Джеймс Оливър Кърууд
Дивото куче Казан (8)

Глава осма
Голямата промяна

Все по-топъл блясък къпеше скалите, хребетите и долините. Пъпките на тополите скоро щяха да се разпукат. С всеки изминат ден уханието на балсам и смърч се чувстваше все по-силно във въздуха. По целия пущинак в равнината и гората се чуваше шумоленето на пролетните води, течащи към залива Хъдзън. В този голям залив се долавяха тътнежът и грохотът на блъскащите се ледени блокове в ранния ледоход през Роуз Уелкъм — прага на Артика — и затова априлският вятър от време на време носеше острия дъх на зима.

Казан се беше скрил от вятъра. Не се долавяше даже полъх на въздуха в слънчевото място, избрано от дивото куче. Тук се чувстваше по-удобно откогато и да било през шестте ужасни зимни месеца. Спеше и сънуваше.

Сивата вълчица лежеше по корем до него с протегнати лапи, очите и ноздрите й бяха така бдителни и нащрек, както можеше да ги направи само миризмата на хора. А тя се носеше в топлия пролетен въздух заедно с уханието на балсам и смърч. Докато Казан спеше, тя го гледаше възбудено, от време на време с втренчен поглед. Тялото й настръхваше, щом видеше неговата светлокафява козина да се изправя в съня му. Когато той повдигна горната си устна и оголи зъби, тя изскимтя нежно. Но повечето време Казан лежеше спокоен, само мускулите на краката, раменете и муцуната му потрепваха, а това винаги показва кога кучето сънува. И докато той сънуваше, от колибата в равнината излезе синеока жена с голяма кестенява плитка на раменете. Тя сложи ръце във вид на фуния на устните си и го извика:

— Казан! Казан! Казан!

Гласът едва достигна върха на Слънчевата скала и Сивата вълчица наостри уши. Казан се размърда, в миг се събуди и веднага стана. Скочи към оголения хребет, задуши въздуха и се загледа далеч в равнината, която лежеше под тях. Отдолу отново достигна гласът на жената и Казан изтича до ръба на скалата и заскимтя. Сивата вълчица тихо пристъпи до него и сложи муцуна на рамото му. Беше започнала да разбира какво означава този глас. Денем и нощем се страхуваше от него, повече дори от миризмата и шума на мъжа.

Откак изостави глутницата и стария си живот заради Казан, гласът беше станал най-големият й враг и тя го мразеше. Той й отнемаше Казан. Откъдето и да го доловеше, Казан го следваше.

Нощ след нощ той й отнемаше другаря и я оставяше да скимти сама под звездите и луната. Но вярна в своята самота, тя нито веднъж не отговори на ловния зов на дивите си братя и сестри от гората и равнината. Обикновено ръмжеше срещу Гласа, а понякога леко ухапваше Казан, за да му покаже, че е недоволна. Но днес, когато гласът долетя за трети път, тя се пъхна в тъмния проход между двете скали и Казан видя само зловещия пламък в очите й.

Той изтича нервно до направената от тях пътека, водеща към Слънчевата скала, и застана там нерешително. Цял ден, както и вчера, беше неспокоен и разтревожен. Каквото и да бе това, което го безпокоеше, то беше във въздуха, защото не можеше да го види, чуе или помирише. Но го чувстваше. Отиде до процепа между скалите и подуши Сивата вълчица. Обикновено тя скимтеше, примамвайки го. Но днес в отговор дръпна бърни назад и показа белите си зъби.

За четвърти път до тях слабо достигна Гласът и тя изщрака със зъби към нещо невидимо в тъмното между двете скали. Казан отново отиде по пътеката и все още се колебаеше. После започна да слиза надолу. Пътеката беше тясна и криволичеща, направена само от животински лапи и нокти, тъй като Слънчевата скала беше един голям чукар, издигнат почти отвесно на стотици фута над върховете на балсамовите дървета и смърчовете, а голият му гребен улавяше първите лъчи на слънцето сутрин и последните на залеза вечер. Първа Сивата вълчица доведе Казан в безопасното убежище на върха на скалата.

Щом стигна долу, повече не се колеба и бързо се втурна по посока на колибата. С инстинкта си на диво животно той винаги приближаваше колибата предпазливо. Никога не предупреждаваше и за миг Джоана се сепна, като вдигна поглед от бебето и видя рунтавата глава на Казан в отворената врата. Бебето шаваше и риташе от възторг, протегна ръчички към Казан, гукайки. Джоана също протегна ръка.

— Казан — нежно извика тя. — Влез, Казан!

Постепенно дивата червена светлина в очите му омекна. Сложи предната си лапа на прага и остана така, докато жената отново го подкани. Изведнъж краката му сякаш леко се подкосиха, опашката му се отпусна и той се вмъкна с чувството на куче, извършило престъпление. Тези, които обичаше, бяха в колибата, но самата колиба той мразеше. Мразеше всички колиби, тъй като миришеха на тояги, камшици и робство. Като всички кучета от впряга предпочиташе за легло снега, а за покривка върховете на смърчовете.

