Лий Чайлд
Врагът (5)

5

След разговора с Джо веднага позвъних в офиса на Гарбър. Нямаше го. Оставих му съобщение на секретаря, че се налага да пътувам и ще отсъствам седемдесет и два часа. Не му изложих причина. После отново затворих телефона и известно време седях на бюрото си, неподвижен и безчувствен. След пет минути влезе Съмър. Носеше документация от автопарка. Явно нямаше търпение да състави списъка на ползващите хъмъри още на място, в мое присъствие.

— Трябва да замина за Париж — казах аз.

— За кой Париж? — запита тя. — В щата Тексас или в Кентъки, или другия, в Тенеси?

— Париж във Франция — казах аз.

— Защо?

— Майка ми е болна.

— Майка ти живее във Франция?

— В Париж — уточних аз.

— Защо?

— Защото е французойка.

— Страшно ли е?

— Кое, да си французойка?

— Не, онова, от което е болна.

Вдигнах рамене.

— Нямам представа. Но мисля, че да.

— Много съжалявам.

— Трябва ми кола — казах аз. — За да стигна до „Дълес“ веднага.

— Ще те закарам — каза тя. — Обичам да шофирам.

Остави книжата на бюрото ми и отиде да вземе шевролета, който бяхме ползвали и предишния път. Аз пък се запътих към стаята си и натъпках в една войнишка раница по един брой от всичко, които имах в гардероба си. После си сложих палтото. Беше студено, а в Европа едва ли щеше да е по-топло. Все пак беше едва началото на януари. Съмър беше докарала колата до входната врата. Закова я твърдо на петдесет, докато излязохме през портала на базата, после настъпи педала и шевролетът полетя по шосето на север. Известно време и двамата мълчахме. Тя мислеше. Клепачите й примигваха.

— Трябва да уведомим полицията в Грийн Вали — каза накрая тя. — Ако смятаме, че мисис Креймър е убита заради куфарчето.

Поклатих глава.

— И да им кажем, с това няма да я съживим. А пък ако наистина е убита заради куфарчето, ние ще открием убиеца по наша линия.

— Какво да правя, докато те няма?

— Работи по списъците — отвърнах аз. — Виж кой кога е влизал и излизал през портала на базата. Открий жената, намери куфарчето, прибери дневния ред на сигурно място. После провери на кого са се обаждали Васел и Кумър от хотела. Може да са пратили някого през нощта да свърши работата вместо тях.

— Мислиш ли, че е възможно?

— Всичко е възможно.

— Но те не са знаели къде е Креймър.

— Затова са се пробвали на погрешното място.

— Кого ли биха изпратили?

— Някой, който изцяло споделя интересите им.

— Разбрано — каза тя.

— И провери кой им е шофьор сега.

— Разбрано — повтори тя.

И двамата не проговорихме повече чак до „Дълес“.

 

 

С брат ми Джо се срещнахме пред билетното гише на „Ер Франс“. Той бе запазил места за двама ни с първия сутрешен полет и сега чакаше на опашка, за да плати билетите. Не се бяхме виждали повече от три години. Последният път беше на погребението на баща ни. Оттогава всеки от нас бе поел по своя път и бяхме загубили връзка.

— Добро утро, братле — каза той.

Беше с палто, отдолу с костюм и вратовръзка и изглеждаше доста добре. Беше с две години по-голям от мен, както навремето и както винаги щеше да бъде. Като бяхме деца, често го заглеждах и си казвах: ето такъв ще стана, като порасна. Сега отново се улових, че правя същото. От разстояние човек можеше лесно да ни сбърка. Но отблизо се виждаше, че той е с два пръста по-висок и малко по-слаб от мен. И най-вече, че е малко по-възрастен. Имахме вид, сякаш двамата бяхме тръгнали по пътя си едновременно, от една и съща изходна точка, но той бе видял бъдещето пръв и това го бе състарило по-рано.

— Как си, Джо? — запитах.

— Не се оплаквам.

— Имаш ли много работа?

— Направо не е за вярване.

