Никос Казандзакис
Алексис Зорбас (14)

XIII

Изминаха три дни, четири, пет, Зорбас не се появи.

На шестия ден получих едно дълго писмо от Кастро, цяло послание. Беше написано на благоуханна розова хартия и в един ъгъл беше нарисувано едно пронизано от стрела сърце.

Запазил съм го грижливо и го преписвам с пръснатите тук-таме купешки изрази; пооправих само прелестните му правописни грешки. Зорбас държеше перото като тесла, удряше здравата с него и затова на много места хартията беше или разкъсана, или изпръскана с мастило.

„Мило началство, господин капиталисте!

Най-първо искам да попитам дали здравето ви е благоприятно и, второ, да ви кажа, че и ние сме в добро здраве, слава богу.

Аз отдавна съм забелязал, че не съм дошъл на този свят като кон или вол; само животните живеят, за да ядат. За да избягна горното обвинение, създавам си денем и нощем работа, рискувам хляба си за една идея, преобръщам пословиците и казвам: «По-добре яйцето днес, отколкото кокошката утре».

Мнозина са патриоти, щом не губят нищо от това; аз не съм патриот, дори и да губя от това; мнозина вярват в рая и са си приготвили магарето; аз нямам магаре, свободен съм и не се боя от ада, където магарето ми ще пукне; нито се надявам и на рая, където ще се наяде с люцерна. Нямам образование, не умея да приказвам, но твоя милост, началство, ти ме разбираш.

Мнозина са се изплашили от суетата на този свят; аз я победих. Мнозина мислят; аз нямам нужда да мисля. Не се радвам за доброто, нито съжалявам за злото; ако науча, че гърците са превзели Цариград, на мен ще ми бъде все едно, както и ако турците превземат Атина.

Ако от това, което пиша, счетеш, че възрастта ми е вече старческа, пиши ми и ми го кажи. Обикалям из магазините на Кастро, за да купя стоманено въже за нашата линия, и се смея. «Защо се смееш, кумец?» — питат ме хората. Но как да им обясня? Смея се, защото, неочаквано, тъкмо когато посягам с ръка, за да видя дали въжето е добро, сещам се какво нещо е човекът и защо е дошъл на този свят, и за какво служи… Аз мисля — за нищо. Все това е — и да имам, и да нямам жена, и да съм честен, и да не съм честен, и да съм бей, и да съм хамалин; само ако съм жив или ако съм умрял, е по-друго. Ако ме вземе дяволът или господ (какво да ти кажа, началство, струва ми се, че е все същото!), ще пукна, ще се превърна във вонящ труп, ще усмърдя света и светът ще се види принуден да ме закопае, за да не се задуши.

И като стана дума сега, ще те попитам, началство, за едно нещо, от което ме е страх — от нищо друго не ме е страх! — и което не ми дава покой ни денем, ни нощем: страх ме е, началство, от старостта, проклета да е! Смъртта не е нищо, едно пъффф! — и свещта угасва. Ала старостта е голям срам.

Считам за много голям срам да призная, че съм стар, и правя всичко възможно никой да не разбере, че съм остарял; скачам, играя хоро, заболяват ме бъбреците, но пак играя; пия, главата ми почва да се върти, всичко ми се върти, ала аз се държа, уж ми няма нищо! Изпотявам се, хвърлям се в морето, настивам, иде ми да се изкашля — гух, гух! — та да ми олекне, но ме е срам, началство, преглъщам кашлицата, насила — и затова чул ли си ме някога да се изкашля? Никога! И не, да речем, само когато има хора наоколо, ами дори и когато съм сам. Срам ме е от Зорбас, началство, какво да ти кажа! Срам ме е от него!

Веднъж се запознах в Света гора — и там съм ходил, ама по-добре краката да си бях счупил! — с един калугер, отец Лаврентий от Хиос. Този пръч вярваше, че в него се е вселил някакъв дявол и дори му беше дал и име; наричаше го Ходжа. «Ходжата иска да яде месо на велики петък» — ръмжеше горкият Лаврентий и удряше главата си о прага на църквата. «Ходжата иска да спи с жена. Ходжата иска да утрепе игумена. Ходжата, Ходжата, не аз!» И току удряше чело о камъка.

