Лий Чайлд
Врагът (16)

16

Върнахме щаера на Трифонов и спряхме пред портала на „Делта“, за да слезе. Предположих, че още с влизането си ще го сдаде в оръжейната, после ще отиде в стаята си и ще продължи да чете книгата си оттам, където го бяхме прекъснали. Върнахме хъмъра в автопарка на военната полиция и отидохме в кабинета ми. Съмър веднага се залепи за фотокопието от книгата на портала, което все така си висеше, залепено с тиксо на стената до картата.

— Васел и Кумър — каза тя. — Това са единствените други лица, напускали базата тази вечер.

— Значи са отишли на север — казах аз. — Ако искаш да кажеш, че са изхвърлили куфарчето от колата, то трябва да се съгласиш, че са отишли на север. А не на юг, към Кълъмбия.

— Ясно — каза тя. — Значи Карбоун и Брубейкър не са убити от един и същ човек. Няма връзка помежду им. Само дето си загубихме времето.

— Добре дошла в реалността — отвърнах аз.

 

 

Реалността се усложни допълнително, когато след двайсетина минути телефонът иззвъня. Беше моята сержантка. Санчес ме търсел от Форт Джаксън, съобщи тя и ни свърза.

— Уилард дойде и си замина — започна той. — Невероятна, история.

— Нали ти казах!

— Скача и се трътка като полудял.

— Но ти беше бетон, нали?

— И слава богу!

Помислих малко.

— А спомена ли му за моя човек?

И той помисли няколко секунди, преди да отговори:

— Нали ти така ме посъветва. Не трябваше ли?

— Оказа се фалшива следа. Отначало изглеждаше обещаващо, но не стигнахме доникъде.

— Е, той точно затова идва при теб. Тръгна преди два часа. Много ще се разочарова, като научи.

— Страхотно — казах аз.

 

 

— И какво ще правиш сега? — попита Съмър.

— Какво представлява Уилард? По същество.

— Обикновен кариерист — каза тя.

— Правилно.

В армията има двайсет и шест отделни военни звания.

Един новобранец постъпва в казармата като редник; в края на първата година, освен ако не направи някоя голяма дивотия, автоматично го повишават в старши редник, а след още година, или дори по-рано, в редник първи клас. Оттам нагоре военната йерархия достига чак до армейски генерал с пет звезди, макар че аз лично съм чувал само за двама такива: Джордж Уошингтън и Дуайт Дейвид Айзенхауер. Ако се преброят всички подвидове на сержантския и подофицерския състав, които са общо седем на брой, от звание майор има седем стъпала нагоре и осемнайсет стъпала надолу. Което ще рече, че един майор като мен би трябвало да има доста сериозен опит с дисциплинарното неподчинение, при това и в двете посоки — като извършител и потърпевш. При наличието на двайсет и шест стъпала в йерархията и на милион военнослужещи, които ги заемат, неподчинението във войската е развито до истинско изкуство. И за всеки творчески акт на това изкуство винаги са нужни две страни.

Ето защо аз отпратих Съмър да си ходи и зачаках сам Уилард. Отначало тя се възпротиви. В края на краищата се разбрахме, че поне единият от двама ни трябва да се сниши, докато отмине бурята. Така че Съмър отиде да си изяде вечерята със закъснение, докато моята сержантка ми донесе сандвич. Филе и швейцарско сирене, бял хляб, майонеза, горчица. Филето — розово на цвят. Беше доста добър сандвич. После, разбира се, и кафе. Бях преполовил втората чаша, когато Уилард пристигна.

Влезе направо. Остави вратата отворена. Аз не станах. Не отдадох чест. Продължих да отпивам от чашата си. Той понесе това стоически, както и бях очаквал. Явно този път бе решил да се прави на тактичен. Защото си въобразяваше, че разполагам със заподозрян, който би бил в състояние да отнеме случая „Брубейкър“ от полицията на Кълъмбия и да прекъсне връзката между елитния полковник и наркопласьорите в онази мизерна уличка. Затова си бе наложил да се държи любезно. Дори, ако се наложи, едва ли не да се сприятели с един свой подчинен. Та сега кротко седна и започна да си подръпва крачолите. Физиономията му беше съзаклятнически предразполагаща, като за задушевен мъжки разговор.

— Много приятно се пътува от Джаксън — каза той. — Пътищата са екстра.

Не отговорих.

— Току-що си купих един класически „Понтиак ГТО“ — продължи той. — Страхотна кола. Сложих й хромови лайсни на калниците. С четири дебели ауспуха. Истинска фурия.

Не отговорих.

— Обичаш ли спортни возила? — запита той.

— Не — отвърнах аз. — Предпочитам автобусите.

— Не е особено забавно.

— Добре, нека се изразя другояче: доволен съм от размера на пениса си. Не търся компенсация.

Той пребледня. После почервеня. Стана направо като корвета на Трифонов. Изгледа ме с омраза, сякаш се готвеше да ме набие.

— Кажи ми докъде стигна с Брубейкър — каза той.

— Брубейкър не е мой случай.

— Санчес ми каза, че си открил извършителя.

— Фалшива тревога.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— В кого се съмняваше?

— В бившата ти съпруга.

— Какво?

