Никос Казандзакис
Алексис Зорбас (18)

XVII

На другия ден, още на разсъмване, гласът на Зорбас ме изтръгна от сън.

— Какво те е прихванало рано-рано? — казах му аз. — Защо викаш?

— Не става тя тая работа така, началство! — отвърна той, като пълнеше торбата си с храна. — Докарах две мулета, стани да отидем в манастира да подпишем документите, та да се заловим с въжената линия. От едно нещо само се бои лъвът — от въшката. Ще ни затрият въшките, началство!

— Защо наричаш въшка горката Бубулина? — казах аз със смях.

Но Зорбас се направи на глух.

— Да вървим — рече той, — преди да се е изкачило слънцето нависоко.

Закопнял бях да се изкача на планина, да ми лъхне на бор; яхнахме мулетата, поехме по нагорнището. Спряхме се малко при мината, Зорбас даде нарежданията си на работниците: да продължат да пробиват „Игуменката“, да изкопаят вада в „Пиклата“, за да се оттече водата…

Беше сияен, като блестящ диамант, ден. Колкото по-нависоко се изкачвахме, толкова повече се възвисяваше и душата, пречистваше се. Отново изпитвах върху себе си какво значение има за психиката чистият въздух, лекотата на дишането, просторният хоризонт. Сякаш душата е някакво зверче, с дробове и ноздри, което има нужда от много кислород и се задушава сред праха и многото дъхове…

Слънцето се беше изкачило високо, когато навлязохме в боровата гора. Въздухът ухаеше на мед, вятърът повяваше над главите ни и шумеше като море.

Зорбас през целия път наблюдаваше наклона на планината, забиваше мислено през няколко метра стълбове, вдигаше очи и виждаше вече как стоманеното въже блести на слънцето и се спуска право надолу чак до брега; а окачените на него окастрени стволове свистят надолу като стрели.

Той потриваше ръце.

— Хубава работа — казваше, — злато. Ще изкараме пари да ги ринем с лопата и ще направим онова, дето се уговорихме.

Погледнах го изненадан.

— Ее, правиш се, че си го забравил! Преди да построим манастира си, ще потеглим за голямата планина, как я казваха? Тива ли беше?

— Тибет, Зорбас, Тибет… Ама само ние двамата. Онзи край там не търпи жени.

— Ами че кой ти говори за жени? Добри са, горките, добри са, не ги ругай, ала когато се случи мъжът да не се занимава с мъжка работа — да копае въглища, да превзема крепости, да говори с бога. Какво да прави тогава, за да не се пръсне? Пие вино, играе на зарове, прегръща жени. И чака. Чака да дойде и неговото време — ако дойде.

Помълча малко.

— Ако дойде! — повтори той раздразнен. — Защото може и никога да не дойде.

И след малко добави:

— Не мога повече така, началство, не мога! Или земята трябва да порасне, или аз да се смаля. Иначе съм загубен.

Иззад боровете се появи един калугер — червенокос, жълтеникав, със запретнато расо, с черно кръгло кепе. Държеше в ръка една желязна пръчка, удряше с нея по земята и крачеше забързано. Щом ни видя, спря се, вдигна желязната тояга.

— Къде отивате, християни? — запита ни той.

— В манастира — отвърна Зорбас, — на поклонение.

— Върнете се назад, християни! — извика калугерът и изпъкналите му сини очи кръвясаха. — Върнете се назад, за ваше добро ви го казвам! Не е той градина на Богородицата, а градина на сатаната! Бедност, смирение, целомъдрие, това е, казва, венецът на монаха! Лъжа! Лъжа! Върнете се назад, ви казвам; парата, гордостта и кой да стане игумен — ето тяхната света Троица!

— Голям майтап ще падне с този, началство — прошепна ми Зорбас, зарадван до немай-къде.

Обърна се към калугера.

— Как се казваш, отче? — запита го той. — И накъде си поел така?

— Захариас се казвам; взех си торбата и си отивам. Отивам си, отивам си, не мога повече. Имай добрината да ми кажеш твоето име, земляко.

— Канаваро.

