Никос Казандзакис
Алексис Зорбас (12)

XI

Скочих радостно на крака — държах новогодишния си подарък! Студен вятър, ясно небе — морето искреше.

Поех към селото; църковната служба навярно беше вече свършила, вървях и очаквах глупаво, с разтуптяно сърце, кой ще бъде първият човек, когото ще срещна през новата година, кой щеше да стане предзнаменование за душата ми. Дали ще бъде някое детенце, казвах си аз, с новогодишните си играчки в ръце, или пък някой здравеняк старец с бяла риза с широки ръкави, завършил вече изцяло дълга си на земята! Колкото повече наближавах селото, толкова повече нарастваше вълнението ми.

И изведнъж коленете ми се подкосиха — по пътя за селото, изпод маслиновите дървета, кръшна, зачервена, с черен чембер, стройна като топола, се показа вдовицата.

Тя пристъпваше гъвкаво, като черен леопард, и ми се стори, че разпръскваше остра миризма на мускус из въздуха. „Да можех да избягам!“ — помислих си аз. Чувствувах ясно, че този раздразнен звяр е безмилостен и че единствената възможна победа е бягството. Но как да избягам? Вдовицата се приближаваше; крайбрежните камъчета поскърцваха, сякаш минаваше войска; тя отметна глава, чемберът се смъкна, показа се косата й, лъскава, гарвановочерна. Стрелна ме с поглед и се усмихна; очите й имаха някаква дива нежност. И бързо-бързо свърза отново чембера на главата си, сякаш се засрами, че бе оставила да се види тази дълбока женска тайна — косата й.

Понечих да поздравя, да кажа „За много години!“, но гърлото ми се беше схванало, както в деня, в който се бе срутила галерията и животът ми беше в опасност. Тръстиките край оградата на градината й се полюшнаха, лъчите на зимното слънце паднаха върху златистите лимони и портокали сред тъмния листак и цялата градина засия като рай.

Вдовицата се спря, протегна ръка, блъсна силно вратата на градината, отвори я. Тъкмо в този миг минавах край нея; вдовицата се извърна, изгледа ме още веднаж, веждите й заиграха.

Тя остави вратата отворена и аз я видях как се изгуби, полюлявайки бедрата си, зад портокаловите дървета.

Да прекрача прага, да залостя вратата, да изтичам след нея, да я прихвана през кръста и без да продумаме дума, да се тръшнем върху застланото легло — това ще рече мъж! Това щеше да стори дядо ми, може би и внукът ми, но аз стоя нерешително и размишлявам…

— През някой друг живот — промърморих аз, като се усмихнах горчиво — ще се държа по-добре; а сега — да си вървим!

Потънах в зелената долчинка и ми стана тежко на сърцето, сякаш бях извършил някакъв смъртен грях. Обикалях, обикалях, студено беше, треперех. Пропъждах кръшността, усмивката, очите, гърдите на вдовицата, но те непрекъснато се връщаха и аз тичах, сякаш ме гонеха.

Дърветата не се бяха още раззеленили, но пъпките им набъбваха вече и се пукаха; във всяка пъпка човек чувствуваше сбити, струпани, готови да изскочат на светлина филизи, цветове и бъдещи плодове. Под твърдите обвивки, безшумно, скрито, денонощно, се подготвяше, посред зима, великото чудо на пролетта.

Изведнъж нададох радостен вик; пред мен, в малка падинка, един смел авангарден бадем беше цъфнал; той беше изпреварил всички останали дървета и възвестяваше пролетта.

Почувствувах облекчение. Това исках. Вдишвах дълбоко леката парлива миризма, отклоних се от пътя и седнах присвит под цъфналите клони.

Седях така дълго време, без да мисля за нищо, без никаква грижа, щастлив. Сякаш седях във вечността, под някое дърво в рая. Внезапно един груб и силен глас ме изхвърли от рая:

— Къде си се заврял в тая дупка тук, началство! Утрепах се да те диря; наближава обед, да вървим!

— Къде?

— Къде ли?! И питаш още? При госпожа Прасенцева. Не си ли огладнял? Прасенцето е извадено вече от пещта и само от миризмата му просто лиги ще ти потекат. Да вървим, ти казвам!

Изправих се; погалих твърдото тайнствено стъбло на бадема, което бе успяло да извърши това потънало в цвят чудо. Зорбас вървеше напред, пъргав, изпълнен с настроение и апетит; основните нужди на човека — храна, питие, жена, танц — оставаха все още непокътнати в юнашкото му тяло. Той носеше в ръка нещо увито в розова хартия и вързано със златна лентичка.

