Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Enemy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 114 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
ultimat (2009)
Разпознаване и начална корекция
Ti6anko (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Врагът

Издателство „Обсидиан“, София, 2004

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954–769–066–3

История

  1. — Добавяне

2

Затворих телефона и забелязах листчето, което сержантката бе поставила на бюрото ми: Брат Ви се обади. Не остави съобщение. Сгънах го на две и го пуснах в боклука. После отидох в стаята си и поспах три часа. Събудих се петнайсет минути след зазоряване. Малко преди изгрев вече бях отново в мотела. На дневна светлина кварталът не изглеждаше кой знае колко по-привлекателен. На километри наоколо имаше само изоставени, потискащи сгради. И пълна тишина. Никой и нищо не помръдваше. Първата сутрин след Нова година е може би най-спокойното време в което и да било населено място по света. Шосето беше пусто. И в двете посоки не се виждаха никакви коли.

Закусвалнята до бензиностанцията беше отворена, но празна. На рецепцията на мотела нямаше никой. Тръгнах покрай редицата стаи и стигнах до предпоследната. До стаята на Креймър. Вратата беше заключена. Застанах с гръб към нея и се опитах да си представя, че съм проститутка, чийто клиент току-що е умрял. Избутала съм го встрани, облякла съм се набързо, грабнала съм куфарчето му и сега се опитвам да го отмъкна. Какво бих направила? Самото куфарче не ме интересува. Искам парите в портфейла, може би и картата „Америкън Експрес“, следователно ще го преровя, ще грабна парите и картата, а куфарчето ще изхвърля начаса. Но къде щях да направя това?

Най-добре би било в самата стая. По една или друга причина обаче не го правя. Може да съм изпаднала в паника. Може да съм в шок, обхваната от смъртна уплаха, и единствената ми цел е да се махна по-бързо. Та ако не в стаята, къде другаде? Погледът ми се спря върху стриптийз бара насреща. Може би като проститутка и без това ще отида натам. Може би там ми е работното място. Само че едва ли мога да се появя в бара с куфарче в ръка. Колежките ми ще забележат, понеже и без това имам голяма ръчна чанта. Проститутките винаги са с големи чанти. Имат твърде много реквизит, който разнасят със себе си. Презервативи, разни лосиони за масаж, евентуално пистолет или сгъваем нож, понякога дори машинка за вземане на отпечатъци от кредитна карта. По това най-лесно се познава една проститутка. Просто се оглеждате за жена, облечена така, сякаш отива на бал, а чантата й голяма и издута, като да е тръгнала на излет.

Погледнах наляво. Може би ще свия зад мотела. Отзад ще е по-спокойно. Наистина, всички прозорци гледаха нататък, но пък е било нощ и е можело да се очаква, че завесите ще са спуснати. Така че аз завих вляво и пак вляво и се озовах в нещо като правоъгълен заден двор срещу прозорците на стаите, широк пет-шест метра и покрит с изсъхнали буренаци. Представих си, че крача бързо, после се спирам в най-тъмната сянка и огшпом ровя из куфарчето. Намирам каквото търся и захвърлям куфарчето в мрака. Можех като нищо да го запокитя на десетина метра.

Застанах където би могла да е стояла проститутката и мислено очертах една четвърт от кръга. Това се равняваше на около петнайсет квадратни метра, които трябваше да огледам педя по педя. Земята беше камениста и почти замръзнала през нощта. Намерих какво ли не. Боклук, игли от спринцовки, свити от станиол лули за пушене на крек, тас от джанта на буик, колелце от скейтборд. Но не и куфарче.

В дъното на двора имаше дървена ограда. Беше висока около метър и осемдесет. Набрах се на ръце и погледнах оттатък. Зад оградата имаше още един буренясал каменист правоъгълник. Също без куфарче в него. Прескочих оградата и продължих да крача, докато не излязох от задната страна на рецепцията. Имаше прозорче от грапаво стъкло, вероятно на тоалетната за персонала. Под прозорчето на ниска купчина бяха натрупани дузина бракувани климатици, всичките ръждясали. Сигурно се въргаляха на това място с години. Отново свих вляво и излязох на буренясала чакълена площадка с контейнер за боклук по средата. Отворих капака. Беше три четвърти пълен. Но куфарче нямаше.

