Никос Казандзакис
Алексис Зорбас (5)

IV

Съмна се, отворих очи и видях, че Зорбас седи насреща ми по турски на края на леглото си и пуши, потънал в дълбок размисъл. Беше устремил малките си кръгли очи в отсрещното прозорче, което бе почнало да става млечнобяло от светлината на утрото. Очите му бяха подути, голият му кокалест врат се проточваше дълъг, необикновен, като на хищна птица.

Бях се оттеглил рано от гуляя снощи и го бях оставил сам със старата сирена.

— Отивам си — казах аз, — приятно прекарване, Зорбас! И здраво дръж!

— На добър час, началство! — отвърна Зорбас. — Остави ни нас да си извадим очите.

И изглежда, че си ги извадиха, защото в просъница чух тихо мъркане и по едно време съседната стая като че ли се разтресе; сетне се унесох отново в сън. Вече чак след полунощ усетих, че Зорбас влезе бос в стаята и се изтегна съвсем тихичко в леглото, за да не ме събуди.

И сега, на разсъмване, гледах го как се взира в светлината, но очите му не се бяха още оживили; чувствуваше се, че Зорбас е потънал в някакво плътно, гъсто опиянение, не бяха още окапали от слепоочията му крилете на съня. Спокойно, пасивно, той се отпускаше по течението на някаква мъглява, ленива като мед река; течаха светът, земи, води, мисли, хора, към някакво далечно море, течеше и Зорбас заедно с тях, без да се противи, без да се пита, щастлив.

Селото почваше да се пробужда — смесена глъчка от петли, прасета, магарета, хора. Понечих да скоча от леглото, да извикам: „Ей, Зорбас, днес имаме работа!“, но и аз изпитвах голямо блаженство така, безмълвно, неподвижно, да се отдавам на несигурните, окъпани в розова светлина внушения на зората. Целият живот в тези вълшебни мигове изглежда лек като перушина, а земята рехава, бухлата — като облак, който непрекъснато мени формата си, преобразява се от повеите на вятъра.

Гледах как Зорбас пуши, завидях му; посегнах, взех лулата си. Погледнах я развълнуван; беше ми я подарил моят приятел със сиво-зелените очи, с благородническите ръце с изящни дълги пръсти. Беше отдавна, в чужбина, веднаж по обяд; той беше завършил следването си и същата вечер заминаваше за Гърция. „Зарежи цигарите — каза ми той, — палиш ги, изпушваш ги наполовина, захвърляш ги, като уличните жени. Срамота е. Ожени се за лулата, тя е истински вярната жена — прибереш ли се в къщи, тя те чака, неподвижна. Запали я и гледай как димът се вие във въздуха — ще си спомняш за мен!“

Беше по обяд, излизахме от един берлински музей, където приятелят ми беше отишъл да се прости с любимия си „Войн“ на Рембранд, с високия бронзов шлем, с бледите, изпити бузи, с решителния, тъжен поглед. „Ако някога извърша някаква смела постъпка — прошепна той, като гледаше непреклонния отчаян войн, — на този тук ще го дължа…“

Излязохме навън, опряхме се на една колона в двора на музея; срещу нас една потъмняла бронзова статуя — гола амазонка яздеше с неизразима радост и увереност един гол кон; една малка сива птичка, една стърчиопашка, кацна за миг на главата на амазонката, помръдна припряно опашката си, изчурулика присмехулно два-три пъти и отлетя.

Потръпнах; погледнах приятеля си. „Чу ли птичката? — запитах аз. — Като че ли каза нещо и си отиде.“ — „Птичка нали е, нека си чурулика, птичка нали е, нека си пее!“ — отвърна приятелят ми и се усмихна.

Как тъй изплува рано-рано днес тук, на този критски бряг, онзи далечен миг и изпълни с горчилка сърцето ми!

Натъпках бавно лулата си с тютюн, запалих я.