— Новогодишен подарък ли? — запитах аз.

Зорбас се засмя, като се мъчеше да прикрие вълнението си.

— Е, да не се оплаче и тя горката! — отвърна той, без да се извърне. — Нека си припомни миналото величие… Жена е, нали казахме! Все си хленчи…

— Снимка ли е? Или твоя снимка, безбожнико?

— Ще видиш… Ще видиш, не бързай. Сам го направих. Да побързаме.

Обедно слънце, костите на човека радостно потръпваха. Морето също се припичаше блажено на слънце. В далечината малко пусто островче, окичено околовръст с лека мъгла, сякаш се беше понадигнало и плуваше по морето.

Пристигнахме вече в селото; Зорбас дойде до мен, сниши глас.

— Знаеш ли какво, началство? — рече ми той. — Въпросната личност беше в църквата. Стоях отпред, до самия псалт, и по едно време гледам, иконостасът засия; заблестяха Христос, света Богородица, дванадесетте апостоли… „Бре, какво е това? — рекох си аз и се прекръстих. — Слънце ли е?“ Обърнах се — беше вдовицата.

— Остави тия приказки, Зорбас! Стига! — казах аз и ускорих крачките си.

Но Зорбас се затича подире ми:

— Видях я отблизо, началство! Има една бенка на бузата — акъла да ти вземе! Чудно нещо са пък тия бенки по женските бузи!

И той отново облещи изумено очи.

— Виждал ли си това, началство? Изпънала се оная ми ти гладка кожа и изведнъж — едно черно петно. И на, че тъкмо то ти взема акъла! Разбираш ли нещо, началство? Какво казват китапите ти?

— Да вървят по дяволите!

Зорбас се засмя доволно.

— А така де! — рече той. — Започваш да разбираш!

Минахме бързо край кафенето, без да се спрем. Нашата „благородна дама“ беше изпекла едно прасенце и ни чакаше на прага.

Беше пак вързала на шията си кенарено жълтата панделка и така, както се беше гъсто наплескала с пудра и намазала устните си с дебел слой тъмночервено червило, изплашваше човека. Затресоха се месищата й, щом ни зърна, зарадваха се, заиграха кокетливо избелелите й очички и се приковаха върху засуканите мустаци на Зорбас. А той, щом външната врата се затвори зад нас, прихвана през кръста мадам Ортанс.

— За много години, Бубулино моя! — рече й той. — Виж какво ти нося!

И я целуна по набръчканата пълна шия.

Потръпна от гъдел старата сирена, но не се поддаде; беше впила поглед в подаръка — грабна го, развърза златната лентичка, погледна и нададе вик.

Наведох се да видя и аз: върху дебел картон този безбожник Зорбас беше нарисувал с четири различни цвята — жълт, кафяв, сив и черен — четири големи, окичени с пъстроцветни знамена броненосци. Морето беше розово, а пред броненосците, изтегната върху вълните, снежнобяла, съвсем гола, с разпуснати коси, навирени гърди и усукана рибя опашка, плуваше, с жълта панделка на шията, една сирена — мадам Ортанс. Тя държеше четири връвчици и теглеше с тях броненосците с английското, руското, френското и италианското знаме. А във всеки ъгъл на рисунката висеше по една брада — руса, кестенява, сива и гарвановочерна.

Още в същия миг старата сирена разбра всичко.

— Аз! — каза тя, като посочи с гордост сирената.

Въздъхна.

— Ах, ах, и аз бях някога Велика сила…

Тя откачи едно кръгло огледалце, което висеше над леглото й, до клетката на папагала, и окачи произведението на Зорбас. Изпод дебелия слой мазила лицето й навярно беше станало съвсем бяло.

Зорбас междувременно се беше вмъкнал в кухнята, гладен беше; донесе тавата с прасенцето, постави отпреде си шише вино, наля трите чаши.

— Заповядайте! — извика той, като плесна с ръце. — Да започнем от най-главното — корема; а след това, Бубулино моя, ще отидем и по-надолу!

Но атмосферата се беше помрачила от въздишките на старата сирена. Имаше си и тя при всяка нова година своето малко пришествие, претегляше и тя живота си и навярно виждаше, че е минал напразно. В тази полуоплешивяла женска глава градовете, мъжете, копринените рокли, бутилките шампанско, напарфюмираните бради навярно възкръсват през празниците из гробовете вътре в нея и викат.

— Не искам яде… — промълви тя глезено. — Не искам… Не искам…

Клекна пред мангала, разбута разжарените въглени, провисналите й бузи пламнаха от отражението на жарта. Една къдрица се плъзна по челото й и докосна огъня — стаята се изпълни с потърсващата миризма на изгорял косъм.

