Джеймс Оливър Кърууд
Дивото куче Казан (22)

Глава двадесет и втора
Методът на Сенди Мактригер

Мактригер коленичи на пясъка. Възбудата изчезна от лицето му. Завъртя нашийника на отпуснатия врат на кучето, докато стигна изтърканата плочка и прочете едва забележимите букви К-А-З-А-Н. Произнесе ги поотделно, а изражението на лицето му подсказваше, че още не вярва на очите и ушите си.

— Куче — възкликна отново той, — куче, Сенди Мактригер, и то красиво!

Изправи се и погледна жертвата си. Муцуната на Казан лежеше в локва кръв на белия пясък. След миг Сенди се наведе да види къде е попаднал куршумът. Огледът събуди още повече интереса му. Тежката топка от пушката, напълнена откъм цевта, засегна доста Казан в горната част на главата. Но ко̀сият удар не беше разбил дори черепа и Сенди мигновено забеляза потръпванията и гърчовете на плешките и краката му. Помисли ги за предсмъртни конвулсии. Но Казан не умираше. Беше само зашеметен и след няколко минути щеше да се изправи на крака. Сенди, познавач на кучета, носеща следите на впряга, беше прекарал три четвърти от живота си сред тях. От пръв поглед можеше да определи възрастта, цената, да разкаже части от живота им. В снега различаваше следи на кучето маккензи от тези на маламут и на „ескимос“ от юконски хъски. Вгледа се в краката на Казан и се захили. Имаше вълчи крака. Казан беше отчасти див, полудив, голям и силен и Сенди си помисли за настъпващата зима и за голямата цена, която щеше да се дава за кучетата в Ред Гоулд. Отиде до кануто и се върна със здраво въже от лосова кожа. Тогава, кръстосал крака, седна пред Казан и започна да му прави намордник. Преплиташе каишите, както плетеше мрежата на зимните си обувки. След десет минути го надяна на муцуната на Казан и го завърза здраво за врата му. А към нашийника прикачи връв, дълга десет фута. После седна и го дочака да се съвземе.

Когато Казан за пръв път повдигна глава, не можеше да вижда. Пред очите му имаше червена мъгла. Но това премина бързо и той видя човека. Първият му инстинкт го изправи на крака. На три пъти пада, преди да успее да стане. Клекнал на шест стъпки от него, Сенди държеше края на повода и се хилеше. Зъбите на Казан блеснаха. Изръмжа и козината му застрашително настръхна. Сенди скочи на крака.

— Смятам, че знам какво искаш — каза той. — По-рано имах един като тебе. Проклетите вълци са те направили лош и много тояги ще са нужни, докато се оправиш. Сега гледай тук!

Сенди беше взел предпазни мерки. Заедно с въжето донесе и дебела тояга. Вдигна я от пясъка. Силите на Казан се възвърнаха, зашеметяването премина. Мъглата пред очите му се изчисти. Пред себе си отново видя стария враг, човека, човека с тоягата. В миг цялата дива свирепост на природата му се надигна. Без да разсъждава, знаеше, че Сивата вълчица си е отишла и че този човек е причината за това. Знаеше, че същият този човек го рани и каквото чувстваше към хората, го чувстваше и към тоягата. В новото му разбиране за нещата, родено в свободата при Сивата вълчица, човекът и тоягата бяха неразделни. Скочи върху Сенди ръмжащ. Мъжът не очакваше открито нападение и преди да успее да вдигне тоягата или да отскочи, Казан се хвърли на гърдите му. Спаси го намордникът около муцуната на кучето. Зъбите, които щяха да разкъсат гръкляна му, изщракаха на празно. Падна под тежестта на кучето като повален от катапулта.

