Джеймс Оливър Кърууд
Дивото куче Казан (2)

Глава втора
На север

Настъпиха прекрасни дни за Казан. Липсваха му горите и дълбокият сняг. Липсваха му всекидневното напрежение да не изпуска из очи другарите си от впряга, джафкането по петите му, продължителното теглене из откритите и пустинни места. Липсваше му онова „куш-куш-ху-а-а“ на водача, зловещото плющене на дългия двадесет стъпки камшик от черва на карибу. И онова скимтене и опъване зад него, което му напомняше, че тези, дето го следваха, бяха по местата си. Но нещо друго беше заело мястото на онова, което му липсваше. То беше в стаята, във въздуха, навсякъде около него, дори господарят му или момичето да не бяха наблизо. Където и да се намираше тя, той долавяше присъствието на това странно нещо, пропъждащо самотата. То беше уханието на тази жена, което го караше нежно да скимти през нощите, вместо да бъде навън и да вие под звездите. Не беше самотен. Една нощ, обикаляйки, Казан откри някаква врата и щом сутринта момичето я отвори, намери го свит и притиснат здраво до прага. Пресегна, прегърна го, гъстата й дълга коса, разстлала се по него, го омайваше с прекрасния си дъх. После му постла рогозка пред вратата да спи на нея. През дългите нощи той знаеше — тя е зад вратата — и беше доволен. От ден на ден започваше все по-малко да мисли за дивите места и все повече за нея.

Тогава започна промяната. Някакво странно бързане и суетене около него, а момичето му обръщаше все по-малко внимание. Стана неспокоен. Душеше промяната във въздуха и започна да изучава лицето на господаря си. После дойде онази сутрин, когато отново му сложиха нашийника и желязната верига. Чак като последва господаря си на улицата, започна да разбира. Изпращаха го. Изведнъж седна на задните си лапи и отказа да се помръдне.

— Хайде, Казан — придумваше го мъжът. — Хайде, приятелю.

Той се опъна назад и показа белите си зъби. Очакваше плющенето на камшика или удар от тояга, но нищо подобно не се случи. Господарят му се засмя и го върна в къщи. Когато излязоха отново, момичето беше с тях и вървеше с ръка на главата му. То го убеди да скочи през един голям тъмен отвор в още по-тъмната кола и го примами към най-тъмния ъгъл, а господарят му сложи веригата. После двамата излязоха, смеейки се като деца. Часове Казан лежеше неподвижен и настръхнал, вслушвайки се в странното трополене на колелетата. Няколко пъти те спираха и той чуваше гласове отвън. Най-сетне се убеди, че чува познат глас, опъна веригите си и започна да скимти. Вратата се отвори. Един човек с фенер, следван от господаря му, се качи в колата. Не им обърна внимание, а се взираше в мрака на нощта през отвора. Почти се развърза, скочи на белия сняг, но не видя никой там и застана неподвижен, душейки въздуха. Над него бяха звездите, под които беше вил цял живот, около него горите — черни и безмълвни като стена. Напразно търсеше онова ухание, което му липсваше. И Торп дочу едва доловима нотка на скръб, изтръгваща се от гърлото му. Взе фенера и го вдигна над главата си и в същото време отпусна ремъка. При този сигнал в нощта се чу глас. Той дойде зад тях и Казан така внезапно се изви, че разхлабената верига се изплъзна от ръцете на мъжа. Видя светлината на други фенери. И още веднъж гласът:

— Ка-а-з-а-а-н!

Скочи като стрела. Торп се засмя и го последва.

— Старият пират — радваше се той.

Торп стигна до мястото зад фургона, осветено от фенера, и намери Казан свит в краката на една жена. Жената на Торп. Тя му се усмихна тържествуваща, излизайки от тъмнината.

— Ти спечели — смееше се той щастливо. — Залагам и последния си долар, ако той не прави това само за един глас на света. Ти спечели. Казан, негоднико, загубих те.

Изведнъж лицето му стана сериозно, когато Изабела спря, да вземе повода.

— Той е твой, Изи. Но ти трябва да ми разрешиш да се грижа за него, докато се уверим… Дай повода. Дори и сега не му се доверявам. Той е вълк. Виждал съм го да откъсва ръката на индианец с едно захапване. Виждал съм го да прегризва гръкляна на друго куче с един скок. Той е разбойник — лошо куче, въпреки че се прояви като герой и ме върна жив у дома. Не му вярвам. Дай ми повода.

Не довърши. С рев на див звяр Казан скочи. Бърните му се разтвориха и оголиха дългите му зъби. Козината му настръхна. С внезапен предупредителен вик Торп пъхна ръка в пояса за револвера си. Казан не му обърна внимание. Друга фигура се беше появила в нощта и стоеше в осветения от фенера кръг. Беше Маккриди, който трябваше да придружи Торп и младата му жена до лагера на Червената река. Там на Торп беше възложен строежът на новата линия Трансконтинентал. Мъжът беше снажен, силен, гладко избръснат. Челюстите му бяха толкова широки, че правеха лицето му грубо, а в очите му имаше един пламък, почти като страстта в очите на Казан, когато гледаше Изабела.