Джоана погали главата му и при този допир по тялото му премина онзи странен трепет, който беше наградата за това, че е изоставил Сивата вълчица в пустошта… Повдигна бавно глава и сложи черната си муцуна в скута й. После затвори очи, а онова чудесно малко същество, което така го омайваше — бебето, — го мушкаше с крачетата си и дърпаше светлокафявата му козина. Обичаше тези докосвания на бебето дори повече от погалването на Джоана.

Неподвижен, подобен на сфинкс, въздържан, Казан едва дишаше. Неведнъж тази липса на агресивност караше съпруга на Джоана да я предупреждава. Но вълкът в Казан, дивата му отчужденост, дори дружбата му със Сивата вълчица я караха по-силно да го обича. Тя го разбираше и му вярваше.

Последните дни на зимата Казан оправда това доверие. Един съседен ловец беше прескочил при тях с шейната си и малката Джоана бавно се заклати към едно от големите хъски. Чу се яростно тракане на зъби, последвано от ужасения вик на Джоана и крясъците на мъжете, които се хвърлиха към кучето. Но Казан летеше най-отпред. Със скоростта на куршум той се метна на врата му. Когато го издърпаха, кучето беше мъртво. Джоана си помисли за това сега, когато бебето риташе и рошеше главата на Казан.

— Добрият ми Казан — извика тя нежно и допря лицето си до него. — Радваме се, че дойде, Казан. Довечера ще бъдем сами — аз и бебето. Татенцето отиде на ловния пункт и ти трябва да се грижиш за нас, докато го няма.

Тя гъделичкаше носа му с дългата си лъскава плитка. Това винаги забавляваше бебето, тъй като въпреки стоицизма си Казан трябваше да диша и от време на време кихаше и виреше уши. Беше му приятно и на него. Обичаше сладкия аромат на Джоанината коса.

— Ти ще се биеш за нас, ако трябва, нали? — продължи тя. После тихо стана. — Трябва да затворя вратата. Не искам отново да си отидеш, Казан. Трябва да останеш при нас.

Казан отиде в своя ъгъл и легна. Както там, на върха на Слънчевата скала днес имаше нещо странно и тревожно, така и тук, в колибата, нещо тайнствено го безпокоеше. Подуши въздуха, опитвайки се да отгатне тайната. Каквато и да беше, тя сякаш беше променила и господарката му. Жената прибираше и опаковаше всички дреболии в колибата. Късно през нощта, преди да си легне, Джоана дойде при него за малко и го погали.

— Отиваме си — прошепна тя и гласът й издаде някакъв особен трепет, почти като плач. — Отиваме си у дома, Казан. Отиваме там, където живеят неговите близки, където има църкви, градове, музика и всички прекрасни неща на света. Ще те вземем с нас, Казан!

Казан не разбра. Но беше щастлив, че жената е толкова близо до него и му говореше. В такива случаи и той забравяше за Сивата вълчица. Кучето вземаше превес над четвъртинката дива кръв у него и само жената и бебето изпълваха неговия свят. Но след като Джоана си легна и в колибата всичко утихна, предишното му безпокойство се върна. Изправи се на крака, заразхожда се крадешком из колибата, душейки стените, вратата и опакованите от господарката му неща. Тих звук се изтръгна от гърлото му. Джоана го чу в просъница и измърмори:

— Мирно, Казан, заспивай, заспивай!

Дълго след това Казан остана неподвижен в средата на стаята, ослушвайки се и потрепервайки. Някъде от много далеч едва-едва той дочу тъжния вой на Сивата вълчица. Но тази нощ той не говореше за самотност. Накара го да потръпне. Изтича до вратата и изскимтя, но Джоана спеше дълбоко и не го чу. Воят достигна до него още веднъж и не се повтори. После нощта притихна и той се сви до вратата.

Когато се събуди рано сутринта, Джоана го намери там, все още вторачен и заслушан. Отвори му вратата и в миг Казан се намери навън. Краката му сякаш не докосваха земята, докато тичаше към Слънчевата скала. От равнината видя върха й, вече облян от златиста светлина.

Стигна тясната криволичеща пътечка и бързо пое по нея.

Сивата вълчица не беше на върха да го посрещне. Но той я надуши, а миризмата на онова, другото нещо сега се чувстваше много силно във въздуха. Мускулите му се напрегнаха, краката му се изопнаха. Дълбоко в гърдите му се надигна тихо ръмжене. Сега знаеше какво е това странно нещо, което го преследваше и го, правеше неспокоен. Беше животът. Нещо живо и дишащо беше завладяло дома, избран от него и Сивата вълчица. Оголи зъби и с предизвикателно ръмжене дръпна бърните си. Изопнал крака, готов да скочи, с протегнат врат, той приближи двете скали, между които беше допълзяла Сивата вълчица предишната нощ. Тя все още беше там. И при нея имаше нещо друго. След миг сковаността му го напусна. Настръхналата му козина се отпусна. Ушите му щръкнаха, пъхна глава между двете скали и нежно изскимтя. Сивата вълчица му отговори. Казан бавно се извърна и погледна изгряващото слънце. После легна и закри с тялото си входа на техния дом между скалите.

Сивата вълчица беше майка.