„Всяко нещо си има свой скрит смисъл на този свят — помислих си аз. — Всичко, хора, животни, дървета, звезди, са йероглифи и блазе на онзи, и горко на онзи, който започва да ги срича и да разгадава какво казват… В първия миг, когато ги гледаш, не разбираш нищо; мислиш, че са хора, животни, дървета, звезди; едва след години, много късно, разбираш смисъла им.“

Войнът с бронзовия шлем, приятелят му, който се беше опрял през онзи мрачен следобед на колоната, стърчиопашката и това, което ни каза с чуруликане, и дори популярният стих на погребалната песен на Добродетелта, всички тези неща, мисля си днес аз, може би имат някакъв скрит смисъл. Но какъв?

Следях дима, който се виеше и се развиваше в дрезгавината, заиграваше за миг, синкав, заплетен, и се разтапяше бавно, превръщаше се във въздух. И душата ми се преплиташе с него, играеше и се разтапяше, и пак се възнасяше с новото кълбо дим, и пак изчезваше. И така дълго време — изживявах направо с плътта си, без намесата на логиката, с неизразима увереност, възникването, разцвета и изчезването на света. Потъвах отново, но вече без измамните думи и безсрамните въжеиграчески хитрости на разума, в Буда. Ей този дим е същността на учението му, тези мимолетни изменчиви форми са животът, който завършва спокойно, безшумно, блажено, в синкавата нирвана… не правех разсъждения, не се мъчех да открия нищо, нямах никакво съмнение; изживявах увереността.

Въздъхнах тихо. И сякаш тази въздишка ме възвърна към настоящето, огледах се, видях жалката дъсчена кабина, малкото огледалце, закачено на стената до мен, върху което падаше първият слънчев лъч и то искреше, а насреща ми, върху леглото си, седеше Зорбас с гръб към мен и пушеше.

И изведнъж в съзнанието ми изплува, с всичките си трагикомични перипетии, вчерашният ден. Миризма на изветрели виолетки — на виолетки, одеколон, мускус и амбра; и един папагал, една човешка душа, която се бе превърнала в папагал и пляскаше с криле по желязната си клетка, и крещеше; и една стара мауна, която единствена бе останала от цялата флота и навяваше спомени за стари морски битки.

Зорбас чу въздишката ми, вдигна глава, извърна се.

— Зле се държахме — измърмори той, — зле се държахме, началство. Засмя се ти, засмях се и аз, и тя, горката, ни видя! И това, дето ти си тръгна така, без да я награбиш, сякаш е някаква стогодишна изпосталяла старица — какъв срам! Не е то това възпитание, началство, не се държат така хората, не, да ме прощаваш! Ами че нали е жена, божем, слабо създание, жалостиво. Пак добре, че поне аз останах да я утеша.

— Ама какви са тия работи, Зорбас! — засмях се аз. — С целия си ли твърдиш, че на всяка жена все това й е в акъла?

— Да, все това и е в акъла, началство. Слушай ме ти мен, дето съм видял и патил и какво ли не съм извършил, и дето ми е дошъл, уж де, акълът. На жената само това й е в главата, болно нещо е тя, ти казвам, жалостиво. Ако не й кажеш, че я обичаш и я желаеш, започва да плаче. Може и хич да не те иска, да се гнуси дори от теб, може да ти откаже — това е друга работа! Може. Но тя иска всеки, който я види, да я пожелае. Това е то, което иска, горката, стори й хатъра!

Аз имах една баба, ще да е била към осемдесет години по онова време. Историята на тази старица е истинска приказка. Както и да е, това е друга песен… Ще да е била, значи, по онова време към осемдесет години, а срещу нашата къща живееше едно девойче, ама като капка. Казваше се Крустало. Всяка събота вечер ние, селските ергенаши, си пийвахме, направяхме главата, затъквахме стръкче босилек над ухото, вземаше един мой братовчед тамбурата и правехме серенада на Крустало. Страст, любов, ревяхме като биволи. Всички я желаехме и затова отивахме всяка събота вечер заедно, та да си избере някой измежду нас.