— Някой ми беше разправял, че е спала с половината полковници в армията. Такава си била винаги, нещо като хоби. Та си рекох, че това може да включва и Брубейкър. Като са половината, шансът е петдесет на петдесет.

Той се облещи.

— Спокойно, шегувам се — казах аз. — Нищо нямаше. Заблудихме се.

Той извърна поглед, разтреперан от ярост. Станах и затворих вратата. Върнах се зад бюрото си. Седнах. Погледнах го.

— Нахалството ти е невероятно — каза той.

— Ами оплачи се тогава, Уилард. Иди при някой по-нагоре и му разправи как съм наранил чувствата ти. Виж дали ще ти повярват. Виж също и как ще приемат факта, че не можеш да се справиш сам с мен. Представи си какво ще ти се впише в досието. И какво впечатление ще направи това на комисията, като дойде времето да ти пришият едната звезда.

Той се гърчеше на стола. Тялото му се люлееше, изцъкленият му поглед блуждаеше из стаята. Спря се върху картата на Съмър.

— Какво е това?

— Карта — отвърнах аз.

— На какво?

— На източните щати.

— А какви са тия кабарчета?

Не отговорих. Уилард стана и пристъпи към стената. Докосна кабарчетата с пръст, едно по едно. Вашингтон, Сперивил, Грийн Вали. И по-нататък: Роли, Форт Бърд, Кейп Фиър, Кълъмбия.

— Какво значи всичко това? — запита той.

— Нищо. Просто кабарчета.

Той измъкна кабарчето от Грийн Вали.

— Мисис Креймър. Казах ти да не се занимаваш повече с нея.

Извади и останалите кабарчета. Хвърли ги на пода. После видя страницата от книгата на портала. Прегледа имената и се спря на реда с Васел и Кумър.

— Казах ти и с тях да не се занимаваш.

Хвана листа и го смъкна със замах от стената. С лепенките се отлющиха парченца мазилка. После смъкна и картата. Заедно с нея падна още мазилка, посипа се прах. От кабарчетата по стената бяха останали микроскопични дупчици. Самите те приличаха на карта. Или на съзвездие.

— Надупчил си стената — каза той. — Нямаш право да повреждаш армейското имущество. Това е безотговорно. Какво ще си помислят хората, които влизат тук?

— Ще си кажат, че е имало карта на стената. Ти си тоя, който я смъкна и направи хаоса.

Уилард хвърли смачканата хартия на пода.

— Искаш ли да отида в казармата на „Делта“? — запита той.

— А ти искаш ли да ти извия врата?

Той притихна. След малко каза:

— Би трябвало да мислиш и за своето повишение. Или смяташ, че ще станеш подполковник, докато съм още тук?

— Не — отвърнах аз. — Не смятам. Но пък и не очаквам да се задържиш тук за дълго.

— Не си познал. Това е чудесно местенце. В армията винаги ще има нужда от ченгета.

— Не и от тъпи копелета като теб.

— Разговаряш с висшестоящ офицер!

Огледах се.

— Какво съм казал? Не виждам свидетели.

Той мълчеше.

— Проблемът ти е, че нямаш авторитет пред мен — продължих аз. — Ще ми е интересно да видя как ще го разрешиш. Може да се опитаме да го разрешим заедно, като мъж с мъж. Навит ли си?

— Имаш ли обезопасен факс? — запита той.

— Разбира се — отвърнах аз. — Отпред, пред вратата е. Минал си покрай него на влизане. Ти какво, освен глупав, да не си и сляп?

— Бъди до факса точно в девет нула-нула утре сутринта. Ще ти изпратя няколко писмени заповеди.

Той ме изгледа с омраза за последно. После излезе и затръшна вратата с такава сила, че стената потрепери, а въздушното течение повдигна пръснатите хартии на два пръста от пода.

 

 

Останах на бюрото. Позвъних на брат ми във Вашингтон, но не отговаряше. Мина ми през ум да се обадя на майка ми, но реших, че нямам какво да й кажа. По-точно, каквото и да й кажех, за нея щеше да прозвучи като: Още ли си жива? Веднага щеше да си помисли, че само затова й се обаждам.

После станах от стола, вдигнах картата и я изгладих с ръце. Отново я залепих на стената. Също и списъка от портала, отстрани до нея, но веднага го свалих. Нямаше повече нужда от него. Смачках го на топка и го хвърлих в коша. Оставих картата сама на стената. Сержантката ми донесе още кафе. За момент си помислих за бащата на детето й. Къде ли беше той сега? Дали не я беше тормозил? Ако е било така, най-вероятно лежеше погребан в някое блато. Или в няколко блата — на парчета. Телефонът на бюрото ми иззвъня и тя вдигна слушалката вместо мен. После ми я подаде.

— Детектив Кларк — каза. — От Вирджиния.

Влачейки кабела на телефона около бюрото, отново седнах.

— Има напредък — каза той. — Лостът от Сперивил е оръжието на престъплението. Това поне е сигурно. Взехме идентична мостра от железарския магазин и съдебният лекар каза, че раната съвпада.

— Браво — казах аз.

— Така че продължавай да търсиш. Разкрихме нашия случай, но с твоя не можем да се занимаваме повече. Няма как да оправдая разходите.

— Разбирам — казах аз. — Очаквах го.

— Оттук нататък се оправяй сам, приятел. Съжалявам.

Не отговорих.

