Джеймс Оливър Кърууд
Дивото куче Казан (27)

Глава двадесет и седма
Зовът на Слънчевата скала

Един ден в златистата светлина на есенното слънце по течението на реката, която се виждаше високо от Слънчевата скала, дойдоха мъж, жена и дете в кануто си. Цивилизацията беше направила от хубавата Джоана това, което правеше с много други диви цветя, пренесени и присадени от сърцето на пустошта. Бузите й хлътнаха, сините й очи загубиха блясъка си. Тя кашляше и тогава мъжът я гледаше с любов и страх в очите. Но сега бавно започна да вижда промяната от деня, когато кануто им се насочи по потока към красивата долина, където се намираше техният дом, преди до тях да дойде зовът на далечния град. Той забеляза, че бузите й отново пламнаха, устните й поруменяха, а в очите й се появи огън на щастие и задоволство. Видял всичко това, той се засмя нежно и благослови горите. В кануто тя беше се наклонила с глава на рамото му, той спря да гребе, привлече я към себе си и прокара ръка през меката и златиста коса.

— Отново си щастлива, Джоана — засмя се той радостно. — Лекарите бяха прави. Ти си част от горите.

— Да, щастлива съм — прошепна тя. Изведнъж в гласа й прозвуча леко вълнение и тя посочи бялата пясъчна ивица, врязана в потока.

— Помниш ли? Сякаш са минали много години, откакто Казан ни напусна тук! Тя стоеше там на пясъка и го викаше. Спомняш ли си? — По устните на Джоана се появи лек трепет и тя добави: — Чудя се къде ли са отишли.

Намериха колибата, както я бяха оставили. Само червената северна лоза се виеше около нея, храсти и висока трева избуяваха до стените й. Там отново се оживи и ден след ден Джоанините бузи ставаха все по-червени и гласът й се изпълваше с предишната дива сладост на песента. Съпругът й изчисти пътеките по стария си ловен път, а Джоана и малката, която сега лудуваше и говореше, превърнаха колибата в дом. Една нощ мъжът се върна късно и когато той влезе, сините очи на Джоана светеха възбудено, а гласът й трепереше, докато го поздравяваше.

— Чу ли? — попита тя. — Чу ли зова?

Той кимна, галейки меката й коса.

— Бях на миля далеч от тресавището — каза той. — Чух го!

Джоана хвана ръцете му.

— Не беше Казан. Бих познала гласа му. Мисля, че беше на другия, напомня ми зова от онази сутрин при пясъчната ивица — на другарката му.

Мъжът мислеше. Джоана го докосна. Дишаше по-бързо.

— Ще ми обещаеш ли? — попита тя. — Ще ми обещаеш ли, че никога няма да ходиш на лов за вълци, нито ще им поставяш капани?

— Мислех за това — отговори той. — Мислех за това след като чух воя. Да, обещавам!

Джоана обви ръце около врата му.

— Обичахме Казан — прошепна тя. — А можеш да го убиеш… Или нея.

Тя изведнъж млъкна. Двамата се заслушаха. Вратата беше леко открехната и до тях отново достигна тъжният призивен вой на вълчицата. Джоана изтича до вратата. Мъжът я последва. Стояха безмълвни с притаен дъх. Джоана, посочи към осветената от звездите равнина.

— Слушай, слушай! — извика тя. — Това е нейният вой и той идва от Слънчевата скала!

Изтича в нощта, забравила, че мъжът е зад нея, забравила, че малката Джоана спи. А до тях от много мили през равнината в отговор достигна тъжен вой, който сякаш беше част от вятъра, и така развълнува Джоана, че дишането й премина в странно хълцане.

Тя отиде по-навътре в равнината и спря, а златистата светлина на есенната луна и звездите блестеше в косата и очите й. Изминаха много минути, преди зовът да се чуе отново. После той дойде толкова близо, че Джоана сложи ръце на устата си и викът й се разнесе над равнината, както в старите дни:

— Казан! Казан! Казан!

На върха на Слънчевата скала, изтощена и отслабнала от гладуването, Сивата вълчица чу вика на жената и зовът в гърлото й замря в скимтене. А на север една бързо движеща се сянка спря за момент и застана като скала под звездната светлина. Беше Казан. В кръвта му пламна странен огън. Всяка фибра от животинския му разум се изпълни с чувството, че тук е неговият дом. Много отдавна живя тук, обича и се бори. И изведнъж мечтите, станали мъгливи и смътни в съзнанието му, възкръснаха като нещо реално и живо, защото над равнината едва-едва той чу гласа на Джоана.

Тя стоеше на звездната светлина, напрегната и бледа, когато от белите мъгли лунна светлина той дойде при нея, влачейки се по корем, задъхан, със странна скръбна нотка в гърлото. И докато Джоана отиваше към него, протягайки ръце, а устните й с хълцане повтаряха името му, мъжът стоеше и ги гледаше с учудване и някакво ново и по-голямо разбиране в изражението на лицето си. Сега не се страхуваше от дивото куче. Щом Джоанините ръце притиснаха голямата рошава глава до себе си, той чу скимтящата задъхана радост на звяра и хълцащия шепнещ глас на момичето. Обърна се към Слънчевата скала, стискайки ръце.

— Господи! — въздъхна той. — Вярвам, че е така…

И сякаш в отговор на мислите му през равнината до тях достигна викът на Сивата вълчица — викът на търсещата другарка, тъжен и самотен. Бързо, като ударен с камшик, Казан скочи, забравил докосването на Джоана, гласа й, присъствието на мъжа.

Още миг и си отиде. Джоана се хвърли на гърдите на съпруга си и почти грубо хвана лицето му с ръце.

— Сега вярваш ли? — извика тя задъхано. — Сега вярваш ли в бога на моя свят — бога, с който живях, бога, дал душа на живите същества, бога, довел ни отново заедно — у дома.

Ръцете му нежно я обгърнаха.

— Вярвам, моя Джоана — прошепна той.

— Разбираш ли сега какво искам да кажа с това „няма да убиваш“?

— Освен ако това е нужно за живота ни. Да, разбирам! Топлите й меки ръце го погалиха по лицето. Сините й очи, изпълнени с красотата на звездите, се вдигнаха към него.

— Казан и тя — ти и аз — и бебето. Съжаляваш ли, че се върнахме? — попита тя.

Притегли я толкова близо до гърдите си, че тя не чу думите, пошепнати в меката й топла коса. А след това още много часове седяха на звездната светлина пред колибата. Повече не чуха самотния вик от Слънчевата скала. Джоана и съпругът й разбраха.

— Ще ни посети утре — каза накрая мъжът. — Ела, Джоана, да си лягаме.

Влязоха заедно в колибата.

Тази нощ, един до друг, Казан и Сивата вълчица отново излязоха на лов в осветената от луната равнина.