Е, значи, ще повярваш ли, началство? Страшна загадка е жената, има си тя една рана, дето никога не зараства. Всички други рани зарастват, само тя — не слушай какво ти разправят! — не зараства никога! Какво от това, че била на осемдесет години жената? Раната си е отворена.

Всяка събота вечер, значи, бабата примъкваше миндерчето си до прозореца, вземаше скришом огледалцето и току решеше колкото коса й беше останала и я сресваше на път. Озърташе се скришом, да не би да я гледаме; а когато някой от нас се приближаваше към нея, тя се сгушваше кротко като божа кравичка и се преструваше на заспала. Но къде ти да заспи! Чакаше серенадата! На осемдесет години това! Разбираш ли каква загадка е жената, началство? На мен ми иде сега да се разплача. Но тогава бях серсемин, не разбирах нищо и затова се смеех. Един ден баба ми ме ядоса, защото ме гълчеше, че съм задирял момите, и й надумах и аз всичко: „Какво си седнала да си натриваш устните с орехови листа всяка събота вечер и да се сресваш на път! На теб ли, мислиш, че правим серенада, а? Ние Крустало харесваме, а пък ти миришеш на тамян!“

Ще повярваш ли, началство? Тогава разбрах за първи път какво ще рече жена. Две парещи сълзи потекоха от очите на баба ми. Сви се като куче и брадичката й затрепери. „Крустало! — извиках аз и се приближих до нея, за да чуе по-добре. — Крустало, разбра ли?“ Диво нещо е младостта, жестоко, защото не разбира. Баба ми издигна съсухрените си ръце към небето. „Проклет да си, трижди проклет да си!“ — извика тя. И от него ден насетне горката ми баба тръгна назад. Посърна, изпосталя и след два месеца падна на смъртно легло. И тъкмо когато вече береше душа, зърна ме — изсъска като костенурка и посегна да ме сграбчи с костеливата си ръка: „Ти ме затри — изсъска тя, — ти ме затри, проклети Алексис! Проклет да си, каквото изтеглих, и теб същото да те стигне!“

Зорбас се засмя.

— Клетвата на старата ми баба ме стигна! — каза той, като гладеше мустаците си. Навлязох, струва ми се, в шейсет и петата, но и сто години да стана, пак акълът ми няма да ми дойде; и тогава ще нося огледалце в джоба си и ще гоня женския род.

Той се засмя отново, хвърли цигарата си през прозорчето, протегна се.

— Много кусури имам аз — рече той, — но този ще ми изяде главата!

Скочи от леглото си:

— Я да ги зарежем тия работи; много приказвахме. А днеска — на работа!

Облече се набързо, сложи грубите си обувки, изскочи навън на двора.

Отпуснах глава на гърдите си, премислях думите на Зорбас, и неочаквано в съзнанието ми изплува далечен заснежен град, а аз стоях и гледах, на една изложба на Роден, една огромна бронзова ръка — „Божията ръка“. Пръстите й бяха полуразтворени и вътре в шепата, забравили се, боричкайки се, се съединяваха един мъж и една жена.

Една девойка се приближи и застана до мен; гледаше и тя, тръпнеща, вълнуващото вечно съчетание. Беше стройна, добре сложена, с гъсти руси коси, волева челюст, тесни, резки устни. В нея имаше нещо решително и мъжествено. И аз, който така мразя да подхващам лековато разговор, не знам какво ме подтикна да се обърна към нея и да я заговоря.

— Какво мислите? — запитах я аз.

— Да можеше човек да се изплъзне! — прошепна тя твърдо.

— Къде да отиде? Божията ръка е навсякъде. Спасение няма. Съжалявате ли?

— Не. Може би любовта е най-голямата радост на този свят. Може. Но като гледам сега тази бронзова ръка, бих искала да се изплъзна.

— Предпочитате свободата?

— Да.

— Ами ако ние сме свободни единствено тогава, когато се подчиняваме на бронзовата ръка? Ами ако думата „бог“ няма онзи удобен смисъл, който масата й дава?