И аз също, началство, имам вътре в себе си един дявол и съм го нарекъл Зорбас. Вътрешният Зорбас не ще да остарее, не, не ще, не, не е остарял, хала е той, има гарвановочерна коса, трийсет и два (цифром 32) зъба и е затъкнал карамфил над ухото. Ала външният Зорбас е свършил курса, горкият, косите му побеляха, сбръчка се, смачка се, падат му зъбите, а ушищата му обраснаха с бели старчески магарешки косми.

Какво да правя, началство? Докога ще се борят двамата Зорбасовци? Кой ще победи накрая? Ако пукна скоро — добре, не се тревожа; но ако живея още дълго — загубен съм; загубен съм, началство, ще дойде време, когато ще стана за резил! Ще загубя свободата си, снаха ми и дъщеря ми ще ми заповядат да бавя някое хлапе, някое чудовище, детето им, да не се опари, да не падне, да не се изцапа; и ако пък се изцапа, да седна, аз — пфу! — и да го почистя!

Същото ще патиш и твоя милост, началство, и макар че си още млад, опичай си акъла! Затова слушай какво ще ти кажа, следвай пътя, по който вървя аз, друго спасение няма — ще обикаляме планините, ще копаем въглища, мед, желязо, магнезий, ще печелим много, ще ни се боят роднините, ще ни лижат подметките приятелите, ще ни свалят шапка стопаните. Ако не успеем в това, по-добре смърт, началство: от вълци, от мечки, от какъвто и да е звяр, халал да му е! Затова именно е изпратил и господ зверовете на този свят — да изяждат някои хора като нас, за да не станем за резил!“

На това място Зорбас бе нарисувал с цветни моливи един човек, висок, кокалест, как тича под зелени дървета, а зад него седем червени вълка го гонят; и отдолу беше написано с дебели букви: „Зорбас и седемте смъртни гряха“.

И продължаваше:

„От писмото ми смятам, че ще разбереш колко нещастен човек съм аз; само когато съм с теб и ти говоря, имам слаба надежда да се пооблекча от ипохондрията си. Защото и твоя милост си като мен, но не съзнаваш това; имаш си и ти един дявол вътре, но не знаеш още как се казва. И понеже не знаеш как се казва, задушаваш се; кръсти го, началство, та да ти олекне.

Казвах, значи, колко съм нещастен; виждам съвсем ясно, че цялата ми интелигентност е само глупост и нищо друго; и все пак има едни особени мигове, прекарвам понякога дни, изпълнени с разсъждения на велик човек, и ако можех да осъществя всичко, което вътрешният Зорбас заповядва, светът щеше да ахне!

Тъй като нямам договор с определен срок с живота си, отпускам спирачката, когато стигна при най-опасната стръмнина. Животът на всеки човек е една железопътна линия, с нагорнища и надолнища, и всеки разумен човек пътува по нея със спирачка: ала аз, и в това се състои моето достойнство, началство, съм захвърлил отдавна спирачката си, защото не ме плашат мен карамболите; карамболи наричаме ние, работниците, дерайлирането. Да пукна, ако обръщам внимание на карамболите, които правя; ден и нощ препускам с пълна пара, правя си кефа, па макар и да се пребия и да стана на парчета. Какво губя? Нищо. Та нима, ако карам умната, няма пак да се пребия? Ще се пребия. Тогава — огън бий!

Ти ми се смееш сега, началство, но аз ти пиша безсмислиците си или, да речем, мислите си, или слабостите си — да пукна, ако разбирам каква разлика има между тия три неща! — пиша ти ги, а пък ти се смей, като не те мързи. И аз се смея, задето ти се смееш — и по този начин край няма смехът на този свят! Всеки си е башка луд; но най-голямата лудост е, струва ми се, да не си никак луд.