— Нещо ново при теб? Намери ли човека?

Усмихнах се на себе си. Да имаш да вземаш, приятел. Като нищо не дадеш, нищо не получаваш. Не че бях намерил човека де.

— Ще ти кажа, като открия нещо.

 

 

Съмър се върна след трийсетина минути и аз я пратих да се наспи. Казах й да ме чака за закуска в офицерския клуб. Точно в девет, когато трябваше да пристигнат заповедите на Уилард. Реших, че ще хапнем хубаво, без да бързаме — много яйца, много кафе, — и че около десет и петнайсет полека-лека ще се пренесем в кабинета ми.

— Преместил си картата — забеляза тя.

— Уилард я смъкна, та трябваше да я закача отново.

— Той е опасен човек.

— Може би — отвърнах. — А може и да не е. Времето ще покаже.

Тръгнахме си. Моята стая беше в общежитието за офицери и приличаше на обикновена стая в мотел. Самото общежитие наподобяваше мотел — редица къщички на улица, носеща името на отдавна загинал герой от войните. От пътя се отделяше алейка, която водеше до входната ми врата. На всеки двайсетина метра имаше улични лампи. Тази до вратата ми беше изгоряла. По-скоро счупена с камък. По тротоара се виждаха посипани стъкълца. А в сенките — три мъжки фигури. Подминах първата. Беше сержантът от „Делта“, оня с брадата и тена. Почука по циферблата на часовника си. Вторият направи същото. Третият само ми се усмихна. Влязох в стаята и затворих вратата. Не ги чух да си тръгват. Тази нощ не спах много добре.

 

 

На сутринта тримата ги нямаше. Добрах се жив до офицерския клуб. В девет трапезарията беше почти празна, което имаше своите предимства. Но също и някои недостатъци, например храната — каквото беше останало — се претопляше от доста време. Но като цяло ситуацията беше благоприятна. Ако можех да избирам, предпочитах спокойствието пред току-що приготвената храна. Със Съмър седнахме един срещу друг на мажа маса в средата на помещението. Ометохме почти всичко, останало по тавите. Съмър изяде около половин килограм мюсли и безброй бисквити. Беше дребна, но набиваше яко. Това трябваше да й се признае. Изпихме спокойно кафето и без да бързаме, към десет и двайсет се появихме в кабинета ми. Там беше лудница. Всички телефони звъняха. Ефрейторът от Луизиана изглеждаше силно притеснен.

— Не вдигайте — каза ми той. — Полковник Уилард е. Настоява за незабавно потвърждение, че сте получили заповедите му. Направо е бесен.

— А какви са заповедите му?

Ефрейторът се наведе над бюрото и ми подаде някакъв факс. Телефоните не млъкваха. Не поех листа, а минах зад него и надникнах през рамото му. Факсът се състоеше от два гъсто отпечатани абзаца. Уилард ми нареждаше да отида в интендантството и да прегледам инвентарните списъци и книгите за изписване на инструменти. Въз основа на тях да изготвя точна справка за наличностите в склада. После да сравня заключенията си с инвентаризация на място. След което да съставя списък на всички липси, както и да предложа начин, по който да бъде издирено къде се намират в настоящия момент. Факсът завършваше с инструкции да изпълня всичко стриктно и незабавно. И да му се обадя, за да потвърдя на мига получаването на заповедта.

Заповедта си беше класическо казармено извращение. Някога са карали новобранците да боядисват въглища с бяла боя, да ринат пясък с чаени лъжички или да мият пода с четка за зъби. А това сега беше модерният еквивалент. Абсолютно безсмислена задача, която щеше да ми отнеме две седмици.

Усмихнах се.

Телефоните не спираха да звънят.

— Тази заповед не е попадала в ръцете ми — казах му. — Изобщо не си ме виждал.

— А къде сте?

— Кажи му, че някой е хвърлил станиол от дъвка в лехата с цветя пред щаба на базата. Кажи му, че не мога да допусна армейски имоти да се замърсяват по този начин. И че от сутринта издирвам извършителя.

После изведох Съмър по-далеч от звънящите телефони.

— Ама че тъпо копеле!

— Трябва да се покриеш — каза тя. — Той ще те търси навсякъде.

Спрях и се огледах. Сиво небе. Сиви сгради. Студ.

— Да си вземем един ден почивка — предложих аз. — Да отидем някъде.

— Имаме задачи.

Кимнах. Карбоун. Креймър. Брубейкър.

— Не можем да останем тук — казах аз, — така че нищо не можем да направим за Карбоун.

— Не искаш ли да отидем до Кълъмбия?

— Случаят не е наш — отвърнах. — Каквото е имало да се прави, Санчес го е направил.

— Студено е за плаж — каза Съмър.

Кимнах отново. Изведнъж ми се прииска да не беше толкова студено за плаж. Прииска ми се да видя Съмър по бански. Колкото може по-оскъден.

— Трябва да се работи — каза тя.

Погледнах на юг и после на запад, отвъд сградите на базата. На хоризонта се виждаха дървета — черни, мокри, мъртви. Малко по-близо — висок, задрямал бор. Представих си, че не е далеч от мястото, където бяха открили Карбоун.

Карбоун.

— Да идем в Грийн Вали — казах аз. — Да посетим детектив Кларк. Той е подхванал нещо. Може да му помогнем да го довърши. Може точно в този момент една четиричасова разходка да си струва труда.