Кимнах, но не казах нищо. Истината е, че не знаех с какво точно се занимава брат ми. Може би самият той ми беше казвал. Не беше държавна тайна. Нещо, свръзано с Министерството на финансите. Вероятно някога ми го беше обяснил в подробности, но аз не го бях слушал внимателно. Сега вече беше късно да го питам.

— Ти май беше в Панама. С операция „Справедлива кауза“, нали така?

— Операция „Вижте ни кои сме“ — отвърнах. — Така й викахме.

— Защо?

— Ние ги нападнахме, защото можехме да го направим. И за да си намираме работа. И защото си имаме върховен главнокомандващ, който обича да се прави на герой.

— Е, и как беше?

— Като да стреляш по врабци с гаубица. Как би могло да бъде?

— Хванахте ли Нориега?

— Не още.

— Че защо тогава те върнаха в Щатите?

— Не са върнали само мен. Бяхме двайсет и седем хиляди души.

Той се усмихна за миг, после присви очи, както го бях запомнил да прави от детството ни. Джо винаги присвиваше очи, когато обмисляше някакъв сложен, усукан, педантично формулиран аргумент. Този път, преди да бе успял да каже нещо, ни дойде редът. Той извади кредитна карта и плати билетите. Може би очакваше да му дам на ръка парите за моя, а може би не. Не стана ясно.

— Да идем да пием кафе — предложи.

Джо беше може би единственият друг човек на света освен мен, който толкова много обичаше кафе. Беше пропил кафе още на шест години. Аз пък веднага започнах да му подражавам. Бях само на четири. Оттогава и двамата не сме престанали да се наливаме с кафе. В сравнение с нашата семейна пристрастеност към кофеина зависимостта на който и да било наркоман от хероина изглежда като невинно хоби.

Открихме някакво кафене с дълъг бар, който се виеше като змия през помещението. Беше осветено с ярки неонови тръби; високите столове пред бара бяха тапицирани с лепкав винил. Седнахме един до друг, подпрени с лакти на бара, в обичайната поза на сънени пътници, които чакат сутрешен полет. Някакъв човек с бяла престилка сложи по чаша кафе и пред двама ни, без да ни пита. Миришеше на току-що сварено. Заведението беше работило цяла нощ, а в момента се приготвяше сутрешното меню. Откъм кухнята се чуваше цвърчене на пържещи се яйца.

— Какво стана в Панама? — запита Джо.

— С мен ли? — рекох аз. — Нищо.

— Каква ти беше длъжността?

— На наблюдаващ.

— И какво наблюдаваше?

— Наблюдаващ процедурата — казах аз. — Тая история с Нориега трябваше да протече привидно законосъобразно. Той следва да бъде докаран в Щатите и изправен пред американски съд. Когато го спипаме, трябва да стане официално и по правилата. Така че в съдебната зала никой нищо да не може да ни каже.

— Може би смятате да му прочетете и правата като арестуван?

— Е, не чак дотам. Но във всеки случай не бива да се действа грубо като в каубойски филм.

— Да не би да си оплескал нещо?

— Мисля, че не.

— Кого поставиха на твое място?

— Друг човек.

— Чин?

— Същият.

— Изгряваща звезда, а?

Отпих от кафето си. Поклатих глава.

— Не го познавам лично. Но ми се стори гадно копеле.

Джо кимна и вдигна чашата си. Не каза нищо.

— Какво? — запитах аз.

— Форт Бърд не е малка база — каза той. — Но не е и кой знае колко голяма, нали? Върху какво работиш понастоящем?

— В момента ли? Някакъв генерал-майор е умрял и не мога да открия куфарчето му.

— Убийство?

Поклатих глава.

— Инфаркт.

— Кога?

— Снощи.

— След като си поел поста?

Не отговорих.

— Сигурен ли си, че не си оплескал нещо? — запита Джо.

— Мисля, че не — повторих аз.

— А защо тогава са те отзовали? До един момент си наблюдавал процедурата по залавянето на Нориега и после изведнъж се оказваш на синекурна длъжност в Северна Каролина. Ако тоя генерал-майор не беше умрял, щеше все така да си седиш без работа.

— Получих заповед — отвърнах аз. — Нали знаеш как стават тия работи? Предполага се, че който е издал заповедта, е знаел какво върши.

