Джеймс Оливър Кърууд
Дивото куче Казан (20)

Глава двадесета
Вражда в пустошта

Още от половин миля разстояние лекият югоизточен вятър донесе до обонянието на Сивата вълчица миризмата на нашествениците. Предупреди Казан и той също откри странния мирис във въздуха. Колкото повече приближаваха, толкова по-силно го чувстваха. На двеста ярда от дома си чуха внезапния трясък на падащо дърво, спряха и за минута останаха напрегнати, ослушвайки се. После писклив вик, последван от плясък на вода, наруши тишината. Щръкналите уши на Сивата вълчица се отпуснаха и разбрала всичко, тя обърна сляпото си лице към Казан. Продължиха бавно, приближавайки поваленото дърво изотзад. Чак когато стигнаха хълма, Казан забеляза чудната промяна, извършена по време на отсъствието им. Стоеше поразен и вторачен. Долу вече не течеше малкият поток. На неговото място имаше вир, разпрострял се почти до подножието на хълма — сто фута широк, а заприщената вода заливаше дърветата и храстите на пет-шестотин фута към опожарената равнина. Дойдоха тихо и тъй като работниците на Счупения зъб имаха лошо обоняние, не забелязаха присъствието им. На по-малко от петдесет стъпки само Счупения зъб гризеше стъблото на едно дърво. На такова разстояние вдясно от него четири-пет бобърчета си играеха, строейки малък бент от кал и пръчици. От другата страна на вира брегът беше шест-седем фута висок и там няколко по-големи деца — двегодишни, но още малки, за да работят, се забавляваха, като се изкачваха на брега и се пързаляха. Казан и Сивата вълчица бяха чули тяхното пляскане във водата. По-възрастните бобри работеха на десетина различни места.

Казан наблюдава подобна сцена преди няколко седмици, когато свърна на север от стария дом на Счупения зъб. Тогава той не го интересуваше. Но сега го завладя бърза и вълнуваща промяна. Бобрите не бяха вече просто водни животни, негодни за ядене и с неприятна миризма. Бяха нашественици и врагове. Тихо оголи зъби, козината на гърба му настръхна като четка и мускулите на предните му крака и плешки се опнаха като камшици. Безшумно се спусна към Счупения зъб. Старият бобър не забелязваше опасността, докато Казан стигна на двеста стъпки от него. Естествено, бавно подвижен на суша, той за миг се поколеба, после се смъкна от дървото, а Казан скочи отгоре му. Търкаляха се до брега, носени от стремителността на кучето. След миг дебелото тежко тяло на бобъра се изплъзна като масло изпод Казан и Счупения зъб се намери на свобода в естествената си среда и с две дупки на месестата си опашка. Не успял в опита си със смъртоносната схватка, Казан се извъртя като мълния надясно. Младите бобри не мърдаха. Учудени и уплашени от това, което бяха видели, те стояха като оглупели. Чак когато видяха Казан да се спуска към тях, те се събудиха за действие. Три от тях стигнаха водата. Четвъртото и петото бобърче, бебета на не повече от три месеца, закъсняха. Само с едно прищракване на челюстите Казан счупи гръбнака на първото. Прикова другото долу и разкъса гръкляна му, както куче териер разкъсва плъх. Когато Сивата вълчица стигна до него, двете бобърчета бяха мъртви. Подуши малките им меки телца и изскимтя. Може би те й напомняха за забягналия Ба-ри, нейното малко вълче, и докато ги душеше, в скимтенето й се появи нотка на копнеж. Това бе скимтенето на майката.

