Лий Чайлд
Врагът (10)

10

Светът се променяше. Цял живот се помнех като единак, но изведнъж бях започнал да усещам самота. Смятах се за циник, но точно в този момент се бях почувствал безнадеждно наивен. И двете ми семейства бяха на път да ме изоставят — едното поради простите, неотменими закони на природата; а другото, понеже ценностите, в които вярвах, изведнъж сякаш бяха започнали да се изпаряват. Бях като човек, който една сутрин се е събудил съвсем сам на необитаем остров, след като през нощта всички останали са го напуснали, като са отмъкнали със себе си и последната лодка. И аз стоях на брега и гледах отдалечаващите се сенки на хоризонта. Изведнъж всички около мен бяха започнали да говорят на езици, които не разбирах. Светът се променяше. А на мен това никак не ми харесваше.

Съмър дойде след три минути. Предположих, че се е крила зад ъгъла, чакайки Уилард да си тръгне. Под мишница носеше дебели свитъци компютърни разпечатки; в погледа й се четяха важни новини.

— Васел и Кумър са идвали отново снощи — каза тя. — Отметнати са в списъците на портала.

— Седни — казах аз.

Тя се поколеба за миг зачудена, после седна на стола, където бе седял Уилард.

— Аз съм вреден за здравето — казах. — Трябва да се пазиш от мен. По-добре стой далеч.

— Какво искаш да кажеш?

— Оказахме се прави — продължих. — Форт Бърд е пълен със срамни тайни. Първо Креймър, сега и Карбоун. Уилард приключва и двата случая, за да спести на армията ненужни изчервявания.

— Той не може да приключи с Карбоун просто така!

— Нещастен случай при тренировка — казах аз. — Спънал се и си ударил главата.

— Какво?!

— С това целял да ме изпита — поясних аз. — Да види дали ще му играя по свирката, или не.

— И ти какво? Ще играеш ли?

Не отговорих.

— Тази заповед е противозаконна — каза Съмър. — Това е самата истина.

— И ти ще я оспориш?

Тя не отговори. Единственият практически начин да се оспори противозаконна заповед е да не се изпълни и после неизпълнилият я да си пробва силите пред неизбежния военен трибунал. Това автоматично превръща конфликта в личен двубой, и то срещу противник, намиращ се далеч по-високо в служебната йерархия, и пред съдия, който си дава сметка, че в армията е за предпочитане заповедите да се изпълняват.

— Така че все едно нищо не се е случило — казах аз. — Донасяш цялата документация по случая и забравяш, че изобщо си чувала за мен, за Креймър и Карбоун.

Тя не отговори.

— Освен това искам да говориш с момчетата, които са били на портала снощи. Ще им кажеш да забравят какво са видели.

Тя седеше, забила поглед в пода.

— После отиваш в офицерския клуб и чакаш следващата задача.

Съмър вдигна лице и ме погледна.

— Ти сериозно ли говориш?

— Абсолютно — казах аз. — Това е заповед.

Тя ме гледаше втренчено.

— Ти не си оня, за когото те смятах.

Кимнах.

— Права си — казах. — Не съм.

 

 

Съмър излезе, аз изчаках още минута, за да напусне сградата, и разгънах свитъците, които бе оставила на бюрото ми. Бяха дълги, край нямаха. Намерих страницата, която ме интересуваше, и известно време я гледах втренчено.

Понеже не обичам съвпаденията.

Васел и Кумър бяха влезли през главния портал на Форт Бърд в шест и четирийсет и пет същата вечер, в която бе убит Карбоун. Бяха напуснали базата в десет. Три часа и петнайсет минути — и то точно по времето на смъртта му.

Или точно по време на вечеря.

Вдигнах телефона и позвъних в столовата на офицерския клуб. Един сержант ми каза, че дежурният ще ми се обади след минута. Междувременно звъннах по интеркома на моята сержантка и й наредих да изясни кой заема съответстващия на мен пост във Форт Ъруин и да ме свърже с него. Тя влезе в кабинета ми след четири минути с чаша кафе, очевидно за мен.