Пресякох улицата, преминах през пустия паркинг и спрях пред бара. Беше притихнал и заключен. Неоновите надписи бяха угасени, нагънатите им стъклени тръбички изглеждаха мъртви и изстинали. Барът имаше отделен контейнер за боклук, поставен отпред на паркинга, близо до стената. Приличаше на паркирана кола. И в него нямаше куфарче.

Надникнах в закусвалнята. Беше все така празна. Огледах пода около масите и пейките в сепаретата. Надникнах и в преградката зад касовия апарат. Там имаше кашон с два-три изоставени чадъра. Но никакво куфарче. Влязох в дамската тоалетна. Дами нямаше. Куфарче също.

Погледнах часовника си и се върнах в бара. Трябваше да задам някому няколко въпроса. Но до отварянето на заведението оставаха цели осем часа. Обърнах се и през улицата погледнах към мотела. На рецепцията все така нямаше никого. Реших да се върна в хъмъра. Тъкмо тогава по радиото се разнесе команда 10–17. Връщай се в базата. Потвърдих, запалих големия дизелов двигател и подкарах право към Форт Бърд. По шосето нямаше движение и стигнах за по-малко от четирийсет минути. Червената кола на Креймър беше на паркинга. Зад бюрото пред кабинета, който не беше мой, седеше нов човек. Ефрейтор. Дневната смяна. Дребен, мургав човек, с вид на луизианец. Със сигурност имаше френска кръв. Хората с френска кръв ги познавам отдалеч.

— Брат ви отново се обади — каза той.

— Каза ли нещо?

— Не каза.

— Че защо това десет-седемнайсет?

— Полковник Гарбър поиска десет-деветнайсет.

Усмихнах се. В армията човек може да прекара целия си живот, без да каже нещо повече от 10-това или 10-онова. Понякога ми се струваше, че и аз правя така. Десет-деветнайсет е искане за връзка по телефона или по радиостанцията. Не толкова сериозно, колкото десет-шестнайсет, т.е. връзка по обезопасена фиксирана телефонна линия. Полковник Гарбър поиска 10–19 означава чисто и просто: Гарбър каза да му се обадиш. Някои части на военната полиция постепенно свикваха да говорят и английски, но тази във Форт Бърд очевидно отлагаше момента.

Влязох в чуждия кабинет и първото нещо, което видях, беше куфарът на Креймър, подпрян на стената; отстрани имаше кашонче с обувките, фуражката и бельото му. Униформата си беше все така на трите закачалки. Бяха поставени една до друга в шкафа за дрехи. Седнах зад чуждото бюро и набрах номера на Гарбър. Докато слушах мъркащия сигнал, се запитах какво ли иска от мен брат ми. Чудех се как е успял да ме открие. Та само допреди шейсет часа аз бях още в Панама. А преди това — къде ли не по света. Явно беше положил сериозни усилия да ме издири. Значи важно му е било. Взех молив и написах Джо върху листче хартия. После го подчертах с две линии.

— Да? — чух в ухото си гласа на Лион Гарбър.

— Тук е Ричър — казах аз. Погледнах часовника на стената. Показваше малко след девет сутринта. Самолетът на Креймър за „Ел Ей Интърнашънъл“ тъкмо бе излетял.

— Инфаркт е било — каза Гарбър. — Няма съмнение.

— В „Уолтър Рийд“ са пипали доста бързо.

— Все пак беше генерал.

— Но със слабо сърце.

— Със слаби артерии всъщност. Тежка артериосклероза, довела до фатална фибрилация на миокарда. Така поне казват от болницата. И аз им вярвам. Сигурно е станало в момента, когато курвата си е свалила сутиена.

— Не е носил със себе си никакви таблетки за сърце.

— Може сам да не си е знаел диагнозата. Със сърцето е така, до един момент нищо ти няма, после изведнъж вземеш, че се гътнеш. Във всеки случай няма грешка. Дори да е възможно фибрилация да се симулира с токов удар, няма как да се симулират четирийсет години плаки в артериите.

— Има ли основание да се тревожим за външна намеса?