— Няма да ям… няма да ям… — промълви отново тя, като видя, че не й обръщаме внимание.

Зорбас стисна ядосано юмрук, поколеба се за миг. Можеше да я остави да си мърмори колкото си ще, а ние да го ударим на ядене и пиене; можеше и да коленичи пред нея, да я сграбчи в прегръдките си и с една блага дума да я накара да омекне като памук. Наблюдавах го и гледах по менящото се изражение на изпеченото му лице как преминават една след друга различните вълни.

Изведнъж лицето на Зорбас се скова — беше взел решение. Коленичи, обгърна коленете на сирената.

— Ако ти не ядеш, Бубулино моя — каза той с покъртителен глас, — светът ще пропадне. Смили се над света, господарко моя, и изяж това краче на прасенцето!

И пъхна в устата й крехкото, потънало в мазнина краче.

Взе я в прегръдките си, вдигна я, нагласи я на стола й между двама ни.

— Яж — рече той, — яж, та свети Василий да влезе в селото ни! Иначе, да го знаеш, няма да влезе. Ще се върне обратно в родното си място, в Кесария^[1], ще си вземе назад хартията и калема, василовденските пити, даровете, играчките на децата, това прасенце и ще си отиде. И тъй, Бубулинчето ми, отвори си устицата, яж!

Той се пресегна и я погъделичка с два пръста под мишницата. И старата сирена се закиска, избърса зачервените си очички и захвана да дъвче сладко-сладко препеченото краче…

В този миг две влюбени котки на покрива, току над главите ни, замяукаха. Мяукаха с омраза, като бесни, гърлените им писъци ту се снишаваха, ту се извисяваха, изпълнени със закана, и изведнаж чухме как се счепкаха, затъркаляха се по покрива и започнаха да се дерат.

— Мяу-мяу!… — извика Зорбас и намигна на старата сирена.

А тя се усмихна и стисна скришом ръката му под масата. Свитото й гърло се отпусна и сияеща, тя почна вече да яде.

Слънцето слезе ниско, влезе през прозорчето, приседна при краката на Бубулина. Бутилката беше празна, Зорбас се беше доближил с щръкнали като на див котарак мустаци до „женския род“. А мадам Ортанс, присвита, свряла глава между раменете, усещаше върху себе си, потръпвайки, горещия, миришещ на вино дъх.

— Каква загадка е пък сега и това, а, началство? — обърна се към мен Зорбас. — Всичко ми върви наопаки. Когато съм бил бебе, разправяли са ми, приличал съм на старец; тежък неразговорлив, с дебел старешки глас; приличал съм, казват, на дядо си! И колкото повече години трупах на гърба си, толкова повече олеквах. На двайсет години започнах да върша лудории, ала не много — обичайните. Когато станах на четиридесет, започнах да чувствувам младостта си и тогава вече го ударих на големи лудории. А сега, като стъпих в шейсетте — на шейсет и пет години съм, началство, но между нас да си остане! — та сега, значи, като стъпих в шейсетте, на, кълна ти се, как да си го обясниш, началство! — светът не ме побира!

Вдигна чашата, обърна се разчувствуван към дамата си.

— За твое здраве, благородна дамо! — каза той с тържествен тон. — Да даде господ през тази година да ти покарат отново зъби и да ти поникнат вежди гайтанлии и кожата ти отново да стане като мрамор, та да махнеш вече от шията си тези проклети панделки! И да се вдигне пак Крит на въстание и да дойдат пак, Бубулино моя, четирите Велики сили с флотите си и всяка флота да си има своя „навракос“, и всеки „навракос“ — брадата си, къдрава и напарфюмирана. И да изскочиш отново ти, сирено моя, из вълните и да захванеш — аман, пропаднахме! — песните! И всички флоти да се разбият върху тези тук две заоблени скали!

И като изрече това, той посегна с ръчището си към повехналите, отпуснати гърди на мадам Ортанс.

Разпалил се беше отново Зорбас, гласът му стана дрезгав от страст. Някога бях видял на кино как един турски паша гуляе из парижките кабарета; беше сложил на коленете си една руса мидинетка^[2]; пашата пламваше, разпалваше се и се виждаше как полека-лека пискюлът на феса му се надигаше, заставаше първо в хоризонтално положение, сетне подскачаше изведнъж и заставаше съвсем изправен във въздуха.

— Защо се смееш, началство? — попита ме Зорбас.

