Лий Чайлд
Врагът (25)

25

В девет вече бях в кабинета си. Сержантката си беше отишла. На нейно място беше застъпил ефрейторът от Луизиана.

— От Военна прокуратура са тук и ви чакат — посочи с палец той към вратата ми. — Пуснах ги вътре.

Кимнах. Огледах се за кафе. Нямаше. Лошо. Отворих вратата на кабинета си и влязох. Там имаше двама мъже. Единият седеше на стола за посетители. Другият — на моя стол, зад бюрото ми. И двамата бяха с парадни униформи. И двамата имаха на реверите си отличителните знаци на Върховната военна прокуратура. Малко златно венче с кръстосани върху него меч и стрела. Мъжът на стола за посетители беше капитан. Този зад бюрото ми — полковник.

— А аз къде да седна? — запитах.

— Където обичате — отвърна полковникът.

Не казах нищо.

— Видях телексите от Форт Ъруин — каза полковникът. — Моите искрени поздравления, майоре. Справили сте се изумително.

Не отговорих.

— Чух и за дневния ред на Креймър — продължи той. — Обадиха ми се от кабинета на началник-щаба. Там сте постигнали още по-голям успех. Сам по себе си достатъчен, за да оправдае операция „Аргон“.

— Едва ли сте дошли при мен, за да обсъждаме случая — казах.

— Така е — отвърна той. — Не за това сме тук. Случаят вече се обсъжда в Пентагона, с участието на лейтенант Съмър.

Единият от столовете за посетители беше свободен. Вдигнах го и го преместих до стената, под картата. Седнах и се облегнах. Вдигах ръка над главата си и опипах кабарчетата зад тила си. Полковникът ме гледаше внимателно, наведен над бюрото ми, сякаш очакваше да го заговоря пръв.

— Това май ви доставя удоволствие — казах аз.

— Върша си работата — отвърна той.

— Обичате ли си работата?

— Невинаги.

Аз замълчах.

— Този случай е като голяма вълна, която се удря в брега — каза той. — Като една от онези вълни, които заливат всичко пред себе си, помитат пясъка от всякакви боклуци, после се спират, връщат се и когато водата се оттегли, след нея не остава нищо.

Мълчах.

— Само че този път е останало нещичко — продължи той. — Едно голямо парче боклук е останало непочистено, точно до линията на водата, и ние трябва да видим какво ще правим с него.

Явно очакваше да кажа нещо. За момент си помислих да се заинатя. Да млъкна и да го оставя да свърши цялата мръсна работа. Но накрая вдигнах рамене и се предадох.

— Жалбата за побоя — казах аз.

Той кимна.

— Полковник Уилард ни я препрати. Много неприятна история. Докато пътуването с подправени ваучери може някак си да се сметне за оправдано от гледна точка на разследването, пред този побой не можем просто така да си затворим очите. Тъй като се оказва, че двете цивилни лица по никакъв начин не са били замесени в случая.

— Бях подведен.

— Боя се, че това не променя факта.

— Свидетелят ви е мъртъв.

— Да, но е подписал клетвени показания. Които остават вечно валидни. Все едно, че самият той присъства в съда.

Не казах нищо.

— Остава единствено да изясним верността на фактите — каза полковникът. — Имам към вас един-единствен въпрос, на който се отговаря с „да“ или „не“. Извършихте ли това, което твърди Карбоун?

Не отговорих.

Полковникът стана от стола ми.

— Можете да се посъветвате с адвоката си — каза той.

Погледнах капитана. Явно той ми беше назначен за адвокат. Полковникът се изниза тихомълком от кабинета и затвори вратата след себе си.

Капитанът се наведе напред, здрависа се с мен и се представи.

— Полковникът иска да ви помогне — каза той. — Оставил ви е вратичка, през която може да мине стадо слонове. Помогнете му и вие. Цялата работа е нагласена.

— Издъних се — отвърнах аз. — И сега армията ще се погрижи да си понеса заслуженото.

— Грешите — каза той. — Никой не иска да ви прецака. Просто Уилард е подал рапорт и ние трябва да си дадем вид, че правим нещо.

— И какво се иска от мен?

