Иван Събчев
Учителят по физика — „чичко“ Рохлин

Свикнали сме да възприемаме, че преди всичко физически внушителните фигури се ползват с авторитет и всяват респект. Може да има нещо вярно в това, но то важи за впечатленията от пръв поглед. Защото учителят по физика в Казанлъшката смесена гимназия Виктор Рохлин беше направо дребно човече, но въпреки това всяваше всред учениците солиден респект и се ползваше с голям авторитет. Беше нещо като онези оловни войничета, но не само като фигура — малък със строен ръст, но и изпълнен със съдържанието на всички духовни и морални качества, които притежава един войник: честен в отношенията си, дисциплиниран в учителската си професия, точен и безкомпромисен в оценките си на знанията на учениците.

А колкото до неговите знания по предмета, който преподаваше — физиката, може спокойно да се каже, че беше професор в науката си.

Следва в Московския университет, специалност физика. Едва завършил, по време на Октомврийската революция, два пъти е воден на разстрел и толкова пъти — на обесване. Баща му — руснак, е известен лекар, майка му — еврейка, е акушерка. Емигрира в Цариград, оттам идва в България, за кратко време е учител във Видинската гимназия, откъдето идва и се устройва в Казанлък като учител по физика.

Със солидните си знания, с практичен ум, който е наследил от майка си, той се утвърждава като много добър преподавател. Говореше със слабо изразен руски акцент, бавно и разбрано. И сякаш ти наливаше знанията в главата, за което учениците го уважаваха много. Уважаваха го, въпреки че той често ползваше много тънки, остроумни иронии към някои техни прояви, които попадаха точно на мястото си.

Един наш съученик много се гордееше, че имал високо чело и не знам по какъв случай, но се похвалил и пред Рохлин за това. Последният го оглежда, мери с педя челото му и иронично процежда през зъби:

— Е, да! И овни имат високо чело!

Веднъж в час по физика, когато ни предаваше урок и пишеше формули на черната дъска, отвън се понесе проточен и силен магарешки рев. Целият клас започнахме да се смеем, а близкоседящите до прозорците, наскочиха да гледат през тях. По улицата жена водеше магаре.

Рохлин сложи тебешира на дъската, обърна се към нас и, както винаги, през зъби каза:

— Е, какво?… Чухте един роднински глас, стана ви радостно и се закикотихте!

Рохлин обичаше да онагледява преподавания материал.

Бяхме в кабинета по физика. Той влезе. В ръцете си носеше колба, от гърлото на която стърчаха две закривени стъклени пръчки.

— Е, ученици, това, което нося, на какво ви прилича?

Пею Мръвката, да не го изпревари някой, бързо отсече:

— На овенска глава с рога!

— Е, да — обърна се към него Рохлин — Вие вероятно имате предвид Вашата!

Останал съм с впечатление, че в характера на учителя Рохлин нямаше нито грам желание да прави зло. Той никого, видял го в нарушение на училищния ред и дисциплина, не е представял за наказание. Единственото наказание, което прилагаше, е да изпита нарушителя на другия ден по физика.

Видял, че нашият съученик Моис излиза в късните вечерни часове от кино „Искра“ на другия ден го изправя до черната дъска.

— Но аз съм освободен от изпитване за днес — запротестира Моис. — Бях ангажиран с оперетата, която представя нашата гимназия.

— Е, и вие пеете?… Аз, доколкото познавам гласовите ви способности, мисля, че може да Ви използуват само за имитиране в някой цирк ръмжене на лъвове!

И все пак Моис отърва изпитването. Отърва, но и сам не остана длъжен на Рохлин. Посвети му в издавания от нас хумористичен ученически вестник „Абитуриент“ няколко стихчета, между които:

— Чарлстон ще имам панталон

по господин Рохлинов фасон!…

… С тесни панталони, кой се пери —

знайте, че е от старите ергени!…

Не мисля, че Рохлин беше женомразец, но той си беше стар ерген и си остана такъв. Наистина често иронизираше жените, но и ги приемаше като казваше по техен адрес: — „Ела зло, че без тебе по-зло!“

По тоя повод, ученик беше написал за него фейлетон в стихове, който завършваше така:

— Да, в този фейлетон —

чичко е на пансион:

на квартира, храна, осветление,

а вечер и на „затъмнение“!

„Чичко“ — така между учениците беше известен Рохлин. И той не се обиждаше от това.

— Значи — разсъждаваше той — щом ви викат „чичко“, чувстват ме близък и ме обичат!

А той мечтаеше за обич, за топлота. Носталгията по Родината не го напуска до края на живота му. И тази носталгия той запълва с колекциониране на пощенски марки, след учителството, филателията заема голям дял в ежедневието му.

Веднъж обаче като тренирахме прескок на „кон“, „чичко“ дойде при нас с куфарче със сложен в него спортен екип. И, разбира се, веднага хвърли дежурната си реплика към току-що прескочилия „коня“.

— Е, вие отскачате от трамплин като скоклива жаба, а се изсипвате от „кон“, като брашнян чувал!

От този ден и редовните физкултурни занимания се вместиха в ежедневието му.

— Е, решил съм — каза той — да премахна тази надута колба! — и сочи доста обемистото си коремче.

Последните години, вече като пенсионер, „чичко“ прекарва в една таванска стаичка — забравен, обиден от живота емигрант, неосъществил лелеяната през целия му живот мечта. В завещанието, с което оставя марките си на човека, полагал грижи за него през последните години от живота му, пише: „Завещавам ти тези марки и нека с тях един ден ти да осъществиш това, което беше моя мечта — да направиш околосветско пътуване“.

Но и заветникът не можа да изпълни тази му заръка, защото завещанието — марките, не достигат до него.

Рохлин напуска този божи свят през 1959 година на 68 годишна възраст.