Иван Събчев
Казанлъшко утро

То започваше с първите слънчеви лъчи, които пробляскваха по кубетата на камбанариите в града, спускаха се от покривите на най-високите двуетажни къщи в центъра му, прокрадваха се измежду големите орехови, кестенови и други дръвчета, под които бяха потопени дворовете на четирите махали: Новенска, Къренска, Куленска и Калпакчийска, и зашарваха по белосаните стени на къщичките в тях. И сякаш това бе сигнал. Далеч някъде изведнъж се извисява силен глас на петел:

— Ку-ку-ри-гу-у-у!…

— Ку-ку-ри-гу-у-у! — обажда се втори, но с по-висока тоналност. Последва го трети, после четвърти и само миг след това въздухът заехтява от кукуригането на безброй петли. (В тези години рядко имаше двор в махалите без кокошки и петли). Тук-там се хлопват врати, измучава крава, изскърцва порта и на улицата изтрополява каруца.

— Мляко!… Прясно краве мляко! — проточва глас млекар, застанал на кръстовището на две улици, с два гюма в ръце и с надежда оглежда от някоя портичка да излезе стопанка със съдина в ръце.

По това време по три улици — една в горния край, другите две — на долния край на града, се движат, като дигат пушилек след себе си, десетки крави и биволици, а зад тях току подтичват говедарите, удрят ту таз, ту оназ по гърбовете с дълги сопи и от време на време се провикват:

— Говедаря-я-ят!… Де!… Де-е-е!

От някой друг двор на улицата и от дворовете на страничните улички на нея изкарват нови, които се вливат в общото стадо.

По онова време не само земеделските стопани, но и с много други професии отглеждаха по домовете си крави, за пасенето на които заплащаха на говедари.

В града имаше три чарди с по около стотина говеда всяка.

Едва отминали чардите и въздухът се оглася от свирката на „Арсенал“. Улиците веднага оживяват със забързани жени и мъже, които се движат по посока на фабриките: „Братя Стайнови“ („Катекс“), Макаряната („България“), „Филтис“ („Филтекс“) и други.

Тръгва и потокът от велосипедисти за „Арсенал“. Тогава хиляди велосипеди се ползваха като превозно средство до него. Казанлък се славеше като град с най-много велосипеди на глава от населението от всички градове в страната.

По това време, известни на времето фурнаджии, са изпекли най-разнообразни апетитни закуски и с кошници в ръце или дървени табли на главите си шарят из улиците на града и ги предлагат топли-топли.

— Алъ чурек! — вика Тачо Фурнаджията из Новенската махала.

— Ври-и-и… ври!… Па̀ри, ври! Кой ме вика? — усмихнато подканя минувачите Генчо Сладкия по площада. А Ръжана подава топли сусамени гевречета и милинки на клиентите си в чаршията. Тук занаятчиите вече са напръскали с вода улицата пред дюкяните си и я премитат. Оживено е и пред някои от фурните, които пекат на ишлеме. От тях на талази се носи приятна и апетитна миризма от печените през нощта гювечи. Много от домакините, които ходят рано на работа, ги предават вечер приготвени за печене.

Слънцето вече е огряло целия град, когато от долния му край се провиква гръмовит глас:

— Риба-а-а!… Прясна риба!

— Жива мърда… Тунджанска мряна!… Хайде на карабалъците! — приглася му друг писклив.

Това са Арменеца и Цванчо, известните казанлъшки рибари на тунджанска риба.

Награбили по една калайдисана тава, в която блести със сребърните си люспи прясно наловената риба, те се надпреварват, отправяйки се към центъра на града, с такава бързина, че едва не се сблъскват с Иванчо Бозаджията, който, навел глава, едва мъкне пълната дървена кофа с боза и проточено непрекъснато вика:

— Боза-а-а! Леденостудена, сладко-кисела боза!

И той е последният вестител на утрото, защото градът вече напълно се е разбудил.

Започнал е новият ден.