— Само едно: да отречете. Така показанията на Карбоун стават спорни, него вече го няма, за да бъде разпитан, защитата се позовава на вашето право на очна ставка със свидетеля на обвинението според Шестата поправка и случаят приключва автоматично с оправдателна присъда.

Известно време стоях неподвижно и мислих. После запитах:

— И как точно ще стане това?

— Подписвате клетвени показания, също както Карбоун. Той твърди едно, вие обратното, няма доказателства, делото приключва.

— Официален документ значи.

— Това няма да ви отнеме повече от пет минути. Можем да го направим още тук. Вашият ефрейтор ще го напише на машината и ще се подпише като свидетел. Детска игра.

Кимнах.

— А каква е алтернативата? — попитах.

— Трябва да сте луд, за да мислите за алтернатива.

— И все пак какво ще стане, ако не подпиша?

— Все едно да се признаете за виновен.

— И какво ще стане после? — настоях аз.

— След като се признаете за виновен? Понижение в чин и длъжност, намаление на заплатата, при това със задна дата, от деня на инцидента. От Отдела за работа с цивилни няма да допуснат да ви се размине.

Аз мълчах.

— Ще ви разжалват в капитан. При това в редовната военна полиция, понеже в Сто и десета специална част няма да ви искат повече. Това е краткият отговор на въпроса. Но вие трябва да сте луд, дори само да си го помислите. От вас се иска едно, да отричате докрай.

Седях и си мислех за Карбоун. Мъж на трийсет и пет години, от тях шестнайсет прекарани във войската. В пехотата и въздушнопреносимите войски, при рейнджърите, накрая в „Делта“. Шестнайсет трудни години. През което време единственият му грях беше, че е пазил в тайна нещо, което изобщо не би трябвало да бъде тайна. И се бе опитал да предупреди частта си за надвиснала опасност. И в двете неща не виждах нищо лошо. А за тях бе платил с живота си. Бе открит мъртъв в гората, видях го нарязан на парчета върху онази маса. После си спомних за дебелака от стриптийз бара. Фермерът не ме интересуваше особено. На него само му бях разбил носа. Какво толкова? Но дебелият го бе отнесъл яко. От друга страна, той трудно можеше да мине за достоен гражданин на Северна Каролина. Не вярвам да доживееше някога да получи награда за гражданска доблест от губернатора.

Известно време размишлявах за тези двамата. За Карбоун и за дебелака, когото бях пребил на онзи паркинг. После помислих малко и за себе си. Майор, изгряваща звезда, наперен военен следовател от специалните части, човек, сочен за пример, с обещаваща кариера.

— Е, добре — казах накрая. — Повикайте полковника.

Капитанът стана от стола и отвори вратата. Задържа я, за да влезе полковникът, и я затвори зад него. Седна до мен. Полковникът се провря покрай нас и седна зад бюрото ми.

— Така — рече той. — Да приключваме с тази работа. Жалбата е неоснователна, нали?

Аз го погледнах. Не казах нищо.

— Е?

Длъжен си да постъпиш правилно.

— Жалбата отговаря на истината — казах аз.

Той се облещи насреща ми.

— Жалбата е основателна — казах аз. — И точна. Във всички подробности. Всичко стана така, както го е описал Карбоун.

— Господи! — въздъхна полковникът.

— Вие луд ли сте? — обади се капитанът.

— Може би — отвърнах аз. — Но Карбоун не беше лъжец. Това не бива да е последното нещо, което ще му се пише в досието. Той заслужава повече. Служил е вярно шестнайсет години.

В стаята настана тишина. Тримата седяхме и се гледахме. Тях ги чакаше много писане. А мен — понижение в чин и длъжност. Щях отново да бъда редови капитан от военната полиция. Край на специалните части. Но пък не бях изненадан. Бях го очаквал. Още от момента, когато затворих очи в самолета и плочките на доминото започнаха да падат една след друга.

— Имам една молба — казах аз. — Два дни отсрочка. Считано от този момент.

— Защо?

— Отивам на погребение. Не искам да моля командира си за отпуск.

Полковникът извърна поглед встрани.

— Разрешавам — каза той.