Но мислите на мадам Ортанс се въртяха все още около думите на Зорбас.

— Ах! — въздъхна тя. — Стават ли такива работи, Зорбас? Отидоха младините!

Зорбас се приближи още повече до нея, столовете им се опряха.

— Слушай какво ще ти кажа, Бубулино моя — рече той, като се мъчеше да разкопчае и третото, най-важното копче на блузата й, — слушай да ти кажа какъв голям подарък ще ти направя: появил се е един нов доктор, който върши чудеса. Дава ти едно лекарство, капки ли са, прахчета ли, ще те излъжа, и отново ставаш на двайсет години, най-много на двайсет и пет. Ще видиш, Булулино моя, ще ти ги поръчам от Европа…

Старата ни сирена подскочи; изпод редките й коси проблесна, лъскава, червеникава, кожата й.

— Наистина ли? — извика тя. — Наистина ли?

И метна пълните си отпуснати ръце около врата на Зорбас.

— Ако са, Зорбасченцето ми — загугука тя, като се галеше о него, — ако са капки, да ми поръчаш една дамаджана, ако пък са прахчета…

— Един чувал! — рече Зорбас и разкопча и третото копче.

Котките, които бяха утихнали за миг, започнаха отново да мяукат — единият глас ридаеше и умоляваше, ала другият отказваше и се заканваше…

Дамата ни се прозя, очите й се забулиха.

— Чуваш ли котките? Не ги е срам… — измърмори тя и седна на коленете на Зорбас.

Склони глава на рамото му и въздъхна; беше пила малко повечко вино и очите й се замъглиха.

— Какво си се замислила, Бубулино моя, та очите ти се замъглиха? — каза Зорбас и сграбчи гърдите й с цяла шепа.

— За Александрия… — прошепна много странствувалата сирена, като изхлипа, — за Александрия… за Бейрут… за Цариград… Турча… арапи, шербети, златни пантофки, фесове…

Отново въздъхна.

— Когато Али бей оставаше с мен през нощта — какви мустаци само имаше, какви вежди, какви ръце! — плащаше и до сутринта в двора ми свиреха зурли и биеха тъпани. А съседките се пукаха от завист и казваха: „Али бей е пак при мадамата…“

А сетне, в Цариград, Сюлейман паша не ме пускаше да изляза в петък на разходка, да не би да ме види султанът, когато отива в джамията, та да се смае от хубостта ми и да ме вземе в харема си… И когато на сутринта си тръгваше от къщата ми, туряше трима арапи на вратата ми, мъжко да не се приближи… Ах, ах, Сюлеймане мой!…

Тя извади кърпичката си, захапа я и засъска като водна костенурка.

Зорбас я стовари на съседния стол и се изправи ядосан; закрачи напред-назад, като също съскаше, стаята му стана изведнаж тясна, грабна тоягата си, изхвръкна на двора, опря стълбата на стената и видях как се заизкачва по нея, вземайки по две стъпала наведнаж.

— Кого отиваш да биеш, Зорбас? — извиках аз. — Сюлейман паша ли?

— Проклети да са тия котки! Не ме оставят на мира!

И с един скок се намери на покрива.

Мадам Ортанс, пияна, рошава, беше затворила сега своите толкова много целувани очи, сънят я беше понесъл и я отвеждаше в големите градове на Изтока — в оградените, затворени градини, в тъмните хареми, при севдалиите паши. Сетне я понесе из моретата и тя сънуваше, че лови риба и че беше пуснала, уж, четири въдици и беше уловила, уж, четири големи броненосци…

Спокойна, окъпана, освежена от морето, старата сирена се усмихваше в съня си.

Зорбас влезе в стаята, като поклащаше тоягата си.

— Спи ли? — рече той, като погледна мадам Ортанс. — Спи ли, мръсницата?

— Да — отвърнах аз, — отнесе я Воронов, който подмладява старците, Зорбас паша — сънят. Сега тя е на двайсет години и се разхожда из Александрия, из Бейрут…

— Да пукне дано, пачаврата с пачавра! — измърмори Зорбас и се изплю на земята. — Погледни само как се усмихва! Хайде да си вървим, началство!

Сложи си кепето, отвори вратата.

— Да се измъкнем така и да я оставим съвсем сама — обадих се аз, — не е ли срамота?

— Не е съвсем сама — изръмжа Зорбас, — със Сюлейман паша е, не я ли виждаш? Сега се намира на седмото небе, мръсната й женска, да вървим!

 

 

Излязохме навън на студения въздух; луната плуваше спокойно по ясното, радостно небе.

