Джеймс Оливър Кърууд
Дивото куче Казан (25)

Глава двадесет и пета
Как Сенди Мактригер намери смъртта си

Шестдесет мили по̀ на север, опънал стоманената верига, Казан лежеше и гледаше дребния професор Макгил да бърка лой и трици в една кофа. На десетина ярда от него лежеше големият Дейн, провесил грамадните си челюсти в очакване на необикновената гощавка, подготвяна от Макгил. Той показа признаци на задоволство, когато професорът приближи с кашата, и докато гълташе с голямата си уста, дребният мъж със студени очи и сиворуса коса го галеше без страх по гърба. Отношението му беше друго, когато се обърна към Казан. Движенията му бяха предпазливи, но очите и устните му се смееха и той не показа на кучето-вълк, че се страхува, ако това можеше да се нарече страх. Дребният професор от университета „Смитсън“, който дойде от север, беше прекарал една трета от живота си сред кучета. Обичаше ги и ги разбираше. Написа редица статии за интелекта на кучетата, привлекли вниманието на много естественици. Купи Казан и Големия Дейн главно защото обичаше кучетата и ги разбираше по-добре от повечето хора. Отказът на двата великолепни звяра да се бият за удоволствие на трите стотици хора, събрани да наблюдават борбата, го възхити. Беше вече нахвърлил статия за случката. Сенди му разказа историята за пленяването на Казан, за дивата му другарка — Сивата вълчица. И професорът му зададе хиляди въпроси. Но всеки ден Казан все повече го учудваше. Никаква нежност от негова страна не можа да събуди пламък в очите му. Нито веднъж не даде знак, че желае да станат приятели. И все пак не ръмжеше срещу Макгил, не хапеше ръцете му, когато той го докосваше. Сенди Мактригер ходеше често до малката колиба на Макгил и на три пъти Казан скочи и опъна веригата си към него, а белите му зъби бляскаха, докато Сенди не изчезнеше от погледа му. Сам с Макгил се успокояваше. Нещо му подсказваше, че онази нощ, когато стояха един до друг с големия Дейн в клетката, направена за смърт, Макгил дойде като приятел. Дълбоко в животинското си сърце той държеше професора настрана от другите мъже. Нямаше желание да му причини зло. Понасяше го, но не показваше голямата привързаност на огромния Дейн. Този факт озадачаваше Макгил. Нямаше куче досега, което да не го е обикнало.

Днес сложи кашата от лой и трици пред Казан и усмивката отстъпи място на смущението. Изведнъж бърните на кучето се дръпнаха назад. В гърлото му се надигна свирепо ръмжене. Козината му настръхна, мускулите му се свиха. Инстинктивно професорът се обърна. Докато гледаше Казан, зад него се беше приближил Сенди Мактригер. Грубото му лице беше ухилено.

— Глупаво е да се опитваш да се сприятеляваш с него — каза той. После с внезапен любопитен блясък в очите добави: — Кога тръгваш?

— При първия студ — отговори Макгил. — Трябва да настъпи скоро. Ще се присъединя към сержант Конрой и групата му във Фон дю Лак до първи октомври.

— А до Фон дю Лак ще ходиш сам?… — усъмни се Сенди. — Защо не вземеш някого?

Дребният професор леко се изсмя:

— Защо? Десетина пъти съм бил по водните пътища на Атабаска и ги познавам, както познавам Бродуей. Освен това обичам да съм сам. Пък и работата не е много трудна — течението е на североизток.

Сенди гледаше Дейн, застанал гърбом към Макгил. За миг пламък на възбуда проблесна в очите му.

— Ще вземеш ли кучетата?

— Да.

Сенди запали лулата си и заговори със странно любопитство:

— Трябва да ти струват много тези пътувания?

— Последното ми излезе около седем хиляди долара, а това към пет — каза Макгил.

— Господи — въздъхна Сенди. — И всичко това носиш със себе си? Не се ли страхуваш, че нещо може да се случи?

Сега дребният професор гледаше по друг начин. Безразличието в изражението и държането му се промени. Сините му очи потъмняха, на устните му се появи студена усмивка, която Сенди не видя. После се обърна, смеейки се.

— Спя много леко — каза той. — Всяка стъпка в нощта може да ме разбуди. Дори дишането на човек, реша ли да бдя. И освен това — извади от джоба си автоматичен пистолет от синя стомана — знам как да използвам това. — Посочи един чеп в стената на колибата: — Гледай! — стреля пет пъти от двайсет крачки и когато Сенди отиде да види чепа, зяпна от почуда. На неговото място сега имаше една назъбена дупка.

— Много добре! — ухили се той. — Малко хора могат да направят това и с пушка.

Сенди си отиде, а Макгил го проследи с подозрителен поглед и странна усмивка на устните. Тогава се обърна към Казан:

— Мисля, че правилно си го охарактеризирал, приятелю — засмя се той меко. — Не те обвинявам много, че искаш да го хванеш за гърлото. Навярно…

Пъхна ръце в джобове и влезе в колибата. Казан отпусна глава между предните си лапи. Лежеше тихо с широко отворени очи. Беше късно следобед в началото на септември и нощите сега носеха първата есенна прохлада. Казан гледаше последните лъчи на слънцето, загасващи в южното небе. След това мракът винаги настъпваше бързо, а с него идваше и дивият копнеж за свобода. Нощ след нощ той гризеше стоманената си верига, нощ след нощ гледаше звездите и луната и се ослушваше за зова на Сивата вълчица, докато големият Дейн спеше. Тази нощ беше по-студено от обикновено и свежият силен полъх на вятъра от запад странно го раздвижи. Той разпали кръвта му с така наречения от индианците „глад за студ“. Летаргичното лято дойде и си отиде и идваха крилатите ловни дни и нощи. Искаше му се да изскочи на свобода, да тича край Сивата вълчица, докато се умори. Знаеше, че тя е там, където звездите греят ниско на ясното небе, и го чака. Опъна веригата и изскимтя. Тази нощ беше неспокоен, по-неспокоен от когато и да било. Веднъж взе един далечен вик за гласа на Сивата вълчица и отговорът му вдигна Макгил от дълбокия сън. Разсъмваше се. Дребният професор се облече и излезе от колибата. Със задоволство отбеляза във въздуха очакваното рязко застудяване. Наплюнчи пръст и го задържа над главата си. Засмя се, като разбра, че вятърът се е обърнал на север. Отиде при Казан и го заговори:

— Това ще накара мухите да спят. Още ден-два и ще тръгнем.