Но ако Сивата вълчица имаше някакви свои видения, Казан нищо не разбираше. Беше убил същества, нахлули в дома им. Към бобърчетата беше безмилостен като Сивия рис, убил първите деца на Сивата вълчица при Слънчевата скала. Сега, забивайки зъби в телата на враговете си, се чувстваше изпълнен с безумно желание да убива. Беснееше по брега и ръмжеше срещу неспокойната вода, под която изчезна Счупения зъб. Всички бобри намериха убежище във вира и повърхността му се надигаше от многото минаващи отдолу тела. Казан стигна края на вира. Там имаше нещо ново. Инстинктивно разбра, че е дело на Счупения зъб и племето му, и няколко минути яростно се нахвърляше на натрупаните пръчки и клони. Изведнъж на около петдесет стъпки от брега водата се раздвижи и се показа голямата сива глава на Счупения зъб. В продължение на половин напрегната минута той и Казан се измерваха един-друг от разстояние. Тогава Счупения зъб измъкна мокрото си лъскаво тяло от водата, изопна се на повърхността и загледа Казан. Възрастният старейшина беше сам. Друг бобър не се показа. Водата се успокои, Казан напразно се опитваше да открие място да стъпи и достигне наблюдателния нашественик. Но между солидните стени на вира и брега имаше преплетени клони, през които водата минаваше със сила. Три пъти се бори да си направи път през тези оплетени кълба, и три пъти усилията му завършваха с цамбурване във водата. През цялото това време Счупения зъб не мръдна. Когато най-после Казан се отказа да напада, старият строител се плъзна по стените на бента и изчезна под водата. Той беше разбрал, че подобно на риса Казан не може да се бори във водата, и побърза да разнесе новината сред членовете на колонията.

Сивата вълчица и Казан се върнаха при поваленото дърво и легнаха на топлото слънце. След половин час Счупения зъб се изтегли на отсрещния бряг. Последваха го и други бобри. Продължиха работа, сякаш че нищо не беше се случило. Резачите се върнаха към дърветата си. Други пет-шест бобри работеха във водата, носейки спояваща смес и клонки. Средата на вира беше крайната линия. Никой не преминаваше зад нея. Десетина пъти през следващия час един бобър доплува до тази линия, спря там, загледан в лъскавите малки телца, убити от Казан. Може би това бе майката и вероятно някакъв по-изящен инстинкт, непознат на Казан, подсказа това на Сивата вълчица. На два пъти тя отиде да подуши мъртвите телца и всеки път, без да вижда, си отиваше, щом майката бобър стигнеше крайната линия.

Първата жестока враждебност напусна кръвта на Казан и сега той наблюдаваше бобрите отблизо. Разбра, че не са бойци. Бяха много срещу един, а бягаха от него като зайци. Счупения зъб дори не го ухапа и през ума му мина бавно, че ще трябва да гони тези натрапили се същества, живеещи на суша и във вода, както гонеше зайците и пъдпъдъците. Рано следобед се мушна в храсталака, последван от Сивата вълчица. Често издебваше зайци, като се отдалечаваше от тях, и сега използва този вълчи трик с бобрите. Зад поваленото дърво се обърна и тръгна край потока по посока на вятъра. На четвърт миля водата беше по-дълбока от обикновено, а едно от старите места, където пресичаха — напълно залято. Казан се гмурна и преплува, оставяйки Сивата вълчица да го чака от страната на поваленото дърво.

Бързо тръгна сам по посока на бента, връщайки се двеста метра назад от реката. На двайсетина ярда под вира имаше гъст шубрак от елша и върба и Казан се възползва от него. Незабелязано приближи на разстояние един-два скока, сви се на земята, готов да се хвърли напред, ако има възможност. Сега повечето бобри работеха във водата. Четири-пет все още бяха на брега, малко по-нагоре по потока. Изчака няколко минути, почти готов да заложи всичко на едно диво връхлитане върху враговете, но някакво движение във вира привлече вниманието му. По средата два-три бобъра работеха, заздравявайки основната стена със спояваща смес. Бърз като мълния, Казан се спусна от укритието си към заслона зад вира. Тук беше много плитко; водата на потока минаваше край отсрещния бряг. Дълбочината не достигаше корема му. Остана скрит за бобрите, а и вятърът му помагаше. Звукът от течащата вода заглушаваше неговия слаб шум. Скоро чу край себе си работещите бобри. Стъпи на клоните на падналата бреза и се покатери. След миг главата и плешките му се показаха над вира. Само на едно протягане с ръка Счупения зъб се мъчеше да постави парче топола, дълго три стъпки и голямо колкото човешка ръка. Беше толкова зает, че нито видя, нито чу Казан. Друг бобър го предупреди, цамбуркайки във водата. Счупения зъб погледна нагоре и погледът му срещна оголените зъби на Казан. Нямаше време да се обърне. Дръпна се назад, но закъсня. Казан беше вече върху него. Дългите му зъби потънаха дълбоко във врата на бобъра. Но старият строител се дръпна толкова силно, че Казан загуби опора. В същото време острите му като длето зъби здраво захванаха отпуснатата кожа на врата на кучето. Казан заби дългите си зъби почти в гръкляна на бобъра и вкопчани така, те цопнаха в дълбоката вода.