 

 

Отидох в стаята и събрах всичките си вещи. Те се побираха в една пътна чанта. Осребрих един чек в лавката и оставих петдесет и два долара в плик за сержантката. Други петдесет изпратих със запис на Франц във Форт Ъруин. Наминах покрай патоанатома и взех железния лост, който бе използвал Маршъл. Прибрах го заедно с оня, който бях заел от железарския магазин за сравнение. После отидох в автопарка и се заоглеждах за кола. Изведнъж с учудванг видях, че червеният форд, нает от Креймър, е още там.

— Никой не ни каза какво да правим с него — каза чиновникът.

— Защо?

— Вие ми кажете, сър. Случаят е ваш.

Исках нещо, което да не се набива в очи, а малката червена кола рязко се открояваше сред масленозелените и черните служебни автомобили. После се сетих, че навън, в цивилния свят, ще е точно обратното. Точно там никой нямаше да обърне внимание на един червен форд.

— Аз ще я върна — казах на чиновника. — И без това съм тръгнал за „Дълес“.

Нямаше и никакви документи за попълване, понеже колата не беше на армията.

 

 

Потеглих от Форт Бърд в десет и двайсет сутринта и поех на север през Грийн Вали. Движех се много по-бавно от преди, понеже фордът не беше мощна кола, а пък и аз не бях особено бърз шофьор, поне в сравнение със Съмър. Затова карах, без да спирам. Не се отбих никъде, дори да обядвам. Пристигнах в полицейския участък в три и четвърт следобед. Детектив Кларк беше на бюрото в общата стая. Казах му, че случаят е приключен. Че ще получи подробности от Съмър. Прибрах лоста, който той бе взел назаем от магазина, и изминах с форда петнайсетте километра до Сперивил. Проврях се по тясната уличка и паркирах пред железарския магазин.

Прозорецът беше поправен. Парчето шперплат го нямаше. Преметнах и трите лоста през ръката си, влязох вътре и ги върнах на стареца зад тезгяха. После се върнах при колата, запалих двигателя и поех към Вашингтон.

 

 

По околовръстното шосе изминах една къса дъга обратно на часовниковата стрелка и се отклоних навътре, към най-западналата част на града. Много квартали на Вашингтон се бореха за тази титла. Избрах си един с форма на квадрат, четири на четири преки, съставен главно от рушащи се складове с тесни улички помежду тях. На третата такава уличка открих точно това, което ми трябваше. От един вход излезе мършава проститутка. Беше кожа и кости. Аз се шмугнах покрай нея и се озовах срещу някакъв тип с мека шапка. Той разполагаше с всичката нужна стока. Трябваше ми около минута, за да си спечелим взаимно доверието. Там, където имаше различия във възгледите ни, те бяха изгладени с пари в брой, както става навсякъде по света. Купих няколко джойнта, малко амфетамини и две еднократни дози крек. Забелязах, че човекът с шапката не се впечатли особено от заявените количества. Явно ме отписа като аматьор.

Оттам тръгнах направо за Рок Крийк, Вирджиния. Стигнах малко преди пет. Паркирах на триста метра от щаба на 110-а специална част, на едно възвишение, от което можех през оградата да наблюдавам паркинга. Разпознах лесно колата на Уилард. Той ми бе разправил всичко за нея. Класически „Понтиак ГТО“. Беше паркирана до задния изход. Аз се смъкнах колкото можеше по-ниско на седалката и зачаках, като не изпусках паркинга от поглед.

Той излезе от сградата точно в пет и петнайсет. Като истински чиновник. Запали понтиака и на заден ход се отдалечи от сградата. Аз бях свалил леко прозореца си, за да дишам, и от мястото, където се намирах, ясно чух басовото гъргорене на четирите ауспуха. Хубав, плътен звук на голям осемцилиндров двигател. Помислих си, че Съмър би се зарадвала, ако можеше да го чуе. Отбелязах си наум, че ако някога спечеля от лотарията, непременно трябва да й купя същия понтиак.