И тъй, аз изучавам тук в Кастро лудостта си и ти пиша всичко най-подробно, защото искам да ми дадеш съвет. Млад си още, началство, вярно е, но си чел старчески мъдрости и си станал, с извинение, малко старец; искам, значи, съвет от теб.

И тъй, аз смятам, че всеки човек издава своя особена миризма: не я усещаме, защото миризмите се смесват, не знаем коя е твоя и коя моя. Разбираме само, че във въздуха се носи някаква воня и я наричаме «човешка». Има хора които я вдишват като ливанто; на мен ми иде да повърна. Както и да е, това е друга песен.

Исках да кажа, и за малко не изтървах пак спирачката, че тези проклетници жените имат влажен нос, като кучките, и веднага подушват кой мъж ламти за тях и кой се гнуси от тях. Затова, в който и да е град да отидех, дори и сега, па макар и да съм и стар, и грозноват, и недокаран, винаги са се намирали две-три жени, които са тръгвали подире ми. Откриват ми, видиш ли, следите, хрътките им недни, господ да ги поживи!

И тъй, пристигнах аз първия ден здрав и читав в Кастро надвечер, по здрач. Хукнах аз по дюкяните, но те бяха вече затворени, отидох в един хан, дадох му на мулето да яде, нахраних се и аз, измих се, запалих си цигарката и излязох да пообиколя. Нито познавах някого в града, нито някой ме познаваше, бях свободен. Можех да си подсвирквам по улиците, да се смея, да си говоря сам, купих си семки, люпех, плюех, разхождах се. Запалиха фенерите, мъжете пиеха узото^[1] си, коконите се прибираха по къщите си, въздухът миришеше на пудра и благоуханен сапун и на шишчета — мезета. «Ех море, Зорбас — казах си аз, — още колко, бре, ще живееш и ще потръпват ноздрите ти? Малко време ти остава да душиш въздуха, нещастнико, поеми дълбоко дъх!»

Вдишвах дълбоко въздух и сновях нагоре-надолу из големия площад, знаеш го. По едно време чувам изведнаж песни, хора, дайрета, маанета. Наострям уши, затичвам се натам, откъдето идеше шумът; беше едно кафе-шантан — тъкмо за мен работа, влязох. Нагласих се аз на една масичка, най-отпред. Защо да ме е срам? Нали казахме — никой не ме познаваше, свобода!

Една кранта танцуваше на естрадата — ту повдигаше, ту спускаше фустите си, но аз не й обръщах внимание. Поръчах бутилка бира и по едно време, хоп, нагласи се до мен едно пиленце, миличко, черничко, наплескано с мазила като с мистрия.

— Може ли, деденце? — рече ми тя и се засмя.

Аз кипнах; идеше ми да я сграбча за гушата, сукалчето му недно! Но се удържах, дожаля ми за женския род, повиках келнера.

— Шампанско! — поръчах аз.

(Прощавай, началство, похарчих твои пари, но обидата беше голяма, не биваше да се посрамя, не биваше да бъдеш посрамен и твоя милост, началство, трябваше да накарам тази хлапачка да падне на колене пред нас. Трябваше. Няма да ме изоставиш ти така беззащитен, знам те аз теб, в такъв труден час. И тъй, шампанско, гарсон!)

Донесоха шампанското, поръчах и сладкиши, наредих за още шампанско. Мина един с жасмин, купих цялата кошница, изтърсих я в скута й.

Пиехме, пиехме, ама на, кълна ти се, началство, не я докоснах с пръст. Знам си аз работата; когато бях млад, първата ми работа беше да пипна; сега, като поостарях, първата ми работа е да харча. Да се покажа галантен кавалер, да пръскам парите; пощуряват жените от такива маниери, пощуряват, мискинките им недни, и гърбав да си, и стар, и разкапан, и кьосе, всичко забравят. Нищо не виждат, мръсниците им с мръсници; само едно — ръката, която пръска парите.