— КГБ би могло да има интерес — отвърна Гарбър. — Креймър и неговите танкове са най-голямата тактическа заплаха за Червената армия в Европа.

— Тъкмо сега Червената армия си има други проблеми.

— Все още е рано да се каже дали е временно или завинаги.

Не отговорих. По линията настана тишина.

— Няма да допусна който и да било друг да си навира носа в тази история — рече Гарбър. — Заради особените обстоятелства. Нали разбираш?

— Е, и?

— Ще трябва ти да се заемеш с вдовицата — продължи Гарбър.

— Аз? Че тя не е ли в Германия?

— Във Вирджиния си е. За празниците. Имат там къща.

Той ми продиктува адреса и аз го записах на същото листче хартия, където бях подчертал два пъти Джо.

— Има ли някой при нея?

— Нямат деца. Значи сигурно е сама.

— Добре — рекох аз.

— Тя още не знае — каза Гарбър. — Доста време ми отне да я издиря.

— Да водя ли свещеник?

— Той не е загинал в бой. Можеш да вземеш някоя жена. Може мисис Креймър да е от онези, дето обичат да се прегръщат.

— Добре.

— Спести й подробностите, разбира се. Пътувал е за Форт Ъруин, и толкова. Починал е в крайпътен хотел. Това ще е официалната информация. Засега само ти и аз знаем повече и смятам така да си остане и занапред. Предполагам, че ще се наложи да посветиш спътницата си. Мисис Креймър може да я разпитва, та трябва да сте в синхрон. Какво мислиш за местната полиция? Дали оттам ще изтече нещо?

— Човекът, с когото съм във връзка, е бивш морски пехотинец. Той ги разбира тия неща.

— Semper fi[1] — подхвърли Гарбър.

— Още не съм открил куфарчето — казах аз.

По линията отново настана тишина.

— Най-напред се оправи с вдовицата — рече накрая Гарбър. — После продължавай да го търсиш.

 

 

Наредих на ефрейтора от дневната смяна да премести вещите на Креймър от кабинета в личната ми стая. Държах да бъдат на сигурно място. В един момент вдовицата може би щеше да ги поиска. А в голяма база като Форт Бърд се случва да изчезнат неща, което би било доста неудобно. После отидох до офицерския клуб с надеждата да открия колеги от военната полиция, седнали на закуска или ранен обяд. Военните полицаи обикновено се държат здраво един за друг, далеч от всички останали, понеже се ползват с всеобща омраза. Открих групичка от четирима — двама мъже и две жени. Всички бяха със стандартна бойна униформа с горски десен, уставното облекло на служещите в базата. Едната от жените беше с чин капитан. Ръката й беше в гипс. Хранеше се с мъка. Сигурно нямаше да й е лесно да шофира. Другата имаше върху реверите си нашивки на лейтенант, а на табелката с името й пишеше Съмър. Изглеждаше на двайсет и пет-шест, дребничка и стройна. Кожата й беше в същия цвят като махагоновата маса, на която се хранеха.

— Лейтенант Съмър — казах аз.

— Да, сър?

— Честита Нова година.

— И на вас, сър.

— Заета ли сте днес?

 

 

— С общи задачи, сър.

— Добре, чакам ви отпред след трийсет минути. С парадна униформа, ще прегръщате вдовица.

 

 

Самият аз облякох парадна униформа, обадих се в автопарка и поръчах обикновена кола с четири врати. Нямах желание да се возя на хъмър чак до Вирджиния. Прекалено е шумен и неудобен. Един редник ми докара нов масленозелен шевролет. Подписах се за колата, закарах я пред щаба и зачаках.

Лейтенант Съмър се появи точно в средата на двайсет и осмата минута от определените й трийсет. Огледа се за миг и тръгна право към колата. Изглеждаше твърде добре. Беше ниска, наистина, но се движеше с естествена грация. Като онези модели, които са по метър и осемдесет, само че в миниатюра. Слязох от колата, оставих шофьорската врата отворена и я пресрещнах на тротоара. На куртката й имаше значка на отличник стрелец с малки висулки за карабина, малокалибрена пушка, автоматична карабина, пистолет, малокалибрен пистолет, картечница и картечен пистолет. Когато стигна до мен, тя се закова на място и уставно отдаде чест.