Запалих двигателя. Уилард излезе от паркинга и тръгна право срещу мен. Аз легнах ниско и го оставих да ме отмине. После преброих наум: хиляда, две хиляди, три хиляди, направих обратен завой и подкарах след него. Беше лесен за проследяване. Със свален прозорец можех да го следвам само по звука. Караше бавно, голямата кола се виждаше отдалеч, почти по средата до разделителната линия. Аз изостанах далеч назад, за да вижда в огледалата си други коли. Той се насочи на изток, към предградията. Предположих, че живее някъде в Арлингтън или Маклийн, в жилище, което е наел още докато е бил в Пентагона. Надявах се да не е апартамент. Но ми се струваше по-вероятно да е къща. Самостоятелна, с гараж за спортното возило. Което беше добре за мен. Улесняваше задачата ми.

Оказа се къща. На тиха уличка, в ничията земя северно от Арлингтън. С много дървета — някои вечнозелени, други с опадали листа. Парцелите бяха с неправилна форма. Алеите за коли бяха дълги и извити. Градините — добре поддържани, но без въображение. Улицата имаше такъв вид, сякаш в началото й спокойно можеше да се сложи табела: Запазено за разведени държавни служители от мъжки пол със средни доходи. Нелош квартал. Не идеален, но във всеки случай доста по-добър от онези безлични прави улици в предградията, където къщите са долепени, предните дворчета са заврени едно в друго, а по тротоарите се гонят немирни деца и разтревожени майки.

Подминах я и паркирах на километър и половина по-нататък. Времето беше мъгливо, с ниски облаци. Нямаше луна и звезди. Бях с камуфлажна униформа в горски десен. Толкова невидим, колкото беше постижимо със средствата на Пентагона. Надявах се до седем часа улицата да си остане все така пуста. Може би немалка част от държавните служители със среден доход имаха амбиции да станат държавни служители с висок доход и бяха готови да останат край бюрата си, за да впечатлят онези, от които зависеше това. Тръгнах по първата успоредна улица зад къщата на Уилард и стигнах до две занемарени дворчета, едно до друго. И в двете къщи не светеше. Свих по първата алея за коли, подминах притъмнелия силует на къщата и продължих нататък през задния двор. Спрях и се ослушах. Не се чуваше лай на кучета. Завих настрани и тръгнах покрай оградата, докато се озовах срещу задния двор на Уилард. Беше пълен с повехнала висока трева. В средата на ливадата ръждясваше изоставена скара за барбекю. На казармен жаргон дворът не беше уставно опрятен. Беше си направо кочина.

Огънах една от железните пръчки на оградата, колкото да се промуша. Пресякох задния двор на Уилард, заобиколих гаража и застанах пред входната му врата. На верандата нямаше осветление. Къщата почти не се виждаше от улицата. Мястото не беше идеално, но не беше и съвсем лошо. Подпрях се с лакът върху бутона на звънеца. Чух го как отекна във вътрешността на къщата. След малко долових стъпки. Дръпнах се крачка назад. Уилард отвори вратата. Изобщо не се забави. Сигурно беше очаквал доставка. Китайско или може би пица.

Ударих го с юмрук в гърдите, за да го отместя назад. Влязох и затворих с крак вратата след себе си. Къщата беше запусната и неуютна, въздухът миришеше на застояло. Приведен одве, Уилард се подпря на стълбищния парапет. Ударих го с юмрук в лицето и го съборих по гръб. Той се претърколи по корем, надигна се на колене и лакти, а аз го ритнах в задника и продължих да го ритам, докато накрая схвана какво се искаше от него и се затътри на четири крака към кухнята. Там отново се претърколи и седна на земята, подпрян с гръб на един от кухненските шкафове. В очите му се четеше ужас, но и объркване. Сякаш не можеше да повярва какво се върши с него. Сякаш се питаше: Това ли заслужих заради някаква си глупава дисциплинарна жалба? Бюрократичният му мозък не можеше да го проумее.

— Чу ли за Васел и Кумър? — запих го аз.

Той кимна бързо и уплашено.

— Помниш ли лейтенант Съмър?

Той отново кимна.

— Тя ми посочи нещо — казах аз. — Беше доста очевидно, но тя ми обърна внимание, че си щял да се измъкнеш безнаказано, ако не бях пренебрегнал заповедта ти.

Той ме гледаше неразбиращо.

— Това ме накара да се замисля — продължих аз. — Какво точно бях пренебрегнал?

Той не каза нищо.

