Иван Събчев
Любо Моржа

Любомир Димитров Нанчев, роден в Казанлък, завършил учителски институт, е назначен за учител в училището за глухонеми в град Пловдив. Учителската професия му допада и той с любов се отдава на нея.

Минали са три години. Младият учител Любо е на екскурзия с учениците си в Родопите. Близо до тунел учениците му са се пръснали по жп линията. Изведнъж се чува силен грохот.

— Влакът! — проблясва като мълния в ума на Любо и той хуква като луд към децата, които, като глухонеми, не чуват нищо, а спокойно си вървят по линията. Започва да ги изблъсква от двете страни на трасето и когато с последното дете пада извън релсите, влакът профучава само на метър от двамата.

Влакът отминава, но ужасът, който преживява Любо, оставя доживотна следа в младия учител. Психически, нервно и умствено той е напълно разстроен и… любимата му професия наскоро е прекъсната. Пенсионират го, а той е едва на двадесет и пет години.

За случилото се с Любо се научават всички в града ни и затова казанлъчани го приемат със състрадание при завръщането му в родния град.

Любо бе приятен събеседник. Ако не го познаваш, не можеш разбра, че го е сполетяла такава нелепа съдба. Приказваше съвсем нормално. Приказките му бяха умни, изпъстрени с мъдри мисли и с вмъкнат в тях типичен негов хумор. Появи ли се на площада, веднага около него се образуваше тумба от слушатели, над които се извисяваше главата му.

Беше висок на ръст, едър, широкоплещест, закръглен. Ходеше винаги прилично облечен. На краката си носеше сандали с подметки от дебела автомобилна гума.

— Любо, — питам го веднъж — какви ти са такива сандалите?

— Марка „ДКЖ“ — усмихнато и бързо ми отговаря той и добавя — до края на живота!

Любо бе търсен и желан събеседник. В компания с турци — беше турчин, с цигани — циганин. Говореше добре и турски, и цигански.

Слушам го един ден, застанал всред пъстрото си обкръжение, да се възмущава.

— А бе тя е баш проститутка, пък някои казват, че била полова работничка, демек трудяща се — пролетариат. Ами!

Друг ден, наредил се на опашка в халите, слуша спор — в който плод и зеленчук има най-много витамини и кой продукт е най-калоричен?

— А бе, толкова ли сте прости и будали? — намесва се авторитетно Любо. — Най-много витамини и калории съдържат мангизите (парите)!

Не знам защо, но Любо имаше отрицателно отношение към ТОТО-то.

— ТОТО-то — казваше той — е ежеседмично преброяване на будалите в България!

За лекуване разстроените си нерви Любо прибягваше до самолечение. Къпеше се и лете, и зиме в р. Тунджа. Зиме, когато реката е замръзнала, разбиваше леда. И с това Любо постави началото на моржуването в Казанлък. Оттам му излезе и прякорът — Моржа.

Всеки ден — и в най-големия пек, и когато дърво и камък се пукат от студ, гол до кръста, обут само в едни къси шарени гащи, той се придвижваше пеша до реката. В ръцете си държеше листо, което въртеше трепетливо между пръстите си.

— Нося го — казваше той — то да трепери, а не аз!

— Само един морж в Ленинград — заключили руските военни лекари след изследването на Любо, извършено с неговото съгласие в медицинското заведение на „Арсенал“ — може да му съперничи!

Любо никога не се движеше сам. Придружаваше го отначало едно куче вълча порода с име Рефлекс, а по-късно — четири-пет малки.

Не знам дали беше женомразец, но когато го запитваха, защо гледа толкова кучета, той отговаряше:

— Предпочитам да гледам и храня и петстотин кучета, отколкото една жена, чийто лай се равнява най-малко на хиляда такива!

Когато отиваше на пазар, пъхаше в устата на голямото куче да носи празната му кошница. Пълната си носеше сам. „За да не се изкушава — казваше той — от продуктите и придобие човешки навици — да захапва кокала“.

— Моите кучета — говореше Любо — са много претенциозни към храната! Хранят се в ресторант „Москва“.

От този ресторант Любо им събираше остатъци от храна.

Последните пет години от живота си Любо прекарва в дома за стари хора в гр. Шипка, където през октомври 1976 година почива на 65-годишна възраст.