Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Kazan, 1914 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Живка Рудинска, 1976 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джеймс Оливър Кърууд. Дивото куче Казан
Издателство „Народна младеж“, София, 1976
Редактор: Ботьо Ангелов
Художник: Петър Рашков
История
- — Добавяне
Глава единадесета
Винаги един до друг
Беше януари, когато един водач от ловния пункт заведе Пол Уеймън до колибата на Хенри Лоти край река Уотърфаунд. Уеймън, тридесет и две — тридесет и три годишен мъж, изпълнен с енергия, се хареса на Хенри от пръв поглед. Ако не беше така, първите дни в колибата щяха да са много неприятни поради лошото настроение на Хенри. Още първата нощ, докато пушеха лулите си край зачервената печка, той му разкри причините.
— Дяволски странна работа — каза Хенри. — Загубих седем риса в капаните, разкъсани на парчета като зайци, убити от лисица. Нито едно животно, дори и мечката, не е нападала досега рис, хванат в капан. За първи път виждам такова нещо. Толкова лошо са разкъсани, че в ловния пункт няма да ти дадат и половин долар за тях. Седем! Загубил съм повече от двеста долара. Два вълка вършат тази работа. Два са — съдя по следите, — винаги два и никога поотделно. Вървят по капаните ми и изяждат зайците. Оставят дивата котка, норката, хермелина и белката, но рисът, Sacré an’damn!, скачат отгоре и му смъкват кожата, както човек смъква топките памук от растението. Опитах със стрихнин в тлъстините на един елен, заредих капани и ями, но не мога да ги хвана. Не ги ли уловя, ще ме прогонят! Хванах само пет хубави риса, а те унищожиха седем.
Това развълнува Уеймън. Той беше един от тези увеличаващи се на брой мислещи хора, които вярват, че егоизмът на човека като раса го заслепява за много прекрасни неща на света. С логика, спечелила му известност в цялата страна, той хвърли ръкавица на тези, които мислят, че човек е единственото живо същество, способно да разсъждава, и всичко разумно, принадлежащо на някое друго дишащо същество, е представено просто като инстинкт. Разказът на Хенри го заинтригува и те до полунощ разговаряха за двата необикновени вълка.
— Има един голям и един по-малък вълк — каза Хенри. — И винаги големият отива да се бори с риса. Разбирам това от снега. Докато той се бори, по-малкият тъпче в снега отстрани и щом рисът е повален или мъртъв, скача и помага на другия да го разкъсат. Всичко това разбирам от следите. Само веднъж забелязах малкият вълк да се е борил заедно с другия — и тогава наоколо имаше кръв, но това не беше кръвта на рис. Проследих тези дяволи на около миля по капките.
През следващите две седмици Уеймън намери доста материал за книгата си. Нито един ден не мина, без да видят някъде по пътя със заредените капани следите на двата вълка. И Уеймън забеляза, както му беше казал Хенри, че отпечатъците са винаги на двата вълка заедно и никога само на един. На третия ден стигнаха капан с хванат в него рис и при гледката там Хенри започна да ругае на английски и на френски и цял почервеня. Рисът беше така разкъсан, че кожата му вече не струваше за нищо.
Уеймън видя къде е чакал по-малкият вълк, докато другарят му се е борил с риса. Не откри мислите си на Хенри. Но през следващите дни все повече се убеждаваше, че е намерил най-драматичните илюстрации за теорията си. В тази тайнствена трагедия по капаните имаше разумни действия.
Защо двата вълка не унищожаваха дивата котка, хермелина, белката? Защо враждата им беше насочена само срещу риса?
Уеймън беше силно развълнуван. Обичаше дивите животни и по тази причина никога не носеше пушка. Като видя Хенри да поставя отровна стръв за двамата мародери, той потрепера. Но щом забеляза, че дни наред стръвта оставаше недокосната, се зарадва. Нещо в природата му съчувстваше на героичните разбойници по капаните, които никога не пропускаха да нападнат рис. Вечерта в колибата записа мислите и откритията си, направени през деня. Една нощ внезапно се обърна към Хенри:
— Хенри, никога ли не ти става мъчно да убиваш толкова много диви животни? — попита той.
Хенри втренчи поглед и поклати глава.
— Убил съм хиляди — каза той — и ще убия още хиляди.
— В тази северна част на континента има още двайсет хиляди като тебе. Всички те убиват и убиват от стотици години насам. И все пак не можете да унищожите дивия свят. Война между човека и звяра — така може да се нарече. Ако се върнеш петстотин години назад, Хенри, и тогава ще откриеш диви животни тук. Почти целият останал свят се променя, но не можеш да промениш тези хиляди квадратни мили и недостъпни хребети, блата и гори. Железници няма да се прокарат тук и слава богу. Вземи големите прерии на запад например. Е, следите на старите бизони са още там, ясни като ден, а градовете израстват навсякъде. Чувал ли си за Норт Батълфорд?