— Не мога повече, брате Канаваро. Цяла нощ Христос ръмжи и не ме оставя да спя; ръмжа и аз заедно с него и игуменът — в геената огнена да гори! — ме повика днес рано-рано: „Е, Захариас — рече ми той, — не оставяш братята да спят; ще те изгоня!“ — „Аз ли не ги оставям да спят — му викам, — аз ли или Христос? Той ръмжи.“ Вдигна игуменската си патерица антихристът му неден и на, на, погледнете!

Той махна кепето си и се показа косата му, сплъстена от съсирена кръв.

— Взех си тогава и аз шапката и си тръгнах.

— Върни се с нас в манастира — каза Зорбас, — аз ще те сдобря с игумена. Ела да ни бъдеш и дружина, да ни покажеш и пътя; господ те изпрати.

Калугерът се замисли за миг; очите му светнаха.

— Какво ще ми дадете? — каза той най-сетне.

— Какво искаш?

— Една ока солена треска и едно шише коняк.

Зорбас се понаведе и се взря в него:

— Да не би да имаш някакъв дявол вътре в себе си, а, Захариас?

Калугерът се стресна.

— Отде знаеш? — запита той смаян.

— Идвам от Света гора — отвърна Зорбас. — Знам нещичко.

Калугерът сведе глава; гласът му едва се чу.

— Да — прошепна той, — имам.

— И му се иска солена треска и коняк, а?

— Да, иска му се на трижди прокълнатия!

— Съгласни тогава! Ами и пуши ли на туй отгоре?

Зорбас му подхвърли една цигара; калугерът я сграбчи стръвно.

— Пуши, пуши, проклетникът! — отвърна калугерът, измъкна от пазвата си огниво и кремък, запали цигарата и вдъхна дима с пълни гърди.

— В името на Христа! — каза той, вдигна желязната си тояга, обърна се кръгом и тръгна пред нас.

— Ами как се казва дяволът, който е вътре в тебе? — запита Зорбас и ми намигна.

— Йосиф — отвърна калугерът, без да се извърне.

Компанията на побъркания калугер не ми харесваше; осакатеният ум, както и осакатеното тяло предизвикват в мен някаква смес от антипатия, съчувствие и отвращение. Но не се обадих; оставих Зорбас да върши каквото си ще.

Чистият въздух ни отвори апетит, огладняхме; разположихме се под един грамаден бор, разтворихме торбата; калугерът надникна лакомо в нея, за да види какво имаме вътре.

— Е, е — извика Зорбас. — Не се облизвай на сухо, отче Захариас! Велики понеделник е днеска! Ние сме масони, ще хапнем месце, едно младо пиле, господ да ни прости! Имаме обаче и халва и маслини за светиня ти, заповядай!

Калугерът поглади мазната си брада.

— Аз — каза той с израз на дълбоко разкаяние, — аз, Захариас, постя; ще ям маслини и хляб, ще пия водица… Ала Йосиф, нали е дявол, не пости; ще хапне и той месце, братя мои, ще пийне и вино от шишето ви, проклетникът!

Прекръсти се, заяде лакомо хляб, маслини, халва, обърса се с длан, пи вода. Пак се прекръсти, сякаш се беше нахранил.

— А сега — рече той — е ред на трижди прокълнатия Йосиф…

И се нахвърли на пилето.

— Яж, проклетнико! — мърмореше ядосано той и докопваше големите мръвки. — Яж! Яж!

— Браво, калугере! — извика въодушевено Зорбас. — Намерил си му, както виждам, цаката!

Обърна се към мен:

— Как ти се струва, а, началство?

— Прилича ти — отвърнах аз със смях.

Зорбас подаде на калугера шишето с вино.

— Сърбай, Йосифе!

— Пий, проклетнико! — викна калугерът, грабна шишето и прилепи устни на гърлото му.

Слънцето жареше много силно, дотътрихме се още по-навътре в сянката. Калугерът миришеше на вкисната пот и тамян; прималяваше му от слънчевия пек и Зорбас го издърпа на сянка, за да не смърди толкова много.

— Как си станал калугер? — запита го Зорбас, който се беше наял добре и търсеше разговор.

Калугерът се захили:

— Мислиш, че от святост ли? Никак. От сиромашия, брате, от сиромашия. Нямах какво да ям и си рекох: „Я да вървя в манастир, та да не пукна от глад!“

— И доволен ли си?