Девойката ме погледна неспокойно. Очите й бяха металносиви, устните й сухи и огорчени.

— Не разбирам — промълви тя и се отдалечи изплашена.

Изгуби се; и оттогава никога не се бях сетил за нея; изглежда обаче, че тя живееше вътре в мен и сучеше под капака на гърдите ми — иначе как тъй сега, на този пуст бряг, се беше появила из недрата ми, без възраст, бледа, измъчена!

Зле се отнесох, имаше право Зорбас. Добър повод беше тази бронзова ръка, добре беше почнал първият Досег, удобни бяха първите разменени думи и можехме полека-лека, без и двамата да го съзнаваме, или пък, ако го съзнавахме, без да се срамуваме, да се прегърнем и да се съединим кротко в божията шепа.

Но аз неочаквано скочих от земята на небето и жената се уплаши и избяга.

Старият петел в двора на мадам Ортанс изкукурига; денят вече навлизаше съвсем светъл през прозорчето; скочих от леглото.

Работниците бяха започнали да пристигат и да стоварват с трясък кирките, лостовете и лопатите си. Чух как Зорбас даваше нареждания: беше вече поел работата, виждаше се, че това е човек, който умее да се разпорежда и обича отговорността.

Подадох глава през прозорчето и го видях застанал — висок, кокалест — сред тридесетина мургави, стройни гащатковци^[1]; размахваше повелително ръка, думите му бяха кратки и точни; по едно време сграбчи за врата един момък, който нещо мрънкаше и се колебаеше.

— Имаш ли да кажеш нещо? — изкрещя му той. — Кажи го високо! Не обичам мрънкането! Работата иска настроение; ако го нямаш — отивай в кафенето!

В този миг се появи мадам Ортанс, рошава, подпухнала, ненашарена, по мръсна широка блуза, като тътреше някакви дълги разкривени обуща. Разнесе се дрезгавата магарешка кашлица на старата певачка; спря се, погледна с любов и гордост Зорбас; очите й се замъглиха, изкашля се отново, за да я чуе той, и премина, като се полюляваше и поклащаше задника си, край Зорбас и едва не го докосна с широкия си ръкав. Но той не се и извърна да я погледне. Взе от един работник парче ечемичен кравай и шепа маслини.

— Напред, момчета! — извика той. — Прекръстете се! В името божие!

И поведе с широки крачки групата право към планината.

 

 

Няма да описвам тук работата в мината; това изисква търпение, а аз го нямам. Бяхме направили от тръстики, върбови клони и газени тенекии една барака край морето; Зорбас се събуждаше още в зори, грабваше кирката, повеждаше работниците, прокопаваше някоя галерия, изоставяше я, попадаше на някоя жилка лигнит, лъскав като каменни въглища, подскачаше от радост; но след няколко дни жилката се изгубваше и тогава Зорбас се тръшваше по гръб и чумосваше с ръце и крака небето.

Беше взел работата присърце; не ме и питаше дори. Още в първите дни всичките грижи и цялата отговорност се прехвърлиха от моите в неговите ръце. Той се нагърби да взема решения и да ги изпълнява; а аз се нагърбих само да плащам счупеното, всъщност без да се притеснявам много-много; защото добре съзнавах, че тези месеци щяха да бъдат едни от най-щастливите в живота ми; и тъй, направих си сметката и видях, че купувам много евтино щастието си.