Счупения зъб тежеше шестдесет фунта. Щом докосна водата, почувства се в естествената си среда и стиснал здраво врата на Казан, потъна като къс желязо. Повлече и Казан. Водата навлезе в устата, ушите, очите и носа на вълка. Беше заслепен, в ушите му бучеше. Вместо да се опитва да се освободи, притаи дъх и заби по-дълбоко зъби. Достигнаха мекото дъно и в миг затънаха в калта. Тогава Казан почти пусна врага си. Сега се бореше за собствения си живот, а не за живота на Счупения зъб. С цялата сила на здравите си крака се опитваше да се освободи и да излезе на повърхността на въздух и живот. Стисна здраво челюсти, разбирайки, че да диша, сега означава да умре. На суша би се освободил от Счупения зъб без много усилия. Но под водата захапването на стария бобър бе по-смъртоносно от зъбите на риса на суша. Изведнъж се появи водовъртеж и втори бобър започна да обикаля борещата се двойка. Присъединеше ли се към Счупения зъб, със съпротивата на Казан щеше да е свършено. Но природата беше предвидила деня, в който Счупения зъб трябваше да се бори със зъби. Сега възрастният старейшина нямаше особени причини да държи Казан долу. Не беше отмъстителен, не жадуваше за кръв и смърт. Разбирайки, че е свободен и че този странен враг, скочил на два пъти отгоре му, не може да му стори зло, го пусна. Малко оставаше Казан да умре. Бореше се за живота си отпаднал. Излезе на повърхността на водата почти удавен. Успя да вдигне предните си лапи към някакъв млад клон, стърчащ над вира. Това му даде време да напълни дробовете си с въздух и да изхвърли водата, която едва не сложи край на живота му. Десет минути вися на клона, преди да се осмели да преплува малкото разстояние до брега. Стигна сушата и изнемощял, се повлече нагоре. Силите му го напуснаха, крайниците му се тресяха, челюстта му увисна. Беше победен, напълно победен, при това от някакво същество без зъби. Чувстваше се унизен. Измокрен, промъквайки се крадешком, той отиде до поваленото дърво, легна на припек и зачака Сивата вълчица.

Настъпиха дни, когато желанието на Казан да унищожи враговете си бобри стана страст, погълнала изцяло живота му. С всеки изминат ден вирът ставаше по-застрашителен. Бързо и сигурно се извършваше работата по спояването. С всяко денонощие водата във вира се издигаше по-високо и се разливаше по-нашироко. Сега тя се обърна към падината, заобикаляща поваленото дърво, и след една-две седмици, ако бобрите продължеха работата си, домът на Казан и Сивата вълчица щеше да се превърне в малък остров в центъра на наводненото пространство в тресавището.

Сега Казан ловуваше само за храна, а не за удоволствие. Непрекъснато търсеше възможност да скочи върху непредпазливите членове от племето на Счупения зъб. На третия ден след битката под водата уби голям бобър, доближил се твърде близо до върбалака. На петия ден двама млади бобри се движеха из наводнената падина зад поваленото дърво и Казан ги хвана в плиткото и ги разкъса. След тези успешни нападения бобрите започнаха да работят предимно през нощта. Казан имаше преимущество, че беше нощен ловец. Две последователни нощи уби по един бобър. Заедно с малките до деня на идването на видрата убитите от него бобри станаха седем.