— От кого е подписана?

— Не знам.

— Поинтересувай се. Гледай да научиш кому си бил толкова нужен във Форт Бърд, че да те изтегли от Панама и да те замени с някакво гадно копеле.

Човекът с престилката доля чашите ни. Побутна облечени в найлон менюта по плота към нас.

— Яйца — каза Джо. — Добре изпържени, с бекон и препечен хляб.

— Палачинки — казах аз. — С яйце отгоре, беконът отделно, с много сироп.

Човекът прибра менютата и се отдалечи, а Джо се извъртя на столчето си с лице към помещението. Краката му стърчаха далеч напред и преграждаха пътеката.

— Какво точно каза докторът? — запитах го аз.

Той вдигна рамене.

— Нищо специално. Никакви подробности, никаква диагноза. Европейските доктори никак не ги бива да съобщават лоши новини. Само извъртат и мънкат. Освен това съществува и проблемът за поверителната информация между доктор и пациент.

— Но все пак не сме тръгнали нататък без причина, нали?

Джо кимна.

— Докторът намекна, че не е лошо да идем. При това по-добре скоро, отколкото по-късно.

— А тя какво казва?

— Че било много шум за нищо. Но все пак, ако толкова сме държали да я посетим, сме били добре дошли.

 

 

Изядохме си закуската и аз я платих. После Джо ми подаде билета, сякаш правехме сделка. Сигурен бях, че печели повече от мен, но не чак толкова повече, че за него един самолетен билет да е това, което е за мен една чиния пържени яйца с бекон и препечен хляб. Но той прие сделката. Смъкнахме се от столчетата, огледахме се, за да се ориентираме, и поехме към багажните гишета.

— Свали си палтото — каза той.

— Защо?

— Искам чиновникът да ти види лентичките за медали — рече той. — Може да ни сложи в по-висока класа.

— Та ние сме с „Ер Франс“ — казах аз. — Франция дори не е член на военната организация на НАТО.

— Чиновникът обаче положително е американец — каза той. — Да пробваме.

Свалих си палтото. Прегънах го през лакът и запристъпвах на една страна към гишето, за да се вижда лявата половина от куртката ми.

— Така добре ли е? — запитах.

— Идеално — усмихна се той.

Отвърнах на усмивката му. Най-отгоре от ляво на дясно са моята Сребърна звезда, Медалът за доблестна служба и Орденът на Почетния легион. На втория ред са Медалът за воинско отличие, Бронзовата звезда и Пурпурното сърце. На по-долните два реда са разни боклуци. От важните неща повечето съм спечелил случайно и не значат много за мен. Стават само колкото да впечатлят някой чиновник на летището, за да ме сложи в по-висока класа. Но Джо много ми завиждаше за горните два реда. Той самият бе служил пет години във военното разузнаване и освен боклуци друго не беше получавал.

Дойде нашият ред и той постави паспорта и билета си на гишето заедно със служебната си карта от Министерството на финансите. После се отдръпна и застана зад рамото ми. На свой ред и аз подадох паспорта и билета си. Джо ме смушка в гърба. Поизвъртях се на една страна и погледнах чиновника в очите.

— Можете ли да ни намерите две места, където спокойно да си опънем краката? — запитах го аз.

Чиновникът беше дребен човек на средна възраст с уморен вид. Вдигна глава и ни огледа. Двамата с Джо бяхме високи почти три и деветдесет и тежахме общо към двеста килограма. Човекът огледа внимателно служебната карта на Джо, после униформата ми, чукна някакви клавиши и ни се усмихна насила.

— Ще ви сложа отпред, господа — каза той.

Джо отново ме смушка в гърба. Не го виждах, но знаех, че се усмихва.

 

 

Бяхме на последния ред в първа класа. Разговаряхме, но съзнателно избягвахме главната тема. Приказвахме за музика, после за политика. Закусихме повторно. Пихме кафе. В първа класа на „Ер Франс“ кафето наистина си го бива.

— Кой е убитият генерал? — запита той.

— Казва се Креймър. Командващ бронетанковите войски в Европа.

— Танкист, а? Че какво тогава е правил във Форт Бърд?