Дядо ми по майка, който живееше в едно критско село, вземаше всяка вечер фенера и обикаляше из селото да види дали не е пристигнал някой чуждоземец; отвеждаше го в дома си, даваше му да яде и да пие колкото си ще, сядаше сетне на миндера, запалваше дългия си чибук, обръщаше се към гостенина си — дошло беше вече време за плащане — и му казваше повелително: „Разправяй!“ — „Какво да разправям, дядо Мустогеоргис?“ — „Какъв си, кой си, отде идеш, какви страни и села са видели очите ти; всичко, всичко разкажи. Хайде, разправяй!“

И започваше гостенинът да разправя смесено лъжи и истини, а дядо ми пушеше чибука си, слушаше и пътуваше заедно с него, седнал спокойно на миндера си. И ако гостът му се харесаше, той му казваше: „Ще останеш и утре, няма да си вървиш. Имаш още неща да разправиш.“

Никога не си беше подал носа вън от селото си дядо ми; нито в Мегало Кастро беше ходил, нито в Ретимнос. „За какво да отида? — казваше той. — Оттук минават и ретимньоти, и кастриньоти, и Ретимнос и Кастро идват в къщата ми, да е жива и здрава. Нямам нужда да ходя аз там!“

И ето, продължавам и аз, тук в това крайбрежно кътче на Крит, мерака на дядо си. Намерих си и аз, сякаш го бях търсил с фенер, един гостенин, не го пускам да си върви, той ми струва много по-скъпо от една вечеря, но си заслужава. Чакам го всяка вечер да привърши работата си, турям го да седне насреща ми, ядем, идва време за плащане и аз му казвам: „Разправяй!“ Пуша си лулата и слушам; много е обикалял по света този гостенин, много е обикалял из човешката душа, не ми омръзва да го слушам. „Разправяй, Зорбас, разправяй!“

И цяла Македония се разкрива пред мен, разстила се в тясното пространство между мен и Зорбас, с планините, горите и реките си, с комитаджиите си, с работните си жени — мъжкарани и с грубоватите си масивни мъже… Или пък Света гора — с двайсет и единия си манастира, с арсеналите си и дебелогъзите си търтеи. Отърсва Зорбас яката си, като привършва със светите си истории, и казва, избухвайки в смях: „Господ да те пази, началство, от задницата на мулето и от предницата на калугера!“

Развежда ме всяка вечер Зорбас из Гърция, из България, из Цариград, затварям очи и виждам всичко. Обиколил е тези объркани, многоизстрадали Балкани и малките му очи са огледали всичко, бързо, мигновено, като сокол. И току се блещи — неща, станали за нас обикновени и отминавани с безразличие, се възправят пред Зорбас като страшни загадки. Вижда някоя жена, която минава, и се спира ужасен: „Каква е пък и тази загадка? — пита той. — Какво ще рече жена и защо разхлабва бурмите на мозъка ни? Какво е и това — кажи ми!“ По същия начин се диви и задава въпроси, гледайки изумено някой човек, някое цъфнало дърво, чаша студена вода. Зорбас вижда всичко всеки ден за първи път.

Вчера седнахме пред бараката, той изпи чаша вино, извърна се и ме погледна уплашено:

— Каква е пък сега тази червена вода, началство, я ми кажи! На един нищо и никакъв пън покарват филизи, провесват се сетне едни такива кисели украшения, минава време, слънцето ги изпича, стават сладки като мед и тогава ги наричаме грозде; смачкваме ги, изстискваме им сока, слагаме го в бъчви, кипи той от само себе си, отваряме го на Свети Георги Пияния през октомври и излиза вино! Какво чудо е пък това? Пиеш от него, от този червен сок, и душата ти почва да расте, не може да се побере в тази мръсна мърша, предизвиква бога да се преборят. Какво е това, началство, кажи ми де!

Не отговорих; чувствувах, гледайки Зорбас, как светът възвръща девствеността си. Всички обикновени и излинели неща приемаха отново блясъка, който са имали през онези първи дни, когато са излезли из божиите ръце. Водата, жената, звездата, хлябът се връщаха отново към онзи тайнствен, първичен източник и божественото колело отново се завърташе във въздуха.

Ето защо всяка вечер, изтегнат върху крайбрежните камъчета, очаквах нетърпеливо Зорбас. Виждах го как изскача из земните недра като някакъв огромен плъх, с широката си нехайна походка, целият в кал, посипан с въглищен прах. Още отдалеч разбирах как е вървяла днес работата — по стойката му, по сведената му или високо вдигната глава, по начина, по който размахваше дългите си ръчища.

