше с всичките си съзвездия и темето ми, като купол на астрономическа обсерватория, също се въртеше и следеше звездите. „Наблюдавай пътя на звездите така, като че ли и ти се въртиш заедно с тях…“ Тези думи на Марк Аврелий изпълниха сърцето ми с хармония.