— Не беше в базата. Открихме го в един мотел на петдесет километра оттам. Имал е среща с жена. Предполага се, че е избягала заедно с куфарчето му.

— Цивилна гражданка?

Поклатих глава.

— Имаме основание да вярваме, че е офицер във Форт Бърд. Той е трябвало да преспи във Вашингтон на път за конференция в Калифорния.

— Та това е отклонение от петстотин километра!

— Четиристотин и осемдесет.

— И не знаете коя е тя?

— Предполага се, че е с висок чин. Имала е персонален хъмър, с който е стигнала до мотела.

Той кимна.

— Явно не е коя да е. При това Креймър я е познавал отдавна, за да си струва да бие общо деветстотин и шейсет километра.

Усмихнах се. Всеки друг би го закръглил на хиляда километра, но не и моят брат. Подобно на мен, и той няма прякор, но ако имаше, щеше да е Педанта. Джо Ричър Педанта.

— Форт Бърд си е все така пехота, нали? — попита той. — Малко рейнджъри, малко от „Делта“, но главно пехотинци, доколкото си спомням. Следователно в базата би трябвало да има доста жени с висок чин.

— В момента има Школа по военна психология — казах аз. — Половината от преподавателския състав са жени.

— С какви чинове?

— Капитани, майори. Има и няколко подполковници.

— Та какво е имало в куфарчето?

— Дневният ред за конференцията в Калифорния — казах аз. — А пък хората на Креймър се правят, че няма такъв.

— Винаги има дневен ред — каза Джо.

— Знам.

— Провери майорите и подполковниците — каза той. — Това е моят съвет.

— Благодаря — рекох аз.

— И се опитай да разбереш на кого си бил нужен във Форт Бърд — продължи той. — И защо. Причината не е била смъртта на Креймър. Това поне е сигурно. Креймър си е бил жив и здрав, когато са ти издали заповедта за преместване.

 

 

По време на полета се записвахме с броеве на „Льо Матен“ и „Льо Монд“ от предния ден. Някъде по средата на пътя почнахме да разговаряме на френски. Френският и на двама ни имаше нужда от сериозно опресняване, но се разбирахме горе-долу добре. Езикът е странно нещо — като го научиш, никога повече не го забравяш. Джо ме запита за жените в живота ми. Имам чувството, че темата му се струваше особено подходяща за разговор на френски език. Казах му, че в Корея съм ходил сериозно с едно момиче, но оттогава ме бяха преместили първо във Филипините, после в Панама, а сега и в Северна Каролина, та не очаквах да я видя отново. Разправих му и за лейтенант Съмър. Той като че ли се заинтригува от нея. На свой ред ми каза, че в момента си няма приятелка.

После минахме отново на английски и Джо ме попита кога за последен път съм бил в Германия.

— Преди шест месеца — отвърнах.

— Приключи една епоха — каза той. — Германия ще се обедини. Франция ще поднови ядрените си опити, понеже една обединена Германия ще й навява лоши спомени. После отново Франция ще предложи обща валута за Европейския съюз, за да може да задържи новата Германия в своя лагер. След десет години Полша ще е в НАТО, а Съветският съюз няма да съществува. На негово място ще има някаква остатъчна държава. Може би и тя ще е в НАТО.

— Може би — казах аз.

— Така че Креймър е избрал най-добрия момент да напусне играта. В бъдеще вероятно нищо няма да е постарому.

— Вероятно.

— А ти какво ще правиш?

— Кога?

Той се извърна на седалката си и ме погледна право в лицето.

— Задават се съкращения на силите, Джак. Разбери това. За какво им е да поддържат милионна армия, когато отсрещната страна се разпада?

— Още не се е разпаднала.

— Но ще се разпадне. До една година от Съветите няма нищо да остане. Самият Горбачов няма да изкара дълго. Ще има преврат. Комунистите ще направят един последен опит, но ще се провалят. И тогава ще дойдат реформаторите, този път завинаги. Може би Елцин. Той не е лош. Така че във Вашингтон няма да устоят на изкушението да икономисат оттук-оттам. Тия икономии ще дойдат като коледен подарък за бюджета. Не забравяй, че върховният главнокомандващ е преди всичко политик.