Бърз като котка, отново се изправи на крака с повод, увит няколко пъти около ръката му. Казан скочи, но този път го посрещна свирепият удар на тоягата. Стовари се на плешките му и го събори на пясъка. Преди да се съвземе, Сенди се намери отгоре му с цялата ярост на луд човек. Скъси повода, като го зави още около ръката си, издигна и стовари тоягата с умението и силата на човек, отдавна свикнал да я използва за тази цел. Първите удари само засилиха омразата на Казан към човека, свирепостта и безстрашието му пред неговите атаки. Отново и отново скачаше и всеки път тоягата се стоварваше отгоре му със сила, застрашаваща да строши костите му. Ужасната уста на Сенди имаше напрегнато и твърдо изражение. Не познаваше куче като това и беше малко нервен, въпреки че Казан беше с намордник. Три пъти зъбите на кучето щяха да се забият в тялото му, ако не беше намордникът. А ако ремъкът около челюстите му се изхлузи или скъса…

Тази мисъл споходи Сенди заедно със страшния удар по главата на Казан, който събори отново стария борец на пясъка. Мактригер дишаше бързо. Задъха се и чак когато тоягата се изплъзна от ръката му, разбра колко отчаяна е била борбата. Преди Казан да се съвземе от зашеметилия го удар, Сенди разгледа намордника и го затегна, прибавяйки още каиши. Тогава завлече Казан до един пън, изхвърлен от водата на брега няколко ярда встрани, и завърза за него здраво каиша. После бутна кануто си по-нагоре на пясъка и започна да си приготвя лагер за нощуване.

Няколко минути след като се съвзе, Казан лежа неподвижен, наблюдавайки Сенди Мактригер. Всяка кост от тялото му го болеше. И челюстите го боляха и кървяха. Горната му бърна беше смачкана от тоягата, едното му око — почти затворено. Сенди го приближи няколко пъти, доволен от добрия по негова преценка край на битката. Всеки път държеше тоягата. Третия път мушна Казан с нея. Кучето изръмжа и яростно изщрака с челюсти. Това искаше Сенди — стар трик на кучия мъчител. Веднага вдигна отново тоягата, докато скимтящият от болка Казан не се помръдна, за да се закрие зад дънера, за който беше завързан. Влачеше се трудно. Дясната му предна лапа беше смачкана. Задните му крайници се подгънаха под него. Дори да беше на свобода, известно време след този втори бой нямаше да може да избяга.

Сенди беше в необикновено добро настроение.

— Ще ти извадя душата! — за двадесети път каза той на Казан. — Няма нищо по-добро от боя, което да накара кучетата и жените да живеят, както им кажат. След около месец ще струваш двеста долара или ще те одера жив.

Три-четири пъти преди да се смрачи, Сенди се опита да възбуди враждебността на Казан. Но у Казан не беше останало никакво желание да се бори. Двата ужасни боя, сразяващият куршум в черепа му, го изнемощиха. Лежеше с глава между предните си лапи, очите му се притвориха и той не виждаше Мактригер. Не обърна внимание на хвърленото под носа му месо. Не разбра кога се скри слънцето зад горите на запад и кога се стъмни. Но накрая нещо го разбуди от унеса. То достигна зашеметения му скован мозък като зов от далечното минало. Повдигна глава и се ослуша. На пясъка Мактригер беше запалил огън, стоеше в червената му светлина и гледаше към тъмните сенки отвъд брега. Той също се ослушваше. Отново дойде онова, което събуди Казан — загубеният, жален вой на Сивата вълчица далеч в равнината.

Със скимтене Казан се изправи на крака, обтягайки въжето. Сенди грабна тоягата и скочи към него.

— Долу, гад! — изкомандува той.

На светлината на огъня тоягата се вдигна и се стовари с жестока бързина. Мактригер се върна, дишайки тежко. Хвърли тоягата до одеялата, разгънати за спане. Сега тоягата изглеждаше друга. Беше покрита с кръв и косми.

— Вярвам, че ще се подчини — захили се той. — Ще стане така или го убивам!

Няколко пъти тази нощ Казан чу зова на Сивата вълчица. В отговор скимтеше нежно, страхувайки се от тоягата. Гледаше огъня, докато и последните въглени угаснаха, после предпазливо се измъкна изпод дънера. Два-три пъти се опита да се изправи, но все падаше. Краката му не бяха счупени, но изправеше ли се — болката ставаше непоносима. Изгаряше, тресеше го. Цяла нощ жадува за глътка вода. Когато рано в зори Сенди се измъкна изпод одеялото, даде му месо и вода. Казан изпи водата, но не докосна месото. Сенди със задоволство забеляза промяната. Слънцето изгря и той довърши закуската си, готов да тръгне. Сега приближи Казан без страх и без тояга. Развързвайки ремъка, повлече кучето към кануто. Казан се просна на пясъка, докато пленилият го човек го завързваше с кожено въже към кърмата на кануто. Сенди се хилеше. Това, което предстоеше да се случи, за него щеше да е забавление. В Юкон се беше научил да държи кучетата в подчинение.