— Много бил зает в момента. Щял да се освободи до половин час. Казва се Франц.

— Не може да бъде! — казах аз. — Франц е в Панама. Аз лично се видях там с него.

— Майор Калвин Франц — каза тя. — Това е името, което ми дадоха.

— Я им се обади пак — казах аз. — Провери отново.

Тя остави чашата с кафе на бюрото ми и излезе да говори по телефона. След още четири минути се появи на вратата и ме увери, че информацията й е вярна.

— Майор Калвин Франц — повтори тя. — Поел поста на двайсет и девети декември.

Вдигнах очи към календара. Беше пети януари.

— Ти също си тук от двайсет и девети — отбеляза тя.

Погледнах я в очите.

— Обади се на още няколко бази — казах. — Главно на големите. Започни от Форт Бенинг и карай по азбучен ред. Вземи имената на началниците на военната полиция и виж кой откога е на този пост.

Тя кимна и излезе. В този момент звънна телефонът. Беше дежурният от офицерската столова. Попитах го за Васел и Кумър. Той потвърди, че са вечеряли в клуба. Васел си бил поръчал камбала, а Кумър пържола.

— Сами ли се храниха? — запитах аз.

— Не, сър. Бяха в смесена компания на старши офицери — отвърна младежът.

— Предварително уговорена среща ли беше?

— Не, сър, на мен ми се стори, че е импровизирано събиране. Доста странна група. Мисля, че се срещнаха в бара, докато си пиеха аперитива. Във всеки случай нямахме запазена маса за такава компания.

— Колко време продължи вечерята?

— Малко преди седем и трийсет вече бяха седнали на масата, а си тръгнаха точно в десет.

— Никой от тях ли не се отдели от компанията?

— Не, сър. Бяха пред очите ни.

— През цялото време?

— Обслужвахме ги най-внимателно, сър. Заради генерала.

Затворих, после пак вдигнах телефона и позвъних на главния портал. Попитах кой лично бе видял Васел и Кумър да влизат и да излизат. Дадоха ми името на някакъв сержант. Наредих им да го намерят и да му кажат да ми се обади.

После зачаках.

Пръв ми се обади човекът от портала. Потвърди, че е бил на пост през цялата вечер и че с очите си е видял Васел и Кумър да пристигат в шест и четирийсет и пет и после да си тръгват в десет.

— С каква кола?

— Черна, голяма, с четири врати, сър — каза той. — Служебна кола на Пентагона.

— Гранд маркиз?

— Мисля, че да, сър.

— Имаха ли шофьор?

— Полковникът караше колата, сър — каза човекът. — Полковник Кумър имам предвид. Генерал Васел беше на седалката до него.

— Само двамата ли бяха в колата?

— Тъй вярно, сър.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно, сър. Няма съмнение. Вечерно време използваме фенерчета. Беше черна кола с четири врати, с номера от Пентагона, двама офицери на предната седалка, с удостоверена самоличност, задната седалка незаета.

— Добре, благодаря — казах аз и затворих. В следващия миг телефонът иззвъня отново. Беше Калвин Франц от Калифорния.

— Ричър? — каза той. — Какво, по дяволите, правиш там?

— Тъкмо щях да ти задам същия въпрос.

Няколко мига в слушалката не се чуваше никакъв звук.

— Нямам представа какво става тук — каза той. — В Ъруин всичко е спокойно. Местните казват, че така си било винаги. Във всеки случай времето е хубаво.

— Ти провери ли от кого е заповедта ти?

— Разбира се — отвърна той. — А ти? Там ни беше толкова добре, аз лично не се бях забавлявал така от Гренада, а изведнъж се озовавам сред пясъците на пустинята Мохаве. Явно на Гарбър му е дошла поредната гениална идея. Мислех си, че на мен ми е бесен нещо. А сега вече не знам какво всъщност става. Не вярвам да е бесен и на двама ни.