— Близо ли е до Монреал или Квебек? — попита Хенри.
Уеймън се усмихна, извади една снимка от джоба си. Беше снимка на момиче.
— Не, далече на запад е, в Саскачеуан. Преди седем години ходих там редовно да ловя прерийни птици, койоти и лосове. Тогава нямаше никакъв Норт Батълфорд — там бяха само славните прерии, разпрострели се на стотици квадратни мили. Имаше една-единствена къщичка на река Саскачеуан, където сега е построен Норт Батълфорд. Аз обичам да се спирам там. В тази къщичка живееше едно момиче на дванадесет години. Ходехме на лов заедно — по това време аз убивах животни. Понякога момичето плачеше, когато успявах, а аз се смеех.
Прокараха жп линия, после още една, те се съединиха край къщичката и изведнъж израсна малък град. Преди седем години имаше само една къщичка, Хенри. А преди две години там вече живееха хиляда и осемстотин души. Тази година, като минавах, те бяха пет хиляди, а след две години ще бъдат десет хиляди.
На мястото, където някога беше къщичката, сега има три банки с капитал от 40 милиона долара. Можеш да видиш електрическите светлини на града от двайсет мили разстояние. Има колеж за 100 хиляди долара, гимназия и болница, пожарна служба, два клуба, търговска палата, а след две години ще има и трамвайна линия. Помисли — всичко това на мястото, където преди няколко години са виели койоти.
Хората прииждат толкова бързо, че не могат да се преброят. След пет години на мястото на старата къщичка ще има град с двайсет хиляди жители. А малкото момиче, Хенри, сега е млада дама, родителите й са богати и добре устроени. Но това не ме интересува. Важното е, че напролет тя ще се омъжи за мен. Заради нея, още когато беше шестнадесетгодишна, престанах да убивам. Последното нещо, което убих, беше една прерийна вълчица, а тя имаше вълче. Айлин задържа малкото. Сега е при нея, опитомено. Затова от всички диви животни най-много обичам вълците. Надявам се, че тези двамата ще избягнат клопките ти невредими.
Хенри го погледна втренчено. Уеймън му подаде снимката. Момичето беше хубаво, с дълбоки чисти очи, и устните на Хенри леко потрепнаха, докато разглеждаше снимката.
— Моята Йовака умря преди три години — каза той. — Тя също обичаше дивите животни. Но вълците — по дяволите — ще ме прогонят, ако не ги убия. Сложи дърва в печката и се приготви за лягане.
Един ден Хенри беше осенен от блестяща идея. Заедно с Уеймън попаднаха на пресните следи на рис. Имаше голямо дърво, десет-петнадесет фута високо, повалено от вятъра. На едно място дънерите образуваха нещо като бърлога със здрави стени от трите страни. Снегът беше утъпкан, наблизо се търкаляше кожата на заек. Хенри тържествуваше.
— Хванахме ги, бъди сигурен — каза той.
Сложи стръвта, зареди капана и се огледа многозначително. После разкри на Уеймън плана си. Ако рисът се хване и двата вълка дойдат да го разкъсат, борбата ще стане под поваленото дърво и мародерите ще трябва да минат през отвора. Хенри постави още пет по-малки капана, прикрити умело под листата, мъха и снега и достатъчно отдалечени от стръвта, така че уловеният рис, мъчейки се да избяга, да не може да ги затвори.
— Когато се бори, вълкът скача насам-натам — сигурен съм, че ще се хванат. Може да пропусне един, два, три, но ще попадне на някой капан.
Същата сутрин падна лек сняг и довърши работата, като затрупа всички следи и заличи издайническата човешка миризма. Тази нощ Казан и Сивата вълчица минаха на стотина фута от поваленото дърво и острото обоняние на Сивата вълчица долови във въздуха нещо необикновено и обезпокояващо. Тя съобщи това на Казан, притискайки рамото си в неговото. Свиха напряко и тръгнаха по посока на вятъра.
Два дни и три студени звездни нощи нищо не се случи край поваленото дърво. Хенри се досети и обясни причините на Уеймън. Рисът беше ловец като него, имаше си свой ловен път и го преминаваше веднъж седмично. На петата нощ рисът се върна, тръгна към дървото, подмамен от стръвта, и острите стоманени зъби на капана се затвориха безжалостно около десния му заден крак. Казан и Сивата вълчица вървяха на четвърт миля в гората и чуха дрънченето на стоманената верига на капана, когато рисът се опитваше да се освободи. След десет минути вече бяха при отвора на бърлогата.