Блъсна лодката, наведе се напред и хванал греблото, започна да дърпа Казан към водата. След няколко минути Казан стоеше с предните си лапи на влажния пясък на брега на потока. Сенди отпусна ремъка за малко. Сетне внезапно с болезнено дърпане изтегли Казан във водата. Веднага достигна средата на потока с кануто, бързо го обърна по течението и загреба така, че въжето около врата на жертвата му се опъна. Въпреки слабостта и раните Казан трябваше да плува, за да държи главата си над водата. При плискането на водата край кануто и все по-бързото гребане на Сенди положението му с всеки миг ставаше по-мъчително. Понякога рошавата му глава потъваше съвсем във водата. Друг път Сенди изчакваше кучето да се приближи и тогава го блъскаше с гребло под водата. Казан отслабваше все повече. След половин миля започна да се дави. Едва тогава Сенди го измъкна и извлече в кануто. Кучето падна изнемощяло и задъхано. Колкото и груби да бяха, методите на Сенди постигаха целта си. Казан вече нямаше желание да се бори. Той повече не се бореше за свободата си. Разбра, че този мъж е господарят му, и за известно време се подчини. Искаше само да му разрешат да лежи на дъното на кануто, далеч от тоягата и водата. Тоягата лежеше между него и човека, краят й се намираше на една-две стъпки от муцуната му — и той душеше миризмата на собствената си кръв.

Пътуването продължи пет дни и пет нощи надолу по течението и опитите на Мактригер да цивилизова Казан се изразиха в още три боя с тояга и едно мъчение във водата. На шестия ден сутринта стигнаха Ред Гоулд и Мактригер разпъна палатката си край реката. Взе отнякъде верига за Казан и след като го върза здраво за палатката, свали намордника му.

— Няма да надебелееш много с този намордник — каза той на своя пленник. — А аз искам пак да станеш силен и адски свиреп. Имам идея. Лесно ще се възстановиш. Скоро ще направим един сензационен номер и ще напълним джобовете си със злато. Правил съм го преди, ще го направим и тук. Вълк и куче — бог ми помогна, — ще изтегля коза.

След това по два пъти дневно той носеше на Казан прясно сурово месо. Духът и смелостта на Казан се възвърнаха бързо. Крайниците не го боляха, смачканите му челюсти оздравяха. След четвъртия ден всеки път, когато Сенди носеше месо, той го посрещаше с предизвикателно ръмжене и оголени зъби. Сега Мактригер не го биеше. Не му даваше риба, нито лой, или каша, а само сурово месо. Пет дни пътува по течението, за да му донесе пресни вътрешности от убития от него карибу. Един ден Сенди доведе друг човек със себе си и щом непознатият доближи на една стъпка от Казан, той изведнъж се хвърли отгоре му. Мъжът отскочи назад уплашен и изруга.

— Ще свърши работа — изръмжа той. — По-лек е с десет-петнадесет фунта от кучето Дейн, но има остри зъби, бърз е и ще се прояви добре, преди да падне.

— Обзалагам се за двадесет и пет процента от моя дял, че няма да падне — предложи Сенди.

— Готово! — каза другият. — Кога ще бъде готов?

Сенди помисли за миг.

— След седмица. Няма да има нужното тегло преди това. Да кажем, една седмица от днес нататък. Следващия вторник, вечерта. Съгласен ли си, Харкер?

Харкер кимна.

— Следващия вторник, вечерта — съгласи се той. После добави: — Давам половината от дела си, че кучето от породата Дейн ще убие твоето куче-вълк.

Сенди погледна продължително Казан.

— Приемам — каза той. И като стискаше ръката на Харкер, добави: — Не вярвам да има куче оттук до Юкон, което може да убие вълка.