— Какво точно гласеше твоята заповед?

— Временно командирован на разположение на комендантството.

— Комендантът там ли е в момента?

— Всъщност не е. Самият той е бил командирован някъде в същия ден, в който пристигнах.

— С други думи, ти си изпълняващ длъжността комендант?

— Така изглежда.

— Аз също.

— Ама каква е тази история?

— Представа нямам — казах аз. — Но ако разбера, ще ти кажа. На първо време обаче искам да ти задам един въпрос. Тук се натъкнах на един полковник и на един бригаден генерал, които уж е трябвало да участват в конференция на бронетанковите войски в Ъруин навръх Нова година. Казват се Васел и Кумър. Те появиха ли се там?

— Конференцията беше отменена — каза Франц. — Чух, че междувременно техният генерал-майор бил гушнал букета някъде. Креймър се казвал. Така че те си казали, че без него няма смисъл да я провеждат. Явно, че не са в състояние да мислят самостоятелно. Или пък сега се боричкат кой да го наследи.

— Искаш да кажеш, че Васел и Кумър изобщо не са идвали в Калифорния?

— Не са идвали в Ъруин — каза той. — Сигурен съм. За Калифорния не мога да кажа. Голям щат е.

— Кой още е трябвало да участва?

— Върховното командване на бронетанковите войски. Някои са базирани тук. Други дойдоха и веднага си тръгнаха. Трети изобщо не се явиха.

— Знаеш ли нещо за дневния ред?

— Не съм длъжен да знам. Важен ли е бил?

— Нямам представа. Васел и Кумър твърдят, че не е имало дневен ред.

— Винаги има.

— И аз така мисля.

— Ще се ослушвам и ако чуя нещо, ще ти кажа.

— Честита Нова година — казах и затворих телефона. Известно време седях мълчаливо. Дълбоко замислен. Калвин Франц беше свестен мъж. Всъщност един от най-добрите. Стабилен, честен и си разбираше от работата. Нищо не беше в състояние да го разколебае. Бях си тръгнал от Панама спокоен, със съзнанието, че той остава след мен. Но не беше останал. Мен вече ме нямаше там, него също. Кой ли беше отишъл на наше място?

Допих си кафето, изнесох чашата в предната стаичка и я сложих до кафе машината. Сержантката говореше по телефона. Пред нея имаше лист хартия, на който си водеше бележки. Като ме видя, вдигна пръст, сякаш имаше важни новини. После продължи да пише. Върнах се на бюрото си. Пет минути по-късно тя влезе с листа в ръка. Беше изписан с тринайсет реда в три колони. Третата колонка беше съставена изцяло от цифри. Вероятно дати.

— Стигнах до Форт Ръкър — каза тя. — Не продължих. Мисля, че се очертава твърде ясна закономерност.

— Разкажи ми — казах аз.

Тя изреди тринайсетте точки от списъка — все имена на военни бази, подредени по азбучен ред. После прочете тринайсетте имена на съответните командири на военната полиция. Всичките ми бяха познати; двамата с Франц бяхме сред тях. Накрая тя прочете и датите, на които тринайсетте бяха поели постовете си. Всичките еднакви — 29 декември. Преди осем дни.

— Я повтори имената — казах аз.

Тя ги прочете още веднъж. Слушах и кимах. Ако някой си поставеше за цел да състави отбор на суперзвезди на военната полиция и ако си дадеше труд да прекара цяла нощ в размишления кого да включи в него, най-вероятно щеше да се спре на тези тринайсет имена. В това нямаше съмнение. Бяха все първодивизионни играчи, една златна тринайсеторка. В системата имаше още десетина от този калибър, от които двама-трима най-вероятно бяха в останалите бази до края на азбуката, а другите седем-осем — разпръснати на стратегически места по земното кълбо. Това беше каймакът. Не се наемам да преценя колко високо или колко ниско в списъка бях аз самият, но нямаше никакво съмнение, че като екип бяхме най-добрите ченгета в американската армия.