След пет дни Макгил поведе най-напред Дейн, а после и Казан към приготвеното за пътуване кану. Сенди Мактригер дойде да ги изпрати и Казан търсеше възможност да скочи отгоре му. Сенди спазваше дистанция, а Макгил наблюдаваше и двамата с мисли, които бързо раздвижиха кръвта му под маската на безгрижната усмивка. Спуснаха се една миля по течението, той се облегна и погали без страх главата на Казан. Нещо в допира на тази ръка и в гласа на професора възпираше желанието на Казан да го ухапе.

Търпеше приятелството с безизразни очи и неподвижно тяло.

— Бях започнал да мисля, че няма да спя много, приятелю — засмя се Макгил двусмислено, — вярвам, че ще мога да си подрямвам от време на време, щом съм до теб.

Тази нощ той си построи лагер петнадесет мили нагоре по езерото. Завърза големия Дейн на двадесет ярда от малката копринена палатка, но веригата на Казан прихвана здраво за един брезов кол, който придържаше платнището на палатката. Преди да влезе за спане, Макгил извади автоматичния си пистолет и внимателно го прегледа.

Пътуването по брега на езерото Атабаска продължи благополучно три дни. На четвъртата нощ Макгил опъна палатката си сред боровата горичка на около сто ярда от водата. Целия ден вятърът духаше зад тях и поне през половината време професорът внимателно наблюдаваше Казан. От време на време кучето долавяше миризма от запад и се размърдваше неспокойно. Още от обяд душеше въздуха. Макгил чу на два пъти силно ръмжене дълбоко в гърлото му, а веднъж, когато миризмата се почувства по-силно от обикновено, той оголи зъби и козината му настръхна. Час след построяването на лагера дребният професор не запали огън, а седна, гледайки с бинокъл към брега. Смрачаваше се и той се върна при палатката и завързаните кучета. Няколко минути остана неподвижен, загледан в кучето-вълк. Казан, още стоеше неспокоен. Лежеше, обърнат на запад. Макгил забеляза това, тъй като Дейн лежеше зад него, обърнат на изток. При нормални условия Казан щеше да гледа зад него. Сега се увери, че имаше нещо в западния вятър. Леки тръпки преминаха по гърба му, когато си помисли какво може да е то.

Зад една скала запали много малък огън и приготви вечеря. След това влезе в палатката и после тръгна с одеяло под мишница. Подсмиваше се, докато за миг застана зад Казан.

— Няма да спим вътре тази нощ, приятелю — каза той. — Не ми харесва, каквото си открил в западния вятър. Може да е… гръмотевична буря! — засмя се на шегата си той и се мушна в боровата горичка на трийсет крачки от палатката. Уви се в одеяла и легна.

Беше тиха звездна нощ. Часове след това Казан отпусна муцуна между предните си лапи и задряма. Пращенето на счупена вейка го накара да настръхне. Звукът не разбуди флегматичния Дейн, но Казан веднага изправи глава и чувствителните му ноздри задушиха въздуха. Миризмата, надушвана цял ден, сега се долавяше силно около него. Все още лежеше, треперейки. Откъм дърветата зад палатката бавно се показа фигура. Не беше дребният професор. Тя приближаваше предпазливо, с приведени глава и рамене и звездната светлина разкри престъпното лице на Мактригер. Казан се сви с глава между предните лапи, прилепена до земята. Дългите му зъби блеснаха. Но никакъв шум не издаде присъствието му под гъстия боров храсталак. Стъпка по стъпка Сенди напредваше и най-сетне стигна платнището на палатката. Не носеше нито тояга, нито камшик. Вместо тях държеше бляскава стомана. На входа на палатката спря и се вторачи вътре, гърбом към Казан.

Тихо и бързо — вълк във всяко движение — Казан се изправи. Забрави за веригата. Намираше се на десет стъпки от най-омразния си враг. Цялата сила на красивото му тяло се събра за скок.

И тогава той се хвърли. Този път веригата не го дръпна назад и не го задави. Времето и атмосферните влияния бяха износили кожения нашийник, сложен на врата му от дните на робството във впряга, и той се скъса. Сенди се обърна и при втория скок зъбите на Казан потънаха в ръката му. С вик на изненада човекът падна и те се търкаляха по земята, а силният лай на големия Дейн проехтя като гръмотевично предупреждение, докато той дърпаше каиша си. При падането веригата на Казан се скъса. След миг той се намери на крака, готов за друга атака. И тогава настъпи промяната. Беше свободен. Нашийникът падна от врата му. Около него бяха гората, звездите, шепнещият вятър. Тук се намираха хората, а там — Сивата вълчица. Ушите му клепнаха. Бързо се обърна и като сянка се спусна в чудесния свободен свят.

На стотина ярда нещо го спря за момент. Не беше гласът на Дейн, а силното бум-бум-бум от автоматичния пистолет на дребния професор. И над този звук се издигна гласът на Сенди Мактригер в предсмъртен ужасен вик.