— Плюс четири часа на връщане.

— Ще обядваме по пътя. Може и да вечеряме някъде. Нещо като самоотлъчка.

— Ще ни намерят.

Поклатих глава.

— Мен никой не може да ме намери — казах. — Никога.

 

 

Изчаках Съмър на тротоара. Тя се върна след пет минути със зеления шевролет, който бяхме ползвали и преди. Още не бях успял да помръдна от мястото си, и тя спря плътно до бордюра и свали прозореца.

— Разумно ли е? — попита.

— Друго не ни остава — отвърнах аз.

— Искам да кажа, сега ще ни отметнат на портала. Време на излизане: десет и трийсет. Уилард ще провери.

Не отговорих. Съмър се усмихна.

— Можеш да се скриеш в багажника — предложи тя. — Като минем през портала, ще спра да излезеш.

Поклатих глава.

— Няма да се крия — казах аз. — Не и заради едно тъпо копеле като Уилард. Ако провери в книгата на портала, ще му кажем, че сме ходили в друг щат да търсим оня, дето е изхвърлил станиола от дъвка. Или дори в друга държава. Например в Таити.

Седнах до нея, преместих седалката докрай назад и отново се замислих за бански костюми. Тя вдигна крак от спирачката и подкара колата по главната алея. Намали и спря на портала. От будката излезе редник от военната полиция с бележник в ръка. Погледна номерата ни и ние му показахме личните си карти. Записа имената ни. Погледна в колата, провери на задната седалка. После кимна към будката и бариерата започна да се вдига много бавно. Беше дебела стоманена тръба с противотежести на червени и бели ивици. Съмър изчака, докато се вдигне вертикално, после настъпи газта и потеглихме сред облак син дим.

Докато пътувахме на юг, времето постепенно се оправи. Измъкнахме се изпод дебелата пелена от ниски сиви облаци и над нас засия ярко зимно слънце. Понеже колата беше военна, нямаше радио. На мястото на радиокасетофона, какъвто имат всички цивилни модели, беше поставено пластмасово капаче. За да не ни е скучно, разменяхме по някоя дума, но повечето време пътувахме в мълчание.

Усещането за свобода беше особено. Бях прекарал почти целия си живот в изпълнение на заповеди; армията ми казваше къде да отида и какво да правя през всяка минута от живота си. Сега се чувствах като ученик, избягал от училище. Оказа се, че извън казармата има свят. Един свят, който съществуваше, гонеше задачи, хаотичен и безразборен, и аз бях част от него, макар и за малко. Облегнах се и се загледах в света, нижещ се край прозорците като накъсана лента от ярки мигновени образи, подобни на слънчеви отблясъци по повърхността на река.

— Имаш ли бански, цял или от две части? — обадих се аз.

— Защо?

— Просто питам. Мислех си за плажа.

— Много е студено.

— През август няма да бъде.

— Мислиш ли, че още ще си тук през август?

— Не.

— Жалко — отвърна тя. — Няма да разбереш какъв е банският ми.

— Може да ми пратиш снимка.

— Докъде?

— Най-вероятно до Форт Левънуърт — казах аз. — До строго охраняваното крило.

— Сериозно те питам. Къде очакваш, че ще си?

— Нямам представа. До август има още осем месеца.

— Кое е най-хубавото място, където си служил?

Усмихнах се. Отговорих същото, както всеки път, когато ми задават този въпрос:

— Тук. Където съм в момента.

— Нищо, че Уилард ти духа във врата?

— Уилард не ме засяга. Той ще си иде много преди мен.

— А защо изобщо е тук?

Размърдах се на седалката.

— Брат ми смята, че подражават на корпорациите. Некадърници като Уилард не са обременени със статуквото.

— Значи пращат тук някакъв тип, обучен да съставя алгоритми за потребление на гориво, и за една седмица на главата му се стоварват двама убити военнослужещи. А той не иска да разследва нито единия, нито другия случай.

— Човекът не е с остаряло мислене — отвърнах. — Трябва да се върви напред. Да се гледа голямото.

Съмър се усмихна. Свърна в отклонението за Грийн Вали с голяма скорост, без да отделя крак от педала.

 

 

Полицейското управление на Грийн Вали се намираше на север, малко извън градчето. Сградата се оказа по-голяма, отколкото бях очаквал, но същото можеше да се каже и за самото градче. След красивия център, който вече бяхме виждали, на север се простираше зона от търговски и промишлени обекти, стигаща почти до Сперивил. Участъкът изглеждаше достатъчно голям за двайсет-трийсет полицаи. Самата сграда беше проектирана както повечето сгради върху евтина земя — ниска и разлята, с едноетажен централен корпус и две крила под прав ъгъл. Фасадите бяха от бетон, но оформени като каменна зидария. Отпред имаше ливада с кафеникава трева; от двете страни — паркинги. Знамето на пилона висеше безжизнено в неподвижния въздух. Целият комплекс изглеждаше някак излишно помпозен и същевременно поизбелял от силното слънце.