Никога досега Счупения зъб не беше се намирал между два по-смъртоносни и свирепи врага от тези, които сега го нападаха. Поради бързината, острото обоняние и бойните си трикове Казан господстваше на сушата. Във водата видрата представляваше още по-голяма опасност. Тя беше побърза от рибите, които хващаше за храна. Зъбите й приличаха на стоманени игли. Беше толкова лъскава и хлъзгава, че дори и да я хванеха, бобрите не можеха да я задържат с приличните си на длето зъби. Също като бобъра и видрата не жадуваше за кръв. И все пак в цялата северна земя тя беше най-големият му враг, по-голям дори от човека. Идваше и минаваше като чума и през най-студените зимни месеци нанасяше най-много поражения. В такива дни като сегашните не нападаше бобрите в уютните им домове. Тя правеше това, което човек можеше да свърши само с динамит — пробиваше дупка през бента. Водата бързо спадаше, ледът от повърхността се чупеше и къщичките на бобрите оставаха извън водата. После за тях идваше смърт, глад и студ. Със спасителната вода, оттеглила се от домовете им, пресушеното езеро наподобяваше хаотична маса от счупен лед и при температура четиридесет-петдесет градуса под нулата бобрите умираха за няколко часа. А те въпреки дебелата си кожа издържаха на студ по-малко и от човека. През цялата дълга зима водата около домовете им е необходима, както огънят за децата.

Но сега беше лято, та Счупения зъб и колонията му не се страхуваха много от видрата. Щеше да им струва само малко работа по ремонта на повредите. Беше топло и имаше храна в изобилие. Два дни видрата подскачаше около бента и в дълбоката вода на вира. Казан я взе за бобър и напразно се опитваше да я издебне. Видрата се отнасяше към него с подозрение и гледаше да не се мярка на пътя му. И двамата не знаеха, че са съюзници. Междувременно бобрите продължиха работата си по-предпазливо. Водата във вира се изкачи до мястото, където строителите започнаха три къщи. На третия ден разрушителните инстинкти на видрата се обадиха. Започна да изучава бента до основата. Не след дълго намери слабо място и с острите си зъби и малката си като куршум глава започна пробиването. Инч след инч си проправяше път през бента, ровейки и гризейки дърветата и спояващата смес. Направи кръгла дупка седем инча в диаметър. За шест часа проби дебелата пет стъпки в основата стена.

Потоци вода рукнаха от бента, сякаш изтласкани от хидравлична помпа. В това време Казан и Сивата вълчица се криеха във върбите от южната страна на вира. Чуха бученето на водата, разкъсваща стената, и Казан видя как видрата изпълзя на повърхността и се разтърси като огромен воден плъх. За трийсет минути нивото видимо спадна и силата на водата, изтичаща от дупката, постепенно увеличаваше отвора. След още половин час основите на трите къщи, лежащи в десет инча вода, сега се намираха в калта. Докато Счупения зъб не откри, че водата се оттегля от къщичките, не даде тревога. Тогава изпадна в паника и скоро всички бобри от колонията възбудено затичаха около вира. Плуваха бързо от бряг на бряг, без да обръщат вече внимание на забранената зона. Счупения зъб и по-старите работници се заеха с бента, а видрата с ръмжащ вик се гмурна между тях и като мълния се насочи към потока над вира. Водата бързо продължи да спада и колкото повече намаляваше, толкова повече възбудата на бобрите нарастваше. Забравиха за Казан и Сивата вълчица. Няколко по-млади членове на колонията се изтеглиха на брега от страната на поваленото дърво. Скимтейки леко, Казан се приготви да се спусне през върбите, когато един от по-старите бобри се заклати през калта близо до засадата. С два скока Казан се намери върху него, на един скок го следваше Сивата вълчица. Другите бобри видяха кратката свирепа борба и бързо пресякоха от другата страна на вира. Водата намаля наполовина, преди Счупения зъб и работниците му да открият пробива в стената. Веднага започнаха ремонта. За да достигнат необходимите големи клечки и клонки, трябваше да влачат тежките си тела десет-петнадесет ярда по меката кал, останала след спадането на водата. Опасността от зъбите вече не ги задържаше. Инстинктът им подсказа, че се борят за съществуването си, че ако пробивът не бъде запълнен и водата не се задържи във вира, много скоро ще станат лесна плячка на враговете си. За Казан и Сивата вълчица това беше ден на кръвопролития. В калта до върбите те убиха още два бобъра. Сетне прекосиха потока под бента и пресрещнаха още три в падината зад поваленото дърво. За бобрите нямаше спасение. Разкъсаха ги на парчета. По-нагоре по потока Казан хвана млад бобър и го уби.

Късно следобед кръвопролитието свърши. Най-после Счупения зъб и смелите му строители запълниха дупката и водата във вира започна да се покачва.