— Аз те подцених. Извинявам ти се. Мислех си, че не си струва да се съобразявам с глупавото натягане на един смотан кариерист и тъпак като теб. Че пренебрегвайки заповедите ти, отказвам да се вържа на буквоядството на някакъв кретен, дето всичко разбира и се изживява като голям шеф. Но не съм бил прав. Защото се оказа, че съм пренебрегнал нещо напълно различно.

Той седеше на пода и ме гледаше.

— Теб не те беше срам заради Креймър — казах аз. — Нито пък ти беше толкова мъчно за Васел и Кумър, че ги тормозя. И изобщо не ти пукаше за армията, когато ми нареждаше да пиша смъртта на Карбоун злополука. Ти просто изпълняваше задачата, за която си бил пратен. Някой е искал да замаже три убийства и е избрал теб да му свършиш мръсната работа. Ти си съучастник в прикриване на престъпление, Уилард. Ето какво си правил през цялото време. И това е било, което пренебрегнах. Указанията ти да замажа случая. Защото как иначе можеше да ми наредиш да не разследвам убийство? Беше си целенасочено проваляне на следствието, умишлен саботаж, започнал още на втори януари с преместването на Гарбър в Корея и поставянето ти на негово място. Ти си бил докаран тук, за да може те спокойно да свършат това, което са били намислили за четвърти. Друга причина няма.

Той мълчеше.

— Отначало си помислих, че нарочно са пратили некадърник, за да не се справи и следствието да тръгне по грешна следа. Но не е било така. Те са пратили свой доверен приятел.

Уилард мълчеше.

— Трябваше да им откажеш — продължих аз. — Ако им беше отказал, те нямаше да посмеят да приведат плана си в изпълнение и сега Карбоун и Брубейкър щяха да са живи.

Той мълчеше.

— Ти ги уби, Уилард. Наравно с ония двамата.

Коленичих до него. Той уплашено издрапа назад и се притисна с гръб към шкафа. В очите му се четеше поражение. Но реши да направи един последен опит.

— Нямаш доказателства — каза той.

Сега беше мой ред да не отговоря.

— Може пък наистина да е било от некадърност — настоя той. — Как ще докажеш, че е умишлено?

Не отговорих. Очите му блеснаха от инат.

— Нямаш работа с идиоти — каза той. — Нищо не можеш да докажеш.

Извадих от джоба си беретата на Франц. Същата, с която бях стрелял по Маршъл в пустинята. Не се беше загубила. Напротив, носех я със себе си от Калифорния. Затова този път, по изключение, си бях предал чантата на багаж. В пътническия салон не се допускат огнестрелни оръжия.

— Този пистолет е отписан — обясних аз. — Като унищожен. Не се води никъде.

Уилард гледаше изцъклен пистолета.

— Не ставай глупак — каза той. — Нищо не можеш да докажеш.

— Ти също нямаш работа с идиот, Уилард — казах аз.

— Нищо не разбираш — каза той. — Изпълнявах заповед. От най-високо място. Това е армия. Заповедите са, за да се изпълняват.

Поклатих глава.

— Това извинение досега на никого не е помогнало.

— Имах заповед — повтори той.

— От кого?

В отговор той само затвори очи и поклати глава.

— Няма значение — казах аз. — Знам кой е издал заповедта. Знам също, че не мога да го накажа. Не и на поста, който заема. Но мога да накажа теб. За назидание. Той ще го разбере.

Уилард отвори очи.

— Няма да го направиш.

— Защо не отказа?

— Не можех да откажа. Беше време да се вземе страна. Не го ли разбираш? Рано или късно всички трябва да вземем страна.

Кимнах.

— Тук си прав.

— А сега бъди разумен — каза той. — Много те моля.

— Мислех, че ти си гнилата ябълка — казах аз, — но се оказа, че цялата кошница са гнили. Здравите ябълки се оказаха рядкост.

Той ме гледаше.

— Провалихте живота ми — казах аз. — Ти и твоите гадни приятелчета.

— Какво сме ти провалили?

— Всичко.

Станах. Дръпнах се назад. Свалих предпазителя на беретата.

Той ме гледаше.

— Сбогом, полковник Уилард — казах аз. Вдигнах пистолета и го опрях в слепоочието си.