Беше светла ясна нощ с бляскави звезди, така че и Хенри можеше да ловува под тяхната светлина. Рисът се умори и се сви по корем, щом Казан и Сивата вълчица се появиха. Както обикновено, тя остана назад, а Казан започна борбата. Още при първата или втората от тези схватки Казан навярно щеше да бъде изтърбушен или пък някоя вена от гръкляна му прегризана, ако свирепата котка беше свободна. Тя го превъзхожда в откритата борба, въпреки че и най-голямата от тях е с десет фута по-лека от него. Случайността го беше спасила при Слънчевата скала. За победата му над риса на пясъчната ивица допринесоха Сивата вълчица и таралежът. По ловния път на Хенри съюзници му бяха капаните. Но дори когато врагът му беше хванат по този начин, рисковете пак бяха големи. А с риса под дървото имаше още по-голям риск от когато и да било преди.
Котката, шест-седем годишна, беше стар воин. Но ноктите й бяха дълги около инч и четвърт и извити като ятаган. Предните й лапи и левият й заден крак бяха свободни. Казан приближи, а тя се сви назад, така че веригата на капана се разхлаби под нея. Тук Казан не можеше да следва старата си тактика да обикаля около уловения враг, а той да се оплита във веригата и дотолкова да я увива и скъси, че да няма повече възможност да скача. Трябваше да атакува направо и изведнъж той се хвърли. Срещнаха се гръд с гръд. Зъбите на Казан изщракаха срещу гръкляна на риса, но не успяха да го захапят. Преди да падне отново, рисът ритна със свободния си заден крак и дори Сивата вълчица чу как раздра тялото на Казан. Ръмжейки, Казан отскочи. Рамото му беше разкъсано до костта.
После един от скритите капани на Хенри го спаси от втора атака и смърт. Стоманените челюсти се затвориха около единия му преден крак и когато той скочи, веригата го спря. Щом разбра, че Казан е в голяма опасност, сляпата Сива вълчица скочи един-два пъти. За миг забрави предпазливостта си и като чу болезненото ръмжене на Казан, се устреми към поваленото дърво. Хенри беше скрил пет капана пред стръвта и краката на Сивата вълчица попаднаха на два от тях. Падна, като пощракваше с челюсти и ръмжеше. По време на борбата Казан затвори останалите два. Но един пропусна. Петият, последният, захвана задния му крак.
Това стана малко след полунощ. До сутринта земята и снегът под поваленото дърво бяха разровени от вълка, кучето и риса, които се мъчеха да си възвърнат свободата. А когато съмна, и тримата бяха изтощени и лежаха запъхтени, с кървящи муцуни, в очакване на човека и смъртта.
Хенри и Уеймън излязоха рано. Насочиха се към поваленото дърво, Хенри посочи следите на Казан и Сивата вълчица и мургавото му лице светна от удоволствие и възбуда. Когато стигнаха заслона под поваленото дърво, и двамата за миг спряха, онемели и поразени от гледката. Дори Хенри не беше виждал досега подобно нещо — два вълка и един рис, хванати в капани, съвсем наблизо един от друг. Но учудването му отстъпи бързо пред ловния му инстинкт. Вълците бяха най-близо на пътя му и той вдигна пушката си да изпрати куршум в главата на Казан, но Уеймън хвана енергично ръката му. Той стоеше втренчен. Пръстите му се впиха в рамото на Хенри. Беше видял закопчания на врата на Казан нашийник.
— Чакай — извика той. — Това не е вълк, а куче.
Хенри смъкна пушката и се загледа в нашийника. Погледът на Уеймън се стрелна към Сивата вълчица. Тя беше с лице към враговете си, които не виждаше, ръмжаща и озъбена. Слепите й очи бяха затворени. На тяхно място се виждаха само косми, и от устните на Уеймън се изтръгна възклицание.
— Виж — извика заповеднически той на Хенри, — какво е това, за бога…
— Едното е куче — диво куче, избягало при вълците — каза Хенри. — А другото вълк.
— При това сляп — зяпна Уеймън.
— Oni, сляп, m’sie — добави Хенри, преминавайки на френски от учудване. Отново вдигна пушка. Уеймън силно я стисна.
— Не ги убивай, Хенри — каза той. — Дай ми ги живи. Изчисли загубата от разкъсаните рисове и прибави премиите за вълците, аз ще ти платя. Живи за мен струват много. Господи, куче и сляпа вълчица — съпружеска двойка.
Още държеше пушката на Хенри, а ловецът го гледаше втренчено, като че не можеше да го разбере напълно. Уеймън продължи да говори с пламнали очи и лице.