Сетих се за сержантката с малкото дете.

— Ще стане, но бавно — казах аз.

Джо поклати глава.

— Ще стане по-бързо, отколкото очакваш.

— Винаги ще имаме врагове — казах аз.

— Спор няма — рече той. — Но тези врагове ще бъдат различни. Няма да разполагат с десет хиляди танка, строени през германските равнини.

Замълчах.

— Помъчи се да разбереш защо си във Форт Бърд — каза Джо. — Там или нищо не става, което значи, че си понижен, или се мъти нещо и затова са те пратили, което пък значи, че те чака повишение.

Мълчах.

— Във всеки случай трябва да разбереш какво става — продължи той. — Задават се съкращения и е важно да знаеш дали точно сега си понижен, или ще се издигнеш.

— На тях винаги ще им трябват военни полицаи — казах. — Дори от армията да останат двама души, единият трябва да е ченге.

— Трябва да имаш план.

— Никога не правя планове.

— Не е зле да започнеш.

Прекарах пръсти по лентичките на куртката си.

— Сложиха ме в първа класа — казах аз. — Може и да ме оставят на работа.

— Вероятно — каза той. — Но дори и да е така, дали работата ще ти допада? Може да те натикат в глуха линия.

Забелязах маншетите на ризата му. Бяха чисти и изгладени, с дискретни ръкавели от сребро и черен оникс. Вратовръзката му беше семпла и строга, копринена. Беше гладко избръснат. Бакенбардите му бяха оформени старателно. Джо изпитваше ужас, че нещо във външността му може да не е както трябва.

— Работа като работа — казах аз. — Не съм придирчив.

 

 

Останалата част от полета прекарахме в сън. Събуди ни гласът на пилота по уредбата, който ни уведомяваше, че започваме снижаване към летище „Роаси-Шарл дьо Гол“. Беше осем вечерта местно време. Почти целият втори ден от новото десетилетие се бе стопил като мираж, докато сме пресичали часовите пояси над Атлантика.

Обменихме пари и се запътихме към километричната опашка за таксита. Беше огромна, от много хора с много багаж, и едва се влачеше. Отказахме се и хванахме един navette, както французите наричат автобусите от летището до центъра. Стояхме прави през цялото време, докато пресичахме безрадостните северни предградия. Когато слязохме на Плас дьо л’Опера, беше вече девет. Париж беше мрачен и влажен, студен и притихнал. Зад затворените врати и замъглените витрини на кафенета и ресторанти грееха ярки, топли светлини. По протежение на мокрите улици бяха паркирани малки коли с едри капки роса по тях. Тръгнахме пеша на юг и пресякохме Сена по Пон дьо ла Конкорд. Завихме отново на запад по Ке д’Орсе. Реката беше мътна и се влачеше лениво под моста. По повърхността на водата не помръдваше нищо. Улиците бяха празни. Навън нямаше жива душа.

— Дали да не вземем цветя? — запитах аз.

— Късно е — отвърна той. — Всичко е затворено.

Крачейки един до друг, на Плас дьо ла Резистанс свихме вляво по Авеню Рап. Докато пресичахме Рю дьо л’Юниверсите, от дясната си страна зърнахме за миг Айфеловата кула, осветена в златисто. Стъпките ни отекваха като изстрели по смълчания тротоар. Стигнахме до дома на майка ми. Беше в скромна шестетажна каменна сграда, сгушена между две пищни фасади в стил „Бел епок“. Джо извади ръка от джоба си и отключи уличната порта.

— Имаш ключ? — учудих се аз.

— Винаги съм имал.

Зад портата започваше застлана с каменни плочи пътека, която водеше към вътрешния двор. Портиерната беше вляво, а зад нея имаше малка ниша с древен, бавноподвижен асансьор. Изкачихме се до шестия етаж. От асансьора излязохме на широка, слабо осветена площадка. Подът беше застлан с декоративни керамични плочки. Апартаментът вдясно беше с висока двойна дъбова врата, а върху дискретна месингова табелка беше гравирано: Мосю и Мадам Жерар. Вратата вляво беше боядисана в слонова кост и на нея пишеше: Мадам Ричър.