Той ме гледаше.

— Прощавай, пошегувах се — казах аз.

После го застрелях точно в средата на челото.

Деветмилиметровият куршум с медна риза отнесе цялата задна половина на черепа му, заедно с голяма част от мозъка, като измеси всичко това с отломките от сервизи в шкафа зад него. Аз натъпках в джобовете му цигарите, амфетамина и двете дози крек, плюс една по-скоро символична пачка долари, излязох през кухненската врата и пресякох задния двор. Промуших се през оградата и през парцела на съседите се отправих към червения форд. Седнах зад волана, отворих пътната чанта и смених ботушите. Свалих онези, които бях съсипал в пустинята Мохаве, и сложих едни по-нови. После подкарах на запад към „Дълес“. Право към паркинга на „Хърц“. Хората, които се занимават с даване на коли под наем, не са прости. Знаят, че всяка кола, докато се кара, се пълни отвътре с всевъзможни боклуци. Затова слагат на паркингите си големи контейнери за смет с надеждата, че клиентите им ще се засрамят и ще изхвърлят поне част от боклука сами. Така спестяват от заплати за почистващ персонал. По една минута от кола да икономисат, пак е нещо. Аз изхвърлих старите си ботуши в единия контейнер, а беретата на Франц в другия. Можеше да се предполага, че при оборота на „Хърц“ контейнерите им се изпразват всеки ден.

Оттам отидох пеша до терминала. Не ми се вземаше летищен автобус. Показах служебната си карта, извадих чекова книжка и си купих еднопосочен билет до Париж със същия полет, с който бе пристигнал брат ми навремето, когато светът още беше различен.

 

 

В осем сутринта бях на Авеню Рап. Джо ми бе казал, че колите ще пристигнат в десет. Взех душ и се избръснах в банята за гости, после намерих дъската за гладене на майка ми и много старателно изгладих парадната си униформа. В един шкаф намерих боя и си лъснах ботушите. После се облякох. Сложих си всички медали, и четирите реда. Като при това спазих стриктно всяка точка и буква от устава за начина на подреждането им. Всеки медал висеше точно до лентичката на този под него. Взех парцалче и ги почистих. Почистих и останалите значки по себе си, включително дъбовите листчета на майор. Отидох в боядисаната в бяло дневна, седнах и зачаках.

Джо беше с черен костюм. Не разбирах много от дрехи, но си казах, че сигурно е нов. Беше от някакъв доста хубав плат. Може би коприна. Или кашмир. Не съм спец. Във всеки случай беше добре скроен. Освен това беше с бяла риза и черна вратовръзка. И с черни обувки. Изглеждаше превъзходно. Никога не го бях виждал толкова красив. Държеше се. Може би очите му бяха леко напрегнати или уморени. Не разговаряхме. Просто чакахме.

В десет без пет слязохме долу на улицата. Катафалката на погребалното бюро се зададе точно навреме. Зад нея се движеше черна лимузина ситроен. Седнахме в лимузината, затворихме вратите и тя потегли след катафалката, полека и безшумно.

— Само ние ли сме? — запитах.

— Останалите ще ни чакат там.

— Кой ще дойде?

— Ламоние — отвърна той. — И още няколко приятели.

— Къде е погребението?

— В „Пер Лашез“.

Кимнах. „Пер Лашез“ е прочуто старо гробище. Особено място. Казах си, че заслугите на майка ми в Съпротивата й даваха право да бъде погребана там. Може би Ламоние го бе уредил.

— Имаме купувач за апартамента — каза Джо.

— Колко?

— В долари твоят дял ще е някъде около шейсет хиляди.

— Не ги искам — казах аз. — Дай дела ми на Ламоние. Кажи му да издири оцелели от онова време и да им раздаде парите. Сигурно знае някакви организации на ветерани.

— От Съпротивата?

— Всякакви. Такива, които са постъпвали както трябва, когато трябва.

— Сигурен ли си? Може да ти потрябват пари.

— Не ги искам.

— Е, добре — каза той. — Твоя воля.