На десния паркинг намерихме празно място между две бели патрулни коли. Слязохме от шевролета и под ярките лъчи се запътихме към входа, влязохме и попитахме дежурния за детектив Кларк. Човекът се обади по вътрешния телефон и посочи към лявото крило на сградата. Минахме по един неугледен коридор и се озовахме в помещение с размери на баскетболно игрище. Това беше отделението на детективите. В преграденото с шперплатова стена преддверие бяха наредени четири стола за посетители, а до стъклената портална врата имаше секретарско бюро. Встрани зад вратата беше кабинетът на началника, а останалото помещение беше заето от три двойки черни бюра, долепени едно до друго, покрити с разхвърляни папки и телефони. Покрай стените бяха наредени метални шкафове. Прозорците бяха немити от години; щорите на повечето бяха увиснали и изпочупени.

Секретарското бюро беше празно. В помещението се виждаха само двама детективи, и двамата със спортни сака от туид, и двамата седнали с гръб към нас. Единият беше Кларк. Говореше по телефона. Издрънчах с резето на вратата. И двамата се обърнаха едновременно. Кларк ни погледна изненадано, после ни махна да влезем. Придърпахме по един стол и седнахме от двете страни на бюрото. Той продължаваше да говори по телефона. Седяхме и чакахме. За да убия времето, се поогледах. Кабинетът на началника беше със стъклени стени от кръста нагоре. Вътре имаше огромно бюро. Зад бюрото нямаше никого. Но върху плота ясно се виждаха две гипсови отливки, много прилични на онези, които бе направил нашият патоанатом. Не станах да ги разгледам отблизо. Стори ми се неучтиво.

Кларк приключи разговора. Затвори телефона и си отбеляза нещо върху голям жълт бележник. После изпусна шумно въздух и избута стола си назад, за да е с лице и към двама ни. Не каза нищо. Явно разбираше, че не сме дошли просто на гости. Но не се решаваше да ни запита направо дали имаме нещо за него. Не искаше да изглежда глупаво, ако отречем.

— Минавахме оттук и решихме да се отбием — казах.

— Хубаво — отвърна той.

— Трябва ни малко помощ — продължих аз.

— Каква по-точно?

— Чудим се дали не би могъл да ни дадеш бележките си за лоста. Вече не ти трябват. След като си разкрил твоя случай.

— Бележки ли?

— От проверката на железарските магазини. Рекохме си, че ще спестим време, ако продължим оттам, докъдето си стигнал.

— Можех да ви ги пратя по факса.

— Сигурно са много. Не искахме да те затрудняваме.

— Можеше да ме няма.

— Ние, така или иначе, минавахме оттук.

— Хубаво — повтори той. — Бележките за лоста значи. — Завъртя се на стола си, стана и пристъпи към един от шкафовете. Върна се със зелена папка, дебела колкото показалец. Пусна я на бюрото. Тя тупна с глух звук върху плота. — Успех — рече той и седна.

Кимнах на Съмър и тя вдигна папката. Отвори я. Беше пълна с хартии. Тя ги запрелиства и направи гримаса. Подаде ми папката. Вътре имаше безкраен списък от магазини, разпръснати по цялата територия между Ню Джързи и Северна Каролина. С имена, адреси и телефонни номера. Срещу стотина от тях имаше отметки. Срещу останалите около четиристотин нямаше такъв знак.

— Трябва да внимавате — каза Кларк. — На някои места му викат лост, на други щанга. Постарайте се да им обясните за какво точно става дума.

— Различни размери ли имат?

— Най-различни. Нашият е от големите.

— Може ли да го видя? Или е в склада за веществените доказателства?

— Не става дума за доказателство — отвърна Кларк. — Това не е истинското оръжие. Просто идентична мостра, която сме взели назаем от магазина в Сперивил. Не може да послужи пред съда.

— Отговаря ли на гипсовите отливки?

— Абсолютно — отвърна той. После отново стана, отиде в кабинета на началника и взе отливките от бюрото. Държеше по една във всяка ръка и ги постави на своето бюро. Много приличаха на нашите. Позитив и негатив, също като при нас. Главата на мисис Креймър беше много по-малка от тази на Карбоун, затова лостът бе засегнал по-малка част от обиколката й. Така че отпечатъкът от смъртоносната рана беше по-къс, но не по-малко дълбок и зловещ.

Кларк вдигна отливката и прокара пръст по вдлъбнатината.

— Страхотен удар — каза той. — Търсим висок мъж, много силен, десняк. Да си виждал някого, който отговаря на описанието?

— Виждам един всеки път, като погледна в огледалото.

Отливката от смъртоносното оръжие също беше по-къса от нашата. Извън това беше почти същата. С малки грапавини и мехурчета в гипса, но иначе инструментът беше прав, гладък и изглеждаше брутално ефикасен.

— Може ли да видя самия лост? — запитах аз.

— Разбира се. Кларк се наведе и отвори едно чекмедже на бюрото си. Отдръпна се, за да не ми пречи. Надникнах напред и видях същия железен лост, както предишната сутрин. Със същата форма, същите очертания, същия цвят, същия размер, същите завити краища, същото осмоъгълно сечение. Същата лъскава черна боя, същата прецизност на изработката. Беше абсолютно идентичен във всяко отношение с лоста, който бяхме оставили в моргата на Форт Бърд.

