Джеймс Оливър Кърууд
Дивото куче Казан (17)

Глава седемнадесета
Синът на Казан

Стана така, че Казан, дивото куче, си спомняше преди всичко три неща. Никога не можа да забрави старото време във впряга, въпреки че с минаването на зимите и летата то все повече избледняваше в съзнанието му. Дните сред хората се мяркаха в главата му като насън, като сън от време на време се явяваха и виденията за Първата жена и господарите, живели много отдавна за него. Никога не можеше да забрави съвсем и пожара, борбата с хора и зверове, дългите гонитби на лунната светлина. Но винаги, сякаш е било вчера, две неща го съпътстваха, извисявайки се ясно и незабравимо над другите като две звезди на север, никога незагубващи блясъка си. Първото беше Жената. Другото — ужасната битка с риса на върха на Слънчевата скала, довела до ослепяването на Сивата вълчица. Някои събития остават незаличимо запечатани в съзнанието на човека. Така по не много различен начин те остават и в съзнанието на зверовете. Нито ум, нито разум са нужни да се измери дълбочината на тъгата и щастието. Без да разсъждава, Казан знаеше, че задоволството и спокойствието, пълният стомах, прегръдките и милите думи вместо бой достигнаха до него чрез Жената, а другарството в пустошта, верността, предаността и всеотдайността бяха част от Сивата вълчица. Третото незабравимо нещо щеше да стане в открития в тресавището през дните на глад и студ техен дом под поваленото дърво.

Напуснаха тресавището преди повече от месец. Тогава то беше покрито с дълбок сняг. Когато се върнаха там, слънцето топло грееше през първите прекрасни пролетни дни. Навсякъде се виждаха големи и малки потоци от топящия се сняг, чуваше се пращенето на пукащия се лед, замиращите звуци на заледените скали, земя и дървета и всяка нощ студеният блясък на северното сияние дълго пълзеше все по-нататък и по-нататък към полюса в избледняващо великолепие. Рано започнаха да напъпват тополите и въздухът се изпълни със сладкия аромат на балсам, смърч и кедър. Преди шест седмици тук имаше глад, смърт и тишина. Сега Казан и Сивата вълчица стояха на края на тресавището, вдишваха приятния мирис на пролетна земя и слушаха звуците на живота. Над тях новобрачна двойка северни птици пляскаше шумно с криле, голяма сойка се припичаше на слънце. По-нататък чуха пукане на пръчки под тежко копито. От хребета зад себе си доловиха мирис на мечка, енергично късаща нежните пъпки на тополите за шестседмичните си мечета, родени по време на дълбокия й зимен сън. На слънчевата топлина и аромата на въздуха в Сивата вълчица дишаше тайнството на другарството и майчинството. Нежно скимтеше и търкаше сляпата си муцуна в Казан. Дни наред по свой начин се опитваше да му каже. Повече от всякога й се искаше да се свие в топлата суха бърлога под поваленото дърво. Нямаше желание за лов. Пращенето на сухите пръчки под копитата и топлата миризма на мечката и малките не събуждаха старите й инстинкти. Искаше да се свие под старото повалено дърво и да чака. Направи всички усилия да накара Казан да я разбере.

Сега, след като снегът се беше стопил, откриха, че между тях и хълма с поваленото дърво се намира тясна рекичка. Сивата вълчица наостри уши при бълбукането на потока. От деня на пожара, когато заедно с Казан се спасиха на пясъчната ивица, тя престана да изпитва наследения вълчи ужас от водата. Тръгна без страх, дори нетърпеливо, след Казан, а той избра място за преминаване. Видя голямото повалено дърво от другата страна. Сивата вълчица го подуши и радостно изскимтя, обърнала натам сляпата си глава. На стотина ярда по потока беше паднал голям кедър и Казан започна да пресича по него. За миг Сивата вълчица се поколеба, но го последва. Един до друг, те забързаха към поваленото дърво. Пъхнали глави и плешки в отвора на леговището, душеха дълго и предпазливо въздуха. После влязоха. Казан чу как Сивата вълчица се просна на сухата земя в уютната бърлога. Дишаше тежко, но не от изтощение, а защото беше изпълнена със задоволство и щастие. В тъмното челюстите на Казан се разтвориха. И той се радваше, че се завърнаха в стария си дом. Отиде до Сивата вълчица, тя облиза муцуната му, дишайки още по-тежко. Това означаваше само едно. И Казан го разбра. Легна за миг до нея, заслушан и загледан в отвора на бърлогата. После започна да души по стените. Беше близо до отвора и изведнъж до него достигна прясна миризма. Застана неподвижен, козината му настръхна. Последва стенещо бебешко мъркане. Един таралеж влезе през отвора и се отправи напред, все още мъркайки глупаво като бебе, нещо, което караше хората да го щадят. Казан беше чувал този шум и преди, но подобно на другите зверове се беше научил да не обръща внимание на безвредните същества, които го издаваха. Но точно сега дори не помисли, че вижда таралеж и че още при първото му ръмжене добродушното малко животно щеше да се измъкне колкото се може по-бързо, все още мъркайки като бебе. Първата му мисъл беше, че това е животно, нахлуващо в дома му, в който той и Сивата вълчица току-що се бяха завърнали. След ден, а може би след час щеше да го прогони с ръмжене, но сега скочи отгоре му.