Харчех, значи, аз, да си жив и здрав ти и господ стократно да ти ги върне, началство, харчех, и онази хлапачка не можеше да се откъсне вече от мен. Примъкваше се полека-лека, притискаше коленцето си към мотовилите ми, ама аз — дърво, па макар и да изгарях отвътре. Това кара жените да пощръкляват, да го знаеш, ако ти се случи такова нещо. Да чувствуват, че отвътре изгаряш, и все пак да не посягаш.

Както и да е, да не ти разправям сега надълго и нашироко — стана полунощ, мина; угасиха една по една лампите, затваряха кафе-шантана. Измъкнах пачка хилядарки, платих, дадох и един голям бакшиш на келнера.

Малката се залепи за мен.

— Как се казваш? — запита ме тя с отпаднало гласче.

— Деденце! — отвърнах аз язвително.

Безсрамната женска ме ощипа силно.

— Ела… — рече ми тя и ми намигна.

Хванах ръката й и я стиснах многозначително.

— Да вървим, мъничкото ми… — отвърнах аз с дрезгав глас.

За останалото се досещаш. Извадихме си очите. И след това потънахме в сън. Когато се събудих, беше вече пладне. Огледах се наоколо и какво да видя! Една малка стаичка, чистичка, спретната, няколко кресла, умивалник, сапуни, шишета, шишенца, огледала, огледалца… По стените бяха окачени много пъстроцветни рокли и множество снимки — моряци, офицери, капитани, жандарми, танцувачки, жени, чието облекло се състоеше само от чифт пантофки. И до мен, в леглото, топло, уханно, рошаво, женското племе.

«Е, Зорбас — измърморих и затворих очи, — жив влезе в рая; хубаво е тук, не мърдай от това място!»

Всеки човек, и друг път съм ти го казвал, началство, си има свой рай; на твоя милост раят навярно е пълен с книги и големи дамаджани с мастило; на друг пък е пълен с бъчви с вино, узо, коняк; на трети — с цели купища английски лири; на мен пък раят ми е такъв: една малка благоуханна стаичка с пъстроцветни рокли и благовонни сапуни и едно широко двойно легло с пружини, и до мен — женският род.

Признат грях не е грях; цял ден не си подадох носа навън. Къде да отида? Какво да правя? Зарежи я; добре ми беше тук. Поръчах в най-добрата гостилница да ни донесат цяла табла с гозби, все укрепващи — чер хайвер, пържоли, риби, много плодове, кадаиф. Изкарахме си отново очите, пак заспахме; събудихме се надвечер, облякохме се, хванах я под ръка и отидохме в кафе-шантана, където работеше.

Но да не ти разправям всичко надълго и нашироко, та да ти объркам главата, началство — тази програма продължава и досега. Ала не се притеснявай, гледам си и работата. От време на време излизам да пообиколя из дюкяните, хвърлям по някой и друг поглед, ще купя теленото въже, ще взема всичко, каквото ни трябва, бъди спокоен. Ден по-рано, ден или седмица по-късно, все това е! Бързата кучка, казват, слепи ги ражда! Не бързай тогава. В твой интерес е — чакам да ми се отворят очите, да ми се поизбистри главата, та да не ни изиграят. Теленото въже трябва да е хубаво, първо качество, защото иначе сме загубени; имай, значи, търпение, имай ми доверие.

И не бери никак грижа за мутрата ми; на мен приключенията много ми понасят, за няколко дни станах двайсетгодишен момък. Чувствувам толкова сили, че ще ми покарат, струва ми се, нови зъби; боляха ме, помниш ли, бъбреците, сега съм чудо; всяка сутрин се гледам в огледалото и се чудя, че косите ми още не са станали гарвановочерни.

Но защо, ще речеш, ти ги пиша всички тия неща? Аз, трябва да знаеш, те имам като свой изповедник и не се срамувам да призная пред теб всичките си грехове. И знаеш ли защо? Струва ми се, че ти пет пари не даваш дали върша добро или зло. Държиш и ти като господа една мокра гъба в ръка и — пляс — плюс! — добро, зло, всичко изтриваш. Затова имам кураж да ти кажа всичко; слушай тогава.