— Куче и сляпа вълчица — съпружеска двойка — повтори той. — Чудесно, Хенри! Като излезе книгата ми, там долу ще кажат, че съм си изгубил ума. Но аз ще имам доказателства. Ще направя двайсет снимки тук, преди да убиеш риса. Ще запазя кучето и вълчицата живи. За всеки от тях ти давам по сто долара, Хенри. Мога ли да ги взема?
Хенри кимна. Държеше пушката си заредена, докато Уеймън разопаковаше камерата си и се приготвяше за работа. Ръмжащи зъби посрещнаха щракането на апарата — зъбите на вълчицата и риса. А Казан лежеше свит не от страх, а защото познаваше надмощието на човека. Когато свърши със снимките, Уеймън отиде почти до него и му заговори по-меко дори от оня мъж, който живееше в изоставената колиба.
Хенри застреля риса. Когато Казан видя това, опъна веригата и изръмжа към гърчещото се тяло на горския си враг. С една греда и ласо измъкнаха Казан изпод дървото и го заведоха в колибата на Хенри. Двамата мъже се върнаха с дебел чувал и повече въжета и сляпата Сива вълчица, хваната в капана, стана тяхна пленница. През останалата част на деня Хенри и Уеймън построиха здрава клетка от сурови клони и сложиха двамата затворници в нея.
Преди да пъхнат кучето в клетката при Сивата вълчица, Уеймън разгледа внимателно разкъсания, със следи от зъби нашийник на врата му. На метална плочка той откри гравирана една дума — „Казан“ — и с необикновено вълнение отбеляза това в дневника си.
След този случай Уеймън често оставаше в колибата, когато Хенри тръгваше да обикаля капаните. След два дни се осмели да мушне ръка между пръчките на клетката и докосна Казан, а на следващия кучето прие от ръката му парче сурово месо от лос. Но винаги, когато той приближаваше, Сивата вълчица се криеше под купчинката балсамови клонки в ъгъла на техния затвор. Инстинктът на много поколения и вероятно на цели векове я беше научил, че човекът е най-смъртният й враг. А този човек не й правеше зло. И Казан не се страхуваше от него. Отначало тя се уплаши, а после уплахата й се смени с постоянно нарастващо любопитство. След третия ден понякога тя измъкваше сляпото си лице изпод балсамовите клонки и душеше въздуха, докато Уеймън се сприятеляваше с Казан край клетката. Но не искаше да яде. Уеймън забеляза това и всеки ден я съблазняваше с най-подбраните парчета от сърна и тлъстини от лос. Минаха пет, шест, седем дни, а тя не хапна нищо. Ребрата й започнаха да се броят.
— Ще умре — каза му Хенри на седмата нощ. — Предпочита да гладува, отколкото да яде в тази клетка. Нуждае се от, гората, от убити животни, от прясна кръв. Тя е на две или три години, твърде голяма е, за да бъде опитомена.
Хенри легна както обикновено, но Уеймън остана до късно, разтревожен. Написа дълго писмо на хубавото си момиче в Норт Батълфорд, загаси лампата и си представи девойката на мъждукащата светлина на огъня. Видя я отново, както тогава, първия път, когато се настани в малката къщичка, където сега се издига петият град в Саскачеуан — със сини очи, голяма бляскава плитка и свежия блясък на прериите по бузите й. Тя го мразеше — да, действително го мразеше, защото обичаше да убива. При тази мисъл тихо се усмихна. По чудо тя го промени.
Стана, отвори безшумно вратата и излезе. Инстинктивно очите му се обърнаха на запад. Небето беше осеяно със звезди. На тяхната светлина видя клетката и застана загледан и заслушан. До него достигна шум. Сивата вълчица гризеше пръчките на затвора си. След миг оттам дойде тихо, жално скимтене и той разбра, че Казан плачеше за свободата си.
Встрани на колибата имаше подпряна брадва. Уеймън я сграбчи и леко се усмихна. Беше обхванат от необикновено щастие и на хиляди мили в оня град край Саскачеуан чувстваше, че едно друго същество се радва заедно с него. Тръгна към клетката. Няколко удара и две пръчки паднаха. Тогава Уеймън се отдръпна. Сивата вълчица първа намери отвора и се измъкна като сянка под светлината на звездите, но не избяга. Чакаше Казан и за миг двамата бяха навън, обърнати към колибата. Тогава тръгнаха към свободата си. Рамото на Сивата вълчица докосваше хълбока на Казан.
Уеймън въздъхна дълбоко.
— Един до друг — винаги един до друг, докато смъртта повали единия — прошепна той.