— Слава богу! Често въздишам, но ти не слушай; не въздишам за земята — срал съм аз на нея, да прощавате, и всеки ден сера на нея. Ала въздишам за царството небесно. Приказвам смехории, премятам се презглава, калугерите ме гледат и се смеят; всички ми казват, че съм обладан от дявола и ме ругаят, ама аз си казвам: „Не може да бъде, господ обича смеха. Влез вътре бре, палячо, ще ми рече и той някой ден, ела да ме разсмееш!“ Ами че така я, ще вляза и аз в рая, като карагьозчия.

— Море, голям шмекер си ти, виждам аз! — каза Зорбас и стана. — Да вървим, че ще замръкнем!

Калугерът отново застана начело и ни поведе. Изкачвах се по планината и ми се струваше, че възлизам по някакви вътрешни мои душевни пейзажи, преминавах от дребнави грижи към по-възвишени, от удобни полски догми към стръмни теории.

Изведнъж калугерът се спря.

— Богородицата Отмъстителка! — каза той и ни посочи един малък параклис с прелестно кръгло кубе.

Просна се долу, прекръсти се.

Слязох от мулето, влязох в прохладното кьошкче. В една ниша в стената имаше стара икона, почерняла от дима, отрупана със сребърни дарове, пред нея гореше едно от онези неугасващи сребърни кандила.

Вгледах се внимателно в иконата. Свирепа, войнствена Богородица, с як врат, със строг неспокоен поглед на девица; и не държеше в ръце светия младенец, а дълго изправено копие.

— Тежко и горко на онзи, който закачи манастира! — каза с вълнение калугерът. — Нахвърля се върху него и го пробожда с копието, дето държи. В старо време налетели алжирците и изгорили манастира, ама чакай да видиш какво си изпатили, проклетниците. Когато си тръгнали вече, тъкмо когато минавали край този параклис, рипва Богородицата, скача от иконата и се спуска навън — и като захванала с копието си, удряй, удряй, изтрепала ги всичките. Дядо ми още помнеше как костите им били пръснати из цялата гора; и оттогава я нарекли Богородица Отмъстителка; преди това я казвали Милостивата.

— Ами защо не сторила чудото си, отче Захариас, преди да изгорят манастира? — запита Зорбас.

— Воля на всевишния! — отвърна калугерът и се прекръсти три пъти.

— Море, всевишен! — измърмори Зорбас и яхна отново мулето си. — Да вървим!

Скоро след това, на едно планинско плато, обкръжено от високи чукари, сред боровете, се показа големият манастир на Богородицата. Тих, усмихнат, откъснат от света, сред тази висока зелена падина, мъдро съчетал благородството на висината с прелестта на полето, този манастир ми се стори великолепно избрано място за вглъбяване на човека.

„Тук — мислех си аз — една жизнерадостна и трезва душа би могла да придаде на религиозното възвисяване ръста на човека — нито стръмни, свръхчовешки върхове, нито чувствено, лениво поле, каквото трябва и колкото трябва да се възвиси душата, без да загуби човешката си прелест. Не може да създаде — казвах си аз — нито герои, нито свине едно такова място; то създава истински хора.“

Колко чудесно би подхождал тук един прелестен древногръцки храм или едно усмихнато мюсюлманско теке! Бог би слизал тук в просто човешко одеяние, би ходил бос по пролетната морава и би разговарял спокойно с хората.

— Какво чудо, какво уединение, какво блаженство! — прошепнах аз.

Слязохме от мулетата, преминахме през сводестата порта, качихме се в приемната; появи се и подносът с ракия, сладко, кафе; дойде отецът — иконом, наобиколиха ни калугерите, захванаха приказките. Лукави очи, ненаситни уста, бради, мустаци, мишници, които миришеха на пърчотина.

— Не донесохте ли някакъв вестник? — запита икономът.

— Вестник ли? — възкликнах изненадан аз. — За какво ви е тук?

— Вестник, брате, та да видим какво става по света! — извикаха възмутени двама-трима калугери.

Вкопчили се о дървения парапет на балкона, те грачеха като гарвани. Говорят за Англия, за Русия, за Венизелос, за краля, със страст. Светът ги беше отлъчил, но те не бяха отлъчили света. Очите им са изпълнени с градове, магазини, жени, вестници…

Един пълен, космат калугер се надигна, като изсумтя.

— Искам — рече ми той — да ти покажа нещо, за да ми кажеш и твоя милост мнението си; отивам да го донеса.