Аз съм се объркал здравата, още малко и съвсем ще ми изфиряса акълът; моля те, щом получиш това писмо, грабни веднага писалката и ми отговори; докато чакам отговора ти, ще седя като на тръни. Аз мисля, че от много години вече съм отписан не само от божия тефтер, но и от тефтера на дявола; само в твоя тефтер съм записан, нямам, значи, към кого друг да се обърна, освен към твоя милост; вслушай се тогава в това, което ще ти кажа. Ето какво стана.

Вчера тук в околностите на Кастро имаше събор — дявол знай на чий светец празник беше! Лола — забравих да ти я представя, Лола я наричат — ми каза:

— Деденце (тя си ми вика все тъй «деденце», но на галено), деденце, искам да отида на събора.

— Върви — викам и, — бабичко моя, върви.

— Ама аз искам да отида заедно с теб.

— Не ми се ходи, мързи ме, върви сама.

— Е, тогава и аз няма да отида.

Облещих очи.

— Няма да отидеш ли? Защо? Не щеш ли?

— Ако дойдеш и ти, искам; ако не дойдеш, не ща.

— Ама защо? Нали си свободен човек?

— Не, не съм.

— Не щеш ли да си свободна?

— Не ща!

Какво да ти кажа, началство! Иде ми да се пръсна.

— Не щеш да си свободна ли? — извиках аз.

— Не, не ща! Не ща! Не ща!

Началство, пиша ти от стаята на Лола, на хартията на Лола, обърни внимание, моля ти се: аз мисля, че човек е този, който иска да бъде свободен, жената не ще да бъде свободна; човек ли е тогава жената?

Моля ти се отговори ми веднага.

Целувам те приятелски.

Аз, Алексис Зорбас“

Като изчетох докрай писмото на Зорбас, постоях известно време нерешително. Не знаех да се ядосам ли, да се смея ли, или да се възхищавам от този първичен човек, който, разчупвайки кората на живота — логиката, етиката, почтеността, — достига до същността му. Всички малки, толкова полезни добродетели му липсват, останала му е само една неизгодна, трудна, опасна добродетел, която го тласка неудържимо към крайния предел, към бездната.

Този неук работник, който чупи писците от буйното си нетърпение, е завладян — като първите хора, измъкнали се от маймунската си кожа, или като великите философи — от основните проблеми на живота и ги изживява като непосредствени, неотложни нужди. Подобно на детето, той вижда всичко за първи път и винаги се учудва и пита, и всичко му се струва като някакво чудо, и всяка сутрин, когато отвори очи и види дърветата, морето, камъните, някоя птичка, остава със зяпнала уста. „Какво е това чудо? — вика той. — Какво ще рече дърво, море, камък, птичка?“

Веднъж, спомням си, по пътя за селото срещнахме някакво старче, яхнало мулето си. Зорбас облещи кръглите си очи, загледа мулето. И, изглежда, в погледа му имаше такъв плам и напрежение, че селянинът извика уплашено:

— За бога, кумец, да не ми го урочасаш!

И се прекръсти.

Обърнах се към Зорбас:

— Какво му стори на стареца, та се развика?

— Аз ли? Какво да му сторя? Погледнах мулето: не ти ли направи и на теб впечатление, а, началство?

— Какво?

— Ами на — че съществуват на този свят мулета!

Друг път пък се бях изтегнал на крайбрежния пясък и четях; Зорбас дойде, седна срещу мен с кръстосани крака, постави сандура върху коленете си и започна да свири. Вдигнах очи, погледнах го. Полека-лека лицето му се променяше, някаква дива радост го завладяваше, някакъв странен устрем — той разтърси дългия си набръчкан врат и почна да пее.