— Сър, лейтенант Съмър се явява по ваша заповед!

— Спокойно — казах аз. — Свободна форма на обръщение. Викай ми или Ричър, или нищо. И не ми отдавай чест. Не си падам по това.

Съмър замълча, но видимо се отпусна.

— Става — рече тя.

Отворих предната дясна врата и понечих да се кача в колата.

— Аз ли ще карам? — запита тя.

— Почти цяла нощ не съм мигнал.

— Кой е починалият?

— Генерал Креймър — казах аз. — Голяма клечка в бронетанковите войски в Европа.

Тя отново замълча за миг. После запита:

— А какво е правил тук? Ние сме пехота.

— Просто е минавал — отвърнах аз.

Съмър седна зад волана и премести седалката докрай напред. Нагласи огледалата. Аз блъснах моята седалка назад и се опитах да се наместя колкото се може по-удобно.

— Накъде? — запита тя.

— Към Грийн Вали, Вирджиния — казах. — Около четири часа път, предполагам.

— Там ли е вдовицата?

— Временно, за празниците.

— И ние първи ще й съобщим новината? Един вид: честита Нова година, госпожо, а между другото вашият съпруг току-що почина…

Кимнах.

— Блазе ни — рекох аз. Но иначе не се притеснявах особено. Генералските съпруги са железни. Те или са прекарали последните трийсет години, бутайки партньора си в живота по хлъзгавата стълбица на кариерата, или трийсет години са понасяли боклука, който им е падал в лицето, докато съпругът сам се е катерил нагоре. Така или иначе, трудно може да се намери нещо, което да ги уязви. В повечето случаи генералската съпруга е по-корава от самия генерал.

Съмър свали кепето си и го хвърли на задната седалка. Косата й беше много късо подстригана. Почти обръсната. Имаше деликатен череп и приятни скули. И гладка кожа. Харесваше ми. Караше страхотно бързо. Това поне беше очевидно. Едва бе закопчала колана си, и така даде газ на шевролета, сякаш тренираше за световната купа.

— Нещастен случай? — запита тя.

— Инфаркт — отвърнах. — Запушени артерии.

— Къде? В общежитието за командировани?

Поклатих глава.

— В скапан мотел край града. С двайсетдоларова курва, затисната под него.

— Това последното няма да го казваме на вдовицата, нали?

— Не. Нито на нея, нито на когото и да било.

— А защо е минавал оттук?

— Защото не е бил командирован във Форт Бърд. Просто е сменял самолета. Първо Франкфурт — „Дълес“, оттам Вашингтон — „Ел Ей Интърнашънъл“. Отивал е на конференция във Форт Ъруин.

— Ясно — каза тя и се умълча.

Продължавахме напред. Вече се бяхме изравнили с мотела, но бяхме доста по на запад, отивахме право към магистралата.

— Моля за разрешение да говоря свободно — обади се по едно време тя.

— Разбира се — отвърнах аз.

— Това да не е изпит?

— Защо да е изпит?

— Вие не сте ли от Сто и десета специална част?

— Да — отвърнах.

— Подала съм молба.

— За сто и десета?

— Да — отвърна тя. — Може би правите тайна оценка.

— На какво?

— На мен — отвърна тя. — Като кандидат.

— Трябваше ми жена за партньор. В случай, че вдовицата е от ония, дето обичат да ги прегръщат. Избрах те наслуки. Капитанката със счупената ръка нямаше да може да кара. Освен това, ако всеки път при оценка на кандидати чакахме да умре по някой генерал, системата щеше съвсем да зацикли.

— Сигурно е така — отвърна тя. — Но се питам дали не очаквате от мен да почна да задавам всички очевидни въпроси.

— От всеки офицер на военната полиция очаквам да задава без подканяне очевидните въпроси, независимо дали е подал молба за Сто и десета или не.

— Добре, започвам тогава. Генерал Креймър е имал двайсетчасов престой в района на Вашингтон, искал е да си начеше крастата и не е имал нищо против да си плати за удоволствието. Защо обаче му е трябвало да идва чак дотук, за да го направи? Та това са колко? Петстотин километра?

— Четиристотин и осемдесет — уточних.