 

 

Качихме се на колата и изминахме петнайсетте километра до Сперивил. От списъка на Кларк намерихме адреса на железарския магазин. Беше едва на петия ред, понеже се намираше много близо до Грийн Вали. Срещу неговия телефонен номер нямаше отметка. Но с молив беше написано: Не отговаря. Предположих, че през последните дни собственикът се е занимавал със стъклари и застраховки и хората на Кларк може би са щели да му се обадят повторно, ако междувременно не бяха излезли резултатите от криминалния полицейски архив.

Сперивил не беше голям град, затова решихме да го обиколим с колата, за да открием адреса. Трябваше да минем три пъти по главната улица, докато забележим табелката с името на пряката, където беше железарският магазин. Табелката сочеше към сляпа тясна уличка. Провряхме се между два реда дървени къщи и стигнахме до вътрешно дворче, в дъното на което беше магазинът. Приличаше на едноетажна плевня, боядисана така, че да наподобява градска къща. На фасадата имаше стара метална табела, върху която беше изписано фамилно име. По нищо не личеше да е част от верига. Най-обикновено американско семейно магазинче, оцеляло през превратностите на икономически спадове и възходи.

Мястото беше идеално за среднощен обир. Тихо, усамотено, невидимо за минувачите по главната улица, без втори етаж, на който да живее някой. Вляво имаше витрина, а вдясно от нея — остъклена входна врата, като продължение на витрината. Разделяше ги само рамката. В стъклото на витрината зееше дупка с формата на полумесец, временно запушена с шперплат, старателно изрязан до нужния размер. Предположих, че дупката е пробита с ритник. Беше близо до вратата. Представих си, че достатъчно висок мъж е можел да бръкне през отвора и да свали резето. Трябвало е просто да се протегне и да извие силно ръка, за да не закачи дрехата си на стъклото. Представих си го долепил лява буза до студеното стъкло, задъхан, опипваш в тъмното вратата, за да намери резето.

Паркирахме точно пред магазина. Слязохме от колата и цяла минута разглеждахме витрината. Беше пълна със стока. Но от този, който я беше подредил, нямаше да излезе аранжор на Пето Авеню. Витрината беше наредена без въображение. Без замисъл. Всичко беше просто наслагано едно до друго върху ръчно сковани лавици. На всеки артикул имаше етикет с цената. Витрината сякаш казваше: Това имаме. Ако ви трябва, влезте и си го купете. Иначе стоката изглеждаше качествена. Между артикулите имаше някои доста странни предмети. Нямах представа за какво служат. Не разбирах много от сечива и инструменти. Самият аз бях използвал само ножове, и то рядко. Но си дадох сметка, че собственикът подбира старателно нещата, които продава.

Влязохме. На вратата имаше обикновено звънче, което дрънна при отварянето. Простата логика и редът, които бяхме забелязали на витрината, се възпроизвеждаха и вътре. Навсякъде изрядно подредени стелажи, лавици и кошове. Подът беше от широки чамови дъски. Зад тезгяха стоеше възрастен мъж, някъде между шейсет и седемдесетгодишен. Бе чул звънеца и гледаше към нас. Среден на ръст, слабичък, леко прегърбен. С кръгли очила и сива плетена жилетка. Очилата му придаваха вид на интелектуалец, който не е докосвал по-голям инструмент от миниатюрна отвертка. На човек, който вместо да продава сечива и железария, би бил далеч по на място в някой университет, за да преподава историята на техния дизайн, производство и усъвършенстване.

— Какво обичате? — запита той.

— Дошли сме във връзка с откраднатия железен лост — казах аз. — Или щанга, както може би се нарича по тия места.

Той кимна.

— Лост е добре. Щанга ми звучи неточно.

— Е, добре, дошли сме във връзка с откраднатия лост.

Той се усмихна.

— Вие сте от войската. Да не е обявено военно положение?

— Водим паралелно разследване — каза Съмър.

— От военната полиция ли сте?

— Да — отвърна Съмър и ни представи с имената и чиновете ни. В отговор той ни каза своето име, което съответстваше на табелата над вратата.

— Нужна ни е малко обща информация — казах аз. — За пазара на железни лостове.

Изражението му показваше, че темата го интересува, без да го вълнува особено. Все едно да разпитваш някой съдебен лекар за пръстови отпечатъци, вместо за ДНК. Лично аз имах впечатлението, че железните лостове са спрели да се развиват преди доста време.

— Откъде да започна? — запита той.

— Например колко различни вида има?

— Десетки — отвърна той. — В страната има поне шест фирми, с които бих търгувал. И много други, с които не бих.

Огледах се.

— Понеже винаги продавате само най-доброто?

— Именно — каза той. — Не мога да се състезавам с големите вериги само по цената. Затова предлагам най-качественото.

— Заели сте добра пазарна ниша.

Той отново кимна.

— Най-евтините железни лостове се внасят от Китай — каза той. — Там ги произвеждат в големи серии от чугун, ковано желязо, нискокачествена стомана. Те изобщо не ме интересуват.

— Какво ви интересува тогава?

— Внасям известен брой титанови лостове от Европа — каза той. — Много скъпи, но и много здрави. И най-важното, изключително леки. Специално разработени за полицаи и пожарникари. Или за подводна работа, където има опасност от корозия. Или за други цели, където е необходимо нещо малко, леснопреносимо и изключително издръжливо.

— Само че откраднатият лост не е от тях.

Старецът поклати глава.