Отначало и аз отивах с него, наглеждах работниците; мъчех се да поема по нов път, да се заинтересувам от делови неща, да опозная, да обикна човешкия материал, който беше попаднал в ръцете ми; да изпитам тъй дълго жадуваната радост да боравя не вече с думи, а с живи хора. И кроях романтични планове — ако тръгнеше добре работата с лигнита, да образуваме един вид комуна, в която всички ще работим, всичко ще бъде общо, ще ядем всички заедно същата храна, ще се обличаме в еднакви дрехи, като братя.

Едно ново общество месех аз в ума си — маята на едно ново съжителство между хората.

Но все още не се решавах да разкрия плановете си на Зорбас. Виждах, че ме гледа с недоумение как обикалям сред работниците, как разпитвам, как се намесвам и вземам винаги страната на работника. Зорбас кривеше устни.

— Началство — казваше ми той, — защо не отидеш да се поразходиш навън? Слънце, божа благодат, върви!

Но аз, в началото, упорствувах, не си отивах. Разпитвах, разговарях, знаех житието и битието на всеки работник: колко деца чакат на него, колко сестри за омъжване има, как са болните му родители. Тревогите, болестите, грижите им.

— Не се рови така в историите им, началство — казваше ми Зорбас навъсен. — Ще се поддаде сърцето ти, ще ги обикнеш повече, отколкото трябва и отколкото имаме интерес — каквото и да направят, ще им го прощаваш… И тогава тежко ни и горко, работата ще отиде по дяволите, да го знаеш. Работниците се боят от строгото началство, уважават го и работят; а на мекушавото началство му се качват на главата и мързелуват. Разбра ли?

А една вечер, след като приключи с работата, Зорбас захвърли възмутено кирката си пред бараката.

— Е, началство, моля ти се, не се бъркай. Аз градя, а твоя милост разваляш всичко. Какви са пък сега тия работи, дето им разправяше днеска? Социализъм и други такива врели-некипели! Тъй де, проповедник ли си или капиталист? Трябва да си избереш едно от двете!

Но къде ти да избера! Изгарях от наивното желание да съчетая и двете, да открия онзи синтез, при който тези непримирими противоположности биха се побратимили, и да спечеля и земния живот, и царството небесно. За това мечтаех от много години, още от малък. Когато бях още ученик, образувах с най-близките си приятели една тайна „Филики етерна“^[2], така нарекохме организацията си и се заклехме, заключени в стаята ми, че ще отдадем целия си живот в борба против неправдата. И едри сълзи капеха от очите ни в онзи миг, когато, сложили ръка на сърцето си, давахме клетвата.

Момчешки идеали! Но горко на човека, който се смее, когато слуша за тях! Когато гледам докъде изпаднаха членовете на тази „Филики етериа“ — докторчета, адвокатчета, търговчета, политикани, газетаджии, — сърцето ми се свива. Тежък е, изглежда, много суров е климатът на тази земя и най-ценните семена не покълват или биват задушени от лайкучката и копривата. И все пак, както виждам, не ми е дошъл още умът; и сега дори — слава богу! — съм готов за донкихотовски походи.

В неделя, натъкмявахме се и двамата като женихи, обръсвахме се, обличахме чисти бели ризи и надвечер отивахме при мадам Ортанс. Заколваше тя всяка неделя една кокошка за нас, сядахме пак тримата, ядяхме и пиехме, протягаше Зорбас дългите си ръчища към гостоприемната пазва на домакинята ни и я завладяваше. И когато, вече по тъмно, се завръщахме на нашия бряг, животът ни изглеждаше като някаква благоразположена, тромава, но много мила и гостоприемна старица, като мадам Ортанс.

В една от тези недели, завръщайки се от богатата гощавка, реших да отворя уста и да доверя плановете си на Зорбас. Той ме слушаше със зяпнала уста, търпеливо, само от време на време поклащаше сърдито глава; веднага, още при първите ми думи, беше изтрезнял, умът му се избистри и когато свърших, той отскубна нервно няколко косъма от мустаците си.

