Иван Събчев
На баня

В ранните години на миналото в града ни имаше само една баня — турският хамам.

Тогава имаше и един такъв лаф: „Ще идеш на хамама на търкалото!“

И наистина в къпалнята на хамама имаше изградено нещо като търкало, наречено по турски — „гюбек ташъ“ (пълен камък). На него се слагаха хавлиите.

Потилня, чиито стени и под се загряваха с дърва, и няколко курни бяха на разположение на къпещите се. Мъжете се къпеха със заметнати от кръста им надолу цветни пищимали (чаршафи). Престоят в хамама траеше кажи-речи цял ден. Защото, освен че се къпеха, но на одърите в съблекалнята, под свежите пръски на малко шадраванче, къпещите се, както са голи, си хапваха сладко-сладко от ядене, което си носеха от къщи. Други се черпеха, трети пиеха кафета, а казваха, че Тотьо Чапкъна пък, с компания, устройвал големи мохабети, на които се хвърляли голи гюбеци и играела ситна гола ръченица.

Не знам защо, но казанлъчани не посещаваха много турската баня. Предпочитаха да ходят и се къпят в Казанлъшките бани (баня Овощник), Чанакчийските (бани Ягода) и Павел баня.

По пътя за Казанлъшките бани (Лъджата) през целия неделен ден се проточваше върволица от каруци, волски коли, пешеходци. Едни отиваха за баните, други, окъпани, се връщаха.

Тогава съществуващата стара баня се намираше непосредствено от западната страна на сегашната рехабилитационна база. Билетите се продаваха в бюфета. От него се влизаше в съблекалнята. В басейна, иззидан от камък, се слизаше по няколко стъпала. Беше устроен дълбоко в земите и се пълнеше по естествен път с минерална вода. Около басейна имаше курни. Банята се редуваше — мъжка и женска.

Препълнени бяха неделен ден жп вагоните на ранния влак за Тулово с пътници, натоварени с бохчи, черджета, чанти. Тая навалица се изсипваше на Туловската гара и в хладните утринни часове поемаше пеша под вековните дървета на Туловската кория към Чанакчийските бани. След къпане народът се пръскаше по прохладните сенчести брегове на р. Тунджа. Надвечер всички поемаха обратния път и с вечерния влак, ободрени, се прибираха по домовете си.

По-малко бяха тия, които ходеха на Павел баня. Пътят до там беше дълъг. Пътуваше се с каруци. Тогава нямаше железница.

Дали защото в града имаше само една баня — турският хамам, дали че по-рядко се ходеше на баня, или че се пътуваше на дълги разстояния, или пък от останала стара традиция, но ходенето на баня се възприемаше като голямо събитие. Като се върнеш от баня, съмахленците ти се извървяват да те поздравяват:

— Честита баня!

— Да ти се връща! — отвръщаш им ти гордо-гордо.

А че казанлъчани обичат да ходят на баня, говори следният факт:

Сестрите Анна и Нада получават телеграма от мъжа на Анна да отидат спешно при него в София. Двете набързо събират багажа си в два големи куфара и две пазарски чанти. И когато вече да тръгват, по-голямата Анна дръпва Нада за ръката:

— Ма, Надо, знаеш ли каква баня има в София?

— Нима ма, како?

— Да!… И водата й била много хубава!… Я хайде да си вземем хавлиите, че да се окъпем!

Двете награбват по една хавлия, два калайдисани бакърени таса, сапун, кисии за кир, налъми. Свиват ги в две шарени домашнотъкани бохчи и с другия багаж едва се дотътрят до гарата.

Във влака Нада сръгала сестра си:

— Ох, мари, како, то бати бая ще ни се зарадва, като ни види с тия бохчи!… Ти к’во ще речеш?

— К’во да река!… Най-много да припадне!

По-късно нуждата от баня в града се запълва с построяването на новата — Лальо Ялъмовата баня в Новенската махала. По него време, освен с курни и душове, мъжкото и женското й отделения бяха окомплектовани и с потилня (сауна). В мъжкото имаше и басейн, за който се плащаше отделна такса.

Последователно се разкриха и други малки махленски бани, като Кърпачевата, Паприковата, Рачовата, еврейската, а в по-нови дни и общинската.