И тръгна, поставил късите си космати ръце върху корема си, затътри вълнените си чехли и излезе навън.

Калугерите се закискаха злобно.

— Отец Дометиос — каза икономът — пак ще донесе пръстената си калугерка. Сатаната я заровил в земята и веднъж, когато отец Дометиос копаел градината, я намерил. Прибра я в килията си и оттогава горкият загуби съня си. Още малко и ще си загуби и ума.

Зорбас стана; задушаваше се.

— Ние дойдохме да се видим със светия игумен — каза той, — да подпишем едни документи…

— Светият игумен — отвърна икономът — отсъствува; отиде тази сутрин в метоха; потрайте малко.

Отец Дометиос се появи, като държеше ръцете си изправени и притиснати една о друга, сякаш носеше светия дископотир.

— Ето го! — каза той и разтвори внимателно ръце.

Приближих се; една малка танагрийка^[1] се усмихваше кокетливо, полугола, между тлъстите калугерски пръсти; с единствената ръка, която й беше останала, тя се държеше за главата.

— Щом сочи главата — рече Дометиос, — ще рече, че вътре има някакъв скъпоценен камък; може диамант или бисер. Какво ще кажеш и твоя милост?

— Аз пък мисля — обади се един калугер с жлъчна мутра, — че я боли глава.

Ала дебелият Дометиос, задъхан, с потръпващи кози устни, ме гледаше и чакаше.

— Казвам да я счупя — промълви той, — да я счупя, за да видя. Не мога да мигна вече… Ами ако има вътре някой диамант?

Гледах прелестната девойка с мъничките стегнати гърдички, прокудена тук сред тамяна, сред разпнатите богове, които проклинат плътта, радостта и целувката.

Ах, да можех да я спася!

Зорбас взе глинената статуетка, опипа нежно тънкото, стройно женско тяло, пръстите му се задържаха върху изправената гръд.

— Ами че не виждаш ли, отче — каза той, — че това е сатаната? Ето го, той е, същият! Бъди спокоен, знам го добре аз него, низвергнатия от бога. Погледни гърдите му, отче Дометиос — заоблени, стегнати, свежи; такава е, отче, гръдта на дявола!

На прага се появи едно красиво калугерче; слънцето освети златистите му коси и кръглото му, покрито с мъх лице.

Жълтеникавият жлъчен калугер намигна на иконома; засмяха се лукаво и двамата.

— Отче Дометиос — обадиха се те, — послушникът ти Гавриил.

Грабна веднага калугерът глинената женичка и се отправи като някакво огромно кълбо към вратата; калугерчето тръгна напред, мълчаливо, гъвкаво, и двамата се загубиха по дългия, разнебитен пруст.

Направих знак на Зорбас, излязохме на двора. Приятна топлина, едно портокалово дърво сред двора се беше разцъфнало и въздухът благоухаеше. До него, из една древна мраморна глава на овен, струеше, бълбукайки, вода. Подложих главата си под нея, поосвежих се.

— Абе какво е това тук? — възкликна Зорбас с отвращение. — Нито мъже, нито жени — мулета! Пфу, да се не видят макар!

Натопи и той главата си в студената вода, засмя се.

— Пфу, да се не видят макар! — повтори той. — Всеки от тях има по един дявол вътре в себе си; тоя иска жена, оня — солена треска, третият — пари, четвъртият — вестници… Пфу, дръвниците им с дръвници! Не вземат да слязат в света, да се наситят на всички тия неща, та да се прочистят главите им!

Запали цигара, седна на каменната пейка под цъфналото портокалово дърво.