Македонски песни, хайдушки напеви, диви викове, човешкото гърло се връщаше отново назад към онези прачовешки времена, когато викът е бил един висш синтез, кондензирал в себе си всичко, което днес наричаме музика, поезия и чувство. „Ах! Вах!“ — викаше из недрата си Зорбас и цялата онази тънка кора, която наричаме цивилизация, се пропукваше и отвътре изскачаше безсмъртният звяр, косматият бог, страшната Горила.

Лигнити, загуби и печалби, Бубулини, всичко изчезваше. Викът повличаше всичко, нямахме вече нужда от нищо; застинали и двамата на този пуст бряг на Крит, ние държахме върху гърдите си цялата горчилка и сладост на живота, горчилка и сладост не съществуваха, слънцето се движеше, настъпи нощта, Голямата мечка танцуваше около неподвижната ос на небето, луната се издигаше и гледаше уплашено как две малки гадинки пееха върху пясъка и не се бояха от никого.

— Море, звяр е човекът! — каза изведнъж Зорбас, възбуден от многото песни. — Зарежи книгите, не те ли е срам! Звяр е човекът, а зверовете не четат!

Помълча малко, сетне се засмя.

— Знаеш ли — рече той — как е създал господ човека? Знаеш ли кои са първите думи, които този звяр, човекът, е казал на господа?

— Не, отде искаш да знам? Не съм бил там!

— Ала аз бях! — извика Зорбас и очите му блеснаха.

— Кажи тогава!

И захвана Зорбас, полуекзалтирано, полуподигравателно, да съчинява легендата за сътворението на човека.

— Слушай тогава, началство! Събудил се господ една сутрин кисел. „Какъв господ съм аз — рекъл, — като си нямам хора, които да ме възхваляват и да ме проклинат, та да ми минава времето! Дотегна ми вече да живея съвсем сам като бухал. Пфу!“ Плюл си на ръцете, запретнал ръкави, турил си очилата. Взел шепа пръст, плюл в нея, направил я на кал, размачкал я хубавичко, направил от нея едно човече и го поставил на слънце. След седем дни го вдигнал — то се било изпекло. Погледнал го господ, засмял се.

— Да ме вземат дяволите — рекъл, — ама този е същинска изправена свиня! Едно исках, друго излезе. Загазих, отиде!

Сграбчил го за врата, ударил му един ритник:

— Хайде, махай се! Върви да правиш и други свинчета, твоя е земята! Друм! Раз, два, марш!

Ала той, мойто момче, не бил свиня; носел мека шапка, наметнато на раменете палто, панталон с ръб и цървулки с червени пискюли. А на пояса си бил затъкнал — дяволът сигурно ще да му я е дал! — широка двуостра наточена кама, на която пишело: „Ще те затрия!“

Това бил човекът; протегнал господ ръка, за да му я целуне, но човекът засукал мустак и рекъл:

— Стори бре, старо, път да мина!

Зорбас млъкна, като видя, че се превивам от смях. Нацупи се.

— Не се смей — рече ми той, — така е станало!

— Ами че отде знаеш това?

— Така е станало, ти казвам; така щях да направя и аз, ако бях Адам. Главата си залагам, ако не е направил така и Адам. И не слушай какво ти казват книгите, мене слушай!

Протегна ръка и без да чака отговор, започна пак да свири на сандура.

Държах все още благоуханното писмо на Зорбас с изрисуваното пронизано от стрела сърце и изживявах отново всички дни, прекарани с него, дни, изпълнени с човешка субстанция. Времето, докато бях с него, беше приело друг вкус; то не беше вече една математическа последователност от събития, нито някакъв вътрешен мой неразрешим философски проблем; то беше топъл, ситно пресят пясък и го чувствувах как тече нежно, с лек гъдел, през пръстите ми.

— Да е жив и здрав Зорбас! — прошепнах аз. — Той даде плът, любима и топла плът на отвлечените понятия, които зъзнеха вътре в мен. Когато го няма, започвам отново да мръзна.

Взех лист хартия, повиках един работник и изпратих бърза телеграма: „Ела веднага“.