— Прощавай, началство — каза той, — но струва ми се, че мозъкът ти е каша. На колко си години?

— На трийсет и пет.

— Е, тогава никога няма да се сгъсти — рече той и избухна в смях.

Ядосах се, заинатих се:

— Не вярваш ли ти в човека?

— Не се сърди, началство. Не, не вярвам в нищо. Ако вярвах в човека, щях да вярвам и в бога, щях да вярвам и в дявола; а това е голяма беля. Тогава нещата се объркват, началство, цяла мъка е.

Той замълча. Свали си шапката, почеса се яростно по главата, затегли отново мустаците си, сякаш искаше да ги изскубе — явно, искаше да каже нещо, но се въздържаше. Погледна ме косо, с крайчеца на окото, изгледа ме още веднаж, най-сетне се реши.

— Човекът е скот! — извика той и удари ядосано с тоягата си по камъните. — Голям скот! Не го знаеш ти това, твоя милост, лесно ти е било всичко на теб, ама питай мен! Скот, ти казвам! Сториш ли му зло — почита те и се бои от теб. Сториш ли му добро — издира ти очите. Дръж се на положение, началство! Не си позволявай много близост с хората, не им казвай, че всички сме равни, че всички имаме еднакви права, защото веднага ще потъпчат твоето право, ще ти грабнат хляба и ще те оставят да умреш от глад. Дръж се на положение, началство, само това искам от теб!

— Но в нищо ли не вярваш? — казах аз раздразнено.

— Не, не вярвам в нищо — колко пъти ще ти казвам това? Не вярвам в нищо и в никого, освен в Зорбас. Не че Зорбас е нещо по-добро от другите — никак, ама никак! Скот е и той. Но вярвам в Зорбас, защото само той е под моя власт, само него познавам, всички останали са привидения. С неговите очи гледам, с неговите уши слушам, с неговите черва смилам храната си, Всички останали, ти казвам, са привидения. Когато умра аз, всичко умира. Целият Зорбаски свят отива на дъното!

— Брей, че егоизъм! — казах аз язвително.

— Какво да правя, началство? Така е. Боб съм ял, боб признавам. Зорбас съм, зорбашки говоря.

Не отвърнах нищо. Като удари с бич се стовариха върху мен думите на Зорбас. Възхищавах му се, че е толкова силен и може до такава степен да се отвращава от хората и същевременно да има такова желание да живее и да се бори с тях. Аз или щях да стана отшелник, или щях да накича с фалшиви пера хората, за да мога да ги понасям.

Зорбас се извърна, погледна ме; при светлината на звездите различих, че устата му се усмихваше широко и усмивката му стигаше чак до ушите.

— Засегнах ли те, началство? — каза той и се поспря.

Бяхме вече стигнали пред бараката.

Не отвърнах; разумът ми беше съгласен със Зорбас, но сърцето ми се противеше; искаше му се да скочи, да се измъкне от скота, да проправи път.

— Не ми се спи тази вечер, Зорбас — казах аз, — върви, твоя милост, да спиш.

Звездите блещукаха, морето въздишаше спокойно и лижеше крайбрежните камъчета; една светулка запали под корема си своето любовно златистозелено фенерче; косите на нощта бяха обсипани с роса.

Изтегнах се край брега, потънах в тишината, не мислех за нищо; слях се с нощта и морето, душата ми беше като някаква светулка, която, запалила любовното си фенерче, бе кацнала върху черната влажна земя и чакаше.

Звездите се местеха, часовете минаваха — и когато станах, бях вече издълбал окончателно вътре в себе си, без да разбера как, двойния дълг, който трябваше да изпълня на този свят:

а) да се избавя от Буда, да прехвърля върху думите всичките си метафизически терзания, за да ми олекне;

б) да установя отсега нататък трезв, сърдечен досег с хората.

Може би, казвах си аз, все още има време.