— Не, титановите лостове са за специалисти. Другите видове, които предлагам, са за по-широка публика.

— И какви са те?

— Магазинът ми е малък — каза той. — Затова подбирам много внимателно стоката, която предлагам. Което, от една страна, може да е бреме, но, от друга, е много приятно, понеже изборът разкрепостява. Това са решения, които вземам съвсем сам. Така че като става дума за лостове, моят избор на материал е високовъглеродна хромова стомана. После възниква въпросът: дали да бъде еднократно или двойно темперирана? Личното ми предпочитание е за двойно темперираната заради по-високата якост. А накрайниците трябва да са тънки, за удобство, следователно трябва да са отделно закалени, за безопасност. Това при определени ситуации би могло да спаси човешки живот. Представете си, че работите на висока подпокривна греда и внезапно ви се строши накрайникът. Като нищо ще паднете.

— Вероятно — казах аз. — Значи лостовете трябва да са от подходяща стомана, двойно темперирани, с отделно закалени накрайници?

— Всъщност един-единствен път направих компромис с такъв артикул. Предпочитаният от мен производител не изработваше лостове с дължина под четирийсет и пет сантиметра. Докато на мен ми трябваше трийсетсантиметров лост.

Сигурно сме го изгледали неразбиращо, защото той поясни:

— За разковаване на подпокривни напречници. Ако работите в пространство с размери четирийсет на четирийсет сантиметра, не можете да използвате четирийсет и пет сантиметров лост, нали?

— Сигурно — съгласих се аз.

— Така че аз поръчвах трийсетсантиметрови лостове с половин цол дебелина, макар че бяха само еднократно темперирани. Мисля, че вършеха работа. Имам предвид по отношение на здравината. При трийсетсантиметрово рамо силата на човешката ръка не е достатъчна, за да го пречупи.

— Ясно — казах аз.

— Извън този конкретен артикул и специализираните титанови лостове всичко останало поръчвам само от една много стара фирма в Питсбърг на име „Фортис“. Те произвеждат два модела по мои спецификации. Единият е дълъг четирийсет и пет сантиметра, другият деветдесет. И двата са с напречно сечение три четвърти цол. От високовъглеродна двойно темперирана хромова стомана, с отделно закалени накрайници, с покритие от висококачествена боя.

— И са ви откраднали точно един деветдесетсантиметров?

Той ме изгледа, сякаш бях ясновидец.

— Детектив Кларк ни показа мострата, която сте му заели.

— Сега разбирам — каза той.

— Искате да кажете, че деветдесетсантиметровият стоманен лост на „Фортис“ със сечение три четвърти цол е рядък артикул?

Старецът направи гримаса, сякаш беше леко разочарован от моята несхватливост.

— Продавам по един годишно — каза той. — Максимум два, ако имам късмет. Това е скъп инструмент. А и хората все по-малко ценят истинското качество. Като пословичната свиня и кладенчовата вода, бих казал.

— Навсякъде ли е така? — запитах.

— Навсякъде?

— Имам предвид и в останалите магазини в областта. По отношение на инструментите на фирмата „Фортис“.

— Съжалявам — каза той. — Може би не се изразих достатъчно ясно. Тези лостове се произвеждат специално за мен. По мой проект и спецификации. Те са уникати.

Изгледах го невярващо.

— Произвеждат ги специално за вашия магазин?

Старецът кимна.

— Една от привилегиите на независимостта.

— Уникати в буквалния смисъл?

Той отново кимна.

— Единствени в целия свят.

— Кога продадохте за последен път такъв лост?

— Преди около девет месеца.

— Боята изтрива ли се с времето?

— Разбирам какво ме питате — каза старецът. — И отговорът е: да. Ако сте открили лост, който изглежда съвсем нов, той положително е откраднатият навръх Нова година.

 

 

Взехме назаем образец за сравнение — същия, какъвто имаше и детектив Кларк. По матовата черна повърхност на метала блестяха микроскопични капчици машинно масло; в средата беше увит с мека хартиена кърпа за хващане. Положихме го внимателно като трофей върху задната седалка на шевролета. След това обядвахме в колата. Хамбургери, взети от едно крайпътно заведение на стотина метра от железарския магазин.

— Какви три нови факта установихме? — запитах Съмър.

— Първо, че мисис Креймър и Карбоун са убити с едно и също оръжие. Второ, че ще се побъркаме окончателно, докато установим връзката между двете убийства.

— И трето?

— Не се сещам.

— Третото е, че нашият човек е познавал доста добре Сперивил. Ти можеш ли да откриеш това магазинче в тъмна нощ, и то когато бързаш, освен ако не познаваш града?

Тя погледна през предното стъкло. Входът на тясната уличка едва се различаваше между сградите. Но пък ние вече знаехме, че е там. Освен това беше посред бял ден.

Съмър затвори очи.

— Да се съсредоточим върху оръжието — каза тя. — Да забравим всичко друго. Представи си го. Специално изработен лост. Уникален в света. Задигнат от онази уличка. Озовава се в Грийн Вали в два след полунощ на първи януари. Оттам във Форт Бърд, в девет вечерта на четвърти. Пропътувал е известно разстояние. Знаем точно къде е започнало пътуването, знаем и къде е завършило. Не знаем къде е бил междувременно, но сме сигурни, че е минал през една определена точка. През главния портал на Форт Бърд. Не знаем точно кога, но че е минал, в това няма съмнение.