— Жени — каза Зорбас с отвращение. — Пфу! Ала не сте виновни вие, ние сме виновни, ние, серсемите, бунаците, Сюлеймановците и Зорбасовците!

И след малко додаде:

— Но и ние не сме виновни, само един е виновен, само един-единствен — Великият Серсемин и Бунак, Великият Сюлейман и Зорбас… Знаеш кой!

— Ако съществува — казах аз. — Ами ако не съществува?

— Тогава, зарежи я!

Известно време вървяхме бързо, без да говорим. Зорбас беше потънал, изглежда, в ядовити размисли, защото току удряше камъните с тоягата си и плюеше.

Неочаквано той се извърна към мен:

— Бог да го прости дядо ми, разбираше той от жени, защото и той много ги обичаше, покойният, та душицата му бяха изгорили. „Жив да си, Алексис — казваше ми той, — варда от жени! Когато господ извадил — проклет да бъде този час! — реброто от Адам, за да създаде жената, дяволът се превърнал на змия и — хап! — грабнал реброто и побягнал… Спуснал се господ, хванал го, но дяволът му се изплъзнал и в ръцете на господа останали само рогата му. «Добрата стопанка — рекъл господ — и с лъжица преде. И аз с рогата на дявола ще направя жената.» Направил я и ни взеха дяволите, Алексис. Където и да пипнеш жената, все е дяволски рога, варда, момчето ми! Ами че тя открадна и ябълките от рая, напъха ги в пазвата си и сега се фръцка нагоре-надолу, разкарва се и се надува, да се не види макар! Хапнеш ли от тези ябълки — загубен си! Не хапнеш ли — пак си загубен! Какъв съвет да ти дам бре, момчето ми? Прави каквото щеш!“ Това ми разправяше покойният ми дядо, ама къде ти да ми дойде на мен акълът! Поех и аз по неговия път, отидох по дяволите!

Преминавахме бързо през селото; неспокойна, пораждаща тревога луна, сякаш си се напил и когато излизаш навън да се поразтъпчеш, струва ти се, че светът се е променил. Пътищата са се превърнали в реки от мляко, ямите преливат от вар, планините са заснежени. Ръцете ти, лицето, гърлото фосфоресцират като корема на светулката. И като някакъв кръгъл, екзотичен медал, луната виси на гърдите ти…

Вървяхме бързо, като коне, и както си бяхме пийнали, чувствувахме тялото си съвсем леко, сякаш летяхме. В заспалото село зад нас кучетата се бяха качили на покривите и лаеха жално, приковали очи върху луната; и ти идеше, ей тъй, без причина, да изпънеш и ти шия и да завиеш жално…

Минавахме сега край градината на вдовицата. Зорбас се спря; виното, яденето, луната бяха замаяли главата му. Изпъна шия и подхвана с магарешкия си глас една неприлична песенчица, която, струва ми се, така както се беше разпалил, беше съчинил сам в същия този момент:

Ех, че обичам телцето ти от кръстчето надолу,

то змиорката поема жива и изведнъж мори я!

— Друг дяволски рог е и това! — рече той. — Да вървим, началство!

Наближаваше вече да съмне, когато стигнахме в бараката. Аз се тръшнах капнал на леглото; Зорбас се изми, запали спиртничето, направи кафе. Седна долу по турски, пред вратата, запали цигара и запуши спокойно, с изправено, неподвижно тяло, загледан в морето. Лицето му беше сериозно и съсредоточено, напомняше ми една японска рисунка, която много харесвах: аскетът седи кръстато, загърнат в портокалово расо, лицето му сияе, фино издълбано от твърдо дърво, потъмняло от дъждовете, и гледа с изправена шия, усмихнат, без страх, черната нощ пред себе си…

Гледах под лунната светлина Зорбас и му се възхищавах с какво мъжество и простота се нагаждаше към света, как тяло и душа се бяха слели в едно, и всичко, жени, хляб, ум, сън, се съединяваше с плътта му хармонично, непосредствено, радостно, и ставаха Зорбас. Никога досега не бях виждал едно толкова приятелско разбирателство между човек и вселена.

Луната вече наближаваше да залезе, съвсем кръгла, бледозелена; неизразимо очарование заля морето.

Зорбас хвърли цигарата си, пресегна се, порови в една кошница, измъкна от нея връвчици, макарички, клечки, запали светилника и се зае да прави опити за въжената линия.

Надвесен над примитивната си играчка, той изглеждаше зает с трудни сметки, защото току се почесваше по главата и ругаеше.

И изведнъж, неочаквано, всичко това му дотегна, той ритна въжената линия и я събори.