— Много странно — казах. Така си беше. За да се преместят толкова много хора на определени длъжности в едни и същ ден, със сигурност се бе изисквало воля и планиране, а за да стане точно по време на операция „Справедлива кауза“, причината наистина трябва да бе важна. В стаята беше тихо; аз мълчах, сякаш се ослушвах някой да ми даде отговор на въпроса.

— Отивам в помещенията на „Делта“ — казах накрая.

* * *

Взех един хъмър от автопарка, понеже не ми се ходеше пеша. Не бях сигурен дали оня кретен Уилард си е тръгнал, а за нищо на света не исках да го срещам. Часовият ме пусна да вляза в някогашния затвор и аз се насочих право към стаята на помощник-командира. Заварих го отново на бюрото му; изглеждаше значително по-уморен, отколкото сутринта.

— Оказа се нещастен случай при тренировка — казах.

Капитанът кимна.

— Така чух и аз.

— Какво е тренирал?

— Нощни маневри.

— Сам?

— Е, тогава укриване и маскировка.

— В базата?

— Добре де, да кажем, че е тичал за здраве. Колкото да изгори калориите от почивните дни. Както щеш го пиши.

— Искам всичко да е изпипано — казах. — Все пак аз подписвам рапорта.

Капитанът кимна.

— Тогава да оставим тичането. Пък и Карбоун не обичаше да тича. Той си падаше по фитнеса. Като повечето…

— Като повечето какви? — запитах аз Капитанът ме погледна право в очите.

— Като повечето от „Делта“ — каза той.

— Имаше ли специалност?

— Те всички разбират от всичко.

— Не са ли профилирани? Да кажем, радиовръзка или медицинска помощ?

— Всички разбират от радиовръзка. Както и от медицинска помощ. За всеки случай. Така всеки от тях, ако го пленят отделно, може да твърди, че е доктор. И да го докаже, за да отърве куршума.

— Нощно време провеждат ли се медицински тренировки?

Капитанът поклати глава.

— Не специално.

— А може би е изпробвал съобщителна техника?

— Или нов джип — каза капитанът. — Карбоун разбираше от коли. Доколкото знам, занимаваше се с поддръжка на джиповете. Ако изобщо е имал специализация, това е тя.

— Е, добре — казах аз. — Приемаме, че е спукал гума, джипът е паднал от крика и му е сплескал главата.

— Става — каза капитанът.

— Неравен терен, може би крикът не е бил закрепен правилно, изплъзнал се е встрани…

— Става — повтори капитанът.

— Ще напиша, че хората ми са докарали джипа на буксир.

— Добре.

— Какъв джип да пиша?

— Какъвто искаш.

— Командирът тук ли е?

— В отпуск е за празниците.

— Кой е той?

— Едва ли го познаваш.

— Ти кажи, пък ще видим.

— Полковник Брубейкър — отвърна капитанът.

— Дейвид Брубейкър? — запитах. — Познавам го. — Което беше вярно донякъде. По-скоро славата му бе стигнала до мен. Брубейкър беше фанатичен поддръжник на специалните части. Ако зависеше от него, всички ние, останалите военни, можехме да си стегнем багажите и да си ходим, оставяйки неговите момчета да бранят света. Може би с няколко хеликоптерни батальона, които да ги разнасят насам-натам. И с една-единствена служба в Пентагона, чиято грижа да бъде да му доставя нужните оръжия.

— Кога ще се върне? — запитах.

— Утре по някое време.

— Ти обади ли му се?

Капитанът поклати глава.