— При това на другия ден е трябвало да се връща.

— Разбира се.

— Е, защо?

— Ти ми кажи — рекох аз. — А ако измислиш нещо, за което не съм се сетил, ще те препоръчам за Сто и десета.

— Не можете. Не сте ми командващ офицер.

— Може пък и да съм ти — отвърнах. — Поне за тази седмица.

— Защо изобщо сте тук? Да не се е случило нещо, за което трябва да знам?

— И аз не знам защо съм тук — отвърнах. — По заповед. Това е всичко.

— Наистина ли сте майор?

— Последния път, като проверих, бях.

— Аз пък мислех, че следователите от Сто и десета са младши офицери. С цивилни дрехи, обикновено под прикритие.

— Обикновено.

— Че защо им е трябвало да ви пращат тук, като са можели да пратят лейтенант и да го издокарат като майор?

— Уместен въпрос — отбелязах. — Сигурно един ден ще открия отговора.

— Мога ли да попитам какво гласеше заповедта?

— Временно командирован като свръзка на коменданта на Форт Бърд.

— Комендантът не е в базата — каза тя.

— Разбрах. Бил е командирован навън в същия ден, когато аз съм пристигнал. Също временно.

— Значи вие сте изпълняващ длъжността?

— Както ти казах.

— Да, но свръзка на коменданта на военната полиция не е длъжност към специалната част.

— Мога да си представям, че е — отвърнах. — Аз също започнах в редовната военна полиция, като теб.

Съмър не отговори. Шофираше, без да отделя поглед от пътя.

— Този Креймър — подхванах аз, — защо му е притрябвало да блъска хиляда километра в двете посоки? Та това са дванайсет часа път от общо двайсетте, с които е разполагал. Само за да похарчи петнайсет долара за стая и двайсет за курва?

— Какво значение има! Инфарктът си е инфаркт, нали така? Искам да кажа, стига да няма съмнения по въпроса.

Поклатих глава.

— Аутопсията е направена в „Уолтър Рийд“.

— Значи няма значение къде и как е станало.

— Куфарчето му липсва.

— Разбирам — каза тя.

Видях я, че мисли. Очите й се присвиха, долните й клепачи се повдигнаха с част от милиметъра.

— Откъде знаете, че е имал куфарче? — запита тя.

— Не знам със сигурност. Но ти чувала ли си генерал да отива на конференция без куфарче?

— Не съм — отвърна тя. — Да не смятате, че проститутката му го е отмъкнала?

Кимнах.

— Засега това е работната ми хипотеза.

— Е, търсете тогава проститутката.

— И коя е тя според теб?

Клепачите й отново се присвиха.

— Няма логика — рече тя.

Кимнах отново.

— Именно.

— Има четири възможни причини Креймър да е решил да не отсяда в района на Вашингтон. Първо, може да е пътувал с колеги и да не е искал да се излага пред тях, водейки проститутка в стаята си. Като нищо са могли да я видят в коридора или да ги чуят през стените. Затова си е измислил извинение да отседне някъде другаде. Второ, и да е пътувал сам, вероятно е бил командирован на разноски на Министерството на отбраната и се е притеснил, че от рецепцията може да видят жената и да позвънят на „Уошингтън Поуст“. Случват се понякога и такива неща. Ето защо е предпочел да иде в някаква анонимна дупка и да плати в брой. Трето, дори и да не е харчил командировъчни пари, сигурно вече го познават по лице в големите градски хотели. Още една причина да е търсил анонимност далеч извън града. И четвърто, ако сексуалните му предпочитания са били от такова естество, че да не е могъл да открие подходяща услуга в указателя на Вашингтон, той не е имал нищо против да бие пътя, за да намери онова, което търси.

— Но?

— Първите три проблема могат да се решат с едно пътуване от петнайсет-двайсет километра, дори по-малко. В никакъв случай не и петстотин. Макар да допускам, че определени сексуални вкусове не могат да бъдат удовлетворени в град като Вашингтон, не виждам как това може да стане в пущинаците на Северна Каролина. Пък и такова нещо, дори да се намери, при всички случаи ще струва значително повече от двайсет долара.

— Тогава как си обясняваш отклонението от хиляда километра?