Плетената качулка в червено и бяло се беше разхлабила и увисна на раменете й. Мъждукащата светлина на фенера блестеше в косата й като старо злато. Бузите й пламтяха, а очите, внезапно обърнати към него, бяха сини като най-синята горска теменуга и блестяха като диаманти. Маккриди премести поглед, а тя веднага сложи ръка върху главата на Казан. За първи път кучето като че не почувства допира й. Още ръмжеше срещу Маккриди и тътнещата заплаха, изтръгваща се от гърлото му, нарастваше. Жената на Торп дръпна веригата:

— Мирувай, Казан, мирувай — изкомандва му тя.

Като чу гласа й, той се отпусна.

— Мирувай — повтори тя и пак сложи свободната си ръка на главата му. Той се сгуши в краката й, но устните му още бяха напрегнати. Торп го наблюдаваше. Учудваше го смъртната ненавист във вълчите му очи. Погледна Маккриди. Едрият водач беше развил дългия си камшик. Странно изражение се появи на лицето му. Взря се в Казан. Изведнъж се наведе, опрял ръце на коленете си, и в момент на възбуда забрави, че хубавите очи на Изабела го наблюдавала.

— Ху-куш, Педро, хайде!

Само кучетата от северозападната конна полиция бяха обучени на тази дума „хайде“. Казан не се помръдна. Маккриди се изправи и бърз като стрела, размаха дългия камшик, който изплющя в нощта като пистолетен изстрел.

— Хайде, Педро, хайде.

Ръмженето на Казан се засили в рев, но нито един мускул от тялото му не помръдна. Маккриди се обърна към Торп:

— Мога да се закълна, че познавам това куче. Ако това е Педро, той е лош!

Торп пое повода. Само момичето забеляза израза, появил се за миг на лицето му. Това го накара да потрепера. Няколко минути по-рано, когато влакът спря в Льо Пас, тя подаде ръката си на този човек и тогава забеляза същото. Спомни си много неща, разказвани й от мъжа й, за хората от гората. Беше започнала да ги обича, да се възхищава на голямата им сурова мъжественост и верни сърца още преди да я доведе сред тях. Изведнъж тя се усмихна на Маккриди, опитвайки се да превъзмогне чувството на страх и неприязън.

— Не ви харесва — засмя се тя. — Няма ли да станете приятели?

Тя побутна Казан към него, а Торп държеше повода. Маккриди дойде до нея, когато тя се наведе над кучето. Беше с гръб към Торп. Приведената глава на Изабела беше на една педя от неговата. Можеше да види пламналите й бузи и сърдитата й усмивка, когато успокояваше ръмжащия Казан. Торп стоеше, готов да дръпне юздата, и за миг Маккриди се намери между него и жена му, така че той не можеше да вижда лицето му. Погледът на мъжа не беше отправен към Казан. Взираше се в момичето.

— Ти си смела — каза той, — а аз се боя. Ще ми откъсне ръката.

Той пое фенера от Торп и ги поведе по тясна снежна пътечка, отделяща се от пътя. Лагерът, напуснат от Торп преди две седмици, беше скрит в гъсталака от смърчове. Сега имаше две палатки вместо единствената, използвана от него и водача му по-рано. Пред тях гореше буен огън. До огъня имаше голяма шейна и Казан видя завързани за дърветата, точно в края на осветения кръг, неясните фигури и искрящите очи на своите другари по впряг. Стоеше тих и неподвижен, докато Торп го завързваше към шейната. Отново се беше върнал в своята гора — като водач. Господарката му се смееше и очарователно пляскаше с ръце от възторг пред непознатия и прекрасен живот, частица от който тя сега ставаше. Торп беше отметнал платнището на палатката и тя влезе пред него. Не погледна назад. Не каза нито дума на Казан. Той заскимтя и обърна зачервените си очи към Маккриди.

В палатката Торп каза:

— Съжалявам, че добрият Джекпайн не се върна с нас, Изи. Той ме доведе, но нито любовта му, нито парите можеха да го накарат да се върне. Той е индиански мисионер и бих дал цялата си месечна заплата само да можеше да го видиш как води кучетата. Не съм сигурен в този човек, в Маккриди. Той е странно момче, агент е на компанията тук. Показва ми и познава гората като на пръсти. Но кучетата не обичат непознатите. Казан няма да се привърже към него за нищо на света.

Казан чу гласа на момичето и застана притихнал и неподвижен, заслушан в него. Нито чу, нито видя Маккриди, който се промъкна крадешком зад него. Гласът на мъжа го изненада като изстрел в гърба:

— Педро!

За миг Казан се сви, сякаш ударен с камшик.

— Пипнах те този път, нали, стари дяволе! — прошепна Маккриди със странно бледо лице на светлината на огъня. — Сменил си името, а? Но аз те пипнах, нали?