— Аз — рече той, — когато силно искам нещо, знаеш ли какво правя? Тъпча се, тъпча се, докато ми се втръсне, та да се отърва, да не мисля вече за него. Или пък да мисля, но с отвращение. Едно време, още като дете — за да видиш — бях луд за череши. Нямах много пари, купувах си по малко череши, излапвах ги, услаждаха ми се още повече… По цял ден все за череши мислех, течаха ми лигите, истинско мъчение! Докато един ден се ядосах, засрамих се, знам ли и аз! Видях, че черешите вършеха с мен каквото си щяха, правеха ме за резил. И какво ми хрумна, мислиш? Надигам се аз тихо-тихо през нощта, претършувам джобовете на баща си, намирам едно сребърно меджидие, открадвам го. На сутринта ставам рано-рано, отивам в една градина, купувам цяла кошница череши. Сядам в една падинка и започвам да ям. Ядох, ядох, издух се, присви ме стомах, повърнах. Повърнах, началство, и оттогава се отървах от черешите; не искам и да ги видя дори пред очите си. Станах свободен човек. Гледах сега черешите и си казвах: „Не ми трябвате!“ Същото направих и с виното, и с цигарите. Пия все още, пуша все още, но река ли ей сега — раз! — мога да ги отрежа като с нож! Страстта не ми е господар. Същото е и с родината. Копнях, втръсна ми се, повърнах, отървах се.

— Ами с жените? — запитах аз със смях.

— Ще дойде и техният ред, проклети да са, ще дойде! Ама като стана на седемдесет години.

Помисли един миг, стори му се малко.

— На осемдесет години — поправи се той. — Смееш се, твоя милост, началство, смей се като щеш! Така се освобождава човек, слушай ме мен, така се освобождава — като гуляйджия, а не като калугер. Абре, как ще се отървеш от дявола, ако не станеш дявол и половина?

Дометиос се появи запъхтян на двора. Зад него вървеше русото калугерче.

— Като разгневен ангел е… — прошепна Зорбас, любувайки се на младежката му дивост и прелест.

Те се приближаваха към каменната стълба, която водеше горе към килиите; Дометиос се извърна, погледна калугерчето и му каза нещо; калугерчето разтърси глава, сякаш отказваше. Но веднага след това я сведе послушно. Прихвана стария през кръста и се изкачиха по стълбата.

— Разбра ли? — рече ми Зорбас. — Разбра ли? Содом и Гомор!

Появиха се двама калугери, намигнаха си един друг, пошепнаха си нещо и се разсмяха.

— Каква злоба! — изръмжа Зорбас. — Гарван гарвану око не вади, ала калугер калугеру го вади. Погледни ги — ще си извадят очите една на друга.

— Един на друг… — поправих аз със смях.

— Абе, тук това е едно и също, не бери грижа! Мулета, ти казвам, началство! Можеш да кажеш кеф ти Гаврил, кеф ти Гаврила; кеф ти Дометиос, кеф ти Дометия. Да се махаме оттук, началство, да подпишем документите и да се махаме час по-скоро; тук дявол да го вземе, можеш да се отвратиш и от мъжа, и от жената.

Сниши глас.

— Имам и един план… — каза той.

— Някоя лудория ли пак, Зорбас?… Я, кажи!

Зорбас повдигна рамене:

— Как да ти го кажа, началство! Твоя милост, да прощаваш, си почтен човек. Да не би това, да не би онова. Бълха да намериш зимно време извън юргана си, ще я прибереш вътре, да не й е студено. Къде можеш да разбереш, твоя милост, един такъв стар разбойник като мен! Аз, намеря ли някоя бълха — цак! — смазвам я. Намеря ли някое агне — храс! — заколвам го, набучвам го на шиш и го изгулявам с приятели. Ама ще ми речеш: не е твое; добре, приемам. Ала чакай, брате, първо да го изядем, а сетне ще си поговорим и ще поспорим на спокойствие за твое и мое. И ти ще приказваш, твоя милост, ще приказваш, ще приказваш, а пък аз ще си човъркам с една клечица зъбите.

Дворът екна от смеха му. Захариас се появи изплашен, постави пръст върху устните си, приближи се, като пристъпяше на пръсти:

— Шът! — рече той. — Не се смейте! Ето там горе, зад онова отворено прозорче работи митрополитът. Там е библиотеката, пише. По цял ден пише.

— Тъкмо ти ми трябваше, отче Йосиф — каза Зорбас и сграбчи калугера под мишницата. — Хайде да отидем в килията ти да си поговорим.

Обърна се към мен:

— А твоя милост, началство, върви през това време да разгледаш църквата и старите икони. Аз ще почакам игумена; където и да е, ще дойде. Ти не се бъркай, за да не оплескаш всичко! Остави на мен, знам си аз работата.

Наведе се към ухото ми.

— Ще вземем гората на половин цена… — прошепна той. — Трай си!

И тръгна бързо, хванал под ръка побъркания калугер.