Тя не отговори. Продължи да шофира замислено. Затворих очи и не ги отворих цели четирийсет и пет минути.

— Познавал е жената — каза внезапно Съмър.

Отворих очи.

— Откъде?

— Някои мъже си имат любимки. Може да се познават от доста време. И той да се е влюбил в нея по някакъв начин. Случва се. Може да е било нещо като любовна афера.

— Че къде може да са се срещнали?

— Ами някъде тук!

— Форт Бърд е само пехота. А той е генерал от бронетанковите войски.

— Може да са имали съвместни маневри. Трябва да се направи справка.

Замълчах. Бронетанковите войски и пехотата непрекъснато провеждат съвместни маневри. Но за целта пехотинците отиват при танкистите, а не обратното. Много по-лесно се превозва жива сила през цял континент, отколкото танкове.

— Или пък са се запознали във Форт Ъруин — продължи Съмър. — В Калифорния. Може да е работила край Ъруин, после по някаква причина да е напуснала Калифорния, но понеже й е харесвало да се навърта край военни бази, да е дошла при Форт Бърд.

— Що за проститутка може да харесва военните бази?

— Такава, която се интересува главно от пари. Което може да се каже по принцип за всички проститутки. Военните бази подпомагат по най-различни начини местната икономика.

Не отговорих.

— Или пък може тя винаги да е работила край Бърд, но да е следвала пехотата при съвместни маневри в Ъруин. Понякога такива маневри продължават по месец-два. За какво й е да си седи тук без клиентела!

— Е, какво ти се струва най-вероятно? — запитах аз.

— Запознали са се в Калифорния — отвърна тя. — Положително Креймър е служил дълги години в Ъруин, макар и с прекъсвания. После тя се е преместила в Северна Каролина, но той толкова си е падал по нея, че щом е имал път към Вашингтон, се е отбивал да я навести.

— Значи тя едва ли е предлагала някаква специална услуга, не и за двайсет долара.

— Може пък той да не е имал нужда от специални услуги.

— Какво ще кажеш да питаме вдовицата?

Съмър се усмихна.

— Може просто да я е харесвал. Или тя нарочно да се е стараела, за да я хареса. Проститутките много ги бива в тия неща. Те обичат редовните клиенти. За тях е много по-лесно, ако познават мъжа.

Отново затворих очи.

— Е? — запита Съмър. — Измислих ли нещо, за което не се бяхте сетили?

— Не — отвърнах аз.

 

 

Заспал съм още преди да пресечем щатската граница, а се събудих почти четири часа по-късно. Просто главата ми се люшна настрани и се удари в прозореца, когато Съмър взе твърде бързо отклонението за Грийн Вали.

— Извинете — каза тя. — Редно е да се проследят телефонните разговори на Креймър. Може да й се е обадил предварително, за да му е подръка, когато пристигне. Едва ли е бил толкова път, ако не е бил сигурен, че ще я намери.

— Откъде би могъл да й позвъни?

— От Германия — каза тя. — Преди отпътуването.

— По-вероятно го е направил от някоя телефонна кабина на „Дълес“. Но ние ще проверим тази работа.

— Ние?

— Можеш да ми станеш партньорка.

Тя не отговори.

— Нещо като изпит — допълних аз.

— Толкова ли е важно?

— Вероятно не. Но може и да се окаже важно. Зависи от темата на конференцията. И от материалите, които е носел във връзка с нея. Може в куфарчето му да са се намирали стратегическите планове за целия европейски театър на бойните действия. Или някакви нови тактики, оценки на пропуски, всякакви строго секретни неща.

— Червената армия скоро ще свие знамената.

Кимнах.

— Притеснявам се повече за изчервените лица на някои хора, особено ако надушат медиите. Репортер намира секретни документи на боклука край стриптийз бар, представяш ли си какъв позор!

— Може би вдовицата знае. Не е изключено да го е обсъждал с нея.

— Няма как да я попитаме — казах аз. — За нея той е умрял в съня си, завит с одеялото до брадата, и всичко си е тип-топ.

Всякакви проблеми, които могат да възникнат на този етап, си остават между теб, мен и Гарбър.

— Гарбър ли?

— Да. Ти, аз и той.