Гледах навън през прозорците на колата. Денят беше сив и намръщен. Медните багри на Париж бяха удавени в дъжда. Реката течеше мудно, като разтопен метал. Минахме през площада на Бастилията. „Пер Лашез“ се падаше на североизток. Не много далеч, но не и толкова близо. Слязохме от колата до малка будка, където се продаваха карти с гробовете на знаменити личности. В „Пер Лашез“ бяха погребани всякакви хора — Шопен, Молиер, Едит Пиаф, Джим Морисън…

До портала чакаха портиерката от сградата на майка ми и още две жени, които не познавах. Носачите вдигнаха ковчега. Закрепиха го на раменете си и с бавна, тържествена стъпка тръгнаха напред. Ние с Джо се наредихме зад тях. След нас бяха трите жени. Беше студено. Вървяхме по скърцащи чакълени пътеки между странни европейски мавзолеи и надгробни камъни. Накрая стигнахме до прясно изкопан гроб. Отстрани беше натупана купчина пръст, покрита със зелен мокет, който би трябвало да наподобява трева. Ламоние ни чакаше при гроба. Явно бе пристигнал по-рано, за да не ни бави. За да не се срамува, че крета по-бавно и от погребална процесия.

Носачите положиха ковчега върху приготвените въжета. Хванаха краищата им и внимателно го спуснаха в трапа. Някакъв човек прочете нещо от някаква книга. Докато слушах думите на френски, машинално си ги преведох на английски. Нещо за прах, която при прахта отива, за долината на сълзите и така нататък. Не се вслушвах в значението им. Стоях и гледах ковчега долу, в дупката.

Мъжът приключи речта си, един от носачите повдигна зеления мокет и Джо загреба шепа пръст. Претегли я на дланта си и я хвърли върху капака на ковчега. Човекът с книгата направи същото. После и портиерката. Двете други жени. И Ламоние, който залиташе с патериците си, докато се навеждаше да загребе пръст. Очите му бяха налети със сълзи, когато протегна ръка, и само разпери пръсти над ковчега, за да изтече пръстта като вода от шепата му.

Пристъпих напред, сложих ръка на сърцето си и откопчах Сребърната звезда от куртката си. Задържах я в дланта си. Сребърната звезда е много красив медал. Представлява миниатюрна сребърна петолъчка в центъра на много по-голяма златна. С лента от лъскава коприна в червено, бяло и синьо, изпъстрена с водни знаци. На гърба моята беше гравирана с името ми: Дж. Ричър. Казах си: На френски J би могло да означава и Жозефин. Хвърлих звездата в черния трап. Тя отскочи от капака на ковчега и се закрепи с лицето нагоре, като малък лъч светлина в тъмата на гроба.

 

 

От Авеню Рап позвъних в щаба и получих заповед да замина обратно за Панама. Двамата с Джо обядвахме в един ресторант и си обещахме занапред да държим връзка помежду си. После се отправих към летището и се качих на самолет през Лондон за Маями, откъдето продължих на юг. Като разжалван в чин капитан бях назначен за командир на рота, която да поддържа реда в Панама Сити при заключителната фаза на операция „Справедлива кауза“. Беше забавно. Хората ми бяха симпатяги. Завръщането на бойното поле ми вля сили. А и армейското кафе си беше все така превъзходно. От онова, дето доставят на всички американски войски по целия свят в консервени кутии, големи като петролни варели.

Повече никога не стъпих във Форт Бърд. Не видях вярната си сержантка, онази с детето. Понякога се сещах за нея, особено когато почнаха съкращенията. Със Съмър също не се видяхме повече. Чух, че на делото толкова впечатлила съдиите с дневния ред на Креймър, че за малко щели да поискат смъртни присъди за държавна измяна; после успяла да изтръгне от Васел и Кумър самопризнания за всичко останало срещу обещание за доживотна присъда. Чух също, че в деня, когато двамата отишли в Левънуърт, тя била повишена в капитан. Така че в един момент двамата се изравнихме по чин. Срещнахме се по средата, така да се каже. Но пътищата ни никога повече не се пресякоха.

В Париж също не отидох повече. Имах такова намерение, казах си, че една вечер късно искам да сляза под свода на Пон дез’Енвалид и да помириша въздуха. Но това така и не стана. В армията ходиш там, където ти кажат.