Иван Събчев
Казанлъчани и Казанлък (Вместо предговор)

Бях се поизморил от кръстосването по улиците на столицата ни София, та поседнах да си поотдъхна на една скамейка в малка квартална градинка. На същата седяха двама мъже в напреднала трета възраст и водеха тих разговор.

Задълбочен в мислите си от преживяното през деня, аз и не си дадох труд да чуя и разбера темата на разговора им.

Но… изведнъж трепнах!… Сърцето ми заби радостно. Излязох от унеса си и целият се обърнах на слух. Сега разговорът на моите съседи по пейка беше станал пооживен. Погледнах ги. Те сякаш бяха се преобразили. Очите им горяха. Гласовете им бяха някакви по-вълнуващи, а думите им се лееха звучно и дълбоко се врязваха в душата ми.

Говореха за родния си град — за Казанлък. Слушах ги прехласнат. Исках да им открия, че съм техен съгражданин, но нямах сили, а и не исках да смущавам хубавите им, но остарели и изчезнали вече спомени от миналото.

Те говореха за стария, за еснафския Казанлък. За града на ароматните рози, потънал в зеленината на грамадните орехи, кестени, дрянове, бухлати чемшири. За града с малките криви и покрити с калдъръм улички. За местността „Кайнарджа“, с бистрите й леденостудени води, идващи от Бузлуджанските усои. За „Стъргалото“, където вечер казанлъчанки и казанлъчани си правили разходки, за фотографа и актьора Петър Арнаудов — Казанлъшкият Кръстьо Сарафов, за малкото читалище „Искра“, за любителската театрална трупа, в която се работело с голям жар и която давала навремето много представления. Говореха за пълноводната река Тунджа, за бистрите й като кристал води и сенчести брегове…

Те говореха. Говореха. Спомените им се нижеха като зърна на стара кехлибарена броеница, а аз слушах и се радвах, като ги гледах с какво умиление приказваха за всичко това минало, което им беше тъй мило и свято.

Бях се унесъл толкова много в техните спомени, че не усетих, кога съм останал сам на скамейката.

Моите стари съграждани бяха изчезнали…