Видях я как се усмихна. Случаят беше тривиален, наистина, но да работи по него заедно с Гарбър си беше истински късмет за една кандидатка за 110-а специална част.

 

 

Грийн Вали беше китно градче с къщички в колониален стил, излезли сякаш от пощенска картичка, а домът на семейство Креймър беше старинен, добре поддържан и се намираше в един от скъпите квартали. Представляваше пищна викторианска торта с ромбоидни керемиди на покрива и множество кулички и балкончета, боядисани в бяло, всичко това разположено в средата на четири-пет декара тучна ливада и заобиколено от величествени вечнозелени дървета. Самите дървета изглеждаха, сякаш някой най-внимателно бе подбирал местата им, което вероятно си беше истина и се бе случило поне преди стотина години. Отбихме до бордюра и зачакахме в колата, оглеждайки се наоколо. Не знам какво си мислеше Съмър в момента, но аз се наслаждавах на пейзажа, който за мен беше толкова типично американски, колкото изобщо може да бъде. Имам номер на социалната си осигуровка и същия син паспорт със сребърни букви като всички останали, но ако съберем местенията и командировките на баща ми и моите собствени, едва ли ми се събира да съм живял пет години в Щатите. Така че знам основните данни за страната, като например столиците на отделните щати или колко рекорда е поставил бейзболистът Лу Гериг, а също и някои факти, които се изучават в училищата, главно за конституционните поправки и значението на битката при Антитам, но не знам например колко струва литър прясно мляко или как се ползва обществен телефон, или как изглеждат и миришат различните населени места. Така че всеки път, когато ми се удаде случай, гледам да попивам колкото се може повече. А пък къщата на семейство Креймър си струваше поливането. Имаше лек ветрец, във въздуха се носеше аромат на дим от дърва, навсякъде цареше безметежната тишина на зимен следобед. Беше едно от онези места, на които човек си пожелава да живеят дядо му и баба му, за да им ходи на гости, да събира пожълтели листа, да пие ябълково вино през есента, а на лято да дойде отново, но този път за да закачи ремаркето с лодката за големия буик комби и да запраши към близкото езеро. Мястото ми напомняше на илюстрациите в онези книжки, които ми подаряваха за Коледа в Манила, Гуам или Сеул.

Докато не влязох вътре.

— Готови ли сме? — попита Съмър.

— Разбира се — отвърнах аз. — Хайде. Да приключим с вдовицата.

Съмър беше притихнала. Бях сигурен, че го е правила и преди. Аз също, и то неведнъж. Не беше особено забавно. Тя потегли от бордюра и насочи колата към алеята за гаража. Подкара бавно към входната врата и спря на три метра от нея. Отворихме едновременно вратите, едновременно излязохме на студа и едновременно си оправихме куртките. Шапките оставихме в колата. Ако мисис Креймър ни наблюдаваше отнякъде, това щеше да е първият сигнал за тревога. Да ти се появят двама военни полицаи на вратата е лош знак, а ако са и гологлави, е още по-лош.

В случая вратата беше боядисана в благородно убито червено, а входната площадка беше остъклена. Натиснах звънеца и зачакахме. Мина време. После още. Помислих си, че няма никой. Отново натиснах звънеца. Вятърът беше студен. И по-силен, отколкото ми се бе сторило отначало.

— Трябваше да се обадим предварително — каза Съмър.

— Нямаше как — отвърнах аз. — Не мога просто да й кажа: Моля ви, бъдете си вкъщи точно след четири часа, понеже имаме да ви съобщаваме нещо важно. Твърде издайнически звучи, не мислиш ли?

— Да измина толкова път, а да няма кого да прегръщам…

— Получи се малко като кънтри песен. Остава само да кажеш, че ти се е повредил пикапът и ти е умряло кучето.

Отново натиснах звънеца. Никаква реакция.

— Да се огледаме за кола — предложи Съмър.

Намерихме и кола в затворения двоен гараж, построен отделно от къщата. Виждаше се през прозореца — „Мъркюри Гранд Маркиз“, зелен металик, дълга като презокеански кораб. Идеалното возило за съпруга на генерал-майор. Нито нова, нито стара, достатъчно луксозна, без да е убийствено скъпа, с подходящ цвят, американска до последната бурмичка.