Половин миля нагоре по потока голямата видра, настанила се на някакъв пън, се грееше на последните слънчеви лъчи на залязващото слънце. На другия ден щеше да отиде при бента и отново да върши своята разрушителна работа. Такъв беше методът й. За нея това бе игра.

Но странният невидим арбитър на горите, така нареченият от говорещите дивия език „О-се-ки“, „Духа“, най-после се смили над Счупения зъб и застрашеното му от смърт племе. Под последните лъчи на залязващото слънце Казан и Сивата вълчица потеглиха крадешком нагоре по потока и намериха видрата полузаспала да се припича на един пън.

Целодневната работа, пълният стомах и локвата, в която лежеше на топлото слънце, всичко това заедно й действаше приспивателно. Лежеше неподвижна като пън. Беше голяма, сива и по-хитра от човека. Напразно й поставяха капани. Хитри ловци правеха тесни шлюзове от скали и дървета в малки потоци, но старата видра осуетяваше хитростите им и избягваше стоманените зъби в долните части на тези шлюзове. Следата в калта говореше за размерите й. Малцина ловци я бяха виждали. Ако не беше хитростта й, меката й кожа отдавна щеше да пътува към Лондон, Париж или Берлин. Подхождаше за някоя принцеса, херцог или император. През десетгодишния си живот беше се изплъзвала от желанията на богаташите.

Но сега беше лято. Нито един ловец не би я убил сега, тъй като кожата й нямаше стойност. Природата и инстинктът и го подсказваха. През този сезон не се страхуваше от човека — нямаше от кого да се страхува. Затова спеше на пъна, забравила всичко освен удоволствието на съня и топлината на слънцето.

С леки стъпки, все още търсейки следите на косместите си врагове, навлезли във владението им, Казан и Сивата вълчица се спуснаха по потока. Сивата вълчица тичаше до хълбока му. Не издаваха шум, а вятърът им помагаше — носеше миризмата към тях. Така усетиха видрата. За Казан и Сивата вълчица това бе миризма на водно животно, отвратителна, като у всички риби, и те я взеха за бобър. Продължиха още по-предпазливо. Тогава Казан видя голямата видра заспала на пъна и предупреди Сивата вълчица. Тя спря с отметната глава, докато Казан крадешком напредваше. Видрата неспокойно се размърда. Здрачаваше се. Златистото море слънчева светлина избледняваше. В стъмващата се гора бухалът поздрави нощта с първия си тих вик. Видрата дишаше дълбоко. Мустакатата й муцуна потръпна. Събуждаше се потреперваща, когато Казан скочи отгоре й. Лице с лице в честен бой старата видра щеше да се представи добре. Но сега нямаше шанс. За пръв път в живота й дивото й стана най-смъртният враг. Не човек, а О-се-ки, Духа беше сложил ръка на нея. А от духа няма отърваване. Зъбите на Казан се забиха в мекия й гръклян. Навярно тя умря, без дори да разбере кой скочи отгоре й. Умря бързо, а Казан и Сивата вълчица продължиха пътя си, все още гонейки враговете си, без да знаят, че в лицето на видрата убиха единствения си съюзник, който щеше да прогони бобрите от дома им в тресавището.

Следващите дни ставаха все по-безнадеждни за Казан и Сивата вълчица. Със смъртта на видрата Счупения зъб и племето му удържаха победа. Всеки ден водата се връщаше по малко към падината, заобикаляща поваленото дърво. До средата на юли само тясна ивица земя свързваше хълмчето при поваленото дърво със сушата. Сега бобрите работеха на спокойствие в дълбоката вода. Тя се покачваше инч по инч, докато дойде денят, когато преля свързващата ивица. Казан и Сивата вълчица преминаха за последен път разстоянието от дома си и потеглиха по течението между двата хребета. Сега потокът за тях означаваше нещо друго. И докато пътуваха, те го душеха и се ослушваха с непознат досега интерес — интерес, примесен с малко страх, защото в начина, по който ги победиха бобрите, нещо им напомняше човека. Тази нощ под лъчите на голямата бледа луна попаднаха на миризмата на бобровата колония, изоставена от Счупения зъб. Бързо се обърнаха на север към равнината.

Така смелият стар Счупен зъб ги научи да уважават плътта, кръвта и труда на неговото племе.