Иван Събчев
Фокера

Едва ли, ако запиташ някого от старите казанлъчани, дали познава Христо Минков Ганчев, ще каже „Да“, но добавиш ли — Фокера, не може да не поклати утвърдително глава.

На казанлъшка земя 23-годишният Христо стъпва през 1929 година, идвайки от с. Страхилово, Великотърновско.

По това време се строи пътят за връх Столетов. И той с брат си Антон започват с каруци да превозват материали.

Колко време Христо е карал каруцарлъка, не знам, но вече в тридесетата и четиридесетата години го виждам като търговец на плодове и зеленчуци. И то един от солидните в града.

Отначало имаше дървена сергия, а после магазин от южната страна на улицата под халите, срещу тогавашната кръчма на Стефан Картаджиев (сега месопродавница).

В магазина обикновено продаваше жена му, а той сключваше сделки в кръчмата.

— На този свят — казваше той —

имаш ли вуйчо владика,

шише, пълно с мастика,

хубава булка, красива —

всичко, знай, се добива!

Христо обаче си нямаше вуйчо владика, а булката си я имаше само за магазина.

— Затова — казваше той — се закачих за шишето!

В търговската дейност и в работата си Христо рискуваше и беше много инициативен. Изпъдиш ли го от едната врата, влизаше в другата, плюеш ли го — смее се и вика: „Вали дъжд“. Вкопчи ли се в някого, в някоя работа, пивница можеш ли я откъсна, та и него. Пък и много бърз и експлозивен беше.

По време на кампанията за зеленчуци и плодове обявили търг за такива в гр. Стара Загора. От Казанлък конкуренцията му в търга тръгнала с влак, а той се качил на бричката (каруца с ресори) и запрашил по шосето.

Дали заради това, че влакът навремето дълго чакаше връзка за Стара Загора на Туловската гара, но когато конкуренцията дошла на мястото на търга, Христо бил вече там.

— А бе ти — рекли му те — като самолет „Фокер“ (стара марка самолети) си се движил!

И оттогава му остава прякорът Фокера.

Освен на дребно, Фокера сключваше сделки и въртеше търговия на едро. Това му налага и често да отскача до София. Но и там никога не ходи с „празни ръце“. Домашната ракия, за която „софиянци умират“ казваше той, му е неотклонен спътник и помощник в сделките.

Веднъж обаче едва не провалил една сделка.

Пътувал с влака за София. Да, ама нали се събрали в купето все като него акрани, пък и той нали си е ларж, да вземат да докапчат до София и трите му шишета с ракия.

— Ами сега! — затюхкал се Фокера като слязъл на Софийската гара. — Накъде без домашна ракия!…

Но нали главата му чатка, измислил го. Купил три шишета „сливова“ от Софийските хали, отскочил до минералната баня, накиснал ги в горещата вода и отлепил етикетите. Посдъвкал със зъби тапите им, за да добият вид на стари, купил три вестника, поомачкал ги, завил с тях ракията и… на обекта.

Сделката не само че станала, но и участващите в нея, като се черпели, викали:

— Ей това се казва ракия, а ние ходим по хоремаците да пием химия!

А бе те неговите похвати в търговията, а по-късно като участник със собствен товарен камион в системата на СОАТ, като снабдител на ДАП и други, край нямат: и за политзатворник се е представял, и за баща на седем деца, и за какво ли не щеш!

Но до кончината си — 1987 година, нещо, с което да се е захванал и да не е свършено докрай — няма!