— Мислите ли, че е нейна? — запита Съмър.

— Вероятно — отвърнах. — Предполагам, че докато Креймър е станал подполковник, са карали форд. После са се прехвърлили на мъркюри. Очаквали са да получи третата звезда, за да помислят за линкълн.

— Колко тъжно.

— Смяташ ли? Не забравяй къде е бил снощи.

— А тя къде ли е? Да не би да е излязла на разходка?

Обърнахме се, вятърът ни продуха откъм гърбовете, а някъде зад къщата се затръшна врата.

— Била е на двора — каза Съмър. — Сигурно е работила нещо в градината.

— Никой не се занимава с градината си навръх Нова година — казах аз. — Не и в това полукълбо. Сега нищо не расте.

Върнахме се до предната врата и отново натиснахме звънеца. По-добре да й дадем възможност да ни посрещне официално, както е свикнала. Но тя и този път не се появи. После отново чухме вратата зад къщата — блъскаше се безцелно на вятъра.

— Да проверим какво става — каза Съмър.

Кимнах. Една затръшваща се от само себе си врата има свой характерен звук, който може да подсказва най-различни неща.

— Да — казах. — Да проверим.

Един до друг, крачейки срещу вятъра, заобиколихме къщата. Към задната й част водеше пътечка, застлана с каменни плочи. По нея стигнахме до вратата на кухнята. Тя се отваряше навътре, като сигурно имаше пружина, която да я затваря. Вероятно въпросната пружина беше леко разхлабена, защото по-силните пориви на вятъра успяваха да открехнат вратата на около педя от касата. С отслабването на порива пружината отново надделяваше и вратата се затваряше с глух удар. Пред очите ни това се повтори три пъти. А вятърът успяваше да открехне вратата, защото ключалката беше разбита.

Самата ключалка беше доста добра, стоманена. Стоманата се бе оказала по-здрава от дървото около нея. Някой бе използвал железен лост. Бе натиснал с всичка сила, може би на два пъти, и ключалката бе устояла, но дървото около нея се бе разцепило на трески. Вратата се бе разтворила, а ключалката просто бе изпаднала от разбитото дърво и сега се търкаляше върху каменните плочи. От вратата се бе отчупило парче с формата на полумесец. Треските се бяха разпилели наоколо и вятърът ги събираше на малки купчинки.

— Ами сега? — запита Съмър.

Къщата нямаше алармена система. На рамката на вратата не се виждаха детектори и прокарани по стената жици. В най-близкия полицейски участък не дрънчаха звънци, не мигаха сигнални лампички. Нямаше начин да се познае дали лошите си бяха отишли отдавна, или още се криеха в къщата.

— Ами сега? — повтори Съмър.

Бяхме невъоръжени. Все пак отивахме на официална визита, с парадни униформи.

— Върви да покриеш предния вход — казах аз. — В случай че някой реши да бяга.

Тя се отдалечи, без да каже дума, а аз я изчаках около минута, докато заеме позиция. После блъснах вратата с лакът и влязох в кухнята. Затворих я зад себе си, облегнах се на нея, за да не се отвори, и застанах неподвижно.

Във въздуха се долавяше слаб мирис на задушени зеленчуци и сварено кафе. Кухнята беше голяма. Нито прекалено разхвърляна, нито твърде подредена. В дъното й имаше врата. Леко вдясно от мен. Беше отворена. През нея се виждаше малък триъгълник от полиран дъбов паркет. Коридор. Бавно и много предпазливо направих две-три крачки вдясно, за да изравня линията на погледа си с касата. Кухненската врата отново се затръшна зад гърба ми. От мястото, където бях застанал, се виждаше повече от коридора. Сигурно водеше чак до парадния вход. Веднага вляво имаше врата, затворена. Вероятно на трапезарията. Вдясно — друга врата, може би на нещо като кабинет. Тя беше отворена. Вътре се виждаше бюро със стол и библиотека от тъмно дърво. Предпазливо пристъпих още крачка напред.

На пода лежеше труп на жена.

Бележки

[1] От „Semper fidelis“ — винаги верен (лат.), девизът на морската пехота на САЩ. — Б.пр.