Иван Събчев
На пикник край река Тунджа

Да. На пикник! И то край р. Тунджа, до моста на реката по шосето за с. Бузовград. Но… това беше отпреди повече от половин век. Защото сега на това място не само че не може да се проведе пикник, но не е и приятно да минаваш през него, тъй като е замърсено, а водите на реката се влачат като пътна вада.

А беше време, когато почти целият град неделен ден се изнасяше в тази местност.

От ранна утрин по пътя за Бузовград на тубми, на тумби се движи върволица хора. Едни пеша, натоварили се с раници, други с кошници, трети теглят багажа си с ръчна количка, някои с каруци и волски коли. С дървена табла на главата, обсипана с червени захарни петлета, шарени захарни пръчки и сусамена халва върви и си подсвирква халваджията. И всички весели, жизнерадостни. Глъч, песни, провиквания на кучета.

Но ето я и Тунджа. Буйна зеленина се разстила от моста по южния й, десен бряг. Стари върби, надвесили клони над реката, сякаш искат да се освежат от хладните й и бистри води. Високи разклонени каваци са пръснати като букети по целия зелен килим, който се разстила догдето очи видят. Утринен ветрец разклаща клоните им. Шумят трепетликите със сребърно-зелените си листа. И сякаш по команда, тая зеленина на вълни, на вълни се залива с голям поток от хора, каруци, кучета. Оттам с крясъци излитат ята птици, жабите в реката спират сутрешния си концерт, за да отстъпят място на човешката гълчава на участниците в пикника, които бързо се разполагат под дебелите сенки на тази природна хубост.

По това зелено поле, под всяко дърво вече са застлани шарени черги и китеници. По тях насядали мъже и жени с по-напреднала възраст, баби и дядовци дишат с пълни гърди чистия като кристал въздух.

По-младите и децата вече са край реката. Гонят се по ситния, жълт като злато пясък, цамбуркат се в бистрите й и хладки води. А там, в по-голямата дълбочина плуват лодки, корита, водно колело, а още по-надолу, по завоя, клечат въдичари с прътове, отсечени от върба.

Тогава Тунджа беше пълноводна. Нямаше го язовира, от който по няколко канала сега се излива по-голяма част от водите й.

На това място, от бряг до бряг, реката беше широка около 30 до 40 метра. Дълбочината й около моста достигаше близо до два човешки боя. Водата й беше бистра като сълза. Погледнеш ли от моста, виждаш как по дъното й шарят на ята риби.

Наближава обяд. По самия бряг на реката тук-там лумват огньове. И скоро от тях започва да се разнася апетитна миризма на печена наденица, пържоли, риба. В мокрия пясък са изкопани малки кайначета, пълни със студена вода, в която се изстудяват шишета с лимонада, айран, прясно мляко.

Обяд е. Над реката трепти лека мараня. Почти всички излетници са насядали под дърветата и изпразват по шарените черги и китеници съдържанието на кошниците си.

Тишина е легнала над букета от зеленина. Само проточеният глас на бозаджията нарушава това мълчание.

— Боза-а-а, сладко-кисела, леденостудена боза! — вика той.

След опустошението на всичко онова, което се носи за ядене, гълчавата пак се възобновява. Сега всички са по реката. И млади и стари.

Денят вече е превалил. Жаркото слънце се готви да се скрие зад Балкана. Всички почват да събират багажа си. Започва обратното преселение към града.

Местността опустява. Птичките ято по ято се връщат и кацат по дърветата. Плахо започва и жабешкият концерт.

А по шосето, от Тунджа до града, се проточил народ. И пак глъч, олелия, песни, провиквания и… много, много пожелания за следващия неделен пикник.