Съмър отвори очи.

— Трябва да се върнем в базата — каза тя. — Да прегледаме отново порталната книга. Лостът е преминал през портала най-рано в шест сутринта на първи януари, защото Форт Бърд е на четири часа път от Грийн Вали. А на излизане най-късно в осем вечерта на четвърти януари. Това е един промеждутък от осемдесет и шест часа. Трябва да проверим в порталната книга кой е влизал и излизал от базата тогава. Защото се знае със сигурност, че лостът е минал през портала, както и че е бил пренесен от някого.

Не казах нищо.

— Съжалявам — добави Съмър. — Ще са доста имена.

 

 

Чувството, че сме като ученици, избягали от клас, отдавна ни беше напуснало. Излязохме отново на шосето и потеглих на изток, като търсехме магистрала 95. На кръстовището поехме на юг към Форт Бърд. Към Уилард, който звънеше по телефона. Към разярения отряд „Делта“. Малко преди щатската граница пак се мушнахме под пелената от плътни сиви облаци. Небето притъмня. Съмър включи фаровете. Минахме покрай полицейския участък, който този път се падаше от другата страна на шосето. Покрай мястото, където бяха открили куфарчето на Креймър. Покрай паркинга на километър и половина по-нататък. Магистралата направи широк завой и се опъна в посока изток-запад. Отклонихме се от нея на детелината при хотела на Креймър. Мотелът остана назад, а ние бързо изминахме останалите петдесет километра до портала на Форт Бърд. Дежурният полицай ни отметна точно в 19:30. Аз му поисках вписванията за периода от 06:00 часа на първи януари до 20:00 на четвърти януари. Казах му, че очаквам да получа незабавно в кабинета си копия за тези осемдесет и шест часа.

 

 

В кабинета ми беше тихо. Нямаше я сутрешната телефонна атака. Сержантката с детето отново беше дежурна.

Изглеждаше уморена. Помислих си, че едва ли успява да се наспи. Работеше по цели нощи, а през деня сигурно се занимаваше с малкия. Тежък живот. На машината се правеше кафе. Казах си, че и двамата се нуждаем от ободряване. Може би тя повече от мен.

— В „Делта“ са станали неспокойни — каза ми, като влязох. — Знаят, че сте арестували българина.

— Не съм го арестувал. Само му зададох няколко въпроса.

— Те не изглеждат особено склонни да видят разликата. Идваха да ви търсят разни хора.

— Въоръжени ли бяха?

— Не е нужно да са въоръжени. Трябва да им наложите забрана да напускат помещенията. Имате право. Вие сте изпълняващият длъжността командир на военната полиция в базата.

Поклатих глава.

— Нещо друго?

— Полковник Уилард каза да му се обадите до полунощ, иначе щял да ви пише самоотлъчка. Каза да ви предам, че не се шегува.

Кимнах. Не беше зле като следващ ход. Едно обвинение в самоотлъчка срещу подчинен щеше да се отрази добре на командира. Нямаше да го накара да изглежда смешен, като човек без авторитет. Едно обвинение в самоотлъчка си оставаше винаги за сметка на подчинения.

— Друго? — запитах отново аз.

— Санчес поиска десет-шестнайсет — каза сержантката. — До Форт Джаксън. А брат ви се обади отново.

— Остави ли съобщение?

— Не.

— Добре — казах аз.

Влязох и седнах зад бюрото. Вдигнах телефона. Съмър застана до картата. Прокара пръсти по кабарчетата: от Вашингтон до Сперивил, от Сперивил до Грийн Вали, накрая от Грийн Вали до Форт Бърд. В същото време аз набрах номера на Джо. Той вдигна на второто позвъняване.

— Говорих с мама — каза той. — Още се държи.

— Тя каза скоро, Джо. Това не значи, че се нуждае от денонощно бдение.

— Ще стане по-скоро, отколкото мислим. Или отколкото ни се иска.

— Как ти се стори?

— Гласът й трепереше.

— А ти как си?

— Горе-долу — отвърна той. — Ти?

— Годината ми започна доста кофти.

— Твой ред е да й се обадиш.

— Ще й се обадя — обещах. — До няколко дни.

— Още утре — настоя Джо и затвори.

Седях неподвижно една минута. После почуках по вилката, за да освободя линията, и помолих сержантката да ме свърже със Санчес. В Джаксън. Зачаках с допряна до ухото слушалка. Съмър стоеше права и ме гледаше.

— Денонощно бдение ли?

— Всеки момент трябва да й свалят гипса — казах аз. — Тя няма търпение.

Съмър ме изгледа още веднъж, после се обърна към картата. Аз поставих телефона на високоговорител и положих слушалката на бюрото. По линията се чу припукване и след миг гласът на Санчес:

— Досега се разправях с полицията в Кълъмбия за колата на Брубейкър.

— Още ли не са я открили? — запитах.

— Не — отвърна той. — Нито пък се опитват да я открият. Което ми се струва малко странно. Затова ги тормозя.

— Е, и?

— Току-що изплюха камъчето.

— Тоест?

— Брубейкър не е убит в Кълъмбия — каза Санчес. — Трупът му просто е бил захвърлен там. Това е.