— Той не би пожелал да се замесва в това. Ще откаже да разтоваря с теб. Но след като установим точно какво е естеството на злополуката, ще го накарам да издаде нови правила за безопасност.

— Смазан от джип — казах. — Това е естеството на злополуката. Би трябвало Брубейкър да е доволен. Разделът за безопасност при работа на превозни средства би трябвало да е по-къс от този при боравене с оръжие.

— Къде?

— В полевия наръчник.

Капитанът се усмихна.

— Брубейкър не ползва полеви наръчници — каза той.

— Искам да видя стаята на Карбоун — казах аз.

— Защо?

— За да я прочистя. Ако ще подписвам рапорт за злополука с джип, по-добре да няма изненади после.

 

 

Стаята на Карбоун беше като всички останали стаи на хората от отряда му — по същество пригодена за живеене затворническа килия. Представляваше бетонно помещение приблизително два и половина на два, боядисано с латекс, със собствена мивка и тоалетна чиния. Не беше лошо за сержант. Познавах много други сержанти по света, които с удоволствие биха се сменили с него.

Съмър се беше погрижила да опънат полицейска лента пред вратата. Смъкнах я, навих я на руло и я пъхнах в джоба си. После влязох в стаята.

Отряд „Делта“ на специалните части не прилича по нищо на останалите родове войски, що се отнася до дисциплина и униформеност. Отношенията между чиновете са неформални. Отдавна никой не помни как се отдава чест. Спретнатостта не се цени особено. Дори самата униформа не е задължителна. Ако някой си харесва старата, изтъркана камуфлажна куртка, с която е влязъл в казармата, има пълно право да я носи. Ако предпочита маратонки „Найки“ пред войнишките ботуши, негова си работа. Армията може да е закупила четиристотин хиляди пистолета „Берета“, но ако той държи на „Зиг Зауер“, получава „Зиг Зауер“, и толкова.

Така че гардеробът в стаята на Карбоун не беше пълен с чисти, старателно изгладени униформи. В него нямаше купчини тениски, уставно сгънати и подредени под конец. Край леглото не се виждаха лъснати до блясък ботуши. Всичките му дрехи заемаха три четвърти от пространството върху дългия стелаж над войнишкото му легло. Не бяха много. И ако не се брои масленозеленият цвят, те почти по нищо не напомняха на съвременна униформа. Сред тях имаше стари зимни куртки и панталони, войнишки наистина, но каквито отдавна не се ползваха в армията. Части от камуфлажен костюм, силно избелели и без отличителни белези за чин и войскова част. Масленозелена кърпа за глава и няколко зеленикави тениски, станали почти прозрачни от пране. Плюс едно навито МОПОПЛИ — многоцелево олекотено приспособление.

Той пристъпи половин крачка към мен.

— Смяташ, че можеш да ме сриташ, а?

Не се помръднах.

— Мислиш, че съм могъл да пречукам Карбоун. А той е поне два пъти повече войник от теб.

— Няма и да разбереш кога ще ти се случи случка — закани се сержантът с брадата.

Не отговорих.

— Можеш да ми вярваш — каза той.

Извърнах поглед встрани. Вярвах му. Ако от „Делта“ ме бяха набелязали за очистване, нямаше и да разбера кога ще ми се случи случка. Това беше сигурно. Можеше да е след седмици, след месеци, дори след години, но все някога щях да вляза в някоя тъмна уличка, от мрака щеше да се отдели нечия сянка и между ребрата ми щеше да хлътне острието на пехотен нож или вратът ми щеше да изпука и пукотът да отекне между тухлените фасади от двете ми страни, и това щеше да е краят.

— Имаш една седмица — каза сержантът с брадата.

— За какво?

— За да докажеш, че не си бил ти.

Не отговорих.

— Избирай — каза той. — Или ни докажи, че си невинен, или гледай да прекараш пълноценно тези седем дни. Не си поставяй амбициозни цели. Не започвай да четеш дълга книга.