След нападението се чу диво мъркане, примесено с квичене, после нарастващ в стакато вой. Сивата вълчица скочи към отвора. Таралежът се беше свил на топка от хиляди бодли на десетина фута встрани и чу Казан да тича в пристъп на най-страшната агония, която може да сполети горския звяр. Лицето и носът му приличаха на бодлива рогозка. Няколко мига той се въргаля и рови във влажния мъх и земя, лудо посягайки с лапа към бодлите, забити в тялото му. После тръгна, както би направило всяко куче при дружелюбен контакт с таралеж, и отново, и отново заобикаля поваленото дърво, скимтейки при всеки скок. Сивата вълчица прие нещата хладнокръвно. Възможно е понякога в живота на зверовете да има смешни моменти. Ако е така, сега тя виждаше такъв момент. Помириса таралежа и разбра, че Казан е цял в бодли. Тъй като нямаше какво да направи, нито с какво да се бори, седна на задните си лапи и зачака, наостряйки уши всеки път, щом Казан минаваше край нея в лудата си обиколка около дървото. При четвъртия или петия кръг таралежът се поуспокои малко и продължавайки прекъснатото си мъркане, се измъкна към близката топола, изкачи се и загриза нежната кора на стъблото. Най-сетне Казан спря пред Сивата вълчица. Първата агония от стотиците малки иглички, забити в тялото му, се превърна в твърда изгаряща болка. Сивата вълчица отиде при него и внимателно започна да го разучава. Хвана със зъбите си краищата на две-три бодли и ги измъкна. Сега Казан твърде много приличаше на куче. Изджафка и изскимтя, когато Сивата вълчица за втори път измъкна няколко бодли. Просна се по корем, протегна предните си лапи, притвори очи, издавайки само от време на време по някое болезнено джафкане, и позволи на Сивата вълчица да продължи операцията. За щастие в устата и езика му не бяха се забили бодли. Но скоро носът и муцуната му почервеняха от кръв. Цял час Сивата вълчица предано се занимава със задачата си. Най-после успя да извади повечето бодли. Останаха още няколко, много къси и твърде дълбоко забити, за да ги измъкне със зъби.

После Казан слезе до потока и завря пламналата си муцуна в студената вода. Това го облекчи, но само за малко. Останалите бодли се забиваха като живи все по-дълбоко и по дълбоко в тялото му. Носът и устните му започнаха да се подуват. Кръв и слюнка се стичаха от устата му. Очите му почервеняха. Два часа след връщането на Сивата вълчица в бърлогата под поваленото дърво един от бодлите премина през бърната му и започна да боде езика. В отчаянието си Казан ожесточено дъвчеше парче дърво. Счупи и смачка иглата и тя не му причиняваше повече болка. Природата му беше подсказала единственото нещо, което можеше да го спаси. По-голямата част от деня прекара в гризане на дървета и мачкане на пръст в устата между зъбите. По този начин острите върхове на бодлите бяха затъпени и начупени. По здрач той допълзя до поваленото дърво и Сивата вълчица нежно облиза муцуната му с мекия си студен език. През нощта Казан често ходеше до потока, за да облекчава болката си с леденостудената вода.

На следващия ден страдаше от така наречената от горските хора „таралежова заушка“. Муцуната му беше подута и Сивата вълчица би му се смяла, ако беше човек и виждаше. Челюстите му се издуваха като възглавници. Очите му приличаха на тесни цепки. Излезе на светло и примига, тъй като едва ли виждаше по-добре от сляпата си другарка. Но болката беше почти преминала. Следващата нощ започна да мисли за лов, а сутринта още преди зазоряване донесе заек в бърлогата. След няколко часа щеше да донесе и пъдпъдък на Сивата вълчица, но тъкмо се готвеше да скочи върху пернатата жертва, лекото мъркане на таралеж на няколко ярда от него го накара да спре изведнъж. Малко неща можеха да принудят Казан да отпусне опашка. Но това безсмислено несвързано мъркане на малкото бодливо животно много бързо го отпрати с провисена между краката опашка. Както човек се отвращава и отбягва пълзящите змии, така и Казан вече отбягваше малките горски същества, известни с това, че никога в историята на животинския свят не са губили доброто си настроение, нито пък са предизвиквали свада.

След приключението на Казан с таралежа последваха две седмици на дни с нарастваща продължителност, на увеличаваща се горещина, на лов и хубаво слънце. Последният сняг се стопи бързо. От земята започнаха да покарват зелени стръкчета. Всеки ден северната лоза блестеше все по-червена, пъпките на тополите се разпукваха и в най-слънчевите места на хребета малките бели кокичета окончателно доказаха, че пролетта настъпва. През първата седмица Сивата вълчица често излизаше с Казан на лов. Не ходеха далече. Тресавището гъмжеше от дребен дивеч и всеки ден или нощ успяваха да убият нещо. След първата седмица Сивата вълчица ходеше по-рядко на лов.

После през една нежна и ухаеща нощ, красива с блясъка на пълната луна, тя отказа да излезе изпод поваленото дърво. Казан не настоя. Инстинктът му го накара да разбере и в лова си той не се отдалечи много от бърлогата. Върна се и донесе заек. После една нощ от най-тъмния ъгъл под поваленото дърво с леко ръмжене Сивата вълчица го предупреди да се върне. Стоеше на входа със заек между зъбите. Не се наскърби от ръмженето, застана за миг, загледан в мрака, обвил Сивата вълчица. Сетне пусна заека и легна напряко на отвора. След малко се надигна неспокойно и излезе. Но не напусна поваленото дърво. През деня отново влезе. Започна да души, както беше душил някога, много отдавна, между камъните на върха на Слънчевата скала. Това, което се носеше във въздуха, вече не беше тайнствено за него. Приближи се, Сивата вълчица не изръмжа. Изскимтя ласкаво при допира му. Сетне неговата муцуна докосна нещо друго — меко, топло, издаващо леко странно сумтене. В отговор от гърлото му се изтръгна скимтене и в тъмното езикът на Сивата вълчица бързо и нежно го близна.

Казан се обърна към греещото слънце и се просна пред входа на бърлогата. Отвори уста, изпълнен със странно задоволство.